Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е № 263

 

гр.Сливен, 19.10.2020 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети септември, през две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                  СТЕФКА МИХАЙЛОВА                                                                                                 

 

При секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 391 по описа за 2020 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв.Б., пълномощник на С.И.С., ЕГН **********,*** против решение № 354/09.04.2020 г. по гр.д. № 2390//2018г. на Сливенския районен съд, в частта с която съдът е отхвърлил предявения от жалбоподателя против Община Сливен, гр. Сливен, ул. „Цар Освободител“, № 1 отрицателен установителен иск за погасяване по давност на сумата над 111.34 лв. до претендираните 549.53 лв. - главница за неплатен данък недвижими имоти, такса битови отпадъци и неплатен данък за МПС за 2008г. и 2009г., както и в частта с която е бил отхвърлен предявеният от въззивника против Община Сливен отрицателен установителен иск за признаване на погасена по давност на сумата 314.11лв. – начислени лихви за неплатен данък МПС за 2008г. – 2009г. над присъдения от съда размер от 68.90 лв. Решението е обжалвано и в частта, с която въззивникът е бил осъден да заплати на въззиваемата страна деловодни разноски в размер на 76.77лв.

Във въззивната жалба се посочва, че в обжалваните части решението е неправилно и е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивникът твърди, че задълженията му са погасени по давност. Представената от ответната страна справка за погасяване на задълженията му не отговаряла на истината. Тя била съставена от ответната страна и я ползвала. Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие със съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е уважил негово доказателствено искане за изискване на справка от ответната страна. Освен това обжалваното решение било немотивирано. Изложените такива били във вътрешно противоречие. Страната твърди, че решението е и необосновано.

Моли се в обжалваната част решението да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира деловодни разноски.

         В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от юриск.О., пълномощник на въззиваемата Община Сливен, с който въззивната жалба е оспорена като неоснователна. Посочва се, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Първоинстанционният съд се бил съобразил с императивната разпоредба на чл. 172 ал.1 т. 3 от ДОПК, според който давността спира, когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането – за срока на отсрочване/разсрочване. По делото било представено искане за разсрочване/отсрочване на задължението на ищеца от 26.06.2012г., предвид на което давността по задължението му е спряла да тече до 28.02.2013г., когато била последната му вноска. По този начин наложената възбрана по изп.д. от 12.01.2018г. се явявала вписана преди изтичане на давностния срок, който е следвало да изтече на 28.02.2018г. Висящността на изпълнителното дело се поддържала от взискателя като по негово искане от 08.11.2019г. бил наложен запор на МПС, собственост на длъжника. Въззиваемата страна посочва също така, че представените от нея документи – дубликати на приходни квитанции не са били оспорени от ищеца и такова оспорване се извършва едва с въззивната жалба. От друга страна твърди, че написаното в платежните документи основание за плащане не обвързвало страните, тъй като по това време между ищеца и ответната община е съществувало споразумение за разсрочено плащане с фиксирани вноски и срок за погасяване. Въззиваемата страна счита, че всички актове за установяване на задължения са били надлежно връчвани на длъжника, както и че съставянето на актовете е прекъснало давността. В отговора се посочва, че жалбоподателят няма неплатени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за периода 01.01.2007г. – 31.12.2015г. поради извършено плащане на същите.

Моли се да се потвърди обжалваното решение, да се присъдят деловодни разноски – вкл. юрисконсултско възнаграждение и се прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от въззивника.

В с.з. въззивникът се явява лично. Поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемата страна редовно призована се представлява от ст.експерт О., която заявява, че оспорва въззивната жалба като неоснователна и поддържа депозирания отговор на въззивната жалба. Моли да се потвърди обжалваното решение и да се присъдят разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

На първо място следва да се уточни, че в настоящето производство е възможно и допустимо да се установи дали по отношение на сумите посочени в АУЗ от 26.04.2012г. и 10.08.2016г. е настъпила погасителна давност и ако да , то в какъв размер. Недопустимо е обаче в производството по чл. 439, ал.2 от ГПК да се установява дали сумите по тези актове са били правилно установени. В този смисъл всички аргументи на въззивника в тази насока са без значение за правилното решаване на спора.

В разпоредбата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК е предвидено, че публичните задължения се погасяват с изтичането на петгодишна погасителна давност, считано от 1 януари на годината , следваща годсината през която е следвало да се заплати публичното задължение освен ако в закон не е предвиден друг срок. Според чл. 171, ал. 2 от ДОПК , давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното задължение или с предприемането на действия за принудително изпълнение. Ако е дадено разрешение за отсрочване/разсрочване на задължението ( както е в случая – въззивникът е подал молба за разсрочване на задължението по АУЗ от 26.04.2012г. на 28.02.2013г.), то давността спира за срока на отсрочването/ разсрочването – чл. 171, ал. 3 от ДОПК. По този начин ( след като давността е била спряла да тече до датата на последната вноска), за задължението по АУЗ от 26.04.2012г. е била спряла да тече давност за период от 8 месеца. Така след като молбата за образуване на изпълнителното дело е била подадена на 08.12.2017г., същата се явява подадена преди изтичането на давността. След образуване на изпълнителното дело давността е била прекъсвана с предприемането на всяко изпълнително действие. За да се приеме, че поне част от задълженията са погасени по давност е необходимо за тях да е изтекла абсолютната погасителна давност от 10 години. Съблюдавайки този принцип се установява, че са погасени по абсолютна давност задълженията на въззивника за главница за данък МПС на 21.78 лв. за 2008г. и 2009г. и съответната лихва за забава в размер на 20.38 лв. От данните по делото се установява и погасяване на част от главницата – за данък недвижими имоти и такса смет в размер на 89.56 лв. относима за периода 01.01.2012г. – 31.12.2015г. за недвижим имот апартамент в гр. Сливен и земя в с. Гергевец.

По отношение претенцията на въззивника за признаване за установено, че не дължи лихва за забава в размер на 314.11 лв. начислена по АУЗ от 26.04.2012г. и 10.08.2016г., следва да се имат предвид цитираната по – горе нормативна уредба. Следва да се има предвид, че с платежно нареждане от 03.01.2018г., длъжникът е заплатил сумата от 68.90 лв. ( по сметка на въззиваемата страна)- лихви върху начислени данъци за недвижими имоти и такси за битови отпадъци. За тази част исковата претенция е основателна, а над нея следва да се отхвърли.

Тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционният съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на производството в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 100.00 лв. юрисконсултско възнаграждение. Действително според разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК в полза на ЮЛ или ЕТ се присъжда възнаграждение в размер определен от съда ако те са били представлявани от юрисконсулт. Тази разпоредба следва да се тълкува във връзка с разпоредбата на чл. 32 т.3 от ГПК, в която е посочено, че представители на страните по пълномощие могат да са юрисконсулти или други служители с юридическо образование. В случая въззиваемата страна се представляваше в производството от ст.експерт, който има юридическо образование, поради което следва да му се присъди и възнаграждение като на юрисконсулт.

По тези съображения, съдът  

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 354/09.04.2020 г. по гр.д. № 2390//2018г. на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА С.И.С., ЕГН **********,*** да заплати на Община Сливен, гр. Сливен, ул.„Цар Освободител“, № 1 деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 100.00 лв.

 

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                    2.