№ 159
гр. Варна, 09.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Симона Р. Донева
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от мл.с. Симона Р. Донева Въззивно гражданско
дело № 20213100502968 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 302060 от 12.11.2021 г., депозирана от
„Североизточно държавно предприятие“, ДП – Шумен, ЕИК: *********, представлявано от
директора – Р.Ат.Ив. срещу решение № 262677 от 25.10.2021 г., постановено по гр. д. №
15429/2020 г. по описа на Районен съд – Варна, с което жалбоподателят е осъден да заплати
на Г. Р. Г., ЕГН: ********** сумата от 12 532.27 лева, представляваща допълнително
възнаграждение за периода от м. 10.2017 г. до 31.12.2019 г. /уточнена и изменена по реда на
чл. 214 ГПК/, сумата в размер на 2 373.38 лева, представляваща общата сума за обезщетение
за забава върху така изчислените суми за периода от 10-то число на месеца следващ месеца
на изплащането на допълнителните възнаграждения за съответното тримесечие /четвърто
тримесечие за 2017 г., четирите тримесечия за 2018 г. и 2019 г. /уточнена и изменена по реда
на чл. 214 ГПК/ до датата на депозиране на исковата молба, ведно със законна лихва за
забава от депозиране на исковата молба – 30.11.2020 г. до окончателното изплащане на
задължението, на основание чл. 128, т. 2, вр. с чл. 107м КТ и чл. 86 ЗЗД.
В депозираната въззивна жалба се излагат доводи за неправилността на
обжалваното решение. Жалбоподателя намира за неправилен извода на съда, че
допълнителното трудово възнаграждение е с постоянен характер. Сочи, че претендираното
възнаграждение не е предмет на трудовия договор, сключен между страните и не се
определяло на базата на отработеното време. Позовавайки се на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, както и Вътрешните правила за
работната заплата счита, че допълнителното възнаграждение има непостоянен характер, не
1
се изплаща заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и не е
свързано с отработеното време. Намира, че изводът на съда за постоянния характер на
допълнителните възнаграждения е в противоречие с посочената във въззивната жалба
практика на касационната инстанция. Твърди, че изплащането на допълнителното
възнаграждение не е поставено в зависимост от генерирането на положителен финансов
резултат. Счита, че от показанията на разпитания по делото свидетел Янко Янков се
установява, че дори и при наличие на положителен финансов резултат, преценката за
изплащането му е в правомощията на работодателя. Позовавайки се на свидетелските
показания намира, че съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 8, ал. 3 от Вътрешните правила за работната
заплата, размерът на допълнителното възнаграждение е различен за всеки служител, като
работодателят има право да определя персонална заплата на работниците и служителите по
своя преценка.
На следващо място, релевира доводи за немотивираността на извода на съда, че
размерът на възнагражденията на служителите, заемащи еднаква длъжност следва да бъде
еднакъв. Твърди, че работодателят определя размера на средствата за работна заплата, въз
основа на постигнатите резултати и цели.
Намира, че обжалваното решение е поставено в противоречие с фактическата
обстановка по спора, доколкото не било установено по категоричен начин, че ищецът през
процесния период е полагал равностоен труд с другия служител, изпълняващ длъжността
„заместник директор“ на ЦУ на СИДП – ДП – Шумен. По подробно изложени доводи,
счита, че от събраните по делото доказателства било установено, че задачите и функциите
на двамата заместник-директори били различни. Твърди, че ищецът е изпълнявал контролни
функции по мероприятия за превенция на болестта „Африканска чума по свинете“, които са
завършили с незадоволителен резултат, за което му е било и наложено дисциплинарно
наказание. Макар и същото да е било отменено с произнасянето по гр. д. № 17891/2018 г. на
ВРС и в. гр. д. № 1098/2016 г. на ВОС, то това било не поради липсата на нарушение, а
поради несъразмерността на нарушението с наложения вид наказание.
Моли за отмяна на решението, както и за отхвърляне на предявените искове.
В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от Г. Р. Г., чрез
адв. Р.К.а, в който се излагат доводи за неоснователността на въззивната жалба, депозирана
от насрещната страна. За правилен намира извода на първоинстанционния съд за постоянния
характер на допълнителните възнаграждения. Сочената практика на касационната инстанция
счита за неприложима към настоящия спор. Твърди, че съобразно Наредба № 22/14.12.2012
г. за условията и реда за определяне на средства за работната заплата в държавните
предприятия по чл. 163 от Закона за горите и в техните териториални поделения, както и чл.
1, ал. 1, чл. 2, чл. 4, ал. 1, т. 5, чл. 9, ал. 1, т. 6 от Вътрешните правила за работната заплата в
СИДП, допълнителното възнаграждение се изплаща при постигането на положителен
резултат от страна на предприятието. Сочи, че окончателният размер на средствата за
работна заплата се определя от директора за всяко тримесечие. Счита, че чл. 17, ал. 1, т. 3 от
Наредбата, са регламентирани изключения от предвидените по чл. 11 и чл. 12 от същата
наредба, допълнителни възнаграждения, които имат постоянен характер. Излага подробни
доводи, че чл. 17, ал. 1, т. 3 от наредбата не е в противоречие с чл. 15 от същата, доколкото
се предвижда допълнително условие да се приеме едно допълнително възнаграждение за
постоянно, а именно- такова да е предвидено в друг нормативен акт. Счита, че
допълнително възнаграждение се дължи на всички, като при липсата на допринасяне за
положителния резултат от конкретен служител, в правомощията на директора е да откаже
изплащането на допълнителното възнаграждение. Сочи, че чл. 5, ал. 1 и чл. 8 от вътрешните
правила, касаещи едноличното определяне на работната заплата от страна на работодателя
противоречат на КТ, НСОРЗ и Наредба № 22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне
на средства за работната заплата в държавните предприятия.
2
На следващо място, излага доводи за правилността на извода на първоинстанционния
съд за дължимостта на допълнителните възнаграждения при постигането на положителен
резултат за предприятието. Сочи, че за еднакви длъжности следва да се начисляват еднакви
коефициенти за допълнителните възнаграждения. Оспорва твърденията, че Г.Г. е извършвал
по-малък обем от дейности, в сравнение с другия служител, осъществяващ длъжността
заместник-директор. Излага подробни доводи във връзка с опитите за налагане на
дисциплинарно наказание. Сочи, че в стр. 1 и стр. 2 от писмените бележки било видно, че е
доказал, че представените документи от насрещната страна са съставени във връзка със
спора, доколкото последните не били входирани в регистъра на предприятието.
Моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски.
В проведеното о. с. з. от 19.01.2021 г., въззивникът редовно призован, не се явява,
представлява се от адв. Г.. В същото и в депозираните писмени бележки поддържа
въззивната жалба. Моли за уважаването й. Претендира разноски. Възразява за прекомерност
на претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна.
В проведеното о. с. з от 19.01.2022 г. въззиваемият, редовно уведомен, не се явява, не
се представлява. В депозирани писмени бележки моли за потвърждаване на решението.
Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид направените в жалбата оплаквания и възраженията на
въззиваемия, и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, констатира следното:
Производството по гр. д. № 15429/2020 г. на РС- Варна е образувано по предявени
обективно кумулативно съединени искове от Г. Р. Г. за осъждане на „Североизточно
държавно предприятие“, ДП – Шумен, да му сумата от 12532.27 лева, представляваща
допълнително възнаграждение за периода от м. 10.2017 г. до датата на прекратяване на
трудовото правоотношение – 24.01.2020 г. /уточнена и изменена по реда на чл. 214 ГПК/,
сумата в размер на 2373.38 лева, представляваща общата сума за обезщетение за забава
върху така изчислените суми за периода от 10-то число на месеца следващ месеца на
изплащането на допълнителните възнаграждения за съответното тримесечие /четвърто
тримесечие за 2017 г., четирите тримесечия за 2018 г. и 2019 г. и първото тримесечие за
2020 г. /уточнена и изменена по реда на чл. 214 ГПК/ до датата на депозиране на исковата
молба, ведно със законна лихва за забава от депозиране на исковата молба – 30.11.2020 г. до
окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 128, т. 2, вр. с чл. 107м КТ.
В исковата молба се излагат доводи, че между страните е сключен трудов договор №
47/08.01.2015 г., във връзка с ищецът изпълнявал длъжност заместник-директор на
„Североизточно държавно предприятие“ ДП – Шумен, при уговорено възнаграждение от
2100.00 лева и допълнително възнаграждение за прослужено време в размер на 17 %. Сочи,
че наложените му две дисциплинарни наказания от 2018 г. и 2019 г., били отменени от съда.
Твърди, че трудовото му правоотношение е било прекратено със заповед № 64/24.01.2020 г.
на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, която била отменена с решение, постановено по гр. д. №
3860/2020 г. на РС – Варна. Излага доводи, че е получавал средства за храна, съгласно
Наредба № 11/21.12.2005 г.
Твърди, че за периода м. октомври 2017 г. до прекратяването на трудовото
правоотношение през м. януари 2020 г. не му е изплащано допълнителното възнаграждение
предвидено в чл. 17, ал. 1, т. З от НСОРЗ, чл. 1, ал. 1, 2, 4 и 6, чл. 2 и чл. З от Наредба №
3
22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на средствата за работната заплата в
държавните предприятия, вр. чл. 175, ал. 1 и 2, вр. чл. 163 ЗГ и чл. 4, ал. 1, т. 4 и т. 5, вр. чл.
5, ал. 1, т. 7 от Вътрешните правила за работната заплата на СИДП „ДП“ – Шумен. Сочи, че
ДМС се изплаща периодично /тримесечно/, част е от средствата за работна заплата, като се
формира в зависимост от постигнатия финансов резултат и от дейностите в цялото
предприятие. Счита, че Наредба № 22 определя, че в държавните предприятия по чл. 163 ЗГ
и в поделенията им формирането на работната заплата има два основни компонента - първи
компонент - основна заплата и втори – ДМС, формирано в зависимост от постигнатия
финансов резултат на предприятието. Твърди, че аналогично разграничение е възприето и
във Вътрешните правила на работната заплата на СИДП ДП Шумен - В раздел II.
„Определяне и разпределение на средствата за работна заплата.“ Позовава се на чл. 4, ал.1
от вътрешните правила, в който е предвидено, че средствата за работна заплата, се използват
за определяне и изплащане, освен на основни месечни заплати по трудов договор, както и
на други допълнителни възнаграждения. Сочи, че окончателният размер на средства за
работна заплата - тримесечно, съгласно разпоредбите на Наредба № 22/2012 г. за условията
и реда за определяне на средствата за работна заплата в държавните предприятия по чл. 163
ЗГ и в техните териториални поделения. Посочва, че в чл. 9 от вътрешни правила: брутните
месечни заплати включват: 1. основната работна заплата; 2. възнаграждението над
основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда;
3. допълнителните трудови възнаграждения, определени по реда на наредбата, както и
възнаграждението, изплатено по реда на чл. 259 КТ; 4. възнаграждението по реда на чл. 268,
ал. 2 и 3 КТ; 5. възнаграждението за платен годишен отпуск. 6. други допълнителни
възнаграждения, съгласно КТ и/или регламентирани в нормативни актове, и/или в тези
Правила.
Релевира доводи, че размерът на това допълнително възнаграждение е с постоянен
характер, но с променлива величина - в зависимост от постигнатия финансов резултат на
предприятието. Твърди, че за 2017 г., 2018 г., 2019 г. предприятието е на печалба. Доколкото
останалите служители са получили около една заплата под формата на това тримесечно
допълнително възнаграждение, счита, че средния коефициент на това допълнително
възнаграждение е около еднократния размер на брутна заплата на тримесечие.
Сочи, че дължимото му допълнително трудово възнаграждение а последното
тримесечие на 2017 г. е 3000 лева /една брутната заплата с вкл. 20 % за прослужено време/,
за първото и второто тримесечие на 2018 г. от по 3000 лева с вкл. 20 % за прослужено време,
за третото тримесечие на 2018 г. – 3017 лв. с вкл. 21 % за прослужено време, за четвъртото
тримесечие на 2018 г. - 3025.00 лева; за първите две тримесечия на 2019 г. – от по 3025 лева,
за третото тримесечие на 2019 г. – 3042 лева с вкл. 22 % за прослужено време, за четвъртото
тримесечие на 2019 г. - 3050.00 лева. Като общ размер на претенцията за заплащане на ДМС
сочи сумата от 29034 лева. Претендира и мораторна лихва върху главницата в размер на
4000 лева, дължима за периода от 10-то число на месеца следващ полагането на труд до
датата на депозиране на исковата молба в съда. Моли за уважаване на исковете.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата
молба, в който не се оспорва съществуването на трудово правоотношение между страните,
прекратено на основание по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. Излага доводи, че на служителя са
заплатени всички договорени трудови възнаграждения и допълнителни трудови
възнаграждения. Оспорва размерите на претендираното допълнително трудово
възнаграждение и механизма на изчисляването им от ищеца, както и основанието за
начисляването и изплащането им. Сочи, че допълнителните възнаграждения няма постоянен
характер, доколкото не представлява възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален отпит, нито друго възнаграждение в зависимост от отработеното време.
Счита, че доколкото ДМС не е предмет на трудовия договор, то начисляването му и
изплащането му имат условен характер и са поставени в зависимост от финансовия резултат
4
на предприятието и изпълнение на дейностите. Излага доводи, че в компетенциите на
работодателя е възложена преценката за индивидуалното разпределение на допълнителни
средства на всеки служител. Сочи, че тя е по целесъобразност и не подлежи на съдебен
контрол. Моли за отхвърляне на исковете.
С определение № 263243 от 31.03.2021 г., постановено по гр. д. № 15429/2020 г.,
Районен съд - Варна, на основание чл. 232 ГПК е прекратил частично исковите претенции
относно заплащане на:
- частта от сумата от 27 184 лева, представляваща сбора от неизплатени допълнителни
възнаграждения като част от заплатата на ищеца, дължими за периода 1.01.2020 г. до
24.01.2020 г. вкл.;
- сумата от 1850 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие за
прекратяване на ТПО с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ;
- частта от сумата в размер от 4000 лева, представляваща общата сума /сбора/ от
обезщетенията за забава върху така изчислените суми за периода от 1.01.2020 г. до
24.01.2020 г. /вкл./.
Впоследствие, в о. с. з., във връзка с постъпила молба от ищеца,
първоинстанционният съд е изменил частично определение № 263243 от 31.03.2021 г., като е
прекратил на основание чл. 232 ГПК исковите претенции относно заплащане на сумата от 1
850 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие за прекратяване на
трудово правоотношение по чл. 220, ал. 1 КТ, част от общо предявената сума от 29 034 лв.,
като предявената сума се коригира с тази прекратена част.
Съобразно представена молба по реда на чл. 214 ГПК в о. с. з. от 28.09.2021 г. за
изменение на исковете, първоинстанционният съд с протоколно определение е допуснал
изменение на предявените искове, посредством намаляване на размерите им до сумата от 12
532.37 лева, представляваща незаплатено ДМС, както и за сумата от 2 373.38 лева,
представляваща обезщетение за забава върху главницата, като е прекратил производството
за горницата до първоначално заявения размер на исковите претенции.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, и като взе предвид събрания и приобщен по
делото доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 ГПК, приема за установени следните фактически положения:
Не е спорно по делото, а и от представените писмени документи - трудов договор №
47/8.01.2015 г. и допълнителни споразумения № 4/1.07.2016 г. и № 23/1.10.2017 г., се
установява, че Г. Р. Г. е бил в безсрочно трудово правоотношение с насрещната страна за
периода от 8.01.2015 г. до 24.01.2020 г., като е изпълнявал длъжността заместник- директор
на „Североизточно държавно предприятие“ ДП – Шумен. Безспорно е, че първоначалният
размер на получаваното основно трудово възнаграждение е в размер на 2100.00 лева и
допълнително възнаграждение за прослужено време в размер на 17% за прослужено време,
от 1.07.2016 г. увеличен на 2400 лв., респ. допълнителното възнаграждение - на 18% /432
лв./, от 1.10.2017 г. – увеличен на 2500 лв., а допълнителното възнаграждение на 20 % /500
лв./.
От представените преписи на решения, постановени по гр. д. № 3860/2020 г. на
5
Районен съд – Варна и в. гр. д. № 44/2021 г. на Окръжен съд – Варна се установява, че е
отменена заповед № 64 от 24.01.2020 г. на директора на „Североизточно държавно
предприятие“ ДП – Шумен, с която е прекратено трудовото правоотношение със служителя
– Г. и възстановен е на заеманата преди уволнението длъжност „заместник – директор“ в
„Североизточно държавно предприятие“ ДП – Шумен, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2
КТ. Същото не е допуснато до касационно обжалване.
От представените заверени преписи на решения по гр. д. № 17891/2018 г. на РС –
Варна и в. гр. д. № 1098/2019 г. на Окръжен съд – Варна, е видно, че е отменена заповед №
398/5.11.2018 г. на Директора на „Североизточно държавно предприятие“ ДП – Шумен, с
която на служителя – Г. е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за
уволнение“. С решения, постановени по гр. д. № 16335/2019 г. на РС – Варна и в. гр. д. №
1060/2020 г. на Окръжен съд – Варна, е отменена заповед № 286/10.09.2019 г. е видно, че е
отменена заповед № 286/10.09.2019 г., издадена от на „Североизточно държавно
предприятие“ ДП – Шумен, с която на Г.Г. му е наложено дисциплинарно наказание
„забележка“ поради нарушение на трудовата дисциплина.
В производството към доказателствения материал е приложена Заповед
№35/16.01.2018 г. /л. 62-63 от делото на ВРС/, издадена от директора на дружеството-
работодател. От съдържанието на същата се установява, че в съответствие с Наредба №
22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на средствата за работна заплата в
държавните предприятия по чл. 163 ЗГ и в техните поделения за четвърто тримесечие на
2017 г. и във връзка с чл. 5, ал. 1, т. 5 от Вътрешните правила за работната заплата в
„Североизточно държавно предприятие“ДП е изчислено брутното трудово възнаграждение
на служителите в СИДП ДП-ЦУ. В таблицата, съдържаща се в заповедта е определено
допълнително трудово възнаграждение на Г.Г.: за м. октомври 2017 г. - 233,33 лева, м.
ноември 2017 г. - 233,33 лева и м. декември 2017 г. - 233,34 лева.
Видно от Заповед № 373/9.10.2018 г. /л. 64-65 от делото на ВРС/, издадена от
„Североизточно държавно предприятие“, ДП – Шумен, в съответствие с Наредба №
22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на средствата за работна заплата в
държавните предприятия по чл. 163 ЗГ и в техните поделения за трето тримесечие на 2018 г.
и във връзка с чл. 5, ал. 1, т. 5 от Вътрешните правила за работната, е определено доплащане
по трудово възнаграждение на служителите в СИДП ДП-ЦУ. В същата, за служителя Г.Г. е
изчислено допълнително трудово възнаграждение в размер на 100 лева.
В производството са представени фишове за изплатени работни заплати – 2 броя за м.
декември 2017 г. и септември 2018 г., както и справка от Банка ДСК от личната банкова
сметка на ищеца за получавани трудови възнаграждения за периода м. декември 2015 г. до м.
февруари 2020 г. От същите се установяват ежемесечните размери на получаваните от
служителя нетни трудови възнаграждения, заплащани от страна на работодателя.
В първоинстанционното производство е назначена съдебно-счетоводна експертиза,
заключението, по която съдът кредитира като обективно, компетентно дадено,
съответстващо на останалия събран доказателствен материал и неоспорено от страните. От
6
даденото заключение, след преглед на представените ведомости за заплати, индивидуални
фишове и заповеди за начисление на изравнителни доплащания, се установява, че са
осъществявани доплащания към двамата заместник-директори – Г.Г. и инж. П.Г., по
месеци/тримесечия за периода за периода м.10.2017 - 31.12.2019 г., като в Г.Г. са начислени
и изплатени 800 лв., а на П.Г. – 13 600 лв. Експертът е установил, че: 1/. за първото
тримесечие на 2020 г. не са начислявани и изплащани допълнителни възнаграждения, 2/. за
четвърто тримесечие на 2017 г. допълнителното възнаграждение на Г.Г. е изчислено като
9.33% от определената му основна заплата, а П.Г. - 25.16%, 3/. за трето тримесечие на 2018
г. допълнителното възнаграждение на Г. е 1.33% върху основното възнаграждение, а на
другия заместник-директор Г. е 37.74%. След извършена проверка в счетоводството на
работодателя и след преглед на издадените заповеди и приетите вътрешни правила, вещото
лице е обосновало извод, че ДМС са изплащани за четвърто тримесечие на 2017 г., второ,
трето и четвърто тримесечие на 2018 г., трето и четвърто тримесечие на 2019 г., както и че
не са налице данни в предприятието да са прилагани индивидуално определени
коефициенти за разпределение на всеки служител и за това върху кои елементи от работната
заплата се прилагат те при изчисляване на доплащанията за месец/тримесечие. Експертът е
пояснил, че ДМС се определят по тримесечия на база на финансовите резултати на
съответните поделения.
В отговор на въпрос № 6 експертът посочва, че при запазване на коефициента на
полученото допълнително възнаграждение от другия заместник-директор за съответните
тримесечия, през които са начислявани и изплащани ДМС, общият размер на ДМС, което е
12 532.27 лева.
В о. с. з. вещото лице е посочило, че след определяне на общия размер за
разпределение на средствата от централното управление се издава заповед на директора, в
която се определя размера на всеки служител, като не са налице данни в предприятието да
са полагани индивидуално определени коефициенти за разпределение на всеки служител.
Експертът е пояснил, че във ведомостта за м. юни 2019 г. не са отразени начисления за ДМС
към никой служител, като са заплатени социални придобивки към всички служители.
В първоинстанционното производство е назначена и допълнителна съдебно-
счетоводна експертиза, заключението, по която съдът кредитира като обективно,
компетентно дадено, съответстващо на останалия събран доказателствен материал и
неоспорено от страните. От същото се установява, че размерът на обезщетението за забава за
периода от 11.01.2018 г. - датата на дължимост на първото възнаграждение /съобразно
практиката в СИДП всички възнаграждения в предприятието се изплащат до 10-то число на
месеца следващ този, за който се дължат/ до датата на депозиране на ИМ - 30.11.2020 г.
върху главницата, е в размер на 2 373,38 лева.
В производството са събрани гласни доказателствени средства, посредством разпит
на свидетеля Янко Янков. Доколкото последният е в трудово правоотношение с
дружеството, поради което свидетелските му показания следва да бъдат ценени от съда по
реда на чл. 172 ГПК, съобразно вероятната му предубеденост и заинтересованост. Същият
7
при разпита си посочва, че основната заплата на всеки служител се определя от основната
заплата по трудовия договор, плюс процент за прослужено време. Свидетелят споделя, че на
всяко тримесечие се разпределят средства за социални разходи, поравно между всички
служители. Излага, че другите плащания са с непостоянен характер и зависят от финансовия
план на предприятието, е само единствено от генерирането на положителен финансов
резултат, като е имало тримесечия, за които не са изплащани допълнителни трудови
възнаграждения.
Съдът не кредитира свидетелските показания на свидетеля в частта, в която е
посочил, че коефициентът на всички служители не е еднакъв. В тази част показанията
противоречат на останалия събран доказателствен материал, в частност заключението по
назначената съдебно-счетоводна експертиза, в която експертът след преглед на ведомостите
на дружеството е обосновал извод, че не са налице данни в предприятието да са прилагани
индивидуално определени коефициенти за разпределение на всеки служител и за това върху
кои елементи от работната заплата се прилагат те при изчисляване на доплащанията.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до
следните правни изводи:
Съобразно служебно извършената проверка по чл. 269 ГПК, съдът намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като при преценка за правилността
му следва да се съобразят посочените в жалбата оплаквания.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128,
т. 2, вр. с чл. 107м КТ и чл. 86 ЗЗД за заплащане на допълнително възнаграждение за
периода от м. 10.2017 г. до 31.12.2019 г. /уточнена и изменена по реда на чл. 214 ГПК/ от 12
532.27 лева, както и сумата от 2373.38 лева, представляваща обезщетение за забава върху
главницата за периода от 10-то число на месеца следващ месеца на изплащането на
допълнителните възнаграждения за съответното тримесечие /четвърто тримесечие за 2017 г.,
четирите тримесечия за 2018 г. и 2019 г. /уточнена и изменена по реда на чл. 214 ГПК/ до
датата на депозиране на исковата молба.
Както беше посочено по-горе, безспорно между страните е обстоятелството, че между
същите е бил сключен трудов договор № 47/8.01.2015 г. и допълнителни споразумения №
4/1.07.2016 г. и № 23/1.10.2017 г., по силата на които Г.Г. е изпълнявал длъжността
заместник- директор на „Североизточно държавно предприятие“ ДП – Шумен, в периода от
8.01.2015 г. до 24.01.2020 г. Във връзка с изпълнявана длъжност, служителят е получавал
основно трудово възнаграждение е в размер на 2100 лева и допълнително възнаграждение за
прослужено време в размер на 17% за прослужено време, от 1.07.2016 г. увеличен на 2400
лв., респ. допълнителното възнаграждение - на 18% /432 лв./, от 1.10.2017 г. – увеличен на
2500 лв., а допълнителното възнаграждение на 20 % /500 лв./.
По повод оплаквания на въззивника за характера на допълнителното трудово
възнаграждение /ДМС/, претендирано от страна на служителя Г.Г. за процесния период,
съдът намира следното:
Съобразно предвиденото в чл. 175, ал. 1 ЗГ, средствата за работна заплата в
8
държавните предприятия по чл. 163 ЗГ, както и в техните териториални поделения, се
определят при условия и по ред, определени с наредба на министъра на земеделието,
храните и горите, съгласувана с министъра на труда и социалната политика.
За регулирането на средствата за работна заплата в държавните предприятия по чл.
163 ЗГ е издадена Наредба № 22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на
средствата за работната заплата в държавните предприятия по чл. 163 ЗГ и в техните
териториални поделения. В разпоредбата на чл. 1, ал. 2 и ал. 3 от същата, която е алогична с
уредбата на чл. 175, ал. 3 ЗГ, е закрепено, че средствата се определят в зависимост от
финансовия резултат от дейността на държавното предприятие и от изпълнението на
дейностите в съответното поделение. Според чл. 1, ал. 4 от наредбата, държавните
предприятия и техните поделения определят средствата си за работната заплата тримесечно,
като за базисен размер на средствата се приемат начислените средства от предходното
тримесечие, коригирани по реда на наредбата.
В продължение на горното, съдът съобрази и разпоредбата на чл. 1, ал. 5 и 6 от
Наредба № 22/14.12.2012 г., в която е предвидено, че окончателният размер на средствата за
работна заплата за съответното тримесечие в държавните предприятия и в техните
териториални поделения се одобрява от директора на съответното държавно предприятие,
като образуването на окончателния размер на средствата се извършва само в последния
месец от тримесечието, като за първите два месеца на отчетното тримесечие
възнаграждението на персонала на държавните предприятия и на техните териториални
поделения се изплаща по утвърдените поименни щатни разписания. Държавните
предприятия, които приключват предходната година с положителен финансов резултат и
през всяко от отделните тримесечия на текущата календарна година имат положителен
финансов резултат от началото на годината и нямат просрочени задължения към края на
отчетното тримесечие, образуват средствата си за работна заплата в съответствие с
финансово-икономическото си състояние /така чл. 3, ал. 1 от наредбата/.
От разглежданите текстове на наредбата е видно, че в държавните предприятия по чл.
163 от ЗГ и в техните поделения формирането на работната заплата е от два компонента.
Първият компонент е възнаграждение по утвърдените поименни щатни разписания, които
могат да се нарекат условно основна заплата. Основание за този извод дава разпоредбата на
чл. 1, ал. 6, изр. второ от Наредба № 22 – за първите два месеца от отчетното тримесечие
възнаграждението се изплаща по утвърдените поименни щатни разписания. Вторият
компонент е възнаграждение, формирано в зависимост от постигнатия финансов резултат,
на основание чл. 1, ал. 3 от наредбата.
На следващо място, следва да се съобрази и съдържанието на Вътрешни правила за
работната заплата /ВПРЗ/, утвърдени от директора на „Североизточно държавно
предприятие“ ДП – Шумен, приети с решение № 3 на УС по протокол № 37/15.01.2013 г., в
сила от 19.12.2012 г. В чл. 4 от същите е посочено, че средствата за работна заплата за
съответен период, се използват за определяне и изплащане на: 1/. основни месечни заплати
по трудов договор, 2/. допълнителни възнаграждения за по-висока квалификация, 3/.
допълнителни възнаграждения за постигнати резултати от труда - текущо, за година или за
друг период, 4/. други допълнителни възнаграждения. В чл. 5, ал. 1, т. 7 от правилата е
прието, че окончателният размер на средствата за работна заплата в централното управление
за съответното тримесечие, се определя на база средния брой брутни работни заплати на
териториалните поделения, независимо дали всички прилагат Наредба № 22/14.12.2012 г. за
условията и реда за определяне на средствата за работна заплата в държавните предприятия
по чл. 163 ЗГ за горите и в техните териториални поделения за съответното тримесечие. В
чл. 7, т. 1 и т. 2 от вътрешните правила е определено, че за всяка следваща година
служителите получават допълнителни възнаграждения, както следва: за придобит трудов
стаж и професионален опит в размер на 1 % от индивидуалната основна месечна заплата за
9
всяка година и други допълнителни възнаграждения, регламентирани в Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, чийто размери /минимални или
фиксирани/ и условията им на получаване са съобразно наредбата или КТ. Според чл. 9, ал.
1 брутните месечни заплати включват: 1/. основна работна заплата, 2/. възнаграждение над
основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда,
3/. допълнителни трудови възнаграждения, определени по реда на наредбата, както и
възнаграждението, изплатено по реда на чл. 259 КТ, 4/. възнаграждението по реда на чл. 268,
ал. 2 и 3 КТ, 5/. възнаграждение за платен годишен отпуск, 6/. други допълнителни
възнаграждения, съгласно КТ и/или регламентирани в нормативни актове, и/или във
вътрешните правила. В чл. 12 от ВПРЗ е прието, че за изчисляване на полагащите се брутни
заплати на служителите за съответния месец отговаря отдел „Финансово-счетоводен“.
От анализа на горните разпоредби, съдът намира, че направеното разграничение на
работната заплата по компоненти в Наредба № 22/14.12.2012 г. за условията и реда за
определяне на средствата за работната заплата в държавните предприятия по чл. 163 ЗГ и в
техните териториални поделения, съответства на това по чл. 4, ал. 1 от ВПРЗ. Затова и
следва да се приеме, че средствата за работна зaплата се използват за определяне и
изплащане на: т. 1 - основни месечни заплати по трудов договор, т. 2- допълнителни
възнаграждения за по-висока квалификация, т. 3 - допълнителни възнаграждения за
постигнати резултати от труда-текущо, за година или за друг период, т. 4 - други
допълнителни възнаграждения. От разглежданата разпоредба на чл. 4, ал. 1 от ВПРЗ е видно,
че са разграничени в т. 4 – други допълнителни трудови възнаграждения, различни от тези
по т. 3, които също са допълнителни възнаграждения, но са обвързани с постигането на
резултати от труда-текущо, за година или за друг период. Ето защо, следва да се приеме, че
другите допълнителни възнаграждения по т. 4, които се определят и изплащат от
работодателя на тримесечие и не са обвързани от преценката на работодателя по повод на
постигнатите резултати от труда, имат постоянен характер.
В продължение на горното, настоящият съдебен състав, намира, че в случая е
приложима, както разпоредбата на чл. 17, ал. 1, т. 3 от Наредба за структурата и
организацията на работната заплата, доколкото се касае за допълнително възнаграждение,
определено с наредба и с вътрешен акт на работодателя, което има постоянен характер, така
и разпоредбата на чл. 17, ал. 1, т. 2 от тази наредба, определяща системата за заплащане на
труда за възнаграждение над основната работна заплата. В случая, именно разпоредбата на
чл. 1, ал. 6 от Наредба № 22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на средствата за
работната заплата в държавните предприятия по чл. 163 ЗГ и в техните териториални
поделения установява тази система на заплащане на труда и постоянния характер на
процесното допълнително трудово възнаграждение, макар и различно по размер. Въпреки
че размерът на това възнаграждение зависи от финансовия резултат на предприятието /по
аргумент от чл. 1, ал. 2 от Наредба № 22/14.12.2012 г. и чл. 9 от ВПРЗ/, това не променя
естеството му като такова по чл. 17, ал. 1, т. 2 от НСОРЗ, при положение че работодателят е
обвързал окончателния размер на месечното възнаграждение на служителите си единствено
с този финансов резултат, като изплащането му не е поставено в зависимост от наличието на
някакво друго условие.
В тази насока е и относимата съдебна практика, в която се приема, че
допълнителното трудово възнаграждение, определяно по Наредба № 22/14.12.2012 г. и
ВПРЗ има постоянен характер по гореизложените доводи. В този смисъл е решение № 422
от 21.10.2014 г., постановено по в. гр. д. № 266/2014 г. по описа на Окръжен съд – Смолян,
недопуснато до касационно обжалване с определение № 490 от 14.04.2015 г., постановено
по гр. д. № 266/2015 г. по описа на ВКС.
Горният извод за постоянния характер на допълнителното трудово възнаграждение се
подкрепя и от обстоятелството, че работодателят във вътрешните си правила за определяне
10
на работната заплата не е поставил в зависимост изплащането му от постигането на
резултати във връзка с трудовия процес. Затова и наведените доводи по повод на качеството
на изпълнение на работата, респ. обема на същата от страна на служителя Г.Г., не следва да
бъдат съобразявани, доколкото те биха имали отношение към изплащането на допълнително
трудово възнаграждение по чл. 4, ал. 1, т. 3 от вътрешните правила – за постигнати
резултати от труда, какъвто не е процесният случай.
