ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 286
гр. Бургас , 10.05.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на десети май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
като разгледа докладваното от Росица Ж. Темелкова Въззивно частно
гражданско дело № 20212100500706 по описа за 2021 година
Производството е по чл.413,ал.2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“България“ 49,
бл.53Е, вх.В,ет.7,представлявано от процесуален представител Радина
Иванова Илиева против разпореждане от 21.12.2020г, постановено по ч.гр.д.
№8126/2020г на районен съд -Бургас, с което е отхвърлено заявлението на
дружеството -жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл.410 ГПК против Д. И. П. от гр.Бургас за сумата
66,51лв, представляваща възнаградителна лихва по договор за
потребителски кредит №***544/11.12.2014г, дължима за периода от
09.07.2016г до 09.01.2017г. Жалбата е подадена в срока по чл.275 ГПК-
разпореждането,което е обжалва е връчено на 07.04.2021г,а жалбата е
изпратена с куриер на 14.04.2021г,поради което е допустима.В нея се излагат
съображения за неправилност на атакуваното разпореждане-районният съд
не разполага с правомощия на етапа на издаване на заповедта по чл.410 ГПК
да се произнася по валидността на сделката ,от която заявителя черпи права
на основание нарушение на закона или противоречие с добрите
нрави.Чл.411,ал.2,т.3 ГПК дава правомощия на съда да преценя дали искането
се основава на неравноправна клауза в потребителски договор или има
1
обоснована вероятност за това.Счита,че не са налице кумулативните
предпоставки за наличие на неравноправна клауза по смисъла на чл.143 ЗЗП
,а освен това заповедният съд не е е отчел разпоредбата на чл.145,ал.2 ЗЗП ,че
преценяването на неравноправната клауза не включва определянето на
основния му предмет ,както и съответствие на цената или възнаграждението
,от една страна и стоката и услугата ,от друга страна,при условие ,че тези
клаузи са ясни и разбираеми.Твърди се, освен това, че уговореният годишен
лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на
добрите нрави. По-старата съдебна практика действително е приемала, че
нищожни като противоречащи на добрите нрави са клаузите за договорни
лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва ,тогава ,когато
задължението по договора не е обезпечено,а когато е обезпечено -до
двукратния размер.Тази практика е преосмислена с изменението на ЗПК , в
чл.19,ал.4 на който е въведено ограничение на максималния размер на
годишния процент на разходите ,който не може да бъде по-висок от
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в лева и
валута .Кредиторът също така няма задължение да изготвя и посочва
методика за формиране на годишния процент на разходите ,тъй като е
уговорен фиксиран лихвен процент,а подобно изискване има единствено при
наличието на референтен лихвен процент, по аргумент на чл.11,ал.1,т.10
ЗПК.Уговореният в конкретния договор за потребителски кредит годишен
процент на разходите и годишен лихвен процент е в законовите граници и
няма как да се приеме,че поведението на кредитора е недобросъвестно и
съответно уговорената договорна лихва е неравноправна клауза.Моли да се
отмени обжалваното разпореждане и да се постанови да се издаде заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК относно вземането за възнаградителна лихва .
Разгледана по същество жалбата е основателна:
Ч.гр.д.№ 8126/2020 г на районен съд -Бургас е образувано по
заявление по чл.410 ГПК от “Профи кредит България” ЕООД против Д. И. П.
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение за следните
вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит:
366,23лв,неплатена главница;66,51лв- неплатено договорно възнаграждение
,дължимо за периода от 09.07.2016 до 09.01.2017г; 269,37лв- неплатено
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги; лихва за забава -
2
5,85лв ,за периода 23.02.2015г- 09.01.2017г; 68,09лв - законна лихва ,дължима
за периода от 09.01.2017г до 14.12.2020г и законната лихва върху главницата
до окончателното й изплащане. Районният съд е отхвърлил заявлението за
сумата 269,37-възнаграждение за пакет допълнителни услуги и за сумата
66,51лв-възнаградителна лихва.По отношение на последното вземане е
изложил мотив ,че за него не следва да се издава заповед за изпълнение ,тъй
като искането е в противоречие с добрите нрави -чл.411,ал.2,т.2 ГПК,
вр.чл.26,ал.1,пр.3 ЗЗД/основание за нищожност, различно от това по
чл.19,ал.5 ЗПК/-уговорения лихвен процент от 41,17% надвишава значително
трикратния размер на законната лихва и клаузата за такава се явява
нищожна.В мотивите на разпореждането са цитирани решения на ВКС по
дела от 2003г,2005г,2007г ,както и определение № 901/10.07.2015г по гр.д.
№6295/2014г ,като съдът счита, че тази практика е все още актуална,
позовавайки се на два съдебни акта-определение и решение на ОС -Добрич.
Счита,че тъй като голяма част от заемните правоотношения не попадат в
обхвата на ЗПК и поставянето на субектите, предоставящи бързи кредити в
по-благоприятно положение чрез приравняване на ГПЛ с ГПР ,от останалите
заемодатели ,съответно и потребителите в по-неблагоприятно от другите
заематели, е недопустимо, а отделно от това -към настоящия момент лихвите
по банкови кредити и депозити са значително по -ниски от тези преди 10-15
години ,което предполага значително неоснователно обогатяване ,чрез
годишна възнаградителна лихва над 30 до 50%.Последното настоящият
състав намира за ирелеватно ,тъй като какви са лихвите по банкови кредити и
депозити към настоящия момент няма никакво отношение към договор за
потребителски кредит, сключен от небанкова финансова институция през
2014 г и уговорената по този договор възнаградителна лихва не може да се
сравнява с лихвите на банките към сегашния момент и да се правят на тази
база изводи за неоснователно обогатяване на кредитора.
