№ 587
гр. София, 01.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. И.ова
Виктория Недева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело
№ 20231100512921 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №12921/2023 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на „Щ.“ ЕАД ЕИК
**** гр.София срещу решение №11543 от 03.07.2023 г по гр.дело №33466/22 г на СРС , 69
състав , с което е
признато за установено , че въззивникът дължи на основание чл.422 ал.1 ГПК във вр.чл.232
ал.2 пр.1 ЗЗД на „Е.П.Г.“ ЕООД гр.Панагюрище ЕИК **** сумата от 393,60 лева с ДДС
наемна цена за м.02.2020 г по договор за наем от 01.12.2018 г , за която е издадена фактура
№0..260 от 03.02.2020 г , ведно със законната лихва от датата на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение /03.11.2021 г/ до окончателното заплащане на сумата ; за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №22417 от
15.12.2021 г по ч.гр.д.№63009/21 г на СРС , 69 състав
отхвърлено е възражение за прихващане на „Щ.“ ЕАД ЕИК **** гр.София срещу
„Е.П.Г.“ ЕООД гр.Панагюрище ЕИК **** със сумата от 393,60 лева с ДДС заплатен депозит
по договор за наем от 01.12.2018 г платен с платежно нареждане от 10.01.2019 г ;
както и „Щ.“ ЕАД е осъдено да заплати на „Е.П.Г.“ ЕООД гр.Панагюрище сумата от общо
650 лева разноски пред СРС и в заповедното производство .
Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС . Въззивникът е заплатил
на ищеца гаранционен депозит , който не е възстановен , а ищецът е влязъл във владение на
имота веднага след опразването му от въззивника . Страните спорят дали освобождаването
1
на имота е станало в края на февруари 2020 г или в края на март 2020 г , но след като
въззивникът е освободил имота в края на февруари 2020 г , той не дължи наем за м.03.2020 г
и трябва да му се прихване внесения депозит .Трябва да се вземат предвид показанията на
свидетеля на въззивника , че наетия имот е опразнен в края на февруари 2020 г , а след това
ищецът е влязъл във владение на имота и наемното правоотношение е било прекратено .
Според свидетеля на ищеца до последния е било изпратено писмо за прекратяване на
договора за наем през месец 02.2020 г . Това не се оспорва от ищеца и той не е предявил иск
за наем за м.03.2020 г . Депозитът трябва да се прихване за процесната наемна цена и да се
уважи възражението за прихващане , което е целесъобразно с оглед окончателно уреждане
на отношенията между страните .
Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба .
Безспорно наемната цена за м.02.2020 г не е платена от ответника . Липсват предпоставки за
прихващане , защото вземането на ответника не е изискуемо и ликвидно . Наемателят е
продължил да ползва имота до 27.03.2020 г – един месец след прекратяване на договора .
Със свидетелски показания не може да се доказва прекратяване на договора .
Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 17.07.2023 г
и е обжалвано в срок на 28.07.2023 г .
Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС .
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за
установено следното от фактическа и правна страна :
Във връзка с чл.269 ГПК и твърдяната недопустимост и неправилност на решението на СРС
; настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното
решение . Относно доводите за неправилност съдът /принципно/ е ограничен до изложените
във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в
хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на
ОСГТК на ВКС . Във всички случаи съдът е длъжен да даде законосъобразна правна
квалификация на исковете .
За да уважи иска СРС е приел , че безспорно между страните е подписан договор за наем от
01.12.2018 г за имот в гр.Панагюрище ул.**** с площ от 82 кв.м. Безспорно процесната
наемна цена за м.02.2020 г не е платена от ответника , който е направил възражение за
погасяване със заплатения депозит по договора за наем . Не се спори между страните , че
такъв депозит от една наемна цена е бил заплатен от ответника на ищеца .
Според СРС процесният наемем договор е безсрочен т.е. безспорно не е бил изтекъл за
м.02.2020 г . Доколкото договорът е сключен в писмена форма , то евентуално разваляне
/прекратяване с предизвестие/ на договора трябва да се извърши в писмена форма . Без
значение е до кой момент е бил ползван имота от наемателя – липсата на ползване не
прекратява договора за наем . Липсват изрични твърдения на страните за прекратяване на
договора за наем с конклудентни действия . Не трябва да се кредитират показанията на св.Г.
за прекратяване на договора с писмо в началото на м.02.2020 г . Данни за такова писмо
2
липсват и не могат да се установяват със свидетелски показания .
Според СРС по делото не е доказано прекратяване на договора за наем . По тази причина
няма основание да се извърши прихващане с депозита даден от ответника . Само ищецът
може да направи прихващане , а той не твърди да е извършил такова . Ответникът не е
изряден платец , за да се ползва от депозита .
Решението на СРС е частично недопустимо и частично правилно , при следните
уточнения и мотиви по доводите във въззивната жалба .
Законосъобразно първоинстанционният съд е приел , че ответникът не е представил
надлежни писмени доказателства за твърденията си , че наемният договор е прекратен , а
още по-малко , че е прекратен в края на м.02.2020 г . Изрични твърдения за прекратяване на
наемния договор – особено в необходимата за това писмена форма – липсват в отговора на
исковата молба , както и по делото не са представени доказателства в тази насока .
В отговора е посочено единствено , че имотът е ползван до 20.02.2020 г . Сам по себе си
фактът на ползване или на липса на ползване на наетия имот е ирелевантен – наемателят
може , но не е длъжен да ползва наетата вещ . Противно на твърденията на въззивника
липсата на ползване на наетата вещ не води и до автоматично прекратяване на наемния
договор , както и не освобождава наемателя от заплащане на наемната цена - решение №97
от 23.07.2013 г по т.д.№73/12 г на ВКС , I ТО.
Нещо повече , според трайната практика на ВКС дори договорът за наем да бъде прекратен ,
наемателят е длъжен да върне вещта на наемодателя според чл.233 ал.1 пр.1 ЗЗД, а не
просто да я изостави . В противен случай наемателят дължи обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД
- решение №477 от 20.07.2010 г по гр.д.№1081/09 г на ВКС , III ГО , решение №131 от
13.11.2009 г по гр.д.№661/08 г на ВКС , II ТО и др.
В случая няма данни да е съставен двустранен протокол за прекратяване на договора и/или
за връщане на наетата вещ . Дали и кога наемодателят е установил фактическа власт върху
имота си също е без значение по настоящото дело . Очевидно е , че не може да се иска от
ищеца-наемодател да изостави имота си без дължимата грижа само защото наемателят го
напуска самоволно и без съответното предизвестие . Само по себе си възстановяване на
държането върху изоставен нает имот /с оглед опазването му/ не е равнозначно на съгласие
за прекратяване на наемния договор .
В случая като краен резултат правилно искът не е отхвърлен като погасен чрез прихващане
със сумата на платения от ответника депозит . Според настоящия съд евентуално
възражение за съдебно прихващане не е било надлежно заявено с отговора на исковата
молба . В отговора не се твърди , че ответникът има възникнало вземане срещу ищеца за
сумата на депозита , а че ищецът вече е извършил прихващане с това вземане . Такива
твърдения ищецът не е излагал , а изрично е оспорил да е извършил прихващане .
В изготвения от СРС проект на доклад от 31.01.2023 г не е посочено , че ответникът е
предявил евентуално възражение за прихващане . В о.с.з на 25.04.2023 г СРС е одобрил
доклада си без по никакъв начин да го измени . Преди това СРС неточно е докладвал , че
3
ищецът е взел становище в молба от датата на о.с.з по „възражение за прихващане“ . В
същото о.с.з ответникът отново не е заявил евентуално възражение за прихващане , нито е
поискал изменение на доклада на съда .
Следва да се има предвид , че възражението за съдебно прихващане принципно може да се
заяви най-късно в отговора на исковата молба т.е. в случая такова възражение не е било
надлежно заявено , преклудирано е и не трябва да се разглежда . Едва във второто о.с.з пред
СРС и то чак в устните състезания за първи път новият процесуален представител на
ответника се е позовал на прихващане и то без да е ясно дали на извънсъдебно или
евентуално съдебно такова .
При тези данни за СРС и за настоящия съд липсва задължение за произнасяне по евентуално
възражение за прихващане . Като е разгледал възражение за прихващане , което не е
надлежно заявено и не е подлежало на разглеждане СРС е постановил частично
недопустимо решение . Отделно , дори да подлежеше на разглеждане , както е посочено в
мотивите на т.2 от Тълкувателно решение №2/2020 от 18.03.2022 г на ОСГТК на ВКС ,
съдът не трябва да постановява отделен диспозитив за отхвърляне на възражение за
прихващане . Ако се постанови такъв решението е недопустимо в тази част и само на това
основание .
В останалата част решението на СРС е правилно като краен резултат и трябва да се
потвърди .
Водим от горното , СЪДЪТ
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение №11543 от 03.07.2023 г по гр.дело №33466/22 г на СРС , 69 състав в
частта , с която е отхвърлено възражение за прихващане на „Щ.“ ЕАД ЕИК ****
гр.София срещу „Е.П.Г.“ ЕООД гр.Панагюрище ЕИК **** със сумата от 393,60 лева с ДДС
заплатен депозит по договор за наем от 01.12.2018 г платен с платежно нареждане от
10.01.2019 г ;
ПОТВЪРЖДАВА посоченото решение в частта , с която е признато за установено , че
„Щ.“ ЕАД ЕИК **** гр.София дължи на основание чл.422 ал.1 ГПК във вр.чл.232 ал.2 пр.1
ЗЗД на „Е.П.Г.“ ЕООД гр.Панагюрище ЕИК **** сумата от 393,60 лева с ДДС наемна цена
за м.02.2020 г по договор за наем от 01.12.2018 г , за която е издадена фактура №0..260 от
03.02.2020 г , ведно със законната лихва от датата на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение /02.11.2021 г/ до окончателното заплащане на сумата ; за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №22417 от 15.12.2021 г по
ч.гр.д.№63009/21 г на СРС , 69 състав ; както и „Щ.“ ЕАД е осъдено да заплати на „Е.П.Г.“
ЕООД гр.Панагюрище сумата от общо 650 лева разноски пред СРС и в заповедното
производство .
Решението не подлежи на обжалване .
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5