Р Е Ш Е Н И Е
гр. София,09.12.2019г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, Първи въззивен брачен състав, в публично
заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕ:
Димана Йосифова
ЧЛЕНОВЕ: Галя Митова
Катя Хасъмска
при
участието на секретаря Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия
Йосифова, в.гр.д. №8363 по описа за 2016 г.,и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Против Решение №2695/16.03.2016г.,
постановено по гр.д. № 16840/2013г. по описа на Софийски районен съд, 84-ти
състав, е депозирана пред Софийски градски съд, въззивна жалба с вх.№1065906/26.04.2016г., подадена от И.С.К.,
представляван пред въззивната инстанция от адв. К. от САК
С
въззивната жалба се обжалва решението относно брачната вина за прекратяване на
брак. Обжалва се решението, относно предоставеното упражняване на родителските права на майката, относно постановения режима на лични
отношения на бащата с детето , както и
относно присъдената на детето ежемесечна
издръжка, която да се изплаща от бащата и относно ползването на семейното
жилище, находящо се в гр.София, ж.к.“*******.
С
въззивната жалба се иска въззивния съд да отмени решението на
първоинстанционния съд, като вместо това
постанови ново решение, с което да приеме, че
вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака е на съпрузите, както и да предостави
упражняването на родителските права на бащата И.С.К., да постанови ПОДХОДЯЩ режим
на лични отношения на майката М.Г. Б. с
детето И. К., както и да осъди майката М.Г. Б. да заплаща на малолетното дете И. ежемесечна
издръжка в размер на 120 лева, чрез бащата и законен представител И.С.К., а семейното жилище,
находящо се в гр.София, ж.к.“*******. да бъде предоставено за ползване на
бащата.
С въззивната жалба се претендират
разноски за адвокатско възнаграждение и за двете инстанции.
Във въззивната жалба се релевират доводи за
неправилност на решението, поради това че същото е постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон.
Правят се и оплаквания за необоснованост, основани на
оспорване на изводите на първоинстанционния съд, поради грешна оценка на
събраните доказателства по делото.
Възразява се срещу изводите на
първоинстанционния съд в обжалваното решение, че вината за дълбокото и
непоправимо разстройство на брака се дължи на съпруга.
Въззивникът счита, че дълбокото и непоправимо разстройство се
дължи и на двамата съпрузи.
Иска се отмяната на първоинстанционното решение и постановяване
на ново по съществото на спора, с което да се приеме, че бракът е дълбоко и непоправимо
разстроен и прекратен по вина на двамата съпрузи.
Твърди се , че майката М.Г. Б. не
може да полага грижи за възпитанието на
детето, поради влошено здравословно състояние, което не и позволява да полага
трайни грижи за детето. Твърди, че от 2013г., съпрузите са прекратили и интимните си
отношения-брачната връзка е окончателно прекратена, но не по вина на съпруга.
С въззивната жалба се иска предоставяне
на упражняването на родителските права по
отношение на малолетното дете И. К. на
бащата.
Твърди се , че първоинстанционният съд не е обсъдил
обективно, представените пред първоинстанционният
съд доказателства-социален доклад, съдебно-психологическа експертиза и
свидетелски показания. Изрично се
подчертава, че детето понастоящем живее при бащата и там се чуства добре. С
въззивната жалба се иска изслушване , както на двамата съпрузи така и на
детето.
Въззивникът счита, че влошеното здравословно състояние на
майката налага изменение на първоинстанционното решение относно упражняването
на родителските права. Счита, че в интерес на детето е то да продължи/да остане/ да живее с него, той да упражнява
родителските права.
Иска да се отмени съдебното решение и в
частта относно присъдената ежемесечна издръжка и се прави искане въззиваемата да бъде осъдена да
заплаща ежемесечна издръжка в размер на 120 лева.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК ответникът по
въззивната жалба/въззиваемата/ М. Б., не е депозирала отговор, въпреки дадения
и срок за отговор на въззивната жалба .
В о.с.з на 14.11.2016г., въззиваемата
лично , оспорва въззивната жалба и иска потвърждаване на първоинстанционото
решение. Оспорва всички представени от въззивника доказателства и
доказателствени искания.
Въззивната жалба е подадена от
легитимирана страна в процеса в срока по чл. 259 ГПК против валидно и допустимо съдебно решение,
подлежащо на въззивно обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Софийски
градски съд, след преценка на изложените от страните твърдения, доводи и
възражения и на доказателствата по делото, приема следното:
Развилото се съдебно производството
пред първоинстанционния съд е с правно
основание чл.44 т.3 вр. чл. 49, ал. 3 Семейния
Кодекс, обективно съединен с небрачни искове по чл.59 ал.2 СК,чл.56 ал.5 СК, чл.53 СК.
М.Г.
Б. и И.с. К. са сключили граждански брак на 22.09.2007г., видно от
представеното по делото Удостоверение за сключен граждански брак, издадено въз
основа на Акт за граждански брак №434/22.09.2007г., от длъжностно лице по гражданско състояние при
СО - район – „Триадица“, като жената е приела да носи фамилното име на мъжа - К.ва.
От брака си страните имат родено дете-И. И.К.,
родено на ***г., видно от Удостоверение
за раждане , издадено от длъжностно лице по гражданско състояние при СО- район –
„Слатина“.
Безспорно установено е от
първоинстанционият съд, че семейното жилище на страните е това, находящо се в
гр.София, ж.к.“*******.
Бащата с детето живее в семейното жилище. Към
момента непосредствени грижи за детето полага бащата, като майката поддържа
кантакти с детето И. по преценка на бащата и детето, въпреки, че
първоинстанционният съд е предоставил упражняването на родителските права на
майката. От 2013г., след настъпване на
фактическата раздяла между съпрузите, детето И. остава да живее със своята майкаи, която полага
основни грижи за него до средата на 2018г. След завършване на трети клас-лятото
на 2018г., детето отива да живее при
своя баща, където е и понастоящем. През
последните две години майката участва в отглеждането и възпитанието на детето
до толкова доколкото това се позволява от бащата.
По делото е изготвен социален доклад от АСП-
ДСП-„Възраждане“ от 10.11.2016г., в който доклад социалният работник е отразил относно
жилищните условия на страните, че към момента на проверката семейното жилище е
било обитавано само от бащата с детето, а срещата с майката е била проведена на
адрес:-София, ж.к.“********
Въз основа на фактическите изводи и
констатации, на първоинстанционият съд и
на основание становището на страните , изслушани по реда на чл.59 ал.6 от СК и
събраните пред въззивната инстанция доказателства , следва да се направят
следните правни изводи:
Предявените искове са процесуално допустими.
Всеки от съпрузите може съобразно нормата на чл. 49 от СК да поиска
прекратяването на брака от съда като дълбоко и непоправимо разстроен, като
искането не е ограничено със законов срок.
Разпоредбата на чл. 322 ал.2 от ГПК
изрично е предвидена възможността всички брачни искове да бъдат съединени
помежду си, като със същото съдебно решение съдът е длъжен при наличието на дете
родено от брака, да постанови кой от родителите пряко да упражнява родителските
права спрямо детето, какъв да бъде режима на виждане на детето с другия
родител, както и да определи размера на дължимата в този случай месечна
издръжка за детето.
Обвързан от оплакванията във
въззивната жалба, настоящия състав , дължи произнасяне във връзка с вината за
прекратяването на брака като дълбоко и непоправимо разстроен, размера на
дължимата издръжка, която бащата е била осъдена да заплаща на малолетното дете,
чрез неговата майка и законнен представител, както и относно обема на
определения от първоинстанционния съд режим на лични отношения на бащата с детето
и относно ползването на семейното жилище.
Допуснатият до разглеждане брачен иск с
правно основание чл.49 ал.1 от СК, задължава
съдът да се произнесе и за вината за настъпилото разстройство на брака
между съпрузите. Събраните писмени и гласни доказателства пред първата и
въззивната съдебни инстанции, носят обективна информация за живота на двамата
съпрузи, като въззивният съд дава вяра на свидетелските показания, въпреки че
кредитира същите съобразно съвкупността от събраните доказателства и според
разпоредбата на чл. 172 от ГПК, доколкото
разпитаната свидетелка е близка на страните, /на ищцата/, но тя най- добре
е запозната с начина на живот на
съпрузите и с техните проблеми. Така макар и разглеждани като показания на
заинтересована страна на тези
свидетелски показания следва да бъде дадена вяра, тъй като същите не могат да
бъдат игнорирани само на това основание. Събраните гласни доказателства пред
първата съдебна инстанция не носят
информация само за брачните провинения на съпруга, но и за психическия и
физически тормоз и за чести пререкания
прерастващи в скандал. Пореден семеен скандал е станал повод съпругата да напусне семейното жилище и да заживее на
друго място с малолетното дете-И..
Настоящата
въззивна инстанция не възприема, посоченото като ново обстоятелство
„заболяването на въззиваемата М. Б. от анорексия“. Допуснатата от въззивната
инстанция тройна и петорна комплаксна съдебно-медицинска експертиза отрича
наличието на такова заболяване към настоящия момент, както и евентуалното
отразяване на това заболяване въху родителския капацитет на майката /л.145,
л.207/.
Безспорно установено е от съвкупния
анализ на доказателствата представени пред първата инстанция , че съпрузите от 2013г., са
фактически разделени .
Не се събраха нововъзникнали и безспорни
доказателства относно брачната вина на съпругата. В този смисъл и настоящият съдебен състав приема, че причината за настъпването на дълбоко и
непоправимо разстройство на брака се дължи на съпруга. Не се установи брачно провинение
на съпругата, което да води на извода за нейната изключителна вина за влошаването на отношенията между
съпрузите. Същата е била грижовна съпруга и майка, която се е стремяла
доколкото е могла да поддържа дома си, да се грижи за детето си, особено в годините , когато съпругът е
отсъствал по- продължително време и е
злоупотребявал с алкохола.
Анализът на събраните по настоящото
дело доказателства води на извода, че искането брака между съпрузите да бъде
прекратен поради дълбоко и непоправимо негово разстройство е основателно, като
страните по делото не са изразили
желание брака да бъде запазен. Установи се от свидетелските показания, че
страните по делото са в продължителна фактическа раздяла, като отношенията
между двамата съпрузи са силно влошени, което налага крайния извод, че брачната
връзка съществува само формално, като съпружеските отношения между въззивника и
въззиваемата на практика липсват.
Връзката им е окончателно изпразнена от
нейното дължимо според закона и морала вътрешно съдържание. Липсва брачно
съжителство, липсват отношения на взаимност и взаимопомощ. Разкъсана е напълно,
според съда в конкретния случай общността между съпрузите, като липсва взаимна
любов, доверие и уважение между тях. Запазването на брака не би могло да
създаде нормални условия за живот както за двамата съпрузи, така и за
отглеждането и възпитанието на роденото от брака им дете в нормална семейна
обстановка.
Несъмнено поради поведението на съпруга преди
настъпването на фактическата раздяла, е настъпило отчуждение между съпрузите,
което е довело до пълен разрив в отношенията им, което налага извода на съда за
дълбоко и непоправимо разстройство на брака, което е индикция за едно трайно и
необратимо състояние, поради което въззивният съд не счита че брака може да
бъде възстановен и спасен. Доказателство за това е и продължителната и трайна
фактическа раздяла между съпрузите, която датира от 2013г. и продължава и досега.
Константна е практиката на Върховния
съд, че една от причините която може да доведе до дълбоко и непоправимо
разстройство на брака е и продължителната фактическа раздяла между съпрузи, още
повече когато от всички обстоятелства установени от фактическа страна по делото
се установява, че съпрузите са прекъснали всякаква физическа и духовна връзка
помежду си.
По
изложените съображения от фактическа и правна страна, въззивният съд счита, че
брака между съпрузите следва да бъде прекратен като дълбоко и непоправимо
разстроен. Брачното поведение на двамата съпрузи е довело до трайна и
продължителна фактическа раздяла и брака
следва да бъде прекратен по вина и на двамата съпрузи, като първоинстанционното
съдебно решение в тази му част следва да бъде потвърдено.
Въззивният съд приема, че изводите на
първоинстанционният съд за брачната вина на съпруга са правилни и обосновани.
От събраните доказателства, от представените актуални социални доклади , от
допуснатата съдебно-психологическа
експертиза, приета от въззивната инстанция и неоспорена от страните, както и от
проведеното изслушване на съпрузите и на малолетното дете И. в о.с.з на
17.06.2019г., следва да се приеме, че между брачните партньори липсва взаимно
уважение, както и че е налице нежелание да полагат общи грижи за детето.
Изслушано пред въззивната инстанция малолетното дете И. изрично заяви пред
съда, че желае да общува и с двамата си родители.
По
отношение предоставяне упражняването на родителските права:
При преценка на меродавните за
интересите на детето обстоятелства по делото, подкрепени от събраните доказателствата- изготвения
актуален социален доклад, изслушването на детето и заключението на изготвената
пред въззивната инстанция съдебно-психологическа експертиза, въззивният съд
намира, че всеки един от родителите е годен да упражнява родителските права над
малолетното дете, като в негов интерес е да бъде отглеждано от майката, като не
се прекъсва връзката между детето и бащата.
В тази връзка съдът приема като водещо
изразеното от вещите лица становище относно равенството, а именно , че нито майката
М. Б., нито бащата И.К. може и е способен самостоятелно да задоволява
основните потребности на малолетното дете И..
Детето има нужда от своя баща , но и от своята
майка.
От една страна безспорно установено е , че пред детето стои засилената доминанта на бащата, която произтича от полаганите от него
грижи понастоящем, а от друга страна се установява, че дори и да е иззето от майката и отглеждано от бащата към настоящия момент детето не е прекъсвало връзката си с нея. То поддържа
контакт и със своята майка, която проявява загриженост относно
състоянието му и неговите нужди. Тя има желание да бъде с детето си, с което е
била от раждането му до неговата девет годишна възраст.
От значение е и фактът, че непосредствено в
периода преди изземването на детето от бащата, то е било отглеждано и
възпитавано преимуществено само от майката поради служебната ангажираност на
бащата и по-честите му отсъствия. Без
съмнение има изградената силна
емоционална връзка между детето и неговата майка, която следва да бъде поддържана със съдействието разбира се на
бащата.
Наведените твърдения за здравословните
проблеми на майката не намират опора в
събраните по делото доказателства - нито в социалния доклад, нито в тройната
и петорната комплексни съдебно-медицински експертизи/л.145, л.207/.
По делото, пред въззивната инстанция
е изготвена и
съдебно-психологично-психиатрична експертиза/л.287/, в която вещото
лица-психолог излага, че
„ родителския капацитет на всеки от съпрузите
е достатъчно добър и еквивалентен на другия, което положение обаче е застрашено
и може да бъде засегнато от начина, по който се поддържат отношенията между
родителите и влияят за изграждане на съответния образа на другия родител“. Изрично в експертизата се посочва, че „ ако отношенията между родителите не се променят в
желаната посока, ако не се промени дадената възможност на детето само да избира
и да решава с кого и кога да общува се
крие риск от все по-значително намаляване на контактите му с единия родител
/което е факт по отношение на майката/, както и риск от бъдещо манипулиране на
детето, което да доведе до конфликт на лоялност и начало на отчуждение. „
С
първоинстанционното решение
упражняването на родителските права е предоставено на майката, въпреки
това бащата повече от година и половина
живее със детето в семейното жилище и възпрепятства майката да упражнява
предоставените и със съдебното решение родителски права.
Настоящата въззивна инстанция приема, че
с оглед възрастта на детето и с оглед на доминиращото и обсебващо поведение на
бащата, майката все повече ще бъде възпрепятствана да реализира упражняването
на родителските права, а детето с годините ще бъде поставно в конфликт на
лоялност .
С оглед събраните в хода на въззивното
производство доказателства и с оглед съвкупния доказателствен матириал по
делото, следва да се приеме, че липсват категорични предпоставки и необходимост от присъждането на родителските
права, по отношение на малолетното дете И. на въззивника-неговия баща.
Изготвените социални доклади, като пред
първоинстанционният съд, така и пред въззивният съд с нищо не подкрепят, а и не
опровергават тезата за по голям родителски капацитет на бащата отколкото този
на майката .
В о.с.з. на 17.06.2019г., бе допуснато и
изслушване на малолетното дете И..
Изслушването на детето бе проведен при закрити врата. Детето заяви, че искат да живее при баща си, но да се виждат и срещат със своята майка.
Притеснително
за съда е обстоятелство, че въззивникът- И.К., самоволно и без основание, нарушава привременните мерки и
определения му режим на лични контакти със детето и злепоставя общуването на
детето с майката.
Безспорно установено е , че въззивникът
самоуправно е иззел детето от майката на
която е предоставено упражняването на родителските права, т.е че въззивникът умишлено и не по установения от закона ред упражнява родителските права и контролира
режима на лични контакти на детето с майката.
В допусната от съда съдебно-психологическа експертиза, която е приета от съда и не е
оспорена от страните , изрично се посочва, че има известно затопляне на
взаимоотношенията между родителите, но
родителския капацитет и на двамата е застрашен от начина по който те общуват помежду си със
детето и има опасност детето да бъде поставено в конфликт на лоялност.
Обстоятелството, че повече от година и
половина детето е иззето от майката и
живее при бащата, както и факта, че
самото дете И. иска да живее повече дни при своя баща не разколебава извода на
съда, че упражняването на родителските права следва да се предостави на
майката. Доводите и твърденията на
въззивника –бащата И.К. за невъзможността майката да упражнява
родителските права не са доказани и установени
по категоричен начин, поради което подадената въззивна жалба следва да се остави без уважение и да
се потвърдите атакуваното първоинстанционно решение, като правилно
законосъобразно, постановено при точно
прилагане на закона и като
решение, което в пълна степен защитава интересите на малолетното дете И.. Майката е полагала
много по- продължително време грижи за детето/ в неговата по-ниска
възраст/, когато то не е било под разколебаващото въздействието на своя баща. В
този смисъл съдът съобрази и с критериите изчерпателно изброени в ППВС№ 1/74
г., относно това на кого от родителите следва да се предостави упражняването на
родителските права, което е актуално и
приложимо и към настоящия момент и
включва: възпитателските качества на родителите, моралният им облик,
грижите и отношението на родителите към децата,
привързаността на децата към родителите, полът на децата, възрастта на
децата, помощта на трети лица, социалното обкръжение, жилищно - битовите и
други материални условия на живот.
Критериите,
поставени от ВС още през далечната 1974г., касаещи преценката кой от родителите
следва да упражнява родителските права, се припокрива и с критериите
възприемани и от другите съдилища:
качеството на заобикалящата среда, връзките с общността, възпитателските качества
на родителите, финансовото състояние на всеки родител, индивидуалните нужди на
детето, психологическото здраве на всеки родител, стабилността на домашната
обстановка, която всеки родител може да осигури, желанието и чувствата на
детето, физическите, емоционалните и/или образователните нужди сега и в бъдеще,
до какъв ефект ще доведе промяната и др.
Задължителните указания дадени с постановлението от 1974 г.,
са приложими и днес и те изцяло съвпадат и с разбирането на Конвенцията
за правата на детето на ООН от 1989 г., която в преамбюла приема, че
"детето трябва да бъде напълно подготвено за самостоятелен живот в
обществото и да бъде възпитано в дух на мир, достойнство, толерантност,
свобода, равенство и солидарност. Съдът съобрази и с това, че в постановлението изрично се посочва, че
следва да се държи сметка за интересите
на децата, като под "интереси на децата" се разбират всестранните
интереси на децата по тяхното отглеждане и възпитание - създаване на трудови
навици и дисциплина, както и изобщо изграждането на всяко дете като съзнателен
гражданин.
В Закона за закрила на детето в § 1 т. 5
дефинира, че : "Най-добър интерес на детето" е даден като преценка на
желанията и чувствата на детето; на физическите, психическите и емоционални
потребности на детето; на възрастта, пола, миналото и други характеристики на
детето; на опасността или вредата, която е причинена на детето или има
вероятност да му бъде причинена; на способността на родителите да се грижат за
детето; на последиците, които ще настъпят за детето при промяна на
обстоятелствата и пр.“
Настоящата
инстанция е категорична, че всяко дете има право да поддържа редовно лични
отношения и преки контакти и с двамата си родители, освен когато това е против
неговия интерес. Същото разбиране е изразено и в общата норма на чл. 123 от СК
"родителските права и задължения се упражняват в интерес на детето от
двамата родители заедно или поотделно". От това следва , че е неосователна претенцията на бащата, за
възлагането на упражняването на родителстите права от него.
В настоящия случай, съдът намира, че
упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете И. следва
да се предостави на майката.
Безспорно установено е обаче, че и двамата
родители притежават необходимия родителски капацитет да упражняват родителските
права спрямо детето И., разполагат с необходимите за това материални, жилищни и
битови условия и заявяват желание да полагат непосредствените грижи за него.
Предвид изложеното, съдът намира, че
приоритет в случая следва да се даде на майката, на която първоинстанционият
съд е предоставил упражняването на родителските права, но фактически детето живее при своя баща.
При
направена преценка на обстоятелствата по чл. 59, ал. 4 СК и след като съобрази
събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът намира, че
родителските права следва да бъдат предоставени на майката, която може да му осигури подходящите условия на живот.
С предоставяне родителските права на майката,
според настоящия съдебен състав ще бъдат защитени в пълен обем интереса на
детето, да растат в дома на майката/ в неговия дом/, подпомагани от техния баща при един по- разширен режим на лични
отношения.
От това следва, че и искането на
въззивника за предоставяне на семейното жилище, за ползване от негова
страна, с цел за отглеждане на
малолетното дете е неоснователно .
С оглед всичко гореизложено, настоящият
въззивен състав намира, че следва да бъде запазено установеното до момента
правно положение относно упражняването на родителските права, което следва да
бъде предоставено на майката.
По
отношение на бащата следва да бъде определен един сравнително по-разширен режим
на лични отношения с детето.
Майката
е по-пригодният родител да упражнява
родителските права по отношение на малолетното дете И. и същата е в състояние с подкрепата и съдействието на бащата да му
осигури всички необходими условия за правилното му физическо, психическо и
емоционално развитие.
Към настоящият момент съдът възприема, че взаимоотношенията между
родителите се подобряват. Налице е по-добра комуникация между тях по отношение
на детето, което следва да се възприеме
и като предпоставка за един по-разширен режим на лични отношения между бащата и
детето, предопределящ и едно споразумение за споделено родителство. Детето жела
и двамата си родители.
Съдът намира, че в интерес на детето е да бъде определен по-разширен режим на лични
отношения на бащата с детето, както с оглед възрастта на детето, така и с оглед необходимостта на детето да общува по-пълноцено
със своя баща, като за най-подходящ намира режимът предложен от вещото лице по
допуснатата СПЕ, а именно: бащата да има
право да вижда и взема детето И. по време на учебната година всяка първа и трета седмица от месеца от
петък след края на учебните занятия до понеделник с ангажимент да подготви и
заведе детето на училище; през лятото на всяка четна година през месец август, а нечетна година през месец юли /предвид
на това, че рожденият ден на детето е през месец август, а лятните месеците юли и август се редуват на четна и нечетна година, за да
може всеки от родителите да празнува през година рожденият му ден с него/; всяка
четна година на коледните и
новогодишните празници, плюс училищната ваканция,/ с цел датето да прекарва
през едната година при единия родител, а през следващата година при другия /;
всяка четна година на великденските празници, както и по време
на рожденния ден на бащата с преспиване на детето/независимо от установения
по-горе режим, т.е по време на рожденните дни на родителите, всеки родител да
празнува своя рожден ден с детето с преспиване, като по този начин детето ще има достатъчно пълен
контакт с майка си и с баща си.
Съдът
счита, че не е налице необходимост за постановяване на някоя от защитните мерки
по чл. 59 ал.8 СК за осъществяването на личните отношения, доколкото интересите
на детето не са застрашени, а горното би
ограничило осъществяването на спокоен и непринуден контакт с бащата.
По отношение на издръжката:
Настоящият съдебен състав споделя
изводите на първоинстанционния съд, че с оглед възрастта на детето и доходите
на родителите му то се нуждае от издръжка в размер на по 250 лева месечно, предвид ангажираните доказателства за ниските доходи , както на майката така и на
бащата. Доколкото родителят, на когото
се предоставят за упражняване родителските права по отношение на детето, ще му
предоставя дължимата издръжка под формата на непосредствените грижи по
отглеждането и възпитанието, налага се да се определи дела, с който другият
родител ще участва в издръжката на детето. Съгласно чл. 143, ал. 1 от СК всеки
родител е длъжен да осигурява условия на живот, необходими за развитие на
детето, съобразно своите възможности и материално състояние. По силата на ал. 2
задължението на родителите за издръжка на ненавършилите пълнолетие деца е
безусловно - независимо от това дали са работоспособни и дали могат да се
издържат от имуществото си. Същевременно в чл. 142 от СК е предвидено, че
размерът на издръжката се определя в зависимост от нуждата на децата и от
възможностите на родителите. Следователно, при определяне размера на издръжката
наред с нуждите на детето, съдът следва да прецени и възможностите на родителя,
който я дължи.
В
тази насока пред настоящата инстанция бащата не е представил актуални доказателства за доходите си на
територията на Р. България, а майката е със средно месечен доход от 600 лева.
При преценката си относно
основателността на предявения иск за издръжка правилно и обосновано
първоинстанционият съд е взел предвид възрастта на малолетното дете, неговите
потребности , както и възможностите на всеки от родителите за осигуряване на
такава. Видно от материалите по делото, детето е в активна ученическа възраст,
което освен обикновени разходи, изисква и разходи за учебни пособия,
извънучебни занимания или при необходимост допълнителна подготовка при
специалист.
При това положение и предвид установената
в страната социално-икономическа обстановка, правилно и обосновано
първоинстанционият съд е приел, че необходимите средства за издръжка на детето И.
са 250 лева от които 120 лева се дължат
от бащата, а отглеждащият родител следва да поеме останалат част от издръжката,
обикновено по- малката част, доколкото
предоставя издръжка и в натура, включително и с фактическите грижи по
отглеждане на детето.
Въззивната инстанция, възприема всички факти и обстоятелства, както и правните изводи на първоинстанционният съд, поради
което и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях.
По разноските.
При този изход на делото и предвид
нормата на чл. 329 ал.1 ГПК, разноските по брачното дело остават за сметка на
страните така, както са ги направили.
По изложените съображения СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Първи брачен
въззивен
състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №2695/16.03.2016г.,
постановено по гр.д. № 16840/2013г. по описа на Софийски районен съд, 84-ти
състав , в частта относно режима на
лични отношения на бащата с детето И. и вместо
него постановява:
предоставя на бащата И.С.К., да вижда
и взима малолетното си дете И. И.К. по време на учебната година всяка първа и трета седмица от месеца от
петък след края на учебните занятия до понеделник с ангажимент да подготви и
заведе детето на училище; всяка четна година
за един месец през месец август, а нечетна година през месец юли, всяка четна година на коледните и
новогодишните празници, от 10.00 часа на първия ден до 18.00 часа на последния
ден на празника, всяка четна
година на великденските празници, от
10.00 часа на първия ден до 18.00 часа на последния ден на празника, както и по
време на рожденния ден на бащата с преспиване на детето , като вземането и
връщането на детето да става от и в дома на майката.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2695/16.03.2016г., постановено по
гр.д. № 16840/2013г. по описа на Софийски районен съд, 84-ти състав в останалите му обжалвани части.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ направеното от
страните искане за присъждане на направените разноски пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл. 280 ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.