Решение по дело №304/2024 на Софийски окръжен съд

Номер на акта: 353
Дата: 28 октомври 2024 г. (в сила от 28 октомври 2024 г.)
Съдия: Лилия Маркова Руневска
Дело: 20241800500304
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 16 април 2024 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 353
гр. С., 25.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Г.ев

Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело
№ 20241800500304 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.
С решение № 29 от 23.01.2024 г., постановено по гр. д. № 572/2022 г. по
описа на РС – К., е признато за установено по отношение на А.П.И.
съществуването на вземането на „Л.И.“ АД за следните суми, за които по ч. гр.
д. № 68509/2021 г. по описа на РС – С. е издадена заповед № 23338/23.12.2021
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК: сумата от 466.70 лв.,
представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение
по застрахователна преписка по щета № 0000-1261-18-252622 за вреди,
причинени на застрахован лек автомобил „Ауди А6“ с рег. № ********,
собственост на К. Д. М., за което има сключен договор за застраховка „Каско“
на МПС с полица № *** със срок на действие от 09.11.2017 г. до 09.11.2018 г.,
които вреди са причинени при настъпило на 20.07.2018 г. ПТП на второкласен
път II-81 в посока от гр. С. към гр. М., 14- ти км., при преминаване през
необезопасено и необозначено препятствие на пътното платно - дупка,
вследствие на което са увредени предна и задна десни гуми и предна дясна
джанта на автомобила; обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК -
30.11.2021 г., до окончателното плащане. С решението е отхвърлен искът за
признаване за установено съществуването на вземането за сумата от 139.76
лв., представляваща мораторна лихва върху сумата на главницата за периода
от 19.12.2018 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК и са
1
присъдени разноски на страните /на ищеца – и за заповедното, и за исковото
производство/ съобразно изхода не делото.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното
производство в частта, в която главният иск и акцесорният иск досежно
обезщетението за забава за периода след подаване на заявлението по чл. 410
ГПК са уважени, както и в частта, в която в негова тежест са присъдени
разноски. Изложени са оплаквания за неправилност, като се иска отмяна на
решението в обжалваната част и постановяване на ново решение, с което
исковете бъдат отхвърлени изцяло, евентуално въззивният съд да се произнесе
при отчитане на съпричиняване от страна на водача на лекия автомобил /като
не е конкретизиран размерът на съпричиняването, съответно не е
конкретизирано и до какъв размер от уважения размер на исковете се иска да
бъдат отхвърлени същите в случай на частична отмяна на решението при
евентуално отчитане на съпричиняване, не е конкретизирано и в какво се
изразява съпричиняването/.
Въззиваемият – ищец в първоинстанционното производство, е депозирал
отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени
съображения за правилност на решението и се иска потвърждаването му в
обжалваната част.
След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните
настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:
Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество –
неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните
съображения:
За да уважи исковете, първоинстанционният съд е приел, че са налице
всички елементи от фактическия състав, обуславящ отговорността на
ответника за сумите на главния иск и на акцесорния иск за обезщетение за
забава за периода след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
Въззивният съд споделя крайния извод на първоинстанционния съд и
почти изцяло – останалите негови изводи, като намира следното в тази връзка:
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 410,
ал. 1, т. 2 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
На ответника по силата на закона е възложено управлението на
пътищата от републиканската пътна мрежа /какъвто второкласен път II-81
безспорно е/, като освен това АПИ осъществява дейностите по изграждането,
ремонта и поддържането на републиканските пътища. В случая увреждането е
причинено поради виновното /вината се предполага, като презумпцията по чл.
45, ал. 2 ЗЗД в случая не е оборена/ поведение /бездействие/ на определени
физически лица, на които са възложени дейностите по ремонта и
поддържането на републиканските пътища. Първоинстанционният съд
неправилно се е позовал в решението на т. 3 на чл. 410, ал. 1 КЗ, но това не се
отразява на правилността на крайния извод за основателност на главния и на
един от акцесорните искове поради това, че фактическият състав, обуславящ
ангажирането на отговорността на ответника, е почти аналогичен и в двете
хипотези - хипотезата, при която ответникът отговаря като собственик на
2
вещта, причинила вреди на застрахования по чл. 50 ЗЗД, и хипотезата, при
която ответникът отговаря като възложител за възложената от него на трето
лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 ЗЗД.
Разликата е единствено по отношение на качеството на ответника, което
обуславя неговата отговорност, като останалите елементи от фактическия
състав, даващ основание за ангажиране на отговорността на ответника, а
именно увреждането, виновното противоправно поведение /бездействие/ на
определени лица и причинната връзка между бездействието на съответните
лица и настъпилите вреди, както и изплащането от страна на ищеца на
застрахователното обезщетение на застрахования, са идентични. Поради това
по делото са указани като подлежащи на доказване, съответно разгледани и
преценени почти всички релевантни към конкретната хипотеза факти,
същевременно по отношение качеството на ответника не е имало неяснота у
страните, поради което и техните права не са нарушени.
Останалите изводи на първоинстанционния съд са правилни, споделят се
от въззивния съд и на основание чл. 272 ГПК въззивната инстанция препраща
към мотивите на първоинстанционното решение. С оглед наведените във
въззивната жалба доводи следва да се добави следното:
От събраните по делото доказателства, обсъдени от
първоинстанционния съд, е надлежно установено следното:
При ПТП, настъпило на посочените в исковата молба дата и място и при
описания в исковата молба механизъм, са причинени материални щети на лек
автомобил „Ауди А6“ с рег. № ********, собственост на К. Д. М., управляван
от собственика, на стойност 387.57 лв. /според заключението на вещото лице/,
направени са и разходи в размер на 73.20 лв. за репатриране на автомобила,
като ищецът е възстановил на собственика на автомобила щети на стойност
456.70 лв. /от тях 383.50 лв. са щетите по автомобила, а 73.20 лв. са разходите
за репатриране на автомобила/, а по преписката ищецът е направил и
ликвидационни разходи в размер на 10 лв. Съответно ищецът претендира
общата сума от 466.70 лв. Причинените вреди са в пряка причинна връзка с
произшествието. Автомобилът е бил застрахован по сключен с „Л.И.“ ЕАД
договор за застраховка „Каско” на МПС с полица № *** със срок на действие
от 09.11.2017 г. до 09.11.2018 г. при покрит риск „Всички рискове“ - клауза 1
от раздел XIV - „Определения“ от ОУ на застрахователя за застраховане на
сухопътни превозни средства, без релсови превозни средства, включващ ПТП
по време на движение и/или в паркирано положение. След подаване на
уведомление от собственика на автомобила ищецът е завел щета, направена е
оценка на причинените щети и съобразно тази оценка е определено
обезщетение в размер на 456.70 лв., което е платено на собственика на
автомобила на 11.10.2018 г.
Съгласно чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ с плащането на застрахователното
обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера
на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
определяне, срещу възложителя за възложената от него на трето лице работа,
при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 ЗЗД. В случая са
настъпили именно такива вреди.
3
Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи и
възражения. В по-голямата си част тези доводи и възражения не са предмет на
обсъждане в настоящото производство, тъй като касаят вътрешните
отношения между застраховател и застрахован. Само за яснота на въззивника
следва да се отбележи следното досежно някои от доводите и възраженията
му:
Неоснователно е възражението, че не се установява по делото да е
налице покрит риск, при настъпването на който за застрахователя да е
възниквало задължение да плати застрахователно обезщетение. Както се
изложи по-горе, автомобилът е бил застрахован по договор за застраховка
„Каско“ на МПС – клауза 1 - „Всички рискове“, включващи ПТП по време на
движение и/или в паркирано положение. Това се установява от представените
по делото застрахователна полица и общи условия на ищеца
за застраховане на сухопътни превозни средства, без релсови превозни
средства, които са неразделна част от застрахователния договор.
Неоснователно е възражението относно доказателствената сила на
съставения за ПТП КП, вкл. /но не само/ с твърдения, че същият страдал от
недостатъци поради липса на съществени реквизити, освен това съдържал
констатации за факти, които длъжностното лице - съставител не е възприело
лично. В тази връзка следва да се има предвид следното:
Доколкото по делото е установено, че след ПТП автомобилът не е можел
да се придвижва на собствено ход, налице е изключението на чл. 6, т. 4 от
Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при
пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между
Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и
Гаранционния фонд, при което изключение, въпреки че повредите на
автомобила не са причинени от друго ППС, а ПТП е настъпило с един
участник, местопроизшествието следва да се посети от органите на МВР –
„Пътна полиция“ и да се състави констативен протокол за ПТП. Поради това
съставеният в случая КП представлява официален удостоверителен документ
/съставен е от длъжностно лице - служител на ПП – РУ - К., в кръга на
службата му по установените форма и ред съгласно наредбата/, ползващ се с
обвързваща съда материална доказателствена сила. Тази доказателствена сила
не е оборена по делото, напротив подкрепена е от останалите събрани
доказателства /писмени, свидетелски показания, САТЕ/. Протоколът е
съставен по образец - приложение № 2 към чл. 4 от наредбата и предвид
ограничената форма на този образец е немислимо да се очаква в него
длъжностното лице подробно да отрази механизма на произшествието и
цялата пътна обстановка, още повече, че поначало такъв протокол се съставя
при посещение на вече настъпило ПТП, на чието настъпване съставителят не е
очевидец. Неоснователни са и възраженията на ответника срещу
доказателствената стойност на протокола за ПТП, основани на доводи, че
протоколът не бил подписан от представител на ответника, а бил съставен
единствено по данни на водача, който бил заинтересуван за това собственикът
на МПС да получи застрахователно обезщетение, както и че в протокола не се
съдържали данни за размерите на необозначената и необезопасена дупка на
4
пътното платно, нито за скоростта на движение на водача с управляваното от
него МПС и че към протокола липсвал снимков материал. На първо място -
данните за ПТП са съобщени от водача на МПС на служител на ПП – РУ - К.,
който освен за съставяне на протокол за ПТП има и компетентност да състави
срещу него акт за установяване на административно нарушение /АУАН/, ако
има фактически и правни основания за това. Ето защо не може да се приеме
изначално, че когато съобщава на служител на МВР факти за механизма на
ПТП, водачът излага твърдения в своя /или на собственика на МПС, но в
случая те са един и същи човек/ полза. Още по-малко може да се приеме, че
такъв е конкретният случай. В протокола за ПТП, макар и лаконично, е
посочено, че възприетите щети на МПС са по предна и задна гуми и джанти и
че причината за тяхното настъпване е попадане в дупка на пътното платно, на
което са извършвани ремонтни дейности, като наличието на дупки на пътното
платно е отразено на схемата на ПТП, която се съдържа в протокола. При тези
вид и локализация на щетите евентуален извод за недобросъвестност на
водача на МПС при съобщаване на данни за механизма на тяхното настъпване
не е подкрепен от никакви доказателства по делото. На второ място, ако
съставителят на протокола има конкретни възприятия за обстоятелства
относно атмосферните условия, релефа на местността, състоянието на пътя, на
превозното средство и на превозвания от него товар, конкретните условия на
видимост, вида и характера на щетите и местоположението на превозното
средство спрямо пътя, те биха могли да обосноват у него извод, основан на
фактите и опитните правила, за извършено от водача на МПС
административно нарушение по ЗДвП, в т. ч. и изразяващо се в причиняване
на ПТП поради несъобразена скорост в нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. По
делото обаче няма данни, че във връзка със събитието, описано в протокола за
ПТП, срещу водача на МПС е образувано административно-наказателно
производство. Щом като срещу водача на МПС не е съставен АУАН за
нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП или за каквото и да е друго нарушение на този
закон, то възраженията на ответника, че причина за настъпване на ПТП са
обстоятелства, различни от твърдяните от ищеца в настоящото производство,
са напълно неоснователни. Да се основе на липсата на АУАН, съставен срещу
водача на МПС, извод за недобросъвестност и на съставителя на протокола за
ПТП в евентуална полза на ищеца-застраховател или в евентуална вреда на
ответника, би било напълно лишено от доказателствена подкрепа. На трето
място - съгласно чл. 4 от Наредба № 1з-41/2009 г. и по аргумент от противното
от чл. 3, ал. 1 от същата наредба, при ПТП с материални щети, но без
пострадали лица, органите на МВР - „Пътна полиция“ съставят протокол за
ПТП по образец - приложение № 2, но нямат задължение да изготвят
подробна план-схема на ПТП, в която да посочат размери на пътното платно,
на пътните ленти, на установените по тях обекти и разстоянията между тях.
По делото е установено, че при съставяне на КП не е надлежно изготвен
снимков материал на ПТП /изготвени са само две снимки на увредените части
на автомобила, заснети с личния мобилен телефон на служителя на ПП – РУ -
К./. Липсата на снимков материал от ПТП обаче не води до липса на
доказателства, установяващи надлежно правно-релевантните факти. В случая
5
такива са налице /обсъдени от първоинстанционния съд/.
Неоснователно е оплакването, че първоинстанционният съд е
кредитирал частни свидетелстващи документи, изходящи и представени от
ищеца, установяващи факти, които не се подкрепят от останалите
доказателства по делото. Изводите на първоинстанционния съд се основават
на съвкупна преценка на доказателствата по делото, като изложените от
ищеца факти, за които е представил изходящите от него частни документи, са
подкрепени от останалите доказателства по делото – свидетелски показания и
заключение по САТЕ.
Възражението за съпричиняване от страна на водача на автомобила
също е неоснователно /доколкото може да се приеме, че такова е надлежно
формулирано/, тъй като относно фактическите твърдения /отново доколкото
може да се приеме, че конкретни такива са наведени/, на които това
възражение се основава, не са ангажирани доказателства по делото от
страната, в чиято доказателствена тежест е установяването на релевантните
факти, а именно въззивникът.
Останалите доводи и възражения на въззивника са изцяло ирелевантни.
С оглед гореизложеното и поради съвпадане на крайните изводи и на
преобладаващата част от останалите изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
С оглед изхода на делото на въззивника не следва да се присъждат
разноски.
На въззиваемия следва да се присъдят разноски с оглед изхода на делото
за юрисконсултско възнаграждение /други разноски не се претендират от
страната, не са и сторени такива/, като съдът намира, че размерът на това
възнаграждение, определен по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПрП вр. чл.
25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва да е
минималният такъв от 100 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 29 от 23.01.2024 г., постановено по гр. д.
№ 572/2022 г. по описа на РС – К., в обжалваната част, в която е признато за
установено по отношение на А.П.И. с ЕИК *********, със седалище: гр. С.,
бул. „М.“ № 3, представлявана от председателя на УС Я. Й., съществуването
на вземането на „Л.И.“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „С.Ш.” № 67А, представлявано от изпълнителните
директори В. И. и П. Д., за следните суми, за които по ч. гр. д. № 68509/2021 г.
по описа на РС – С. е издадена заповед № 23338/23.12.2021 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК: сумата от 466.70 лв. /четиристотин
шестдесет и шест лева и седемдесет стотинки/, представляваща регресно
вземане за изплатено застрахователно обезщетение по застрахователна
6
преписка по щета № 0000-1261-18-252622 за вреди, причинени на застрахован
лек автомобил „Ауди А6“ с рег. № ********, собственост на К. Д. М., за което
има сключен договор за застраховка „Каско“ на МПС с полица № *** със срок
на действие от 09.11.2017 г. до 09.11.2018 г., които вреди са причинени при
настъпило на 20.07.2018 г. ПТП на второкласен път II-81 в посока от гр. С.
към гр. М., 14- ти км., при преминаване през необезопасено и необозначено
препятствие на пътното платно - дупка, вследствие на което са увредени
предна и задна десни гуми и предна дясна джанта на автомобила;
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 30.11.2021 г., до
окончателното плащане.
Решението в останалата част е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА А.П.И. с ЕИК *********, със седалище: гр. С., бул. „М.“ №
3, представлявана от председателя на УС Я. Й., да плати на „Л.И.“ АД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „С.Ш.” № 67А,
представлявано от изпълнителните директори В. И. и П. Д., сумата от 100 лв.
/сто лева/, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за
процесуално представителство във въззивното производство по делото.
Решението е окончателно.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7