РЕШЕНИЕ
№ 830
гр. Пловдив, 19.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20235300500451 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С Решение № 262636/16.12.2021 г. постановено по гр.д. № 19971/2018г.
по описа на Районен съд Пловдив, X гр.с. се отхвърля иска на „Н.И. Т.“ Л.,
рег. №***, регистирано със седалище и адрес на управление в г***,
представлявано от управителя И. Т. против „Т. – здраве и красота“ ООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя
Е.А. относно признаване за установено, на осн. чл.422 ГПК във вр. с чл.240
ЗЗД, съществуването на вземането на ищеца против ответника за сумата 12
700 евро, претендирана като дължима по устен договор за заем от
24.09.2007г., ведно със законната лихва върху главницата от 04.12.2017г. до
окончателното заплащане, относно което вземане е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.дело №17850/2017г. по описа на Пловдивския районен
съд, както и се осъжда „Н.И. Т.“ Л. да заплати на „Т. – здраве и красота“
ООД, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, сумата 2 757 лв. - деловодни разноски.
1
Недоволен е останал ищецът „Н.И. Т.“ Л., рег. №***, регистирано със
седалище и адрес на управление в г***, представлявано от управителя И. Т.,
който чрез пълномощника си адвокат И. П., е подал въззивна жалба против
първоинстанционното решение. Във въззивната жалба се излагат оплаквания,
че решението е неправилно и незаконосъобразно. Първоинстанционният съд
неправилно приел, че по делото е безспорно установен само първият елемент
на заемното правоотношение – превеждането на процесните суми от
жалбоподателя на ответното дружество, но не и вторият такъв, а именно
съгласието на заемополучателя за връщане на сумите. Намира се за
неправилно кредитирането на показанията и обясненията на Е.А. в
досъдебното производство. Сочи се, че районният съд е основал изводите си
само въз основа на представените платежни нареждания с основание
„акционерен заем“, които не са кредитирани, но не и на останалите събрани
множество доказателства по делото. Оспорва се приетото от районния съд, че
при осчетоводяване на процесните суми при ответника не е посочено
основанието заем, нито са налични някакви първични счетоводни документи,
поради което само въз основа на превеждането на сумите по сметката на
ответника не може да се презюмират заемни правоотношения. Намира се, че
изводите на съда са неправилни и некореспондиращи със събраните по делото
доказателства, в това число с приетата по делото ССчЕ и с трайната практика
на ВКС. Поддържа се, че по делото са приети множество доказателства за
предоставянето на процесните суми от ищеца и приемането им ответника
като заем. Позовава се на представени електронни съобщения между страните
и прикачени към тях файлове за получаване на „заем за бизнес цели“ и се
твърди, че същите, включително изключените като доказателство
„потвърждения“, са изпращани от електронната поща ***. Поддържа се
твърдението, че посочения имейл адрес принадлежи на ответника и
приложените съобщения са изпратени от същия. Намира се като относим
факта, че електронните съобщения са изпращани от електронната поща на
ответника и съдържат информация за заемния характер на предоставените
суми. Намира се, че от обясненията на Е.А. се установява заемния характер
на сумите. Излагат се съображения за допуснато процесуално нарушение на
първоинстанционния съд с недопускането на всички посочени от
жалбоподателя писмени доказателства от ДП № 19/2018 г. Иска се отмяна на
решението, като неправилно и незаконосъобразно, и постановяване на друго,
2
с което да се уважи искът, като съдът да се произнесе по разноските,
направени в заповедното производство и по настоящото дело.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
„Т. – здраве и красота“ ООД, чрез пълномощника по делото адвокат Т. И., в
който се излагат съображения за недопустимост на производството по чл. 422
от ГПК, поради разминаване на фактическите твърдения и правното
основание в заповедното и исковото производство като се иска да се прекрати
делото, тъй като лисва правен интерес от водене на настоящия иск. Излагат се
съображения и по съществото на спора, като се твърди, че не е представено
нито едно доказателство, от което да се установи по безспорен и несъмнен
начин, че въззиваемото дружество се е съгласило да получи процесните суми
в заем и е поело задължение да ги върне. Взема подробно становище по
доводите в жалбата и излага такива за тяхната неоснователност. Поддържа
съображения за правилността на първоинстанционното решение. Иска от
съда да постанови решение, с което да остави без уважение въззивната жалба,
с произтичащите от това последици, а именно да се обезсили
първоинстанционното решение и да се прекрати делото, евентуално да се
потвърди първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно.
С Определение № 260496/14.06.2022 г. по гр.д. № 19971/2018г. на
ПдРС, X гр.с., първоинстанционното решение е било изменено в частта на
разноските по реда на чл.248 ГПК като присъдените разноски на ответника са
били намалени на 2 102 лева. Това определение е било обжалвано с частна
жалба вх.№ 269034/14.07.2022 г. в регистратурата на ПдРС от ответника „Т.
– здраве и красота“ ООД, по която е било образувано ч.гр.д.№ 3049/2022 г. по
описа на ПдОС, XIV гр.с. С Определение № 300/03.02.2023 г. по последното
ПдОС е отменил Определение № 260496/14.06.2022 г. на районния съд и е
оставил без уважение молбата на ищеца за намаляване на разноските на
ответника.
Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на
обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и
3
е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Производството е образувано по обективно съединени искове с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл.240, ал.1 от ЗЗД,
предявени от „Н. И. Т.“ Л.- ***, представлявано от управител И. Т., против
„Т.- здраве и красота“ ООД, ЕИК ***, представлявано от управителя Е.Н.А.,
за признаване за установено, че ответникът има непогасени задължения към
ищеца, произтичащи от Договор за заем между страните, сключен на
24.09.2007 г., претендирани в размер на 12 700 евро /24 839.04 лева/, от които:
сумата от 9 100 евро / 17 798.05 лева/ предоставени чрез банков превод по
банковата сметка на „Т.- здраве и красота“ ООД на 23.02.2015 г., сумата от
520 евро / 1 017.03 лева/ предоставени чрез банков превод по банковата
сметка на „Т.- здраве и красота“ ООД на 18.03.2015 г., сумата от 1 620 евро /
3.168.44 лева/ предоставени чрез банков превод по банковата сметка на „Т.-
здраве и красота“ ООД на 09.06.2015 г. и сумата от 1 460 евро / 2 855.51 лева/
предоставени чрез банков превод по банковата сметка на „Т.- здраве и
красота“ ООД на 25.06.2015 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Ищецът твърди, че през
периода от 24.09.2007 г. до 25.05.2017 г. по силата на неформален договор
между страните от 24.09.2007г. е предоставял на ищеца, чрез периодични
банкови преводи, парични суми в заем, които ответникът не върнал. За
горните суми подал заявление до РС Пловдив и била издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Въз основа на прието
възражение на ответника по чл.423 ГПК на ищеца било указано да предяви
иск за установяване на вземанията си, с което обосновава правния си интерес
от предявяването на настоящия иск.
В срока по чл.131 ГПК е подаден отговор на предявените искове от „Т.-
здраве и красота“ ООД, с която е взел становище за недопустимост на иска
поради разминаване във фактическата обстановка, заявена в заповедното
производство и отразената в исковата молба. По същество е изложил
съображения за неоснователност. Оспорва твърдението, че между страните е
сключен соченият от ищеца договор за заем и не е постигано съгласие за
предоставяне на суми под формата на заем от ищеца. Оспорва получаването
на претендираните суми. Твърди, че дори и същите да са били получени от
4
ответника, то те не са били получавани на твърдяното от ищеца основание -
договор за заем. Посочва, че сумите представляват плащания във връзка със
съществувалите между страните дълготрайни търговски отношения, тъй като
произвежданата от ответника продукция била предоставяна на ищеца, който я
изнасял и продавал в ***. Възразява и за липсата на падеж на претендираните
суми. Възразява за погасяването им по давност.
С постановеното по делото решение районният съд е приел за
безспорно установено превеждането на процесните суми, но не и
сключването на договор за кредит. Изводите си районния съд е обосновал с
довода, че страните по делото са свързани лица по смисъла на §1 от ДР на
Търговския закон, които са извършвали обща търговска дейност като
ответникът е предоставял на дружеството ищец стоки, които са били
продавани в чужбина. Според районния съд, само въз основа на извършеното
вписване в представените по делото платежни документи, където плащанията
са с посочено основание „ акционерен заем“ не може да се приеме, че е
налице заемно правоотношение, тъй като вписването е извършено от самия
ищеца и създава за него благоприятни последици, а при осчетоводяването от
страна на ответника не е посочено подобно основание, нито са налични
някакви първични документи, от които да се съди, че става дума за заем. Въз
основа на цитирана съдебна практика на ВКС, районният съд е заключил, че
само въз основа на превеждането на парична сума по сметка на ответника не
може да се презумира наличието на заемно правоотношение. Предвид
изложеното районният съд е приел, че предявената претенция по чл.240 ЗЗД е
неоснователна и следва да се отхвърли.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК въззивният съд намери,
че същото е валидно и допустимо. Неоснователни са доводите на
въззиваемото дружество за недопустимост на решението. Видно от
приложеното ч. гр. дело №17850/2017 г. на ПРС, заповедта за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК е била издадена за вземане от общо 12
700 евро като дължима по устен договор за заем от 24.09.2007 г.,
предоставена чрез преводи по банкова сметка, извършени на 23.02.2015 г. за
сумата от 9 100 евро, на 18.03.2015 г. за сумата от 520 евро, на 09.06.2015 г.
за сумата от 1 620 евро и на 25.06.2015 г. за сумата от 1460 евро. Срещу
5
заповедта длъжникът е предявил възражение по реда на чл. 423 от ГПК, което
е прието с определение от 08.11.2018г., постановено по ч. гр. д. № 1767/2018
г. на Окръжен съд- Пловдив. На кредитора е указана възможността за
предявяване на иск по реда на чл. 422 от ГПК и исковата молба, по която е
образувано производството по настоящото дело, е предявена в срока по чл.
415 от ГПК. Изложеното обуславя извода, че ищецът е предявил настоящия
установителен иск за вземанията по издадената заповед за изпълнение по ч.
гр. дело №17850/2017 г. на ПРС, поради което искът е допустим, както и
постановеното по него първоинстанционно решение.
Предвид горното и на основание чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде
проверена правилността на първоинстанционното решение съобразно
посоченото в жалбата, както и служебно за допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се
произнесе по правния спор между страните.
Предявени са искове са с правна квалификация чл. 422, ал. 1 от ГПК във
връзка с чл.240, ал.1 от ЗЗД.
По смисъла на чл.240 ЗЗД, договорът за заем е сключен, когато
заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид,
количество и качество. Договорът за заем е реален, защото единият елемент
от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент -
съгласието за връщане. С оглед на това, по иск с правно основание чл. 240
ЗЗД, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на
обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството за
даденото от ответника съгласието да върне сумата. Установяването на
първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи
второто. При липсата на дадено от ответника съгласието за връщане на
получена сума, то се обосновава извод, че сумата е дадена на друго
основание, различно от договор за заем, тъй като ищецът може да е изпълнил
едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на
сумата и пр.
Настоящият въззивен състав счита, че в разглеждания случай ищецът не
доказва при условията на пълно и главно доказване твърдяното заемно
правоотношение. Твърдението на ищеца е, че е предоставил на ответника
6
сумата в общ размер на 12 700 евро по договор за заем от 24.09.2007 г. чрез
преводи по банков път на следните суми: 9 100 евро на 23.02.2015 г., 520 евро
на 18.03.2015 г., 1 620 евро на 09.06.2015 г. и 1460 евро на 25.06.2015 г. По
делото безспорно се доказва преводът на посочените суми от ищеца по
банковата сметка на ответника на всяка от твърдените дати по представени
платежни нареждания и според установеното от заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното производство.
Принесеният във въззивната инстанция е спор е относно твърдението на
ищеца за предаване на сумите със съгласието на ответника да върне същите
като условие от фактическия състав по чл.240 ЗЗД за сключване на договора
за заем, доколкото и по делото не е представен писмен договор, а твърденията
са за постигането на устни договорености.
За доказване на твърденията си ищецът е представил в
първоинстанционното производство „потвърждения“ за плащане на сумите
като заем за бизнес цели от дати 23.02.2015 г., 18.03.2015 г., 09.06.2015 г. и
24.06.2015 г. като изходящи от управителя на ответното дружество, по
отношение на които е било открито производство по оспорване по реда на
чл.193 ГПК. Прието е заключение на съдебно - почеркова експертиза, от
което се установява, че положените подписи под четирите потвърждения не
са изпълнени от управителя на ответното дружество Е.А., а същите са
технически пренесени от друг документ. В предвид последното с определение
в с.з. на 06.07.2020 г. документите „потвърждения за плащане“ са признати за
неистински и са изключени от доказателствата по делото.
Твърденията си ищецът е обосновал и с вписаното основание
„изплащане на акционерен заем“ в платежните нареждания от 23.02.2015 г.,
18.03.2015 г., 09.06.2015 г. и 25.06.2015 г. и тяхното осчетоводяване от
ответното дружество. От заключението на приетата съдебно- счетоводна
експертиза се установява, че основанието за превода на процесните суми при
ищеца е „изплащане на акционерен заем“, които ответникът е осчетоводил по
дебитна сметка 504 - разплащателна сметка валута и по кредита на сметка
499 - други кредитори с основание на счетоводните операции „преводи от „Н.
И. Т.“ Л. ***, за която от разясненията на вещото лице се установява, че се
използва за кредити, отпуснати от физически лица според проектоплана, като
може да се използват и други сметки. Съдът намира, че посоченото
7
обстоятелство не води до еднозначния извод, че сумите са били преведени по
сключен между страните договор за заем. Записванията в счетоводните книги
не създават правоотношения между страните, а следва да са в резултат на
действително възникнали такива, за които са съставени съответните
документи, даващи основание за счетоводната операция /в този смисъл-
Определение №156 от 11.02.2016г. на ВКС по гр.д.№5796/2015г., 4-то г.о.;
Определение №390 от 04.06.2020г. на ВКС по т.д. №2495/2019г., 2-ро т.о./. В
случая по делото е безспорно, че документи за сключване на договор за заем
не са били съставени, нито са установени от вещото лице при извършената
проверка в счетоводството на ответника, поради което и осчетоводяването е
извършено без съответната документална обоснованост. При това положение
фактът на осчетоводяването, за което не се установява да е било извършено
от съответния служител по указания на управителя на дружеството, не може
да докаже сключването на договор за заем.
Като доказателство за твърденията си ищецът сочи наличието на
множество доказателства за предоставянето на процесните суми от ищеца и
приемането им ответника като заем. Поддържа, че такива представляват
електронните съобщения между страните и прикачени към тях файлове за
получаване на „заем за бизнес цели“ като изходящи от електронната поща
***. Изложените доводи са неоснователни, тъй като представените
„потвърждения“ за плащане на заема не са подписани от управителя на
ответника. В предвид последното е без значение дали са били изпратени от
електронната поща на ответника, тъй като това не би променило извода за
липса на валидно поето задължение за връщане на сумите, респективно
потвърждение за сключване на договора. Горното се отнася и до приетата по
делото имейл кореспонденция, тъй като дори и да е изходирана от електронна
поща на ответното дружество, не се установява това да е станало в
изпълнение на указанията на Е.Н.А. като представляваща ответното
дружество или с нейно съгласие, поради което не може да се заключи за
валидното обвързване на ответника.
Извод за съгласие на ответника за връщане на процесните суми, не се
прави и от показанията на управителя на ответното дружество Е.Н.А., дадени
в досъдебно производство № 19/ 2018 г. на Отдел „Икономическа полиция“
при ОД на МВР – П. В показанията си управителката на ответното дружество
8
изрично е отрекла да е бил сключван договор на заем между двете дружество,
като е описала финансовите отношения между тях и причините, поради които
*** дружество е превеждало суми на българското. От показанията на
управителя на ответника не може да се заключи, че е признавала
представляваното от нея дружество да е поемало задължение за връщане на
процесните суми.
В предвид изложеното настоящият състав на съда намира, че ищецът,
който носи доказателствената тежест, не е провел пълно доказване на
твърденията си, че е предоставил процесните суми на ответника на основание
сключен между страните договор за заем. Следователно се налага извод за
неоснователност на иска за връщане на процесните суми. Като е стигнал до
същите правни изводи,първоинстанционният съд е постановил правилно и
законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на присъдените разноски с първоинстанционното
решение, както се каза с Определение № 300/03.02.2023 г. по ч.гр.д.№
3049/2022 г. на ПдОС, XIV гр.с. е отменено Определение №
260496/14.06.2022 г. по гр.д. № 19971/2018г. на ПдРС, X гр.с., с което
решението е изменено в частта за разноските, поради което и предвид изхода
на делото съдът не се произнася по разноските в първата инстанция.
С оглед изхода на спора на въззиваемата страна се следват разноските
по делото, направата на които удостоверява в размер на 1 850 лв. за
адвокатско възнаграждение. По отношение на последното въззивникът е
направил възражение по чл.78, ал.5 ГПК, което е неоснователно, тъй като
претендираното адвокатско възнаграждение е под минималния размер,
изчислено според цената на предявените искове на основание чл. 7, ал. 2, т. 3
от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
По изложените съображения, Пловдивският окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 262636/16.12.2021 г. постановено по
гр.д. № 19971/2018г. по описа на Районен съд Пловдив, X гр.с.
9
ОСЪЖДА „Н.И.Т.“ Л.–гр. ***,***, представлявано от управител И. Т.
да заплати на „Т.–Здраве и красота“ ООД,ЕИК***,гр.*** сумата от 1850 лв.
(хиляда осемстотин и петдесет лева),представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на Република
България в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10