Изплащането на разглежданото допълнително трудово възнаграждение,
представляващо втория компонент от работната заплата на служителя е обвързано
единствено от постигането на финансов резултат от дейността на държавното предприятие
и от изпълнение на дейностите в съответното поделение. Ето защо, при генериране на
положителен финансов резултат и при издаване на заповедите от страна на директора на
поделението за изплащането на допълнителните трудови възнаграждения, следва да бъдат
взети предвид служителите по поименното щатно разписание в предприятието към
съответния тримесечен период, за който е издавана заповедта. Доколкото служителят Г.Г. е
осъществявал трудова функция в исковия период, то следва да се приеме, че на същия е
следвало да бъде определено и изплатено допълнително трудово възнаграждение за
тримесечията, за които то е разпределяно и изплащано на останалите служители.
Вън от гореизложеното, следва да се посочи, че макар и изплащането да е обвързано
от постигането на определен финансов резултат, не би могло да се възприеме, че същото
има непостоянен характер, каквито са и доводите на въззивника. Водещ за преценка за
постоянния му характер е аргумента, че при издаването на заповедите от страна на
представляващия съответното поделение за разпределение на допълнително трудово
възнаграждение, определеният от директора окончателен размер на средствата за работната
заплата, следва да бъде разпределен между всички служители в предприятието. Затова и на
всички служители, които са част от утвърденото поименно щатно разписание за съответното
тримесечие, за което се издава заповедта следва да участват в разпределението на
средствата за допълнително трудово възнаграждение. Нещо повече, изрично в заключението
на вещото лице, дадено след запознаване с издаваните заповеди и ведомостите на
предприятието, е посочено, че не са налице данни да са прилагани индивидуално
определени коефициенти за разпределение на всеки служител и за това върху кои елементи
от работната заплата се прилагат те при изчисляване на доплащанията за месец/тримесечие.
Съобразно заключението на вещото лице, предвид липсата на индивидуално
определяне на коефициенти на служителите, следва да се приеме, че на Г.Г. следва да бъде
определено допълнително трудово възнаграждение в процентно съотношение като това, на
другия заместник-директор – П.Г.. Този извод следва от обстоятелството, че именно със
съвкупната дейност на всички работници и служители, предприятието е успяло да генерира
съответния положителен финансов резултат, както и да изпълни дейностите в съответното
поделение. Затова и неоправдано се явява лишаването на служителя от възможността да
получи допълнително трудово възнаграждение в коефициент, съответстващ на този, който е
получил друг служител, заемащ същата длъжност.
В продължение на горното, съдът намира за необходимо да посочи, че оплакванията
на въззивника, че двамата заместник-директори са изпълнявали различни задачи и функции
през процесния период, поради което не следва да им бъде определян еднакъв коефициент
при допълнителното трудово възнаграждение, не следва да бъдат кредитирани. Този извод
следва от обстоятелството, че длъжностните характеристики на служителите, изпълняващи
длъжността заместник-директор са еднакви. Също така, в правомощията на работодателя е
да определя задачите, които с конкретна заповед да възложи на всеки един от заместник-
директорите. Възлагането на различни по обем, вид или брой задачи на двамата заместник-
директори не би могло да обуслови извод за прилагането на различен коефициенти при
разпределяне на допълнителните трудови възнаграждения на двамата служители за
11
съответните тримесечия, за които са били изплащани. Както вече бе изяснено, генерирането
на положителния финансов резултат на предприятието, като основание за последващото
издаване на заповедта на директора на поделението е обусловен от дейността на всички
служители, включително и от тази на двамата заместник-директори. Ето защо, съдът намира
за справедливо, при липсата на данни за индивидуално определяне на коефициенти, по
отношение и на двамата да бъде определен еднакъв коефициент при разпределение на
допълнителното трудово възнаграждение.
Вън от горното и само за пълнота на изложението, следва да се посочи, че
оплакванията на въззивника за приложение на чл. 15, ал. 2 от Наредба за структурата и
организацията на работната заплата, се явяват неоснователни. Разглежданата разпоредба
определя, че като допълнителни възнаграждения с постоянен характер се считат тези, които
се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно
възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Нещо повече, в
съдебната практика се приема, че допълнително възнаграждение, което не е в зависимост
единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя според
качеството на положения труд не е с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 от
НСОРЗ /така Решение № 55 от 12.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4256/2013 г., IV г. о., ГК/. В
случая обаче, както се изясни по-горе, изплащането на претендираното допълнително
трудово възнаграждение не е поставено в зависимост от преценката на работодателя по
повод на качеството на положения труд. По подробно изложените по-горе доводи, съдът
намира, че същото, съгласно чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ има постоянен характер, доколкото
е определено в Наредба № 22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на средствата
за работна заплата в държавните предприятия по чл. 163 ЗГ за горите и в техните
териториални поделения.
По отношение на размера на дължимия размер на допълнителните трудови
възнаграждения на служителя Г.Г. за исковия период, съдът намира следното:
В таблица № 6-1 от заключението по назначената в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза /л. 496 от делото на ВРС/, експертът след съпоставяне на
коефициента на полученото допълнително трудово възнаграждение от другия заместник-
директор П.Г. е изчислил размера на дължимото допълнително трудово възнаграждение за
заместник-директора Г.Г. за периода четвъртото тримесечие за 2017 г. до четвъртото
тримесечие на 2019 г. Вещото лице при даване на отговора на въпроса е съобразило
издаваните заповеди за определяне и изплащане на допълнителни трудови възнаграждения,
съответно за четвъртото тримесечие на 2017 г., за второто, третото и четвъртото тримесечие
на 2018 г. както и третото и четвъртото тримесечие на 2019 г., както и размера на основното
трудово възнаграждение на служителя по последното допълнително споразумение от
1.10.2017 г., а именно - 2500 лева.
От извършените изчисления от експерта, инкорпорирани в разглежданата таблица се
установява, че допълнителното трудово възнаграждение на Г.Г. за сочения период възлиза
на 12 532.27 лева. Същото е изчислено като процент към размера на основното трудово
възнаграждение на служителя, идентичен като коефициент с този на допълнителното
трудово възнаграждение, получено от служителя – П.Г., заемащ същата длъжност като тази
на ищеца, както следва: за м. октомври 2017 г. - 25.16 %, равняващи се на 628.92 лева, за м.
ноември 2017 г. – 25.16 % или 628.92 лева, за м. декември 2017 г. – 628.93 лева, за второ
тримесечие на 2018 г. – 20.13 % или 1509.43 лева, за трето тримесечие на 2018 г. – 37.74 %
или 2830.19 лева, за четвърто тримесечие на 2018 г. – 31.45 % или 2358.49 лева, за трето
тримесечие на 2019 г. – 35.09 % или 2631.58 лева и за четвърто тримесечие на 2019 г. –
17.54 % или 1315.79 лева.
12
С оглед на горното, настоящият съдебен състав намира, че дължимият размер на
допълнителното трудово възнаграждение на служителя Г.Г. за процесния период от м.
октомври 2017 г. до 31.12.2019 г. /уточнен и изменен по реда на чл. 214 ГПК/, възлиза на 12
532.27 лева, затова и предявеният иск се явява изцяло основателен в предявения размер и
като такъв следва да бъде уважен.
По отношение на предявения кумулативен акцесорен иск за заплащане на обезщетение
за забава в размер на законната лихва, на основание чл. 86 ЗЗД, съдът формира следните
правни изводи:
Съобразно дължимите допълнителни трудови възнаграждения, посочени в таблица №
6-1 от неоспореното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, експертът е изготвил
таблица в заключението си по допълнителната съдебно-счетоводна експертиза. В същата
таблица е изчислил размера на обезщетението за забава за периода от десето число на месеца
след текущото тримесечие, за което са изплащани допълнителни трудови възнаграждения.
Като начален момент на изчисляване на законната лихва за забава експертът е взел
предвид практиката в „Североизточно държавно предприятие“, ДП – Шумен, всички
възнаграждения в предприятието да се изплащат до 10-то число на месеца, след текущото
тримесечие.
От заключението на вещото лице по назначената допълнителна съдебно-счетоводна
експертиза /л. 511 от делото на ВРС/, се установява, че за четвъртото тримесечие на 2017 г. –
лихвата за забава периода от 11.01.2018 г. до датата на исковата молба – 30.11.2020 г. е в
размер на 544.84 лева, за второто тримесечие на 2018 г. – за периода от 11.07.2018 г. до
30.11.2020 г. е в размер на 361.02 лева, за третото тримесечие на 2018 г. – за периода от
11.10.2018 г. до 30.11.2020 г. е 605.58 лева, за четвъртото тримесечие на 2018 г. – за периода
от 11.01.2019 г. до 30.11.2020 г. е 445.21 лева, за третото тримесечие на 2019 г. – за периода
от 11.10.2019 г. до 30.11.2020 г. е 299.93 лева и за четвъртото тримесечие на 2019 г. – за
периода от 11.01.2020 г. до 30.11.2020 г. е 116.80 лева. Сумирайки горните стойности,
експертът е изчислил, че обезщетението за забава върху главницата от 12 532,27 лева е в
общ размер на 2373.38 лева.
С оглед на горното, настоящият съдебен състав намира, че общият размер на
дължимото обезщетение за забава върху главницата, изчислено за всяка сума за периода от
10-то число на месеца следващ месеца на изплащането на допълнителните възнаграждения
за съответното тримесечие /четвърто тримесечие за 2017 г., четирите тримесечия за 2018 г. и
2019 г. /уточнена и изменена по реда на чл. 214 ГПК/ до датата на депозиране на исковата
молба – 30.11.2020 г., възлиза в общ размер на 2373.38 лева. Ето защо, искът по чл. 86 ЗЗД,
за заплащане на обезщетение за забава в разглеждания период върху главницата от 12532.27
лева, се явява изцяло основателен в пълния заявен размер и като такъв следва да бъде
уважен.
Предвид горното, постановеното първоинстанционно решение се явява правилно и
като такова следва да бъде потвърдено.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход от спора, разноски се дължат в полза на въззиваемия – Г.Г.. Същият
претендира заплащането на съдебно-деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 850 лева. Съдебния състав, като съобрази размера на исковите претенции, намира,
че претендираният размер на адвокатското възнаграждение от 850 лева, е под минималния
13
такъв, определен в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Затова и наведеното възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, претендирано от страна на въззиваемия, се явява
неоснователно и като такова не следва да бъде съобразявано.
Предвид изхода от спора, в полза на същия следва да бъдат присъдени съдебно-
деловодни разноски в размер на 850 лева, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК и
доказателства за направата им, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 262677 от 25.10.2021 г., постановено по гр. д. №
15429/2020 г. по описа на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА „Североизточно държавно предприятие“, ДП – Шумен, ЕИК: *********,
представлявано от директора – Р.Ат.Ив. да заплати на Г. Р. Г., ЕГН: **********, сумата от
850 лв. /осемстотин и петдесет лева/, представляваща съдебно-деловодни разноски за
настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок
от съобщаването, с касационна жалба по реда на чл. 280, ал. 1, респ. ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14