М О Т И В И
към присъдата по НОХД № 195/2018 г. по описа на РС - Девня,
четвърти състав
Девненският
районен прокурор е възвел обвинение срещу И.М.А., **********, за това, че:
На 14.11.2017 г в гр. Девня, обл. Варна
управлявал моторно превозно средство – лек автомобил марка “***” 316 с ДК № Р ***
АК без свидетелство за правоуправление на МПС в едногодишния срок от
наказването му по административен ред за управление на МПС без съответно
свидетелство за правоуправление на МПС - с Наказателно постановление №
15-0442-001075/20.12.2016 г. на Началника на IV-то РУ МВР – Варна,
влязло в сила на 28.02.2017 г. и с Наказателно
постановление № 16-0442-001638/27.07.2017 г. на Началника на IV-то
РУ МВР – Варна, влязло в сила на 07.09.2017 г. - престъпление по чл.343в ал.2 НК.
Наказателното
производство по делото се провежда по реда на особените правила визирани в
глава двадесет и четвърта от НПК – бързо производство, поради което и съгласно
разпоредбата на чл. 358 ал. 1 т. 4 от НПК по делото не е проведено
разпоредително заседание.
По искане на
подсъдимия съдебното следствие по настоящото дело е проведено по реда на глава
двадесет и седма, в хипотезата на чл. 372 т. 2 от НПК като в хода му той
признава всички факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.
Назначения му защитник дава съгласие да не се събират доказателства за фактите,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, но заявява, че оспорва
правната квалификация на деянието. Счита, че деянието извършено от подсъдимия е
съставомерно по ал. 1 на чл. 343В, а не по ал. 2 на същата разпоредба, тъй като
подсъдимият е правоспособен водач на МПС с изтекъл срок на СУМПС.
В последната
си дума подсъдимият заявява, че се е наложило за пореден път да управлява МПС,
тъй като трябвало да занесе лекарства за болното си дете.
В пледоарията си по съществото на делото, представителят на ДРП
поддържа възведеното обвинение, като счита същото за безспорно доказано, както от
обективна, така и от субективна страна. Настоява на подсъдимия да се наложат
двете кумулативно предвидени наказания – лишаване от свобода и глоба,
определени в размер към максималния предвиден в закона, като наказанието
лишаване от свобода се редуцира с ½ и се изтърпи ефективно.
Защитникът на подсъдимия моли
за минимално наказание, предвид тежкото заболяване на детето на подсъдимия, за
което той полага грижи.
След
преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
Подс. И.М.А. ***. Той притежавал СУМПС,
валидно до 28.09.2014 г. и поради липса на подновяване на свидетелството за
управление загубил правоспособността си да управлява МПС. Въпреки това той
продължил да управлява МПС, за което му били налагани множество административни
наказания, както и наложени наказания „лишаване от свобода” с влезли в сила
присъди за извършени престъпления по чл. 343в ал.1 и ал.2 от НК.
На 18.06.2015
г. на подсъдимия и жената, с която той живеел на семейни начала – свид. С.Г.К.
се родило дете – М. И.А., ЕГН: **********. Детето се родило с тежки заболявания
– лумбална spina bifida без хидроцефалия и вроден тумор на
гръбначния мозък. От раждането на детето подсъдимият полагал грижи за сина си,
като давал средства за неговата издръжка и лечение, посещавал редовно
болничните и социални заведения, в които детето било настанявано за лечение и
престой, помагал активно на неговата майка в отглеждането на сина си. Последната
живеела в с. Ветрино, обл. Варна заедно с родителите си, тъй като имала нужда
от помощ в отглеждането на детето. Подсъдимият работел като строителен работник
на различни места, където намери работа, като на 20.09.2017 г. бил назначен на
трудов договор във фирма „***“ЕООД гр. Бяла.
На 14.11.2017
г. подс. А. отишъл до с. Ветрино, за да занесе пари на свид. К., които били
необходими за лекарства на детето им. Бил с л.а „***” с рег.№ Р *** АК,
собственост на негов приятел Владимир А. Илиев, ЕГН:**********. На връщане
преминавайки през гр. Девня и движейки се по бул.”***” подсъдимият бил спрян за
проверка от полицейски патрул в състав свидетелите Ж. Ч. и М. Н.. Тъй като при
проверката той не представил СУМПС бил извършена справка в информационните
масиви на МВР при което се установило, че СУМПС на водача е с изтекъл срок на
валидност. Поради тази причина свид. Н. му съставил АУАН № 958976/14.11.2017 г., който му връчил
лично. При проверката било установено също така , че подс. А. вече бил наказван
по административен ред за това че е управлявал МПС без да притежава
свидетелство за управление на МПС - с Наказателно
постановление № 15-0442-001075/20.12.2016 г. на Началника на IV-то
РУ МВР – Варна, влязло в сила на 28.02.2017 г. и с Наказателно
постановление № 16-0442-001638/27.07.2017 г. на Началника на IV-то
РУ МВР – Варна, влязло в сила на 07.09.2017 г.
Гореописаната фактическа обстановка съдът приема за безспорно
установена въз основа на самопризнанията на подсъдимия и на доказателствата,
събрани в хода на досъдебното производство, които напълно ги подкрепят. Налице
е както фактическа, така и логическа връзка между самопризнанията, направени от
подсъдимия и доказателствата, събрани в хода на досъдебното производство, водеща
недвусмислено до извода, че деянието е осъществено от него по начина, описан в
обвинителния акт. Ето защо и с оглед на установената в хода съкратеното съдебно
следствие фактическа обстановка и при отчитане на заложеното в чл.373 ал.3 от НПК, съдът прие за доказано по безспорен и несъмнен начин, че подсъдимият А. е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 343
В ал. 2 от НК.
Видно от приложените към делото наказателни постановления
/на л. 29-30 от ДП/ е че към датата на
извършване на деянието подс. А. е бил наказан по административен ред за управление на
МПС без съответно свидетелство за правоуправление с две влезли в сила наказателни
постановления. Същите са му връчени
лично, при което той безспорно е бил запознат с тяхното
съдържание.
Не се спори по
делото, а и се установява от показанията на двамата свидетели – очевидци
/полицейските служители спрели и извършили проверката на подсъдимия/, че на
инкриминираната дата той отново е управлявал МПС и то в едногодишния срок
от наказването му по административен ред.
Що се касае до
поддържания от защитата факт, че подсъдимият не следва да се счита за
„неправоспособен“ водач на МПС становището на съда е следното:
Съдебната практика е
категорична, че следва да се приеме, че
изискването за "съответно свидетелство за управление на МПС" значи
"да е валидно", както с оглед на срока на неговата
"административна валидност", така и за "категорията
МПС", което се управлява от водача. И това е така, тъй като водачът не е доказал след изтичане
на срока на СУМПС наличието на съответствие с минималните стандарти за
физическа и умствена годност за управление на МПС от съответната категория, което се доказва със определени
документи, изисквани от контролните органи. С
оглед на легалната дефиниция, дадена в чл. 3, ал. 3
и чл. 50, ал. 1 от ЗБЛД, свидетелството за управление на моторно превозно средство е
официален свидетелстващ документ, който с обвързваща всички доказателствена
сила установява релевантния факт - правоспособността на притежаващия го да
управлява съответното моторно превозно средство. Съгласно изрична законова
разпоредба - чл. 51 от ЗБЛД,
свидетелството за управление на моторно превозно средство е удостоверителен
документ със законово определен срок на валидност по изказа на закона. Той не е
официален удостоверителен документ, който до края на живота на съответното лице
удостоверява притежавана правоспособност.
Законодателят е приел, че в рамките на човешкия живот настъпват обективни и
субективни факти и обстоятелства, които имат въздействие върху признатата от
правото способност на съответния правен субект да управлява моторно превозно
средство. Поради това той е приел, че на всеки десет (пет) години е необходимо
да бъде извършвана проверка на физическата годност на лицето, което е придобило
правоспособността и поради това правоспособността не се придобива безсрочно, а
за срок от десет (пет) години. С изтичането на десетгодишния срок знанията,
уменията и поведението на водача, при липса на законово определените нарушения,
не се проверяват, но физическата годност следва да бъде проверена и само ако е
налице доказано съответствие на установените медицински изисквания лицето
придобива право да управлява моторно превозно средство за следващия десет
годишен период.
Изложеното показва, че правото на управление
на моторно превозно средство е срочно право. С изтичането на срока, за който
държавата е признала на съответното лице правото да управлява моторно превозно
средство, правото се прекратява. Което идва да рече, че СУМПС с изтекъл срок на
валидност се приравнява на липса на такова.
С оглед на изложеното
съдът прие, че деятелността на подсъдимия е съставомерна по чл. 343 В ал. 2 от НК, поради което го призна за виновен по възведеното срещу него обвинение.
Данни за престъпление по чл. 343В ал. 1 от НК по делото изобщо липсват, тъй
като деянието не е извършено в рамките на срока на изтърпяване на наложено
наказание „Лишаване от право да управлява МПС“.
Деянието е извършено от
подсъдимия при форма на вина пряк умисъл, като той е съзнавал обществено
опасния му характер и последици и пряко ги е целял. На първо място подсъдимият
е знаел, че е неправоспособен водач на МПС – т.е. че той не следва да управлява
МПС. На второ място е бил абсолютно наясно, че неговото поведение, освен че се
санкционира по административен ред /наказван и преди това с НП и то неведнъж/,
то е и престъпление, защото е бил
осъждан за същото такова престъпление.
Причините
за извършването на престъплението съдът отдава на ниската правна култура на
извършителя, както и на незачитане от негова
страна на установените в страната правни норми, предвид трайно утвърдените му
престъпни навици. Въпреки това съдът не пренебрегва и основния мотив, подтикнал
подсъдимия да извърши конкретното деяние, а именно вероятно спешната нужда от
парични средства за лечение на детето му, който ще бъде отчетен при определяне
на размера на следващото му се наказание.
При
определяне на наказанието съдът отчете обществената опасност на конкретно
извършеното деяние, която определени като сравнително невисока, отчитайки
конкретната причина, мотивирала подсъдимия да го извърши. От друга страна взе
предвид и обществената опасност на извършителя, която определи като висока,
предвид многобройните му осъждания.
Съобразно императивната
разпоредба на чл. 373 ал. 2 вр. чл. 371 ал. 4 от НПК, съдът определи наказанието
на подсъдимия при условията на чл. 58 а от НК и по специално на чл. 58а ал. 4
от НК. Съдът намери наличието на макар и едно, но изключително такова по своя
характер смекчаващо отговорността
обстоятелство за подсъдимия, каквото е тежкото здравословно състояние на
неговото дете, за което съдът служебно събра доказателства. Всяко дете има
нужда от грижите на своя баща, като това особено важи за дете с подобни тежки
здравословни проблеми каквото е това на подсъдимия. А твърденията на подс. А.,
че преди постъпването му в затвора той е полагал грижи за детето си по всякакъв
възможен начин не само не се опровергават от прокуратурата, но и се подкрепят
напълно то показанията на допуснатия по почин на съда допълнителен свидетел.
Обвинението не опровергава и наведените от подсъдимия твърдения за конкретната
причина, принудила го да управлява МПС. Обективно възможно е било тези твърдения
да бъдат проверени чрез разпит на лицето, което подсъдимия твърди ,че го е
придружавал на име „Орлин“ /няма други данни за същия по делото/ или пък на
собственика на автомобила. При липса на доказателства опровергаващи обясненията
на подсъдимия съдът няма основание да не ги кредитира с доверие, тъй като те
освен средство за защита са и доказателствено средство.
Всички тези обстоятелства
бяха отчетени от съда при съжденията му кое би било най – справедливото
наказание, което следва да се наложи на подсъдимия за конкретно извършеното от
него на 14.11.2017 г. деяние.
Съдът прецени, че в
настоящия случай по – благоприятна за подсъдимия би била разпоредбата на чл. 55
ал. 1 т. 2 б. Б пр. 2 от НК. Това е така, защото определяйки наказанието лишаване
от свобода при условията на чл. 54 от НК съдът няма как да пренебрегне и да не
отчете безспорното наличие и на отегчаващите отговорността обстоятелства
каквито са обремененото съдебно минало на подсъдимия и негативното му досие
като водач на МПС. При тази упорита престъпна деятелност, каквато се наблюдава
при подс. А. наказание, определено при условията на чл. 54 от НК би следвало да
клони в размер около средния и дори към максималния, предвиден в закона /каквото
наказание е било наложено на подсъдимия и от предходния съдебен състав,
разглеждащ делото, комуто не са били известни данни за тежкото здравословно
състояние на детето на подсъдимия/. Дори и редуцирано едно такова наказание би
било по – тежко отколкото едно наказание, определено при условията на чл. 55 ал.
1 т. 1 от НК.
Съдът обаче не би могъл
да пренебрегне изключително тежкото здравословно състояние на детето на
подсъдимия, за което той полага грижи и за което от съда бяха събрани
достатъчно убедителни доказателства. Именно това съдът прие за изключително
смекчаващо наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелство. Затова и
приемайки наличието на основания за приложението на тази по - благоприятна за
подсъдимия норма, съдът определени наказанието лишаване от свобода под най –
ниския предел, предвиден в специалната норма на НК, а именно единадесет месеца.
Друг
аргумент в тази насока е и обстоятелството, че нормата на ал. 3 на чл. 55 от НК
дава възможност на съдът да не наложи по – лекото наказание, което законът
предвижда наред с наказанието лишаване от свобода – в случая глоба. Съдът
прецени да не налага това наказание, тъй като всяка една финансова санкция,
дори и в минимален размер би оказала крайно негативно влияние върху и без това
тежкото финансово положение на подсъдимия и неговото семейство.
Предвид предходните осъждания
на подсъдимия и съгласно чл. 57 ал. 1 т. 2 от ЗИНЗС съдът определи първоначален
строг режим за изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода.
При наличието на
основанията, визирани в нормата на чл. 23 ал. 1 от НК съдът групира наложеното
на подсъдимия наказание лишаване от свобода с наказанието, наложено му по НОХД
№ 1677/2018 г. по описа на ВРС, тъй като и двете деяния са извършени преди
влизане в сила на която и да е от двете присъди. Постанови изтърпяване на едно общо
наказание по двете дела в размер на по – тежкото от тях, а именно единадесет
месеца – отново при първоначален строг режим, съгласно чл. 57 ал. 1 т. 2 от ЗИНЗС.
Определяйки наказанието
на подсъдимия по този начин съдът изходи от принципите на справедливост и
хуманност, които стоят в основата на наказанието и преследваните от него цели. По
същите съображения съдът не приложи и разпоредбата на чл. 24 от НК, за което
прокурорът настоява. Проявявайки такава снизходителност към подсъдимия съдът
изходи най - вече от обстоятелството, че продължителния му престой в затвора би
лишил детето му от неговите грижи, а майка му както от материална, така и от
емоционална подкрепа при неговото отглеждане.
В
хипотезата на чл. 189 ал.3 от НПК съдът възложи на подсъдимия направените в хода на ДП
разноски за назначен защитник в размер на 200 лева, съгласно приложеното по
делото Решение №ВН-1650-11681/12.06.2018 г. на НБПП.
Воден от гореизложеното,
съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: