Решение по дело №72/2020 на Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. Пазарджик, 24.04.2020 г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Пазарджишкият  окръжен  съд,  гражданска  колегия,  в  открито

заседание на двадесет и седми февруари..…………………………

през две хиляди и деветнадесета година......................... в  състав:

 

                                Председател: КРАСИМИР НЕНЧЕВ

                                       Членове: АЛБЕНА ПАЛОВА

                                                       МАРИАНА ДИМИТРОВА

 

при секретаря Галина Младенова.........…… .и в присъствието на

прокурор……….…...............……. като разгледа докладваното от

окръжен съдия Албена Палова……......в. гр. дело № 72 по описа

за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 1589, постановено по гр.д. № 3841/2018 г. Пазарджишкият районен съд е отхвърлил исковете на Н.Н.А. с ЕГН **********, изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в Затвора гр. Пазарджик, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“гр.София искове с правно основание чл.71, ал.1,т.1 и т.2 от ЗЗДискр за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр.София е извършил нарушение на чл.4 от ЗЗДискр., по отношение на осъдения Н.Н.А. с ЕГН **********, изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в Затвора гр.Пазарджик, изразяващо се в това, че за времето от 01.09.2015 г. до 22.01.2018 г. ищецът е бил поставен в неравноправно положение, като ответникът не е изпращал негови писма до посочени адресати, нито са били завеждани в деловодството и изходящия регистър за кореспонденция, както и в нарушение на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС изпращаните писма не са били изпращани за сметка на затвора, въпреки че са били налице такива предпоставки и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения – като неоснователни. Осъдил е Н.Н.А. да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“гр.София сторените по делото разноски в размер на 100 лв.

          Против така постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от Н. А., в която са изложени оплаквания за незаконосъобразност. Жалбоподателят твърди, че неправилно районният съд не бил оценил събраните по делото доказателаства – поотделно и в тяхната съвкупност. Неправилно районният съд бил приел, че Н. А. не е бил поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерии или практика. От доказателствата по делото било безспорно установено, че както пряката, така и непряката дискриминация спрямо жалбоподателя били осъществени от затровническата администрация предимно в случаите, в които А. се опитвал да упражнява свои конституционно закрепени права и права, защитени от ЕКЗПЧ. Съответно неправилен бил изводът на районния съд, че след като нямало неблагоприятни последци за Н. А., не било налице нарушение по чл.4 от ЗЗДискр. Безспорно било по делото, че нарушаването на нормата на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС било предимно във връзка с опити от страна на жалбоподателя да защити свои законни права, като изпращането на изходящата кореспонденция, свързана със защитата на тези права и адресирана до правозащитни органи и институции, било възпрепятствано. Безспорно било доказано също, че Н. А. бил третиран по-неблагопритно от М. Г. Х., на когото кореспонденцията била изпращана от затворническата администрация по силата на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС. Неправилен бил също така изводът на районния съд, че ако в определен момент Н. А. е разполагал със собствени средства, то следва да се приеме, че е разполагал с такива през целия релевантен период.

          Искането е решението на районния съд да бъде отменено, вместо което да бъде постановено ново, с което предявине скове да бъдат уважени с присъждане на разноските за двете инстанции.

          В законния срок е постъпил писмен отговор от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към МП - гр.София чрез Областна служба Изпълнение на наказанията“ – гр.Пловдив с искане решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

          Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, като взе предвид старовищата, изразени в съдебно заседание и при спазване разпоредата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:

          В исковата си молба против ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към МП - гр.София ищецът Н. А. е твърдял, че лишеният от свобода А. изтърпявал наказание „доживотен затвор” със специален режим в затвора гр. Пазарджик, като от 01.09.2015 г. до 22.01.2018 г. писмата му не са били изпращани от властите по изпълнение на наказанието и по-конкретно от Затвора гр. Пазарджик до посочените от него адресати, нито са били завеждани в деловодството и изходящия регисътр за кореспонденция, както това било правено за останалите лишени от свобода в Затвора гр. Пазарджик, в Затвора гр. Стара Загора за лишения от свобода М. Г. Х. и в останалите затвори в Рупублика България. Поддържал е, че в нарушение на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС изпращаните до различни адресати писма от Н.А. не са били изпращани за сметка на затвора гр. Пазарджик и Главна Дирекция „ИН“ гр. София, въпреки че били налице законовите основания за приложение на разпоредбите на тези разпоредби и въпреки, че за другите лишени от свобода това било правено. Ищецът е заявил, че изпращал писма до председатели на Адвокатски колегии, до адвокати в Република България, до ЕВСПЧ – Страсбург, както и до физически лица /майка, брат, сестра,чичо, вуйчо, приятел, лекар, лишени от свобода, братовчед и редица други/. Писал също така жалби и молби до началника на затвора Пазарджик за това, че не му изпращали писмата до адресатите по чл. 90 ал.4 от ЗИНЗС и му ги връщали от деловодството на затвора – Пазарджик. Относно негови молби и жалби до началника на затвора Пазарджик, същите били оставяни без уважение. Твърдял е, че в другите затвори изпращали писмата му до председатели на Адвокатски колегии, до адвокати в Република България, до ЕВСПЧ – Страсбург, до физически лица /майка, брат, сестра,чичо, вуйчо, приятел, лекар, лишени от свобода, братовчед и редица други/ по реда на чл. 90 ал.4 от ЗИНЗС за сметка на затвора. Ищецът познавал друг лишен от свобода, чиито писма били изпращани по реда на чл. 90 ал.4 от ЗИНЗС за сметка на затвора до адресатите.

Искането е съдът да признае на основание чл. 71 ал.1 т.1 от ЗЗДискр. за установено по отношение на него, че в периода от 01.01.2015 г. до 22.01.2018 г. Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” София е извършила нарушение на чл. 4 от ЗЗДискр.изразяващо се в пряка и непряка дискриминация чрез неравно третиране на лично положение и да бъде осъден ответникът да преустанови нарушението по т.2 от същия член.

В срока по чл.131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор от процесуален представител на ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанието”, в който е изразено становище, че исковата молба е допустима, но недоказана по основание и размер. Ответникът е твърдял, че правото на кореспонденция на лишените от свобода било регламентирано в чл. 86, ал.1, т.З вр. с чл. 90, ал.З от ЗИНЗС и от представените писмени доказателства не можело да се направи недвусмислен и обективен извод за претърпени неимуществени вреди от ищеца в резултат на незаконосъобразно бездействие от страна на затворническата администрация. В хода делото следвало да се установи дали през процесния период ищецът е разполагал с парични средства по сметката си. Едва когато се установяло, че даден лишен от свобода нямал средства, разходите за кореспонденцията му се покривали от затвора, чрез обикновено писмо. В затвора се водел дневник за изходящата кореспонденция на лишените от свобода, в който била описана и кореспонденцията на ищеца. Искането е претенцията да бъде отхвърлна като неоснователна.

Установява се от събраните по делото доказателства, че Н. А. изтърпява наказание лишаване от свобода, първоначално в затвора в град Стара Загора, където е бил настанен на 03.01.2007 г., впоследствие на 14.03.2014 г. е приведен в затвора в град Пловдив, а от 14.04.2014 г. изтърпява наказание „доживотен затвор“ в затвора в град Пазарджик.

От писмо рег. № 92/14/16.01.2019 г. на Началника на Затвора –град Пазарджик /неоспорено от ищеца/, се установява, че кореспонденцията на лишения от свобода А. до м. юли 2018 г. е била изпращане служебно по смисъла на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС. През 2016 г. ищецът А. е прехвърлил с два договора за цесия всичките си бъдещи вземания, вкл. присъдените по дела обезщетение и разноски, в полза на своята майка Г. А. и затова на 09.08.2016 г. по изпълнителен лист № 160 /2014 г. в полза на Г. А. е била преведена сумата в размер на 2504,74 лв., а по изпълнителен лист № 112 /2014 г. - сумата 524,63 лв. или общо сумата в размер на 3039,37 лв. В същото писмо е удостоверен фактът, че в периода от 09.08.2016 г. ищецът не е получавал парични преводи от своята майка Г. А.. Затова с писмо № 5288/01.06.2018 г. ГД „ИН“ гр. София е уведомило ищеца, че поради цедирането на вземането в полза на неговата майка, лишеният от свобода не попада вече в категорията на осъдените, които имат право кореспонденцията им да бъде изпращана по чл. 90 ал.4 ЗИНЗС. С писмо № 6649/04.07.2018 г. на ГД „ИН“ А. е бил уведомен, че не е сред лицата, които нямат средства и кореспонденцията на които се изпраща за сметка на затвора. Според представеното по делото писмо рег. № 92/2014 г. /11.01.2019 г. от Затвора гр. Пазарджик, въпреки проведени с А. срещи и разговори, същият с писмо вх. № 6905/ 23.05.2018 г. е изпратил съобщение, с което е уведомил ГД „ИН“, че присъденото му обезщетение по адм. д. № 163/ 2016 г. също е било цедирано на майка му Г. М. А..

Цитираното по-горе писмо от 04.07.2018 г. на ГД „ИН“ е в отговор на постъпила жалба вх. № Ж- 505/11.06.2018 г. подадена от Н.А. и извършената във връзка с това проверка.

В подкрепа на извода за извършени цесии от ищеца в полза на неговата майка по делото са представени и приети копия от два договора за продажба на вземания от ищеца Н.А. в полза на Г. А. – за суми дължими по адм.д. № 163/2016 г. на Адм.С - гр. Пазарджик и адм.д. № 2329/2014 г. на Адм.С - гр. Пловдив.

Като доказателство по делото е представено и писмо рег. № 92/2014 г./11.01.2019 г. от Затвора гр. Пазарджик, от което се установява, че от постъпването на А. *** всички подадени от него писма /молби и/или жалба/ са били изпращани до посочени от него адреси, след като са вписвани в дневниците за входяща и изходяща кореспонденция.

Приложено е и копие от дневника за изходяща кореспонденция за исковия период 01.09.2015 г. до 22.01.2018 г., от което се установява, че на името на ищеца Н.А. фигурират 185 броя записвания за изпратена кореспонденция. Според представената справка вх. № 11322/03.05.2019 г. от Затвора гр. Пазарджик за исковия период 01.09.2016 г. до 2.01.2018 г. ищецът е изпратил до различни институции 180 броя писма, подробно изброени по номера, дати и адресати. Тези доказателства също не са оспорени от ищеца, поради което съдът ги кредитира изцяло.

Представена е и писмена справка изх. № 92/14/25.04.2019 г. от началника на Затвора гр. Пазарджик, от която се установява, че на 21.01.2016 г., на 18.04.2016 г. и на 02.07.2016 г. ищецът е получил парични преводи от своята майка Г. А. в размер на по 50 лв., както и още 30,00 лв. Същите суми той е ползвал, докато е пребивавал в Затвора гр. София за явяването му по съдебни дела, а остатъкът от тези суми в общ размер от 130,92 лв. е преведен в Затвора гр. Пазарджик на 19.10.2016 г. и на 17.02.2017 г.

По делото от районния съд е била изискана и представена справка изх. № 883/03.05.2019 г. от Затвора гр. Стара Загора, от която се установява, че изпращането на кореспонденцията на лишените от свобода доживотно осъдени - настанени в Зона за повишена сигурност в Затвора – Стара Загора, се осъществява по реда на чл. 90 ал.3 от ЗИНЗС, а именно пощенските разходи са за тяхна сметка. За лишените от свобода и доживотно осъдените, за които е установено, че не разполагат със средства, какъвто бил случаят на доживотно осъдения М. Г. Х., кореспонденцията се изпращала по реда на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС за сметка на затвора.

          От съдържащите се към преписката, изпратена от Затвора - гр. Пазарджик писмени доказателства се установява, че на 10.07.2018 г. /извън исковия период по настоящото дело/ ищецът Н.А. е подал жалба до началника на затвора затова, че на 09.07.2018 г. от администрацията на затвора му било върнато писмо, касаещо отстраняване на нередовност по съдебни указания, с мотива, че не може да бъде изпратено по реда на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС. С подобно съдържание е и приложена по делото жалба вх. № 12/23.03.2018 г., според която на 08.03.2018 г. на ищеца А. са върнати три писма във връзка с водени от него съдебни дела с мотив за липсата на предпоставки за приложение на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС, както и жалба вх. № 11/ 23.03.2018 г. и № 34/16.07.2018 г., адресирани от ищеца до Началника на Затвора - гр. Пазарджик.

          Не е спорно между страните, а се установява и от представения препис от съдебно решение № 468/20.09.2016 г., постановено по адм. д. № 213 / 2016 г. по описа на Пазарджишки административен съд, както и след направена от районния съд служебна справка на съдебно решение № 6523/17.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12764/2016 г., ІІІ о., че по предявен от Н.А. иск за присъждане на обезщетение по ЗОДОВ, във връзка с твърдения за неправомерно поведение на служители на Затвора гр. Пазарджик съдът е приел иска за неоснователен. Предмет на спора са били твърдения за забавена кореспонденция на ищеца в периода 11.02.2016 г. до 15.02.2016 г. – три боя писма, адресирани до Административен съд гр. Пазарджик, до Главния прокурор на Р България и ЕСПЧ – Страсбург. Съдът е приел, че забавянето на две от писмата се дължи на развилата се процедура по преценка на приложението на чл. 90 ал.4 ЗИНЗС, но това забавяне не е било решаващо за упражняване на правни възможности на ищеца. Всички тези писмени доазателства не са оспорени от ищеца, поради което съдът ги кредитира изцяло.

          Въз основа на така приетот за установено от фактическа страна съдът намира обжалваното решение за валидно и допустимо, тъй като не страда от пороци, обосноваващи негоата нищожност или недопустимост.

          Разглеана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

          Безспорно е установено от събраните по делото доказателства, че през релевантния период в дневника за изходяща кореспонденденция е отразено изпращането на 180 броя писма, подробно изброени по номера, дати и адресати – държавни институции и физически лица, свързани с упражняване на законно защитените права на жалбоподателя, което опровергава твърдението, изложено в жалбата, че кореспонденцията на жалбоподателя не е била изпращана. Констатираните два случая на върната кореспонденция попадат извън исковия период, поради което не следва да бъдат обсъждани. Съдът не следва да се поизнася и по оплакването, свързано с личната кореспонденция на жалбоподателя, адресирана до негови роднини, защото такова оплакване не се съдържа във въззивната жалба, подадена пред ПОС в законния срок, а се прави за пръв път едва в хода на устните състезания от Н.А..

          Безспорно е установено също така, че жалбоподателят доброволно се е разпоредил в полза на своята майка със средства, получени като обезщетения във връзка с присъдени суми по водени от него дела, като по този начин недобросъвестно се е лишил от средства за задоволяване на своите лични нужди през релевантния период в опит да се постави в хипотезата на чл.90, чл.4 от ЗИНЗС. Недобросъвестното упражняване на законни права обаче не дава право на никого да черпи ползи от собственосото си неправомерно поведение, поради което правилно затворническата администрация е приела, че Н.А. не попада сред лицата, лишени от стредства, чиято кореспонденция трябва да се изпраща за сметка на затвора. В този смисъл е недоказано и твърдението, изложено в жалбата, че Н.А. е третиран неравноправно по отношение на М. Г. Х., изтърпяващ своето наказание в затвора в гр.Стара Загора, за който е безспорно установено по делото, че попада в хипотезата на чл.90, чл.4 от ЗИНЗС.

          ВКС нееднократно е приемал в своята практика, че от значение при установяването на дискриминация е обективно съществуващият недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която и да е от очертаните в ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. ЗЗДискр. цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Това по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.

В конкретния случай не се установи наличието на обективно съществуващ недопустим правен резултат за Н.А. при упражняване на дейността на затворническата администрация във връзка със законосъобразното съблюдаване на нормативно уредения режим, при който жалбоподателят изтърпява наказанието си „доживотен затвор“. Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр., в производството за защита от дискриминация страната, която твърди, че е била жертва на дискриминация, следва да докаже фактите, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, а от своя страна ответникът следва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено. Настоящата съдебна инстанция приема, че жалбоподателят не е доказал наличието на факти, от които може да се направи безспорен извод, че е налице дискриминация – пряка или непряка по някой от критериите, изложени в чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. Безспорно е установено по делото, че всички писма, адресирани от Н.А. до държавни и европейски институции във връзка с упражняване на неговите конституционно закрепени права и правата, защитени от ЕКЗПЧ, са били изпратени от затворническата администрация до адресатите, което се установява от записите в дневника за изходяща кореспонденция, неоспорен от жалбоподателя. Съответно липсват твърдения, а и доказателства относно наличието на претърпени от А. вреди под формата на възпрепятстване на правото му на защита пред държавни или европейски институции или по друг начин.

          В заключение следва да се приеме, че като е достигнал до подобни изводи, районният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. На онование чл.272 от ГПК въззивният съд изцяло се присъединява към мотивите, изложени в обжалваното решение и препараща към тях.

          Като взе предивд гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд

Р      Е      Ш      И      :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 1589, постановено по гр.д. № 3841/2018 г. по описа на Пазарджишкия районен съд.

          Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението.

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: