РЕШЕНИЕ
№ 205
гр. Пловдив, 16.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20225330110520 по описа за 2022 година
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 430 от ТЗ и
чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Драган Цанков” № 37, представлявана от **********
************* Ч.Г.З. и С.А.П., чрез пълномощник юрисконсулт М. М., е предявил против
В. Ж. П.- П., ЕГН: **********, от ************************, иск за признаване на
установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 19784/ 2021 г. на ПРС,
XI гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 10640/
16.12.2021 г., суми, както следва: сумата от 250 лева- просрочена главница, дължима по
договор за издаване на международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по
разплащателна сметка № ************* от 22.10.2007 г., сумата в размер на 1 611, 68 лева-
договорна лихва за периода 19.09.2008 г.- 06.12.2021 г. включително, дължима по т. 7 от
договора, сумата в размер на 1 049 лева- наказателна лихва за периода 08.09.2008 г.-
20.07.2015 г., дължима по т. 8 от договора, сумата от 0, 49 лева- законна лихва за периода
07.12.2021 г.- 13.12.2021 г., сумата в размер на 24 лева- разноски за връчване на покана за
предсрочна изискуемост и сумата от 156 лева- годишна такса за поддръжка на карта за 2008
г., 2009 г., 2010 г. и 2011 г., дължима по т. 10 от договора, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на заявлението- 14.12.2021 г., до изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че на 22.10.2007 г. между страните бил сключен договор
1
за издаване на международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по
разплащателна сметка № *************, по който на длъжника се отпуснала сумата от 250
лева. Срокът за ползване на овърдрафта бил 22.10.2009 г., но същият се подновявал
автоматично съгласно ОУ. Кредитът бил изцяло усвоен, както и в последствие многократно
усвояван на различни дати, чрез теглене на различни суми, а също така и частично
погасяван, като в исковата молба се посочват конкретни дати и размери. По договора били
дължими и лихви в съответни размери. Кредитът бил в просрочие, считано от 19.09.2008 г.,
като била предвидена и възможност в ОУ за обявяване на кредита за предсрочно изискуем с
писмено уведомление до титуляря на картата. Ответникът получил лично чрез ЧСИ покана
за погасяване на задължението си, като бил уведомен и за настъпване на предсрочната
изискуемост, а тя била обявена от банката на 07.12.2021 г. За събиране на сумите по кредита
се подало заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и
изпълнителен лист, по което се образувало частно гр. дело № 19784/ 2021 г. на ПРС, XI гр.
с-в и длъжникът се осъдил да заплати суми за главница, лихви и разноски. По издадения
изпълнителен лист банката образувала изп. дело № *****/***** г. по описа на ЧСИ
**********, рег. № **********, като длъжникът подал възражение, че не дължи сумите по
заповедта. В този смисъл се моли за постановяване на решение, с което да се признае за
установено вземането по издадената заповед за изпълнение. Претендират се и разноските по
делото. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска. Представя и писмена
защита.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е подал писмен
отговор, в който твърди, че искът бил неоснователен. На първо място се оспорва наличието
на договорно правоотношение между страните, като се твърди, че договорът не бил
подписан от ответницата. На второ място, прави се възражение за изтекла давност на
главница, договорна и наказателна лихви, считано от падежа на дълга- 19.09.2008 г. (датата
на просрочие на кредита) до подаване на заявлението- 14.12.2021 г. По същите съображения
и таксата за поддръжка на картата се явявала погасена по давност. Дори и да се приемело, че
срокът за ползване на овърдрафта бил до 22.10.2009 г., то пак претенциите на банката били
погасени по давност. На следващо място, уговорката в договора, че срокът за ползване на
овърдрафта се подновявал автоматично, представлявала неравноправна клауза, защото тези
условия за подновяване не били индивидуално уговорени, а били предварително
определени, без да може клиентът да влияе. Тази клауза била и в ущърба на потребителя и в
нарушение на принципите за добросъвестност и добри нрави, защото така кредиторът
неоснователно продължавал срока на договора, без да престира нищо. Било видно, че след
2011 г. не се начислявала и годишна такса за поддръжка на картата, поради което картата не
била подновявана от банката. Още преди 10 години ответницата била върнала тази карта,
като считала, че договорът е прекратен. Клаузите за договорна и наказателна лихви също
били неравноправни, като прекомерни по размер, защото надвишавали над 10 пъти размера
на главницата. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски. В съдебно
заседание чрез пълномощника си поддържа отговора.
2
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът установява от фактическа страна следното:
Със заповед № 10640/ 16.12.2021 г. за незабавно изпълнение на парично задължение
по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 19784/ 2021 г. на ПРС, XI гр. с-в, е издаден
изпълнителен лист, по силата на който ответникът е бил осъден да заплати в полза на ищеца
следните суми: сумата от 250 лева- просрочена главница, дължима по договор за издаване на
международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка
№ ************* от 22.10.2007 г., сумата в размер на 1 611, 68 лева- договорна лихва за
периода 19.09.2008 г.- 06.12.2021 г. включително, дължима по т. 7 от договора, сумата в
размер на 1 049 лева- наказателна лихва за периода 08.09.2008 г.- 20.07.2015 г., дължима по
т. 8 от договора, сумата от 0, 49 лева- законна лихва за периода 07.12.2021 г.- 13.12.2021 г.,
сумата в размер на 24 лева- разноски за връчване на покана за предсрочна изискуемост и
сумата от 156 лева- годишна такса за поддръжка на карта за 2008 г., 2009 г., 2010 г. и 2011 г.,
дължима по т. 10 от договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението- 14.12.2021 г., до изплащане на вземането, както и разноските по
заповедното производство- 62, 72 лева държавна такса и 50 лева- юрисконсултско
възнаграждение.
Заповедта е връчена чрез ЧСИ на длъжника, който е подал възражение срещу нея и в
тази връзка в законния едномесечен срок е предявен настоящият установителен лист.
С договор за издаване на кредитна карта № ************* от 22.10.2007 г. на
длъжника е отпусната сумата от 250 лева, за срок до 22.10.2009 г., при съответни условия, с
възможност за автоматично подновяване при условията и реда на ОУ на банката.
Приложени са общите условия на банката за издаване на международни кредитни
карти.
По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото
лице след проверка на счетоводната документация на банката е установила, че
предоставеният овърдрафт е усвояван чрез теглене на банкомат на различни дати, съобразно
приложена таблица в заключението, като размерите на дълга изцяло съвпадат с претенцията
по исковата молба: главница- 250 лева, договорна лихва по анекса- 1 611, 68 лева за периода
19.09.2008 г.- 06.12.2021 г., наказателна лихва в размер на 1 049 лева за периода 08.09.2008
г.- 20.07.2015 г., законна лихва в размер на 0, 49 лева за периода 07.12.2021 г.- 13.12.2021 г.
и годишна такса за поддръжка на карта за 2008 г., 2009 г., 2010 г. и 2011 г., в размер на 156
лева.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна
намира следното:
Безспорно е обстоятелството, че между страните е възникнало правоотношение по
сключен между тях договор за издаване на кредитна карта, като особеното в случая е
предвидената възможност този договор да се подновява автоматично след изтичане на
фиксирания в него срок, при условията и реда, посочени в ОУ на банката. Ответникът се е
3
подписал под договора, в който изрично е записано, че е запознат с ОУ и е декларирал, че те
са му предоставени.
Точно въпросната клауза за автоматично подновяване на срока с нов едногодишен
такъв, ако никоя от страните не поиска прекратяването му (каквото е и станало, доколкото
няма данни някой да е направил подобно писмено изявление, което пък е довело до
многократното подновяване), се явява основният спорен въпрос по делото. Ищецът извежда
претенциите си, като произтичащи именно от действалия до момента на прекратяването
през м. декември 2021 г. договор, а пък ответникът навежда твърдения за това, че тази
клауза е неравноправна.
Неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП е всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика от една страна, и
потребителя- от друга. Ответникът като кредитополучател има качеството на „потребител“
по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а сключеният между страните банков кредит
представлява търговска сделка за предоставяне на финансова услуга, поради което
договорът попада в приложното поле на специалния ЗЗП. Неравноправните клаузи са
нищожни, освен, ако са уговорени индивидуално по чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, като според ал. 2
от същата разпоредба, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им.
На първо място, видно е, че клаузата за срока по т. 3 не е част от общите условия, а е
от съдържанието на съглашението между страните, но това не достатъчно, за да се приеме,
че същата може да бъде квалифицирана като индивидуално уговорена, защото при всички
положения следва да се установи, че клаузата е била предмет на индивидуално договаряне и
кредитополучателят е имал възможността да влияе върху съдържанието й към момента на
сключване на договора, независимо дали се е съгласил с нея, подписвайки договора.
Тежестта на доказване на това обстоятелство пада върху ищеца, като подлежащ на
доказване положителен факт, установяващ изгодни за кредитора обстоятелства и на
основание специалната норма на чл. 146 ал. 4 от ЗЗП. По делото обаче такова доказване
въобще не е проведено и доказателства за установяване на извършено индивидуално
договаряне между банката и кредитополучателя, на което договаряне предмет да е била и
конкретно оспорената от ответника клауза за срока, не са ангажирани. В този смисъл следва
да се приеме, че въпросната клауза е била изготвена предварително от банката и ответникът
не е можел да влияе върху съдържанието й при подписване на договора, поради което за нея
лицето може да се ползва от защитата на потребителя, предвидена в ЗЗП.
На следващо място, съдът намира, че разпоредбата за автоматично продължаване на
срока на договора, без регламентирането на никакво друго условие за настъпване на това
обстоятелство (точно изпълнение на задълженията, изрично искане, одобрение или друго), е
неравноправна, защото не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
4
съгласно чл. 143 от ЗЗП (в редакция към дата на възникването на правоотношението). Дори
по настоящем вече действа изрична правна норма в тази връзка- чл. 143 т. 9 от ЗЗП,
предвиждаща, че е неравноправна клаузата за автоматично продължаване на срочен договор,
ако потребителят не заяви желание за прекратяването му и срокът, в който трябва да
направи това, е прекалено отдалечен от датата, на която изтича срочният договор. Т.е.
самият законодател сега е регламентирал подобна хипотеза и макар в случая тя да няма
обратно действие и да не може да се приложи спрямо процесния договор, тя може да се
извлече като съдържание и от действалата към момента на сключване на договора хипотеза
на общия текст на чл. 143 от ЗЗП. Клаузата предвижда прекратяване на договора само с
изявление, извършено дълъг период от време преди фактическото изтичане на срока и не
позволява на длъжника да прецени икономическите условия от своето поведение. Така
уговорена тя позволява безконтролно продължаване на правоотношението във времето и
превръща договора в безсрочен, защото реално освобождава кредитора от задължението му
да следи за изпълнението. Подобна уговорка е в противоречие с императивните изисквания
на чл. 430 ал. 1 от ТЗ, а именно- банката да отпусне на заемателя паричната сума при
уговорени условия и срок.
Пак в тази връзка, следва да се отбележи обстоятелството, което не се оспорва от
ищеца, а се установява и от ССчЕ, че след дата 08.09.2008 г. ответникът не е извършвал
тегления от картата, а след дата 02.09.2008 г. не е извършил и погасявания, т.е. от м.
септември 2008 г. картата не е използвана и клиентът реално не се е възползвал повече от
кредита. Първоначалният срок по договора за прекратяването му е 22.10.2009 г. и с оглед
горните съображения за нищожността на клаузата за автоматично подновяване, следва да се
приеме, че изискуемостта на задълженията е настъпила с изтичането на уговорения в
договора срок- 22.10.2009 г. На тази дата е настъпило прекратяване на правоотношението и
ответникът е следвало незабавно да погаси всички свои задължения- чл. 20 от ОУ. От тази
дата е започнал да тече и предвидения в чл. 110 от ЗЗД давностен срок, който е изтекъл на
22.10.2014 г. Заявлението по чл. 417 от ГПК, откогато се счита предявен искът, съгласно чл.
422 ал. 1 от ГПК, е подадено на 14.12.2022 г., т.е. след изтичане на давностния срок. В
отговора са направени именно такива възражения за изтекла давност по отношение на
всички вземания по договора- главница, лихви, такси, които възражения се явяват
основателни, а оттук- всички претенции следва да се отхвърлят изцяло.
В заключение, при положение, че не се доказа да съществува присъденото вземане в
полза на заявителя, следва да се приеме, че заповедта за незабавно изпълнение е била
издадена неправилно, защото заявената претенция е неоснователна.
С оглед изхода на делото, а именно- отхвърляне на исковете, на основание чл. 78 ал.
3 от ГПК на ответника се дължат направените по делото разноски. Такива се претендират
още с отговора, за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК и са налице доказателства за
това, че са реално направени- според представения договор за правна защита и съдействие
заплатеният адвокатски хонорар възлиза на сумата от 700 лева, по отношение на който
обаче в с.з. е направено възражение за прекомерност. По смисъла на чл. 78 ал. 5 от ГПК, ако
5
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната
фактическа и правна сложност на делото, съдът по искане на другата страна може да
присъди и по- нисък размер на разноските, като по смисъла на т. 3 от ТР № 6/ 2012 г.
решаващият състав е свободен да намали възнаграждението дори точно на предвидения в
Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
минимум. В конкретния случай действително делото не се отличава с особена фактическа
или правна сложност, в хода на процеса не са настъпили никакви усложнения, нито пък са
събирани допълнителни доказателства извън първоначално поисканите, приключило е в
разумен срок- за две съдебни заседания, в който смисъл са налице предпоставките за
намаляване на възнаграждението. С оглед общата цена на паричните искове, според нормата
на чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредбата, действала към момента на сключване на договора за правна
защита, минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да възлиза на сумата
от 450 лева, до който размер съдът намира, че е справедливо да намали адвокатското
възнаграждение на пълномощника на ищеца. Направените пък от ищеца разноски за
държавна такса, депозит за вещо лице, както и за възнаграждение на пълномощника му, си
остават за сметка на страната.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град София, бул. „Драган Цанков” № 37, представлявана от
********** ************* Ч.Г.З. и С.А.П., против В. Ж. П.- П., ЕГН: **********, от
************************, иск за признаване на установено, че ответникът дължи
присъдените по частно гр. дело № 19784/ 2021 г. на ПРС, XI гр. с-в, със заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 10640/ 16.12.2021 г., суми, както
следва: сумата от 250 лева- просрочена главница, дължима по договор за издаване на
международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка
№ ************* от 22.10.2007 г., сумата в размер на 1 611, 68 лева- договорна лихва за
периода 19.09.2008 г.- 06.12.2021 г. включително, дължима по т. 7 от договора, сумата в
размер на 1 049 лева- наказателна лихва за периода 08.09.2008 г.- 20.07.2015 г., дължима по
т. 8 от договора, сумата от 0, 49 лева- законна лихва за периода 07.12.2021 г.- 13.12.2021 г.,
сумата в размер на 24 лева- разноски за връчване на покана за предсрочна изискуемост и
сумата от 156 лева- годишна такса за поддръжка на карта за 2008 г., 2009 г., 2010 г. и 2011 г.,
дължима по т. 10 от договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението- 14.12.2021 г., до изплащане на вземането, като погасен по давност.
ОСЪЖДА „Първа Инвестиционна Банка” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Драган Цанков” № 37, представлявана от **********
************* Ч.Г.З. и С.А.П., да заплати на В. Ж. П.- П., ЕГН: **********, от
************************, разноските по настоящото дело, в размер на сумата от 450
6
(четиристотин и петдесет) лева- определено от съда адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7