РЕШЕНИЕ
гр.
София, 23.07.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и осемнадесета
година в състав:
СЪДИЯ: А.А.
при секретаря Р. Манолова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 2164 по описа за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.).
Ищцата Н.В. твърди, че на 26.04.2013 г. на второкласен
път П-81 е настъпило ПТП, причинено по вина на водача на л.а. „Рено
Меган-Сценик“ с рег. № *******, който допуснал автомобилът да навлезе в лентата
за насрещно движение, като се е ударил в насрещно движещия се л.а. „Ауди А4“ с
рег. № *******. Вследствие на това ПТП на място е починал пътникът в л.а. „Ауди
А4“ Е.В., който е син на ищцата. Ищцата посочва, че смъртта на сина й е
предизвикала посттравматичен стрес, последиците от който се влошават, като
ищцата изпада в депресивни състояния, отчуждила се е от хората, с които се е
срещала и като цяло отрицателните последиците от смъртта на сина й в
емоционален аспект са особено тежки. Ищцата твърди, че гражданската отговорност
на водача на л.а. „Рено Меган-Сценик“ към момента на процесното ПТП е застрахована при ответника, поради което
иска ответникът да й заплати обезщетение за претърпените от нея неимуществени
вреди поради смъртта на сина й в размер на 150 000 лв., заедно със
законната лихва върху тази сума от 26.04.2013 г. до окончателното й
изплащане. Претендира разноски по делото.
Ответникът „З.Е.“ АД оспорва иска. Не оспорва, че
процесното ПТП е настъпило, доколкото възраженията на ответника са насочени към
причините за настъпването на ПТП и съответно за причинената от него смърт. Не
оспорва и че гражданската отговорност на водача на л.а. „Рено Меган-Сценик“ към
момента на ПТП е застрахована при него. Ответникът възразява, че причина за ПТП
е и поведението на водача на л.а. „Ауди А4“, който се е движел с несъобразена с
пътните условия скорост и така е допринесъл за настъпването на ПТП. Възразява и
за това, че починалият Е.В. е пътувал без поставен предпазен колан, което е
допринесло за настъпването на смъртта му. Посочва, че между починалия и ищцата
не са съществували достатъчно близки взаимоотношения, които да обосноват
сочените от ищцата неимуществени вреди, настъпили от смъртта на Е.В..
Ответникът счита и че размерът на претендираното обезщетение е завишен. Прави
възражение за погасяване на част от
вземането за лихва за забава по давност. Претендира разноски.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира
следното:
По делото е безспорно, като това
се установява и съгласно чл. 300 ГПК и чл. 413, ал. 2 НПК с оглед на
представените присъда от 22.11.2016 г. на СОС, решение от 11.12.2017 г. на САС
и решение от 21.09.2018 г. на ВКС (както и с оглед на представения обвинителен
акт, по който е образувано наказателното дело, и констативен протокол за ПТП от
23.05.2013 г.), че на 26.04.2013 г. на второкласен път П-81, 16 км е настъпило
ПТП, причинено от водача на л.а. „Рено Меган-Сценик“ с рег. № *******, който е навлязъл
в лентата за насрещно движение, при което се е ударил в насрещно движещия се л.а.
„Ауди А4“ с рег. № *******. Вследствие на удара е починал пътникът в л.а. „Ауди
А4“ Е.В.. Процесното ПТП (с оглед присъдата на наказателния съд) е причинено от
поведението на водача на л.а. „Рено Меган-Сценик“, който е нарушил задълженията
си съгласно чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 1 ЗДвП относно забраната за
водачите да навлизат в лентата за насрещно движение, както и относно
задължението на водачите да контролират непрекъснато управляваните от тях
превозни средства.
Следователно налице е
противоправно поведение на водача на л.а. „Рено Меган-Сценик“, което е
осъществено виновно (с оглед на презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, а в случая
вината на водача е установена и съгласно присъдата на наказателния съд). Това
поведение е довело до настъпването на процесното ПТП, в резултат на което е
причинена смъртта на Е.В..
От представените удостоверение за
родствени връзки от 05.02.2018 г. и решение на СРС от 22.08.1981 г. се
установява, че ищцата Н.В. е осиновител на починалия Е.В.. Осиновяването е
непълно, както е посочено в съдебното решение, с което е допуснато. Дори и при
този вид осиновяване обаче съгласно чл. 55 СК от 1968 г. (отм.)
отношенията между осиновения и осиновителя са като между рожденни родители,
включително осиновителят е титуляр на родителските права по отношение на
осиновения (макар осиновеният да запазва и връзка с роднините си по произход).
Следователно ищцата е майка на починалия – в правен и в житейски смисъл, след
като е извършено осиновяването през 1981 г., което предполага и наличието на
близка емоционална връзка между тях.
Може да се приеме, че поначало
преживяването на отрицателни емоции и психически страдания, свързани със
смъртта на близък човек, особено на син, макар и не рожден, се предполага, тъй
като това е естествена човешка реакция при подобно събитие, когато е налице близка семейна
връзка между лицата (именно поради това тези лица са включени в кръга на
лицата, имащи право на обезщетение съгласно ППВС № 4/1961 г., към което
препраща и ТР № 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС).
Наличието на близка семейна
връзка между ищцата и починалия се установява и от показанията на свидетелката З.
В., според която след осиновяването на Е.В., той е живял през по-голямата част
на младежките си години заедно с нея. Осиновяването е извършено, когато Е.В.
навършва пълнолетие – той е роден на *** г., но очевидно молбата за това е
подадена преди това (съгласно чл. 46 СК от 1968 (отм.)) с оглед на
близостта на датите на съдебното решение (22.08.1981 г.) и на навършване на
пълнолетие (16.07.1981 г.). От показанията на свидетелката се установява, че
продължителен период от време (около 10 години) Е.В. е живял в едно жилище
заедно с ищцата, включително след като е сключил брак и заедно със съпругата
си. Дори и след като се е преместил със съпругата си в друго жилище, той е
запазил тесни контакти с ищцата и е полагал грижи за нея, особено и след като
възрастта на ищцата е напреднала (след като се е пенсионирала, както сочи
свидетелката), а още повече и след като е починал съпругът на ищцата (И., както
сочи свидетелката). Следва да се отчете и това, че Е.В. очевидно е живял в
семейството на ищцата още преди да бъде извършено осиновяването му, тъй като
според свидетелката той е осиновен на 12-годишна възраст, т.е. вероятно още
през юношеството си е заживял с бъдещата си осиновителка, чийто съпруг (също
негов осиновител) е брат на рожденния му баща (според посоченото в решението за
допускане на осиновяването). Всъщност наличието и на близки родствени връзки по
произход между съпруга на ищцата и Е.В. (той е чичо на Е.В.) допълнително сочи
на близостта между ищцата и починалия.
Посочените обстоятелства
потвърждават наличието на близка семейна и емоционална връзка между ищцата и починалия,
която не се различава по своята същност от нормалната връзка между майка и син.
В случая показанията на свидетелката сочат и за наличието на дълбока
емоционална връзка с оглед на значителната близост между ищцата и починалия
през почти целия му живот. Следователно неоснователни са възраженията на
ответника за липса на такава връзка.
От своя страна близостта в
отношенията между ищцата и починалия потвърждава правилността на посоченото
по-горе предположение за настъпването на сериозни психологически страдания за
ищцата при прекъсването на тази връзка поради смъртта на Е.В.. Тежестта на
непосредствената емоционална реакция на ищцата се установява и от показанията
на свидетелката З. В., която посочва, че след като е разбрала, че Е.В. е
починал, ищцата е припаднала, не е можела да говори, а след това се е наложило
да приема успокоителни лекарства.
Не следва да се съобразява обаче
другата сочена от свидетелката последица от изпитания от ищцата стрес, а именно
развитието на диабет, довел и до ампутация на единия й крак (което е видно и от
представеното решение на ТЕЛК от 21.11.2017 г.). От една страна в исковата
молба не се съдържат твърдения за подобни усложнения в състоянието на ищцата. От друга страна липсват и
доказателства за наличието на причинна връзка между посочените усложнения в
състоянието на ищцата и психическото й състояние в резултат от процесното
събитие. Действително съдебно-психологичната експертиза по делото посочва и
нарушенията в соматичното състояние на ищцата като резултат, до който може да се
достигне при развилото се при нея стресово разстройство, но по делото липсват
подробни медицински данни и съответно изследване, от което да може да се
направи категоричен извод за наличието на причинна връзка между диабета и
ампутацията на крака и изживявания от ищцата стрес.
