Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 09.08.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
тринадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
МИРОСЛАВ
СТОЯНОВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 12400 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 23.04.2020г., постановено по гр.д. № 29905/2019г. по описа на СРС,
ГО, 47 състав, е уважен предявеният от Н.А.А. срещу У.К.Д.иск с правно
основание чл. 74 от ЗЧСИ и ответницата е осъдена да заплати сумата от 200 лева
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на
противоправно бездействие по изп. дело № 2537/2017г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и да
заплати сумата от 25, 22 лева – обезщетение за забава върху главницата за
периода от 01.03.2018г. до 28.05.2019г. С решението е отхвърлен иска за
неимуществени вреди за разликата над 200 лева до пълния предявен размер от 2
000 лева, както и иска за заплащане на имуществени вреди в размер на 132 лева –
наемна такса за сейф за 2018г. и 150 лева наемна цена за сейф за 2019г., както
и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на лихва за забава
върху обезщетението за неимуществени вреди за разликата над сумата от 25, 22
лева до пълния предявен размер от 254 лева. Със същото решение са отхвърлени
предявените срещу “Б.Д.” ЕАД обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2 000 лева
– обезщетение за неимуществени вреди и за сумата от 254 лева – обезщетение за
забава върху главницата, както и исковете за заплащане на имуществени вреди в
размер на 132 лева – наемна такса за сейф за 2018г. и 150 лева наемна цена за
сейф за 2019г.
Срещу
решението, в частите, в които са отхвърлени предявените срещу ответниците
искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, е подадена в
законоустановения срок въззивна жалба от ищцата Н.А.А.. В жалбата се твърди, че
първоинстанционният съд не е съобразил обстоятелството, че вътрешните
документи, издадени от “Б.Д.” ЕАД, с които се установяват правила за
служителите, но и засягат права на клиентите, следва да бъдат отразявани в
Общите условия за наемане на сейф. В противен случай тези вътрешни правила не
могат да се противопоставят на клиентите. Въззивницата счита, че банката е била
длъжна по силата на съществуващото между страните договорно правоотношение, да
уведоми наемателя на касетата за наложения запор върху нея. Такава е била
практиката по отношение на наложените запори върху вземания по банкови сметки,
която в случая била спазена и служители на ответника уведомили жалбоподателката
за наложения запор върху банковите й сметки, разкрити в “Б.Д.” ЕАД. Тези
обстоятелства обаче не били съобразени от първоинстанционния съд при
постановяване на обжалваното решение. По тези съображения счита, че банката
следва да бъде осъдена да заплати обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в уронване на авторитета на ищцата по повод упражняваната от нея
професия, преживени притеснения и стрес във връзка с невъзможността да ползва
наетия сейф. По отношение на иска срещу У.К.Д.е посочено, че
първоинстанционното решение е неправилно в частта, в която е отхвърлена
претенцията за заплащане на неимуществени вреди. Счита, че размерът на
присъденото обезщетение е занижен и не отговаря на критерия за справедливост,
тъй като не е съобразено с продължителността на противоправното бездействие,
както и с вида и характера на причинените вреди. По тези съображения е
направено искане за отмяна на решението в частта, в която са отхвърлени
предявените искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и
постановяване на друго, с което исковете да се уважат в пълен размер. При
условията на евентуалност е направено искане за увеличаване на размера на
обезщетението, дължимо от ответника У. Д.от 200 на 1 000 лева.
Насрещната
страна “Б.Д.” ЕАД изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.
Счита първоинстанстанционното решение за правилно и обосновано. Поддържа релевираните
доводи за липса на нормативно или договорно задължение за уведомяване на
клиентите на банката за наложени запори върху банкови сейфове. Прави искане за
потвърждаване на решението в частта, в която предявените срещу банката искове
са отхвърлени.
Ответникът
У.К.Д.оспорва въззивната жалба.
Третото
лице-помагач “ДЗИ – О.З.” ЕАД оспорва въззивната жалба в частта, насочена срещу
решението на СРС, с което е отхвърлен иска срещу У.К.Д..
По
делото е постъпила въззивна жалба и от ответника У.К.Д.срещу
първоинстанционното решение, в частта, в която е уважен предявеният иск с
правно основание чл. 74 от ЗЧСИ до размер на сумата от 200 лева. В жалбата са
изложени оплаквания за неправилност на формираните изводи за основателност на
претенцията. Поддържа, че ищцата не е доказала да е претърпяла вреди, а дори и
такива да са установени, то не е проведено доказване на причинно-следствената
връзка между вредите и твърдяното противоправно деяние. По тези съображения е
направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване
на друго, с което предявеният иск да се отхвърли в цялост.
Насрещната
страна Н.А.А. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Навежда съображения,
че са доказани всички кумулативни предпоставки на предявения иск, поради което
следва да бъде ангажирана имуществената отговорност на ответницата в качеството
й на орган по принудителното изпълнение.
Първоинстанционното
решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди е влязло в законна сила като необжалвано.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
В жалбите, с които е сезиран съдът, не се правят обосновани
оплаквания за неправилно установени факти в първоинстанционното производство,
поради което в правоприлагащата си дейност въззивният съд следва да изходи от
установеното от първата инстанция, като приложи закона, уреждащ спорното право.
С
оглед изложеното на настоящия етап на производство е установено следното:
От
представения договор № 2106/000823 от 03.12.2018г., сключен между Н.А.А. /в
качеството на наемател/ и “Б.Д.” ЕАД, се установява, че банката е отдала под
наем сейф № 00256 на наемателя срещу заплащане на наемна цена в размер на 150
лева. Договорът е сключен за срок от 12 месеца.
По
молба на “Т.С.” ЕАД от 18.12.2017г. е образувано изпълнително дело №
20178580402537 по описа на ЧСИ У. Д., рег. № 858 на КЧСИ за принудително
събиране на присъдените в полза на взискателя срещу Н.А. А. парични суми въз
основа на издадения изпълнителен лист по гр. д. № 15649/2015г. по описа на СРС,
ГО, 66 състав.
На
05.01.2018г. било изпратено запорно съобщение до “Б.Д.” ЕАД, с което е наложен
запор върху всички сметки на длъжника Н.А., разкрити при банката, както и върху
банкови касетки и вземания, които длъжникът има по договори, сключени с банката,
до размер на сумата от 1 019, 73 лева. Запорното съобщение е получено от
третото задължено лице на 09.01.2018г., като с писмо, получено от ЧСИ Д.на
12.01.2018г., банката е уведомила съдебният изпълнител за наложения запор върху
вземанията по разкритите банкови сметки, както и върху съдържанието на наетия
от длъжника сейф № 00073 2106.
На
23.02.2018г. длъжницата е погасила доброволно целия размер на задължението по
изпълнителното дело, поради което с разпореждане от 07.03.2018г. органът по
принудително изпълнение е разпоредил приключване на изпълнителното дело. Със
съобщение от 28.02.2018г., получено от “Б.Д.” ЕАД, съдебният изпълнител е
наредил да се вдигнат незабавно запорите по банковите сметки на длъжника Н.А..
На
13.03.2019г. по изпълнителното дело е постъпила молба от длъжника с искане за
вдигане на запора, наложен върху ползвания от нея сейф в “Б.Д.” ЕАД. Молба с
идентично съдържание е подадена по електронен път на 20.03.2019г. Съдебният
изпълнител е разпоредил вдигане на запора на 15.04.2019г., като съобщението за
това е полученото от третото задължено лице на 18.04.2019г.
От
представеното като приложение към исковата молба писмо-отговор от 26.02.2019г.,
изпратено от ответника “Б.Д.” ЕАД до ищцата, се установява, че Н.А. е подала на
18.02.2019г. до банката жалба относно липсата на уведомяване от служители на
банката за наложения запор върху наетия от нея сейф. От съдържанието на писмото
се установява, че на 08.02.2019г. ищцата е била уведомена от служител на
банката, че за изясняване на фактите относно наложения запор следва да се
обърне към съдебния изпълнител.
По
делото е прието заключение на съдебно-техническа експертиза, което съдът
кредитира като пълно и обосновано. От същото се установява, че на 09.01.2018г.
била запорирана банкова касета № 00256 на ищцата в трезора на “Б.Д.” ЕАД.
Запорът върху банковата касета бил вдигнат на 18.04.2019г. Вещото лице е
посочило, че в деловодната система на банката не се съхранява запис за
изпращане на съобщение за ищцата за налагане на запор върху банковата касета.
От
събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на свид.
Аксиела Силдарева, се установява, че ищцата упражнява дейност като адвокат и
свидетелката е нейн клиент. От показанията се изяснява и релевантния по делото
факт относно ползването на банков сейф в “Б.Д.” ЕАД от ищцата. Свидетелката
сочи, че двете станали близки и така разбрала за ползвания от адв. А. сейф. В
дома на свид. С.били извършени няколко кражби, поради което тя помолила ищцата
да остави в нейния сейф някои ценности. Адв. А. се съгласила и приела да
съхранява в наетия сейф златни бижута на своята клиентка. През януари-февруари
2019г. свидетелката поискала от ищцата достъп до оставените за съхранение
бижута, но била уведомена от адв. А., че не може да си получи вещите, тъй като
върху касетката е наложен запор по изпълнително дело. Свидетелката излага, че
ищцата претърпяла нервен срив, била много объркана като разбрала за наложения
запор, чувствала се много неудобно пред своите клиенти, на които се налагало да
обяснява ситуацията, тъй като в сейфа се съхранявали и техни документи.
Въз
основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните
правни изводи:
По
предявения срещу “Б.Д.” ЕАД иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД:
Ищцата
твърди претърпени вреди от вредоносното деяние, настъпило поради противоправно
бездействие на служители на ответната банка, изразяващо се в неизпълнение на
задължение за уведомяването й за наложения запор върху наетия от нея сейф.
Отговорността на ответника се претендира за бездействия на негови служители при
или по повод извършване на определена работа - чл. 49 от ЗЗД. Съобразно константната
съдебна практика (ППВС № 7/1959 г. и др.) юридическите лица отговарят за
непозволено увреждане на основание чл. 49 ЗЗД, но не и на основание чл. 45 ЗЗД.
Същите носят отговорност за вредите, причинени от техни работници, служители
или други физически лица, на които са възложили работа по силата на граждански
договор и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил
тези вреди, но са налице несъмнени данни, че вредата е причинена от кръга на
посочените лица (в този смисъл и т. 7 от ППВС № 7/1959 г.).
Отговорността
по чл. 49 от ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди
противоправни и виновни действия, като тази отговорност има
гаранционно-обезпечителен характер. Според чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на
друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по
повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на
гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго,
за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл. 45 ЗЗД.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не произтича от вината
на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата.
За
да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо
наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа,
2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк
изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена
и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност
и вина/, 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват
извършването на възложената работа, чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия,
които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на
непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45,
ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията,
доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител.
Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не
е фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната
връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи
от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението,
съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест.
Когато
се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно
бездействието, то на деликвента трябва да е предписано нормативно или договорно
задължение за действие. Следователно, за да е противоправно бездействието на
служители на ответната банка, то трябва да има правна норма, която да ги
задължава да уведомяват своите клиенти за наложени запори върху ползваните от
тях банкови касети. В конкретния случай такова задължение не е предвидено в
нормите, уреждащи правоотношението, възникващо по повод сключване на договор за
наем на сейф – чл. 605 – 606 а от ТЗ. Такова задължение не е поето от банката и
съгласно клаузите на процесния договор за наем на сейф. Ирелевантно за
предявения иск е обстоятелството, че банката е уведомила ищцата за наложения
запор върху вземанията по банкови сметки. Утвърдената политика на банката при
налагане на запор върху банковите сметки на длъжника не представлява източник
на задължение за банката и по отношение на запорите върху съдържанието на
наетите сейфове.
С
оглед изложеното и предвид липсата на основния елемент от фактическия състав на
предявената претенция се налага извод, че ищцата не се легитимира като кредитор
на вземане за обезщетение за неимуществени вреди. Предвид изхода на спора по
иска с предмет главното парично вземане, неоснователна се явява и претенцията
за акцесорното вземане за обезщетение за забава.
Като
е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено в посочената част.
По
отношение на предявения иск срещу ЧСИ У.К.Д.с правно основание чл. 74 от ЗЧСИ.
Съгласно нормата на чл. 441 от ГПК частният
съдебен изпълнител отговаря при условията на чл. 45
от Закона за задълженията и договорите за
вредите, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. А според чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил
при изпълнение на своята дейност.
Съгласно чл. 74,
ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители, частният съдебен
изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на
своята дейност. Следователно по своята правна същност професионалната
отговорност на частния съдебен изпълнител е деликтна, поради което за да може
същата да бъде ангажирана следва да са се осъществили следните юридически
факти: 1) действие на частен съдебен изпълнител при, по повод или във връзка с
упражняването на неговите властнически правомощия при осъществяване на
принудителното изпълнително производство; 2) противоправност на действията
му/бездействия; 3) причиняване на вреди; 4) причинно-следствена връзка между
противоправното поведение и настъпилите вреди и 5) вина на съдебния изпълнител,
която съобразно уредената в чл. 45,
ал. 2 ЗЗД оборима
презумпция се предполага.
По реда на Закона
за частните съдебни изпълнители /ЗЧСИ/ пасивно легитимирани да отговарят са
длъжностни лица, които изпълняват дейност по принудително изпълнение на съдебни
решения, за действията им при и по повод на тази дейност. Определящ е вида
дейност, като частните съдебни изпълнители дължат обезщетение за всички вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пряка вреда означава
директно въздействие върху правната сфера на увредения и означава, че
увреденият не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие или
бездействие на частния съдебен изпълнител - тъй като преки са само тези вреди,
които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния
резултат, т. е. които са адекватно следствие от увреждането. При иск, предявен
на основание чл. 74,
ал. 1 ЗЧСИ, отговорността ще е налице когато има неправомерни действия
на ЧСИ, настъпила вреда, причиняване при изпълняване на дейността на ЧСИ и
причинна връзка. В този смисъл е константната практика на ВКС – решени №.264/08.04.2010г. по гр.д. №.474/09г.
на ВКС, ІV ГО, решение
№.120/08.07.2011г. по т.д. №.1123/10 на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 281 от
10.12.2014г. по гр.д. № 3219/2014г. на ВКС, ІІІ ГО и др.
Съдът по деликтния иск преценява процесуалната
законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, тъй
като в процесуалната незаконосъобразност на действието или бездействието на
съдебния изпълнител се състои противоправността, която е елемент от фактическия
състав на вземането за обезщетение.
В конкретния случай се твърди противоправно
бездействие на съдебния изпълнител, изразяващо се в неизпълнение на
задължението по чл. 433, ал. 3 от ГПК, съгласно която във всички случаи по ал. 1
/прекратяване на изпълнителното производство/ и ал. 2 /приключване на изпълнението/ съдебният
изпълнител вдига служебно наложените възбрани и запори незабавно, след като
постановлението за прекратяване или разпореждането за приключване влезе в сила.
Удовлетворяването на
взискателя в изпълнителното производство се извършва с предаването на предмета
на изпълняемото право на взискателя. В случаите, когато предмет на изпълняемото
право е парична сума удовлетворяването на взискателя се извършва с превода на
събраната в изпълнителното производство парична сума и постъпването й по
сметката на взискателя. Внасянето на паричната сума от длъжника по сметката на
съдебния изпълнител не удовлетворява взискателя, тъй като съгласно установената
практика, тези суми принадлежат на длъжника и за тях той има вземане към
банката. Длъжникът обаче не може да се разпорежда с тези суми, тъй като те се
считат запорирани в полза на взискателя. Разпореждането с тях се извършва от съдебния
изпълнител, който от името на длъжника ги превежда на взискателя, съгласно чл. 455, ал. 2 от ГПК. Получаването на
сумите от взискателя има погасителен ефект за съответната част от задължението
на длъжника.
В случая видно от извършеното отбелязване върху
изпълнителния лист плащането в полза на взискателя на постъпилата по
изпълнителното делото сума е извършено на 27.02.2018г. Разпореждането за
приключване на изпълнението е от 07.03.2018г., в което изрично е посочено, че
се вдигат всички наложени запори и възбрани. По делото липсват данни
разпореждането за вдигане на запора върху банковия сейф да е надлежно съобщено
на третото задължено лице. На 01.03.2018г. “Б.Д.” ЕАД е била уведомена от
съдебния изпълнител, че вдига наложените по процесното изпълнително дело запори
на банковите сметки на длъжника. По делото са налице данни, че запорът върху
банковия сейф е вдигнат едва на 18.04.2019г., като разпореждането за вдигане на
запора е постановено след подадени от длъжника две молби за това – съответно от
13.03.2019г. и от 20.03.2019г. Безспорно е, че задължението за вдигане на
запора върху сейфа е възникнало още към 07.03.2018г., на която дата е
разпоредено приключване на изпълнението. Липсата на предприети действия по
съобщаване на разпореждането, с което са вдигнати всички запори по
изпълнителното дело, на третото задължено лице, е противоправно бездействие –
нарушение на нормата на чл. 433, ал. 3 от ГПК. Ирелевантно за този извод е
възражението на ответника, че искането на длъжника е било единствено да се
вдигне запора върху банковите сметки. Задължението за вдигане на всички
наложени запори и възбрани произтича пряко от нормата на чл. 433, ал. 3 от ГПК,
т.е. задължението на частния съдебен изпълнител не е обусловено от депозирането
на искане от длъжника в този смисъл.
С оглед изложеното се налага извод, че по
делото се установи наличието на противоправно бездействиe, настъпването на
вреди в патримониума на ищцата и наличието на причинно-следствена
връзка между противоправното поведение на частния съдебен изпълнител и
причинените вреди. Описаното по-горе бездействие се явява непосредствена причина за
претърпените от ищеца неимуществени вреди. Вида и характера на претърпените вреди се установяват от събраните по делото гласни доказателствени
средства, въз основа на които съдът прави извод, че ищцата е претърпяла стрес и
неудобство във връзка с неизпълнение на задължението на съдебния изпълнител да
вдигне запора върху банковия сейф. Била е принудена да подаде две молби до
съдебния изпълнител с искане за изпълнение на законовите му задължения, била е
поставена в неудобно положение пред свой клиент, чиито ценности приела да
съхранява в запорирания сейф. Била е принудена да разкаже на свидетелката за
образуваното срещу нея изпълнително дело, за наложения запор, с което безспорно
се накърнява и авторитета й на адвокат. Следва да се има предвид обаче, че този
стрес и неудобства е продължил не 1 година и два месеца както твърди ищцата /от
датата на плащане на задължението през м.02.2018г. до вдигане на запора през
м.04.2019г./, а два месеца. Ищцата е узнала за наложения запор върху банковия
сейф през м.02.2019г. /данни, съдържащи се в писмо-отговор от “Б.Д.” ЕАД от 26.02.2019г./,
а същият е реално вдигнат на 18.04.2019г. Безспорно е, че преди узнаване за наложения
запор е невъзможно ищцата да изпитва каквито и да е притеснения и неудобства от
това обстоятелство.
С
оглед на изложеното съдът намира, че предявеният иск за неимуществени вреди е
доказан по основание. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът
съобрази следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 49, вр. чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, като обезщетението следва да репарира претърпените болки, страдания,
накърнените лични права и интереси, към момента на възникването на правото, но
и съобразявайки новонастъпили обстоятелства - следва да се прецени
икономическата конюнктура, за да съответства това обезщетение на социалната
справедливост, за да може размерът на обезщетението да е еквивалент на
претърпените неимуществени вреди и да ги
компенсира. Обезщетението за неимуществени вреди се присъжда не за абстрактни,
а за конкретно претърпени физически и психически болки и страдания, неудобства
и всякакви други негативи, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането.
При съобразяване на посоченото по-горе и
предвид ангажираните по делото гласни доказателствени средства, от които се
установяват обичайни негативни изживявания на едно лице с оглед невъзможността
да ползва съдържанието на запорирания си сейф, както и с оглед липсата на данни
за трайни
негативни последици или данни за настъпването на други специфични и тежки последици от противоправното
поведение на частния съдебен изпълнител, се налага извод, че справедливият
размер на дължимото обезщетение, което би репарирало в пълна степен доказаните
неимуществени вреди възлиза на сумата от 200 лева. За разликата до пълния
предявен размер предявеният иск е неоснователен.
Предвид изхода на делото по иска с предмет главното парично
вземане, неоснователна се явява претенцията за присъждане на акцесорното
вземане по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над уважения от първоинстанционния
съд размер до пълния претендиран размер.
С оглед изложеното първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на разноските:
Въззивните жалби и на двете страни са отхвърлени, поради което
направените от Н.А.А. и от ЧСИ У.К.Д.разноски следва да останат така, както са
сторени.
В полза на въззиваемата страна “Б.Д.” ЕАД следва да се присъдят
сторените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 50 лева, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал.
1 от Наредба за заплащането на правната помощ и при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото. Чл. 78, ал. 8, изр. 2-ро
от ГПК не допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да
надхвърля максималния размер за съответното дело, определен по реда на чл. 37,
ал. 2 от ЗПП. По аргумент от обратното, законът допуска размерът на присъденото
юрисконсултско възнаграждение да е под минималния размер за съответното дело,
когато сложността му е ниска, както е в разглеждания случай /така определение №
518 от 03.12.2019г. на ВКС по ч.гр.д. № 4461/2019г., Четвърто ГО/.
На
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и предвид цената на предявените искове
настоящото решение е окончателно.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 75435
от 23.04.2020г., постановено по гр.д. № 29905/2019г., по описа на СРС, ГО, 47
състав, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА Н.А.А., ЕГН **********, със
съдебен адрес *** да заплати на “Б.Д.” ЕАД, с ЕИК *******, седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 50 /петдесет/
лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ответника У.К.Д.трето лице-помагач – “ДЗИ
– О.З.” ЕАД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.