Р Е
Ш Е Н
И Е
№………..
гр. Варна, ………………….. г.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА, VІІ тричленен състав, в публично съдебно заседание на тридесети септември през
две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ДИМИТРОВА
ВАЛЕНТИН
ПУШЕВСКИ
и с участието на прокурора от
ВОП СИЛВИЯН
ИВАНОВ при секретаря
РУМЕЛА МИХАЙЛОВА, като
разгледа докладваното от съдия Т. ДИМИТРОВА касационно
административнонаказателно дело № 1800/2021 г. по описа на съда, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХІІ от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 63, ал. 1
от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).
Образувано е по жалба на Община Варна, подадена чрез
юриск. М Б , срещу Решение № 338 от 12.07.2021 г. по АНД № 1458/2021 г. на Районен съд – Варна (ВРС). С обжалваното
съдебно решение е отменено Наказателно
постановление (НП) № 112 от 22.03.2021 г., издадено от Зам.-кмета на Община Варна, с което на Н.Б.Ж. е наложено административно наказание
„глоба“ в размер на 50 лв., на основание чл. 178е от
Закона за движението по пътищата (ЗДвП), за нарушение на чл. 15, ал. 7 ЗДвП.
С жалбата се настоява, че
решението на ВРС е неправилно и незаконосъобразно. Според касатора изводите на
ВРС за недоказаност от субективна и обективна страна на нарушението и за
наличие на съществено нарушение на процесуалните правила са неправилни. Твърди
се, че нарушението е описано пълно и точно, както от фактическа, така и от
правна страна, индивидуализирано е в степен, позволяваща на наказаното лице да
разбере какво е обвинението, като са посочени всички съставомерни признаци и
всички относими към тях факти. На следващо място, позовавайки се на
свидетелските показания по делото и на чл. 62, ал. 2 от Закона за устройство на
територията (ЗУТ), касаторът поддържа, че мястото, където е паркиран
автомобилът на Ж. е предназначено за озеленяване, а и според ЗДвП не е
необходимо градинките и тревните площи да бъдат специално обозначени по някакъв
начин. Сочи се, че действително не може да се очаква от гражданите при
паркиране да извършват проверка или да знаят с какво предназначение според ОУП
е съответното място, но ориентир в тази насока са външните признаци на
съответния обект и липсата на определянето му с нарочен знак като място за
паркиране. Изтъква се, че обособяването на определено място с бордюр и
настилането му с почва, предназначена за развитие на растения, е достатъчно
обектът да бъде възприет като градина и да мотивира въздържане от паркиране
там. Възразява се и срещу определянето на случая като маловажен по смисъла на
чл. 28 ЗАНН, като се сочи, че с нищо не се отличава от обикновените случаи от
този род и не може да се направи извод за по-ниска степен на обществената
опасност. Искането е да се отмени решението на ВРС и да се потвърди НП.
Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. С писмена молба
процесуалният представител на касатора поддържа изложеното в касационната жалба
и направените с нея искания.
Ответникът в касационното производство – Н.Б.Ж., чрез адв. Й.А., с
писмен отговор по касационната жалба поддържа становище за неоснователност й.
Изтъква се, че наказаното лице не споделя извода на въззивния съд, че правилно
е ангажирана отговорността на собственика на автомобила, в съответствие с чл.
188, ал. 1 ЗДвП, доколкото процесната разпоредба не е изрично посочена в НП, не
е изискано от собственика декларация на кого е предоставил автомобила си за
ползване, а и не е доказано по делото кое лице е извършило нарушението. Ж.
намира за правилен изводът на ВРС за недоказаност на нарушението от субективна
и обективна страна, както и изводът за наличието на основания за квалифициране
на случая като маловажен и за допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила по отношение описанието на нарушението от фактическа страна. Искането е
да се потвърди обжалваното от касатора решение на ВРС. С писмена молба
процесуалният представител на ответника в касационното производство поддържа
отговора по жалбата и направените с него искания. Претендира се присъждане на
разноски.
Участващият по делото прокурор
дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е редовна и
допустима - подадена е от страна, участвала във въззивното съдебно
производство, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.
Административният съд,
съобразявайки посочените в жалбата касационни основания, изразените становища
на страните, мотивите на съдебния акт и фактите, установяващите се от събраните
по делото доказателства, приема от фактическа и правна страна следното:
Производството пред ВРС е образувано по жалба на Н.Б.Ж. срещу НП № 112 от 22.03.2021 г., издадено от Зам.-кмета на Община Варна, с което на Н.Б.Ж. е наложено административно наказание
„глоба“ в размер на 50 лв., на основание чл. 178е от
Закона за движението по пътищата (ЗДвП), за нарушение на чл. 15, ал. 7 ЗДвП.
Според наказателното
постановление нарушението се състои в това, че на 12.02.2021 г., около 12:35
ч., в гр. Варна, в ул. „Неофит Рилски“ срещу № 13, като водач на МПС –лек
автомобил Форд с рег. № **** Н.Б.Ж. е паркирала процесното МПС в градина, извън
обозначените за това места, с което виновно е нарушила чл. 15 ал. 7 от ЗДвП
(забранено е паркирането на МПС в паркове, градини и детски площадки в
населените места извън обозначените за това места).
От фактическа страна ВРС приема,
че на 12.02.2021 г. е установено, че въззивницата Ж. е паркирала автомобила си в
междублоково пространство на ул. „Н. Рилски“
срещу № 13. На място нямало знак забраняващ паркирането, нямало табели,
обозначаващи парк, или градина, нямало ограждения, обозначаващи частна
собственост. Бил издаден фиш, който Ж. оспорила, поради което бил съставен
АУАН, подписан от един свидетел, предявен на нарушителя срещу подпис. Срещу
АУАН постъпило възражение, по повод на което ст.
полицай Св. П написал становище, че мястото не било оградено, нито маркирано
като частен имот, а настилката под автомобила била разкаляна тревна площ.
Въззивният съд приема от правна
страна, че доколкото Ж. не е посочила друго лице, на което да е предоставила
автомобила си за управление, правилно и в съответствие с чл. 188, ал. 1 ЗДвП е
ангажирана отговорността й като собственик на превозното средство, а и не е
необходимо изрично уведомяване за възможността собственикът да посочи на кого е
предоставил МПС, т.к. този въпрос е нормативно уреден.
За да отмени НП, въззивният съд
приема, че нарушението не е безспорно доказано, че е виновно извършено.
Позовавайки се на доказателствата по делото, ВРС посочва, че въпросното място
не е било външно оформено като парк или градина и не е имало табели, които да
обозначават парк или градина, поради което няма как Ж. да е знаела, че мястото,
на което паркира, според ОУП е територия, обособена за парк или градина, респ.
не е осъществен съставът на нарушението от субективна страна.
Въззивният съд стига до извод и
за недоказаност на нарушението от обективна страна, като сочи, че не е
достатъчно мястото да е
територия, обособена за парк, или градина според ОУП, доколкото нормата на чл. 15, ал. 7 ЗДвП
не сочи забрана за паркиране на място, обособено за парк, или градина, а сочи
забрана за паркиране в парк, или градина, поради което следва да има парк или
градина не само съгласно ОУП, а паркът и градината
реално да са изградени и да съществуват. Съдът е констатирал, че липсват доказателства, някога да
са правени опити за затревяване и че тези опити не са успели, поради виновното
поведение на гражданите, които паркират на това място.
Според ВРС фактът, че мястото не е оформено като парк или
градина, следва да се приеме като изключително смекчаващо отговорността
обстоятелство и случаят да се квалифицира като маловажен по смисъла на чл. 28 ЗАНН, тъй като е с по-ниска степен на обществена опасност от обикновените
случаи от този род.
Направен е и извод за допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила по отношение описанието на
нарушението при провеждане на административнонаказателното производство (АНП).
ВРС приема, че нарушението не е описано пълно и точно, както от правна, така и
от фактическа страна, като не става ясно къде е паркиран автомобилът и дали
мястото е парк или градина, което ограничава правото на защита на наказаното
лице.
С оглед отмяната на НП,
въззивният съд е присъдил в полза на Ж. направените разноски в размер на 360
лв. за адвокатско възнаграждение.
Настоящият състав
на касационната инстанция намира за правилни мотивите на ВРС по отношение
липсата на допуснато процесуално нарушение в АНП по отношение неуведомяването и
неизискването от Ж., в качеството й на собственик на процесното МПС, да посочи
с декларация дали е предоставила на някого автомобила си на датата и часа на
вмененото й административно нарушение. Както и ВРС посочва, предвид чл. 188,
ал. 1 ЗДвП нормативно е регламентирана възможността за посочване от собственика
на кого е предоставил МПС. Освен това в случая във възражението на Ж. срещу
наложената й първоначално глоба с фиш, не се съдържат оспорвания на факта, че
именно Ж. е паркирала на въпросното място, което да обосновава необходимост
контролните органи да изискат от Ж. представяне на декларация на кого е
предоставила автомобила си. И в съдебното производство наказаното лице не твърди
и не ангажира доказателства, че е предоставило автомобила си на друго лице.
Неправилно ВРС
приема наличието на съществено процесуално нарушение, допуснато в АНП по
отношение описанието на нарушението. Ясно и в АУАН, и в НП е посочено, че
вмененото нарушение е за паркиране в градина, извън обозначените за това места,
което е в нарушение на чл. 15, ал. 7 ЗДвП. Пояснението в НП каква точно е
общата забрана по чл. 15, ал. 7 ЗДвП (с цитиране в скоби на разпоредбата на чл.
15, ал. 7 ЗДвП), не обосновава неясното на вмененото нарушение, ограничаваща
правото на защита на наказаното лице.
По отношение на
извода на ВРС за недоказаност на извършването на нарушението от субективна и
обективна страна, административният съд приема следното:
Съгласно чл. 107, ал. 2, ал. 3 и ал. 5,
във вр. с препращането от чл. 317 НПК, съдът следва да събира доказателствата по
направените от страните искания, а по свой почин - когато това се налага за
разкриване на обективната истина, като събираните и проверявани доказателства, следва да
са такива както разобличаващи наказания, така и доказателства, които го
оправдават, като всички събрани доказателства подлежат на внимателна проверка.
Разпоредбата на чл. 13 от НПК
повелява, че съдът в пределите на своята компетентност е длъжен да вземе всички мерки, за да осигури
разкриването на обективната истина по реда и със средствата, предвидени в НПК. Решенията си съдът следва да взема (по арг. от чл.
14, ал. 1 и ал. 2 НПК) по вътрешно убеждение, но вътрешно
убеждение, основано на обективно,
всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се
ръководи от закона.
В съдебното производство,
образувано по жалба срещу НП, тежестта да се докаже извършването на вмененото
нарушение е на административнонаказващия орган (по арг. от чл. 103, ал. 1 НПК,
във вр. с чл. 317 НПК и чл. 84 ЗАНН).
В случая според НП касаторът е
наказан за това, че е паркирал в градина, извън обозначените за това места.
Още с възражението срещу
съставения фиш Ж. оспорва определянето на мястото, където на 12.02.2021 г. е
бил паркиран автомобилът й, като градина, доколкото нито визуално, нито
документално не се установява това. След съставяне на АУАН на 04.03.2021 г. към
административнонаказателната преписка е приобщена само докладна записка от 12.03.2021
г. на ст. полицай С П, установил нарушението, в която се сочи, че е констатирал
неправилно паркиран автомобил в тревни площи – градина, на място, което не е
обозначено като паркомясто, като мястото където е бил паркиран автомобилът нито
е било оградено, нито маркирано като частен имот. В докладната записка се
разяснява, че настилката под автомобила била неоформена „градина“ с разкаляна
тревна площ.
В графата за обяснения и
възражения на АУАН, Ж. посочва, че препраща към възражението си по съставения фиш.
С писмена молба на Община Варна
до ВРС, както и в касационната жалба, се изтъква, че действително не може да се
очаква от гражданите при паркиране да извършват проверка или да знаят с какво
предназначение според ОУП е съответното място, като ориентир в тази насока
следва да са външните признаци на съответния обект – обособяване на мястото с
бордюр и настилането му с почва, предназначена за развитие на тревиста
растителност, които признаци са достатъчни обектът да бъде възприет като
градина и да мотивира въздържане от паркиране там.
В показанията си пред ВРС
свидетелят С П, съставител на първоначалния фиш срещу Ж., заявява, че теренът
представлявал една разкаляна поляна, където на места има тревни площи, на места
– кал, като не е обърнал внимание някой да е облагородявал мястото, което не
изглеждало да е обработвано по някакъв начин. Свидетелят сочи и че мястото не е
било обозначено по никакъв начин, не е било разчертано като паркомясто, не
приличало да е заграден имот, нямало е ограждения, нямало поставени знаци дали
може да се паркира.
В ЗДвП не е налице легална
дефиниция на ползваните в чл. 15, ал. 7 и чл. 178е понятия – паркове и градини.
По аргумент от чл. 46, ал. 1 и ал. 2 от Закона за нормативните актове, следва
да се съобрази, че този вид обекти са уредени в ЗУТ и са наименувани
"паркове и градини", като същите съобразно чл. 61 ЗУТ съставляват
озеленени площи за широко обществено ползване - основа на зелената система на
територията на общините и предвидени като местоположение и площ с подробните
устройствени планове. Следователно, не всяка дори и съществуваща зелена площ на
територията на общината може да бъде обект на разглежданото административно
нарушение (паркиране). По разбиране на настоящия състав на съда, както и ВРС е
посочил, следва освен озеленени площи да са предвидени с плана като парк или
градина, същите следва да са и реализирано мероприятие (да е приложен плана по
смисъла на § 22, т.1 ЗР на ЗУТ), за да се приеме, че при паркиране в тези площи
е осъществено деянието, обявено за наказуемо с разпоредбата на чл. 178е ЗДвП.
В случая по делото на ВРС не са
изяснени въпросите дали мястото, където е бил паркиран автомобилът на Ж. е
отредено с устройствен план въобще за градина –озеленена площ, представляваща
общинска собственост (касаторът само твърди, че е отредено по ОУП за градина и
само се позовава на чл. 62, ал. 2 ЗУТ), дали е приложен съответно подробният
устройствен план с реализиране на мероприятието – градина, на процесното място
(доколкото ОУП няма пряко приложение), както и нанесено ли е съответно в
кадастъра мястото с предназначение за озеленяване и с начин на трайно ползване
като градина /зелена площ/.
Въпреки доказателствената тежест
на наказващия орган в съдебното административнонаказателно производство не са представени
доказателства, изясняващи устройствения статут на площта, където е паркирало
наказаното лице. От посочените по-горе свидетелски показания не се установява
ясно, точно и недвусмислено, че става въпрос за паркиран автомобил в градина, а
и този факт следва да се установи и с представяне на доказателства за
устройствения статут на процесното място.
Постановявайки съдебния си акт
без да са изяснени посочените по-горе релевантни за спора въпроси, ВРС е
допуснал неправилно приложение на материалния закон (касационно основание по
чл. 348, ал. 1, т. 1, във вр. с ал. 2 НПК) и е постановил незаконосъобразно
решение. Както се посочи, по аргумент от чл. 107, ал. 2, във вр. с чл. 317 НПК
преди да се произнесе въззивният съд е длъжен да събира доказателства и
служебно (по свой почин), когато това се налага за разкриване на обективната
истина и да изгради
вътрешното си убеждение въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички
обстоятелства по делото.
Установеното от касационната
инстанция наличие на основание за отмяна на съдебния акт на ВРС поради
неизясненост на спора, обуславя безпредметността на обсъждането на правилността
на извода на въззивния съд за маловажност на случая, доколкото не следва понастоящем
да се приема безспорна установеност на процесното административно нарушение.
Изложеното обосновава извод, че
потвърждавайки наказателното постановление, ВРС е допуснал неправилно
приложение на материалния закон. Касационната жалба се явява основателна,
поради което следва да се отмени обжалваното съдебно решение и да се върне
делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Следва при новото
разглеждане на делото, съдът да съобрази указанията на касационната инстанция
- да установи дали мястото, където е бил
паркиран автомобилът на Ж. е отредено с устройствен план въобще за градина -
озеленена площ, представляваща общинска собственост, дали е приложен съответно
подробният устройствен план с реализиране на мероприятието – градина, на
процесното място (доколкото ОУП няма пряко приложение), както и нанесено ли е
съответно в кадастъра мястото с предназначение за озеленяване и с начин на
трайно ползване като градина /зелена площ/, след което да направи обоснован
извод по отношение наличието на нарушение в административнонаказателното
производство и по същество на спора.
При извършената
служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с
материалния закон, за което касационната инстанция е задължена, съгласно чл.
218, ал. 2 АПК, съдът намира, че решението не страда от други пороци, които да
са основания за отмяна, обезсилване или обявяване на нищожност.
По аргумент от чл.
226, ал. 3 АПК, следва при новото разглеждане на делото въззивният съд да се
произнесе и по разноските за водене на делото в административния съд.
На основание чл.
221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2 АПК, във връзка с чл. 63, ал. 1 ЗАНН,
административният съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение № 338 от 12.07.2021 г. по АНД № 1458/2021 г. на Районен съд – Варна.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от
друг състав на ВРС при съобразяване на задължителните указания, дадени в
мотивите на настоящото решение, по тълкуването и прилагането на закона.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.