Същевременно обаче следва да се
съобрази голямата интензитет на психическото страдание на ищцата, което е
резултат от смъртта на Е.В.. Това се установява от заключението на психологичната
експертиза по делото, в което се сочи, че ищцата е развила посттравматично
стресово разстройство. Част от симптомите, които се свързват с това състояние
на ищцата (подробно посочени от експертизата), включват повишена тревожност,
ниска самооценка, чувство за невъзможност за справяне, отказване от жизнени
цели, отчуждаване от околните, загуба на съня, кошмари, повтарящи се спомени за
събитието и др. Психическото състоянието на ищцата, освен че предразполага към
развитие и на соматични страдания (макар и както се посочи да не може да се
установи конкретна връзка с развития от ищцата диабет), също така, според
експертизата, е довело до личностова промяна у ищцата, до промяна и в начина й
на живот в негативен аспект. Ищцата също така следва да приема и приема
медикаменти, за да може да се справи с посочените психични симптоми.
Съобразявайки посочените
страдания на ищцата, при преценката на размера на дължимото обезщетение за
претърпените от нея неимуществени вреди следва да се вземе предвид и това,
процесното събитие е настъпило през 2013 г., когато починалият Е.В. е бил на 49
години, а ищцата на 82 години. Въпреки възрастта на ищцата и на осиновения й
син към този момент, което предполага по-голяма независимост и отдалеченост на
сина от майка му, посочените по-горе съображения за дълбочината на
емоционалната връзка между тях сочат на по-голяма от обичайната близост. В тази
връзка следва да се има предвид и че именно напредналата възраст на ищцата (и
според заключението на психологичната експертиза) предопределя по-големия
интензитет на негативните преживявания на ищцата в резултат от смъртта на
осиновения й син. Както се посочи, това е довело до значителни, и по-големи от
обичайните в подобна ситуация, психически страдания за ищцата, които от своя
страна са довели и до личностова промяна, а са свързани и със соматични
страдания. Освен това възрастта на ищцата, според вещото лице, не предполага до
края на живота й да настъпи подобрение в състоянието й. Поради това, като се
вземе предвид и икономическата обстановка към момента на настъпване на
процесното събитие през 2013 г., обезщетението за причинените на ищцата неимуществени
вреди от смъртта на Е.В. следва да се определи на 130 000 лв.
Неоснователни са направените от
ответника възражения за съпричиняване на процесното ПТП, съответно на смъртта
на Е.В..
По отношение на възражението на
ответника за това, че за настъпване на процесното ПТП е допринесъл и водачът на
л.а. „Ауди А4“ следва да се посочи на първо място, че с оглед на посоченото в
констативния протокол за ПТП от 23.05.2013 г. и в протокола за оглед на
местопроизшествие от 26.04.2013 г. Е.В. е пътувал на предната дясна седалка в
автомобила, т.е. той не е управлявал автомобила. В този случай, дори и
поведението на водача на л.а. „Ауди А4“ да е допринесло за настъпването на
процесното ПТП, според чл. 53 ЗЗД той би отговарял солидарно с водача на л.а. „Рено
Меган-Сценик“ за дължимото обезщетение, т.е. спрямо ищцата всеки от двамата
водачи би дължат целия размер на обезщетението за причинените й неимуществени
вреди. Тъй като отговорността на застрахователя на гражданската отговорност на
водача е обвързана с отговорността на самия водач, застрахователят следва да
отговаря по същия начин и в същия размер (с изключение на предвидените в закона
изключения) като водача за дължимото обезщетение за причинените вреди (това
следва и от обхвата и обекта на застраховката съгласно чл. 223, ал. 1,
съответно чл. 257, ал. 1 КЗ (отм.)). Поради това, ако застрахованият водач
следва да отговаря за пълния размер на дължимото обезщетение, независимо че
неговото поведение е само една от причините за настъпването на
застрахователното събитие, то и застрахователят на гражданската му отговорност
следва да отговаря за пълния размер на дължимото обезщетение. Следователно в
случая е без значение дали водачът на л.а. „Ауди А4“ е допринесъл за
настъпването на процесното събитие, доколкото починалият Е.В. не е бил този
водач.
Отделно от това според
заключението на автотехническата експертиза по делото, при наличните данни за
пътната обстановка и поведението на водачите на двата автомобила при процесното
ПТП, произшествието се дължи изцяло на поведението на водача на л.а. „Рено
Меган-Сценик“, който е навлязъл в насрещната лента за движение, движейки се със
скорост над допустимата (със 102 км/ч при разрешена 90 км/ч). При това негово
действие е настъпил удар с насрещно движещия се л.а. „Ауди А4“, чиято скорост е
била 63 км/ч, при липса на обективна причина, която да налага движение с
по-ниска скорост. Разстоянието между двата автомобила към момента, в който л.а.
„Рено Меган-Сценик“ е навлязъл в лентата за насрещно движение, е било 17 метра,
което е направило удара непредотвратим за водача на л.а. „Ауди А4“.
По отношение на възражението за
липса на поставен предпазен колан от страна на Е.В. следва да се съобрази
заключението на съдебно-медицинската експертиза по делото, според което с оглед
на естеството на удара между двата автомобила и причинените от това деформации
в предната част на л.а. „Ауди А4“, където е пътувал и Е.В., които от своя
страна са довели до нараняванията, причинили смъртта му, без значение е дали
починалият е бил с поставен предпазен колан. Поради това евентуалната липса на
поставен предпазен колан в случая не би имала връзка с настъпилата смърт, за да
бъде съпричиняващ фактор.
По делото е безспорно, като това се
установява и от посоченото в констативния протокол за ПТП, че гражданската
отговорност на водача на л.а. „Рено Меган-Сценик“, причинил процесното ПТП, към
момента на ПТП е застрахована при ответника З. „Е.“ АД. Поради това предявеният
иск за обезщетение за неимуществени вреди следва да се уважи за сумата 130 000
лв., като се отхвърли в останалата част.
Съгласно чл. 223, ал. 2, изр. 1 КЗ (отм.) ответникът, като застраховател на гражданската отговорност на водача,
причинил процесното ПТП, отговаря и за лихвите за забава, за които отговаря
застрахованият водач. Според чл. 84, ал. 3 ЗЗД при непозволено увреждане
лицето, причинило увреждането, е в забава и без покана, т.е. от момента на
настъпването на вредите. Следователно от този момент той дължи и законната
лихва за забава върху сумата на обезщетението за вреди (чл. 86, ал. 1 ЗЗД),
поради което застрахователят на гражданската отговорност на това лице също
следва да заплати тази лихва от датата на застрахователното събитие. В случая застрахователното
събитие е настъпило на 26.04.2013 г., поради което поначало от този момент е
дължимо и застрахователно обезщетение в размер на лихвите за забава върху
дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди.
Основателно е възражението на
ответника за погасяване по давност на част от вземането на ищцата за лихва за
забава върху дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Според чл. 111, б.
„в“ ЗЗД погасителната давност за вземането за лихви е тригодишна, поради което
по давност е погасено вземането за периода, надхвърлящ три години преди
предявяването на иска, т.е. за периода 26.04.2013 г. – 14.02.2015 г., за
който период претенцията за лихва за забава следва да се отхвърли.
По разноските:
Ищцата е освободена от заплащане на държавни такси
и разноски по делото (включително с оглед на влязлата в сила присъда относно
процесното събитие), поради което на нея разноски не се дължат. Видно от
приложения договор за правна защита и съдействие ищцата не е заплатила на
адвоката си по делото възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА,
поради което съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът следва да заплати на
адвоката на ищцата възнаграждение в размер на 4 711,20 лв. (с включен ДДС),
което е съответно на уважената част от иска. На ответника следва да се присъдят
разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съответни на отхвърлената част от
иска, които възлизат общо на 146,67 лв. Тъй като ищцата е освободена от
заплащане на държавна такса и разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 6
вр. с ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на съда общо сумата 5 546,67
лв., представляваща дължимата от ищцата такса (5 200 лв.) и разноски за
експертиза (346,67 лв.), съответно на уважената част от иска.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „З.Д.Е.“ АД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление *** да заплати на Н.М.В.,
ЕГН **********, адрес *** на основание
чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) сумата 130 000 лв. (сто и тридесет хиляди
лева) – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Е.В., причинена от
ПТП, настъпило на 26.04.2013 г. на второкласен път П-81, 16 км от поведението на
водача на л.а. „Рено Меган-Сценик“ с рег. № *******, заедно със законната лихва
върху посочената сума от 15.02.2015 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен
размер от 150 000 лв., както и претенцията за законна лихва за периода
26.04.2013 г. – 14.02.2015 г.
ОСЪЖДА „З.Д.Е.“ АД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление *** да заплати на адвокат
Н.Н.Д., адрес ***, четвърти полуетаж, офис 4 на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 4 711,20 лв. (четири хиляди седемстотин и
единадесет лева и 20 ст.) – разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Н.М.В., ЕГН **********, адрес *** да заплати на„З.Д.Е.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление *** сумата
146,67 лв. (сто четиридесет и
шест лева и 67 ст.) – разноски по делото
ОСЪЖДА „З.Д.Е.“ АД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление *** да заплати по
сметка на Софийски градски съд сумата от общо 5 546,67 лв. (пет хиляди петстотин четиридесет и
шест лева и 67 ст.) – разноски по делото за държавна такса (5 200 лв.) и за
възнаграждения на вещи лица (346,67 лв.).
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: