№ 3428
гр. София, 28.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на девети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20221100509024 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и следващи от ГПК.
С решение №20212409 от 16.11.2021г., постановено по гр.дело №13733/2021г. по описа
на СРС, ГО, 35 с-в, е отхвърлен предявения от А. Щ. Д., ЕГН **********, срещу
Прокуратурата на РБ, иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
изразяващи се в „нарушени граждански права и човешко достойнство", както и за сумата от
434 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в
извършени разходи пред PC Каварна и АС Добрич, като неоснователни и недоказани.
Ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 100
лв. направените по делото разноски.
Срещу така постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1
ГПК въззивна жалба от ищеца по делото. Жалбоподателят поддържа, че решението е
недопустимо, както и че е постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон.
Претендира отмяна на решението на СРС, уважаване на иска и присъждане на разноски.
В подадения в срок отговор на въззивната жалба ответникът оспорва същата като
неоснователна и моли решението на СРС да бъде потвърдено изцяло, като излага подробни
съображения за неговата правилност. Претендира юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
1
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата. Въззивният състав приема, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Неоснователни са доводите за недопустимост, доколкото твърдението на ищеца
за неправилна правна квалификация на предявения иск е неоснователно. Съдът квалифицира
искането съобразно изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба. В
случая предвид посочените в исковата молба правопораждащи факти и обстоятелства не се
установява да е приложима никоя от хипотезите за отговорност на държавата по ЗОДОВ,
следователно приложим е общият ред по чл.49, вр.чл.45 от ЗЗД.
Отговорността по чл.49 от ЗЗД е отговорност за чужди виновни действия, която
произтича от вината на натовареното с извършването на работата лице и не се обуславя от
вината на възложителя на работата. В този смисъл отговорността на възложителя е
гаранционно-обезпечителна и безвиновна- той отговаря за действието или бездействието на
своите работници или служители, на които е възложил работа. За осъществяване
фактическия състав на разпоредбата на чл.49 от ЗЗД, е необходимо да бъде осъществен и
фактическият състав на чл.45 от ЗЗД, като вредите следва да са причинени от изпълнителя
при или по повод изпълнението на възложената му от възложителя работа. Непозволеното
увреждане, предмет на нормата на чл. 45 от ЗЗД, е сложен фактически състав, който изисква
кумулативното наличие на следните юридически факти: деяние, извършено виновно,
противоправност на деянието, вреда и причинна връзка между настъпилата вреда и
деянието. С изключение на вината, която се презумира по силата на закона, останалите
елементи подлежат на установяване от ищцата при условията на пълно и главно доказване.
В случая от събраните по делото доказателства не се установява кумулативното наличие на
гореизброените елементи от фактическите състави на разпоредбите на чл.45 и чл.49 ЗЗД. на
първо място не се установява осъществяването на каквото и да е неправомерно поведение от
страна на служител на ответника, както и конкретна вреда за ищеца.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу правилността на
решението, поради което и с оглед липсата на нарушение на императивни норми на
материалния закон то не може да бъде отменено и следва да се потвърди в съответствие с
разпоредбата на чл.272 ГПК. Предметът на въззивното производство, което се разглежда по
реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по същество е очертан в
случая само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни
материалноправни норми. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд изхожда от
2
фактическите положения, установени от първоинстанционния съд, като препраща към
мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа страна.
До изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК за обжалване на първоинстанционното
решение подадената от страната бланкетна въззивна жалба може да бъде допълвана с
всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи произнасяне. По
допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжлаване, въззивният
съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно
приложение на императивна материалноправна норма. В случая подадената въззивна жалба
е бланкетна и допълнения не са направени както в срока по чл.259, ал.1 ГПК, така и след
това. Подадените от жалбоподателя множество допълнителни молби освен че са извън срока
по чл.259, ал.1 ГПК, не съдържат допалнение на въззивната жалба в горния смисъл.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС–
потвърдено като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора на ответника по жалбата и в първоинстанционното
производство ПРБ следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в минималния
размер от 100 лева, предвид ниската фактическа и правна сложност на спора.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20212409 от 16.11.2021г., постановено по гр.дело
№13733/2021г. по описа на СРС, ГО, 35 с-в
ОСЪЖДА А. Щ. Д., ЕГН:********** да заплати на Прокуратурата на Република
България сумата от 100 лева (сто лева)- юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1
ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3