Р E Ш Е Н И Е
град София, 13.08.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение - брачни състави, II-ри въззивен брачен състав,
в открито съдебно заседание на тринадесети май,
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ
МИТОВА въззивно гр. дело № 10199 по описа за 2020 г., и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е въззивно - по реда на
чл. 17 от Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), вр. с § 1 от Заключителни разпоредби на ЗЗДН, вр. чл. 258 - 273 от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 171681 от 07.08.2020 г., постановено
по гр. дело № 14283 по описа за 2020 г., Софийският районен съд, III ГО, 86-ти състав, е издал, на основание чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, заповед за защита срещу А.К.А., ЕГН **********. Задължил е,
на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, А.К.А. да се въздържа от извършване на
домашно насилие спрямо В.Т.Т., ЕГН **********, и малолетните деца
Е.А.А. и М.А.А.. Предупредил е А.К.А., че при констатирано от
полицейските органи неизпълнение на заповедта, на основание чл. 21, ал. 2 ЗЗДН,
полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на
прокуратурата. Наложил е, на основание чл. 5, ал. 4 ЗЗДН, на А.А. глоба
в размер на 200.00 лева, платима в полза на държавния бюджет. Осъдил е А.К.А. да заплати по сметка на Софийския районен
съд държавна такса в размер на 50.00 лева.
Ответникът по молбите за защита А.К.А. (въззивник и въззиваема страна в настоящото производство) е останал недоволен от първоинстанционното
Решение и го е обжалвал, чрез адвокат С.К. – САК, с въззивна жалба, вх.
№ 5115763 от 19.08.2020 г. по описа на СРС. В жалбата се поддържа, че решението
е постановено при нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените
правила, както и е необосновано. Релевира доводи, че неправилно е кредитирана
декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, както и показанията на заинтересован от
изхода на делото свидетел в нарушение на чл. 172 ГПК. Съобразно с изложените в
жалбата оплаквания моли въззивния съд да отмени Решението и вместо него да
постанови друго, с което да отхвърли молбите за защита. Въззивникът поддържа
въззивната жалба във въззивното производство, чрез пълномощника. Претендира сторените
по делото разноски. Представи писмена защита по делото.
Молителите В.Т.Т. и малолетните Е.А.А. и М.А.А., действащи чрез
своята майка и законен представител В.Т., са депозирали в срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН, отговор по така подадената въззивна жалба, с което са оспорили
същата изцяло като неоснователна по изложените в нея оплаквания за неправилност
на обжалвания съдебен акт.
Постъпила е и въззивна жалба, вх. № 5123095 от
03.09.2020 г. по описа на СРС, подадена от молителите В.Т.Т. и малолетните Е.А.А.
и М.А.А., действащи чрез своята майка и законен представител В.Т. (въззивници
и въззиваеми страни в настоящото производство) срещу първоинстанционното
Решение в частта относно така постановените мерки по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН. В
тази жалба се поддържа, че определените от първата инстанция мерки за защита не
съответстват на опасността на деянието и характеристиките на посегателството.
Изтъкват се доводи, че неправилно Софийският районен съд е приел молбите за
защита за частично основателни, тъй като били допуснати процесуални нарушения
при събиране на доказателствения материал. Молителите поискали втори свидетел,
който лично бил възприел поведението на ответника, извършено следобяд на
процесната дата – 16.03.2020 г. Това доказателствено искане не било уважено и
по този начин било възпрепятствано доказването на извършения акт на домашно
насилие. Релевират се оплаквания, че декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН била
годно доказателствено средство, като неправилно същата не е кредитирана в нейната
цялост. Първоинстанционният съд игнорирал и представеното съдебно-медицинско
удостоверение. Съобразно с изложеното въззивниците молят въззивния съд да
измени обжалваното Решение и да постанови допълнителни мерки по чл. 5, ал. 1,
т. 2, т. 3 и т. 5 ЗЗДН. Въззивниците поддържат въззивната жалба във въззивното
производство, чрез пълномощника им адвокат В.З.. Претендират присъждане на направените
разноски. Представят писмени бележки по делото.
Ответникът по молбите А.К.А. в срока по
чл. 17, ал. 4 ЗЗДН е депозирал отговор по подадената от молителите
въззивна жалба, с което е оспорил същата изцяло по изложените в нея доводи за
неправилност на постановените от първата инстанция мерки за защита.
Софийският градски съд, с оглед обхвата
на въззивното обжалване, като прецени доказателствата по делото и обсъди
доводите на страните, приема следното от фактическа и правна страна:
Въззивните жалби са допустими. Подадени са в
срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН, от легитимирани за това страни в
първоинстанционното производство при наличие на правен интерес от обжалването,
като оспореният съдебен акт е валиден и допустим, и подлежи на въззивно
обжалване по чл. 258 ГПК, вр. чл. 17 ЗЗДН.
Първоинстанционният
Софийски районен съд е установил, въз основа на писмената и гласна
доказателствена съвкупност по делото, че молителката В.Т. и ответникът А.А. са разведени, но продължили
да живеят заедно. На твърдяната в молбата за защита дата – 16.03.2020 г. между
тях възникнал конфликт по повод на това, че молителката отсъствала от семейното
жилище, тъй като била в Гърция със своя приятел. Съдът, въз основа на
показанията на свидетелите К.А. (пълнолетен син на страните), и М. А. (майка на ответника), е приел, че ответникът А.А. не знаел за пътуването
до Гърция и се почувствал излъган, включително и от сина му. Ответникът бил
бесен и гневен, обиждал и псувал В.Т., като я заплашил, че ще я метне през
прозореца. Малолетните деца на страните – молителите Е. и М., били в жилището. Те
се събудили и молели баща им да престане. Ответникът се обадил на своята майка
– св. М. А., и казал, че В. му изневерява, вдигнал скандал на сина си К.за това,
че го е излъгал, извадил дрехите на молителката, късал ги и ги натрупал на
леглото на свидетеля.
При тази
фактическа установеност, първата инстанция е намерила молбите за защита за
частично основателни, като спрямо молителката В.Т. бил осъществен акт на
психическо насилие на 16.03.2020 г. Ответникът обиждал и заплашвал молителката,
като на част от обидите присъствали и малолетните молители Е.А. и М.А.. Първоинстанционният
съд е формирал извод за недоказаност на действия на ответника А.А. на
процесната дата, които да съставляват физическо насилие – дърпане, скубане,
блъскане на молителката В.Т.. В тази връзка не било доказано по делото и
описаните в съдебно-медицинското удостоверение № 108.03/2020 г. увреждания да
са причинени непременно от А.А..
По отношение на
мерките за защита е обосновано от първостепенния съд, че не се налагат други,
освен тази по чл. 5, ал. 1, т. 1 и глобата по чл. 5, ал. 4 ЗЗДН, тъй като не
било установено по делото ответникът да е осъждан за друг случай на домашно
насилие. Първоинстанционният съд е съобразил и тежестта на осъщественото такова
насилие на 16.03.2020 г. и обстоятелството, че то е породено от влошените
отношения на страните и донякъде е провокирано от поведението на самата
молителка В.Т., която заминала на почивка в чужбина със свой интимен приятел и
скрила това обстоятелство, включително с помощта на пълнолетния й син – К.,
което е довело ответника А.А. до състояние на афект.
Въззивният съд споделя така
установената фактическа обстановка от първоинстанционния съд и направените въз
основа на нея изводи, макар и кратко обосновани, като не намира
основания за изграждане на различни крайни изводи въз основа на приетата
доказателствена съвкупност. Освен това, първоинстанционният съд, е събрал
всички поискани от страните, относими и допустими доказателства и е изяснил
изцяло делото от фактическа страна. Въззивният съд препраща към тези
доказателства и изводи, на основание чл. 272 ГПК, правейки ги по този начин
част от своя съдебен акт, като предвид изложените с въззивните жалби оплаквания,
и на основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, излага и свои мотиви.
Във въззивната инстанция не са ангажирани други допустими и относими
доказателствени средства, на които настоящият състав на въззивния съд да гради
изводите си.
По въззивната
жалба на ответника.
Неоснователни са
оплакванията на въззивника А., че изводите на първата инстанция досежно
осъществено от него на 16.03.2020 г. спрямо молителите психическо насилие по
смисъла на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 ЗЗДН са необосновани, тъй като не почивали на
доказателствения материал по делото. Не е допуснато и поддържаното нарушение на
съдопроизводствените правила – и в частност на чл. 172 ГПК по отношение на
свидетелските показания на пълнолетния син на страните К.А..
Действително,
законодателят е създал едно предположение относно посочените в чл. 172 ГПК лица
за тяхна евентуална заинтересованост от изхода на спора в полза на страната, за
която свидетелстват, но не съществува нормативно установена забрана за
установяване на правнорелевантни за спора факти с показанията на такива
свидетели. Гласните доказателствени средства щом са допустими и относими, се
ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение
и по правилата на логиката. В процесния случай неизлагането от първата инстанция
на съображения защо е кредитирала показанията на сочения от молителите свидетел
К.А. не опорочава фактическите и правни изводи на съда, изградени въз основа на
тези гласни доказателствени средства. От въззивника - ответник не са ангажирани
доказателства, които да създават съмнения относно достоверността на изложеното в
показанията на К.А. за процесната дата 16.03.2020 г. Ответникът не е и твърдял,
че на тази дата и в посочения в молбите за защита час свидетелят не се е
намирал в жилището на страните и затова да не е бил в състояние да възприеме лично възникналия скандал. Ето защо
свидетелските показания на К.А. правилно са кредитирани от първостепенния съд –
същите не се опровергават от останалия събран по делото доказателствен материал
и подкрепят декларираното по реда на чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, че въззивникът - ответник
е обиждал и псувал В.Т., заплашил я е, че ще я метне през прозореца; извадил
дрехите на молителката, късал ги и ги натрупал на леглото на свидетеля. Тези
действия са били извършени в присъствието на малолетните деца на страните –
молителите Е.А. и М.А..
Следователно, налага
се извода, че правилно първоинстанционният съд е приел молбите за защита за
основателни само по отношение на извършеното психическо насилие от ответника А.А.
спрямо молителката В.Т., като на част от обидите са присъствали и малолетните
деца на страните – молителите Е.А. и М.А..
По въззивната жалба на молителите.
Настоящият състав
на въззивния съд намира и тази въззивна жалба за неоснователна.
Твърдяното с
молбата за защита физическо насилие, изразило се в скубане, стискане и
блъскане, както и опитът за посегателство върху интимната неприкосновеност на
молителката В.Т. са останали недоказани по делото. Свидетелят К.А. е бил в
стаята си по времето, когато В.Т. твърди, че първо в хола, а после и в кухнята
на апартамента на ул.”**********, ответникът е упражнил физическо насилие
спрямо нея. Синът на страните е излязъл от стаята си едва след като баща му
отишъл при него, като разбрал, че майка му е излизала от апартамента, след като
чул силно затваряне на вратата, а после видял вратата да се отваря и
молителката влязла обратно вътре. Следователно, този свидетел е възприел (чул от стаята си) единственото обидите и заплахите, както правилно е установил и
първоинстанционният съд.
Авторството на
установените при прегледа от специалиста по съдебна медицина и обективирани в
съдебно-медицинско удостоверение № 108.03/2020 г. травматични увреждания на В.Т.,
също не е доказано по неоспорим и категоричен начин в хода на съдебното дирене.
Ето защо е обоснован извода на Софийския районен съд, че не е установено посочените
в документа травми да са причинени непременно от ответника А.А.. Този документ удостоверява
единствено конкретните увреди на здравето на молителката В.Т., но не и
субектът, който ги е причинил.
Не могат да се
споделят като основателни и оплакванията на въззивниците, че не е кредитирана декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН в нейната цялост. За да се издаде заповед за съдебна защита само въз
основа на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, по делото не следва да са
ангажирани други доказателства. В настоящия случай в
първоинстанционното производство е събрана достатъчна по обем доказателствена
съвкупност. От друга страна, кредитирането изцяло на декларацията по реда на
чл. 13, ал. 3 ЗЗДН би могло да се осъществи единствено, ако останалият
доказателствен материал по делото еднопосочно подкрепя и доказва твърденията на
молителя в декларацията относно датата, мястото, времето, начина на извършване
на деянието и авторството на същото. В конкретния случай липсват данни,
установени в хода на съдебното дирене, които да кореспондират с
декларираното от въззивницата - молител В.Т. по реда на чл. 9, ал. 3 ЗЗДН
относно физическото посегателство спрямо нея на процесната дата.
По
отношение на оплакването, че не бил допуснат втори свидетел, въззивната
инстанция намира, че не се касае за процесуално нарушение, тъй като Софийският
районен съд е допуснал по един свидетел на всяка страна при условията на
равнопоставеност, като искането за събиране на други гласни доказателствени
средства, след разпита на вече допуснатите свидетели, е заявено от молителите
при условията на евентуалност – в случай, че и на ответника бъде уважено
доказателствено искане да се изиска информация от трето лице. Съдът, с протоколно
определение от 05.08.2020 г., е оставил без уважение тези доказателствени
искания на страните, предвид което правото на защита на страните в процеса не е
било накърнено, както неоснователно се поддържа във въззивната жалба на молителите.
Правилно са
постановени и мерките за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 4 ЗЗДН. Забраната ответникът да се
въздържа от домашно насилие е подходяща и ефективна мярка, тъй като е безсрочна
и ще постигне целения превантивен ефект да предпазва молителите от евентуални
бъдещи посегателства от страна на въззиваемия А.А.. Мярката е обвързана със
задължението на полицейския орган при нарушаване на заповедта за защита да
задържи нарушителя и да уведоми незабавно органите на прокуратурата, като
неизпълнението на заповедта е и престъпление по смисъла на чл. 296 НК.
Съобразно изложеното относно въззивните жалби, които въззивният съд намира
за неоснователни, първоинстанционното Решение е правилно и законосъобразно,
и въззивният съд го оставя в сила.
По разноските за въззивното производство.
Страните в настоящото производство нямат право на разноски, предвид
неоснователността на въззивните им жалби.
С оглед
оставянето на въззивните жалби без уважение, и на основание чл. 17, ал. 2 ЗЗДН,
вр. чл. 11, ал. 2 ЗЗДН и чл. 18, ал. 1, вр. чл. 16 от Тарифа за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК, въззивникът А.К.А. следва
да бъде осъден да заплати, по сметка на Софийския градски съд, държавна такса
по въззивната жалба в размер на 37.50 лева (тридесет и седем лева и петдесет
стотинки), а въззивницата В.Т.Т. следва да бъде осъдена да заплати, по сметка
на Софийския градски съд, държавна такса по въззивната жалба в размер на 12.50
лева (дванадесет лева и петдесет стотинки).
Въпреки изхода на въззивното дело,
въззивниците Е.А.А. и М.А.А. не дължат на Софийския градски съд държавна такса
за въззивната жалба – тези двама въззивници не са навършили 18-годишна възраст,
поради което държавната такса за жалбата им трябва да остане в тежест на
бюджета на съда (арг. от чл. 11, ал. 3 in fine ЗЗДН).
Така мотивиран, Софийският градски съд, на основание чл. 17 ЗЗДН
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 171681 от 07.08.2020 г., постановено по гр. дело № 14283 по описа за 2020 г. на Софийски районен
съд, III ГО, 86-ти състав.
ОСЪЖДА А.К.А., ЕГН **********, да
заплати по сметка на Софийския градски съд, държавна такса в размер на 37.50 лева (тридесет и седем лева и петдесет
стотинки).
ОСЪЖДА В.Т.Т., ЕГН **********, да
заплати по сметка на Софийския градски съд, държавна такса в размер на 12.50 лева (дванадесет лева и петдесет стотинки).
ОСТАВЯ без уважение претенциите на А.К.А. и В.Т.Т.
за присъждане на разноски за въззивното производство, като неоснователни.
РЕШЕНИЕТО, на основание
чл. 17, ал. 6 ЗЗДН, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.