В конкретния казус безспорно е приложим Законът за
потребителския кредит /затова е без значение по принцип правилният извод,
че не всички заемни правоотношения попадат в обхвата на ЗПК -конкретния
договор попада в този обхват/.Съдебният състав не споделя тезата на
районния съд ,че различната правна регулация поставя в по-неблагоприятно
положение потребителите по т.н.бързи кредити в сравнение с тези по
3
останалите кредити/съответно заемодателите в по-благоприятно положение в
сравнение с другите заемодатели/,тъй като в компетенциите на законодателя е
да прецени по какъв начин да уреди тези правоотношения и неговата
преценка не подлежи на съдебен контрол.В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
него е предвидено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Целта на разпоредбата е да се ограничи възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна- потребителя,
от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-
неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като
законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената
възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги
е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи
като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат
кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, законодателят е
предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на
разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като
непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на
кредитите.ГПР се формира от общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. С оглед на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и при
съобразяване Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на
ОЛП на БНБ, към датата на сключване на договора, се налага заключение, че
договореният ГПР в конкретния случай не надвишава 50%, т.е. е в рамките на
допустимата в закона граница. Освен това следва да се има предвид и факта,
че договорите за кредит са възмездни - срещу задължението на кредитора/в
случая небанкова институция/ да отпусне парична сума за определена цел и
при уговорени условия и срок, заемополучателят се задължава не само да
върне заетата сума, съобразно уговореното в договора, но и да заплати
уговорената възнаградителна лихва по кредита. Настоящият състав не
споделя становището на районния съд ,че клаузата от договора, определяща
4
размера на годишния лихвен процент /възнаградителната лихва/ е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния
размер на законната лихва.С оглед на прогласената свобода на договаряне в
чл.9 от ЗЗД, страните са свободни да определят съдържанието на
облигационните отношения, в които влизат, като са ограничени единствено
от повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай, че уговореният
в договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен
процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва,както изисква
чл.19,ал.4 ЗПК, то не противоречи на добрите нрави клауза, с която страните
да уговарят и по-голям от трикратния размер на законната лихва размер на
възнаградителната лихва. Изводът на районния съд, че уговорената от
страните годишна договорна лихва в размер на 41, 17 % противоречи на
добрите нрави, понеже надхвърля трикратния размер на законната лихва,
почива на цитирана съдебна практика, която датира отпреди приемането на
действащия Закон за потребителския кредит и изменението му с ДВ
бр.35/2014г /.Същата е постановена по времето, когато в закона липсва
законноустановена горна граница на договорната лихва при потребителските
кредити /т. е. липсва императивна правна норма, регулираща размера на
възнаградителната лихва,чрез регулирането на размера на ГПР/, поради
което единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по
този въпрос, според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, бяха правилата на добрите
нрави. Следва също така да се отбележи,че цитираното определение
№901/10.07.2015г по гр.д.№6295/2014г на ВКС касае договор за заем,
сключен между физически лица, за което заемно правоотношение безспорно
ЗПК не се прилага /чл.9, ал.3 и ал.4 ЗПК/.
Неоснователно е възражението в частната жалба, че съдът преди
издаване на заповед за изпълнение не следва да преценява дали искането не
противоречи на добрите нрави, тъй като съгласно разпоредбата на
чл.411,ал.2,т.2 ГПК това е част от проверката преди издаване на заповед за
изпълнение.При проверката за неравноправни клаузи по потребителския
договор ,на който се основава искането за присъждане на възнаградителна
лихва не се констатира неравноправност на клаузата за тази лихва ,отделно
,че съобразно разпоредбата на чл.145 ЗЗП преценяването на неравноправна
клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и
5
съответствието на цената или възнаграждението и стоката и услугата, при
условие,че тези клаузи в договора са ясни и разбираеми,както е в конкретния
случай.
С оглед на гореизложеното подадената частна жалба е
основателна,а атакуваното разпореждане следва да бъде отменено и да се
постанови издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за
претендираната възнаградителна лихва.
Мотивиран от горното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане от 21.12.2020г, постановено по ч.гр.д.
№8126/2020г на районен съд -Бургас, с което е отхвърлено заявлението на
“Профи кредит България” ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл.410 ГПК против Д. И. П. от гр.Бургас за
сумата 66,51лв,представляваща възнаградителна лихва по договор за
потребителски кредит №***544/11.12.2014г, дължима за периода от
09.07.2016г до 09.01.2017г.
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК в полза на “Профи кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул. “България“ 49, бл.53Е,
вх.В,ет.7 против Д. И. П. , ЕГН **********, адрес: гр.Б., ж.к.”Б.
М.”,бл.*,вх.*,ет.*,ап.* за сумата 66,51лв,представляваща възнаградителна
лихва по договор за потребителски кредит №***544/11.12.2014г,дължима за
периода от 09.07.2016г до 09.01.2017г. ,както и за сумата 65лв -разноски пред
втора инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7