№ 5559
гр. София, 07.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ
при участието на секретаря КРИСТИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20221110115506 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба предявена от Д. Б. М., ЕГН **********, срещу
[фирма], ЕИК *******, за признаване недължимост на следните суми по изпълнителен лист
от 24.06.2013 г. по ч. гр. д. № 7631/2013 г. по описа на СРС: 5343.67 лв. – главница по
договор за кредит от 21.03.2008 г., ведно със законната лихва от 4743.12 лв. за периода
20.02.2013 г. до 18.11.2021 г., сумата от 1657.08 лева – остатък от неолихвяеми вземания
/съгласно уточнителна молба с вх. № от 25.05.2022 г./, 260.37 лв. – разноски по делото, както
и относно сумата 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение в изпълнителното
производство.
На 24.06.2013 г. по гр. д. № 7631/2013 г. по описа на СРС бил издаден изпълнителен
лист на [фирма], който прехвърлил вземанията на с договор за цесия. Твърди, че вземането
въз основа на изпълнителния лист е погасено по давност. Вземанията били погасени по
давност от 2016 г. Моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба. Намира иска за
допустим, но неоснователен. Счита, че давността е прекъсната с молбата за образуване на
изпълнителното дело, съдържаща възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. Били предприети множество
действия по изпъл. дело, както и били възложени множество действия по изпълнителното
дело от взискателите. Давността била прекъсната многократно, поради което вземанията не
били погасени по давност. Договорът за цесия бил съобщен на длъжника. Ако съдът
приемел, че длъжникът не е редовно уведомен, се моли уведомлението да се връчи заедно с
книжата по делото на ищеца. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. При
евентуалност прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал.
1
2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 439 във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК:
Предявяването на установителен иск за погасяването на вземане, за което е издаден
изпълнителен лист, е допустимо, независимо дали за събирането на това вземане има
висящо изпълнително производство. Правната сфера на ищеца се явява накърнена и само
въз основа на съществуващия в полза на кредитора(бивш взискател) изпълнителен титул,
който материализира вземане, отричането на което, въз основа на факти, настъпили след
приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има
интерес да установи. Достатъчен е безспорният интерес на ищеца от осуетяване
възможността за иницииране на ново изпълнително производство - определение № 477 от
07.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3407/2019 г. на IV г. о. на ВКС, определение №410/20.09.2018 г. по
ч. гр. д. №3172/2018 г. по описа на ВКС, IV г.о., определение № 513/24.11.2016 г. по ч. т. д.№
1660/2016 г., І т. о., определение № 95/22.02.2018 г. по ч.гр.д.№510/2018 г., IV г. о. Наличието
на изпълнителен титул и оспорване на предявения отрицателен установителен иск за
дължимостта на вземането по изпълнителния титул, винаги обуславя наличието на правен
интерес за ищеца от предприетата защита.
По делото се установява, че оспорената сума в размер на 150 лв. – юрисконсултско
възнаграждение, касае разноски направени в изпълнителното производство. Предмет на
отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК като форма за искова защита на
длъжника срещу изпълнението е несъществуването на изпълняемото право на кредитора,
облечено в изпълнителен титул, по който е започнало принудителното му изпълнение, по
причини, настъпили след приключване на производството, в което е издаден акта, който се
изпълнява. Процесуалният ред за оспорването и установяването, че разноските по
изпълнението не се дължат, е друг. Тези разноски се оспорват с жалба по реда на чл. 436
ГПК на основание чл. 435, ал. 2, т. 7, а не с иск по чл. 439 ГПК – виж решение № 58 от
20.07.2022 г. по т. д. № 309/2021 г. на I т. о. на ВКС. Претенцията за недължимост на
разноските в изпълнителното производство е недопустима.
На следващо място, за ищеца съществува безспорен интерес да установи, че не дължи
единствено претендираната /непогасена/ спрямо него сума по изп. д. Подобен извод следва
от обстоятелството, че липсва възможност за съдебния изпълнител да зачете силата на
пресъдено нещо при евентуалното уважаване на такъв иск, доколкото към момента на
предявяването му постъпилата по изпълнителното дело сума е вече преведена на
взискателите. В тази връзка следва да се приеме, че дори такъв иск да бъде уважен същият
няма да доведе връщане на платените от ищеца суми, след като последните вече са
преведени на взискателя към момента на предявяване на иска – виж решение №
99/28.06.2012 г. по т. д. № 667/2011 г. на II т. о. на ВКС. Такова възстановяване на
платените от ищеца суми може да се постигне единствено чрез воденето на осъдителен иск
на плоскостта на неоснователното обогатяване – виж определение № 634/05.10.2009 г. по т.
д. № 479/2009 г. на II т. о. на ВКС, определение № 337 от 21.07.2022 г. по ч. т. д. №
854/2022 г. на I т. о. на ВКС.
С разпореждане от 04.07.2022 г. и определение от 17.01.2023 г. са дадени указания на
ищеца в едноседмичен срок от уведомяването, с писмена молба с препис за ответника да
поправи допуснатите нередовности на исковата молба, като ако поддържа претенциите за
недължимост на разноски и юрисконсултско възнаграждение да мотивира интерес от тези
претенции, доколкото според удостоверението за размер на дълга същите са погасени, респ.
ако за разноските по гр. д. предявява осъдителни претенции - да формулира надлежен
петитум за тях като посочи размер на всяка отделна претенция.
В съдебно заседание на 07.03.2023 г. процесуалният представител на ищеца е заявил
2
изрично, че е получил препис от определение от 17.01.2023 г. В предоставения срок
дадените указания не са изпълнени. Не е постъпила и молба по чл. 214 ГПК – не е поискано
изменение на претенциите за установяване недължимост, респ. не е посочен размер и не са
индивидуализиране осъдителни претенции. Оттук и съдът приеме, че е сезиран единствено с
искове за установяване недължимост на сумите по изпълнителен лист от 24.06.2013 г. по гр.
д. № 7631/2013 г. по описа на СРС.
От приложеното копие от изп. д. № 202118440402047 по описа на ЧСИ С. Я. и
удостоверение за размера на дълга /виж л. 141/ по същото се установява, че от наложен
запор върху банкова сметка в [фирма] на длъжника на 29.11.2021 г. е постъпила по
изпълнителното дело сума в размер на 2168.57 лв. От сумата 2168.57 лв. на взискателя
[фирма] е преведена сума в размер на 1538.66 лв. /което се установява и от отбелязванията
върху изпълнителния лист/. С тази сума са погасени изцяло съдебните разноски по гр. д. –
260.37 лв., изцяло юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., частично
неолихвяеми вземания в размер на 1017.79 лв. и обикновени такси в размер на 110.50 лв.
Копие от изпълнителното производство е изпратено на съда м.02.2023 г. като по него
липсват доказателства за други събрани и преведени на взискателя суми по
изпълнителното производство. За ищеца липсва интерес от иска за установяване
недължимост относно разноските по изпълнителния лист - 260.37 лв., както и относно
сумата от 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение, доколкото тези суми са събрани и
преведени на взискателя. В тази му част производството е недопустимо и следва да се
прекрати. Интерес от защита по реда на чл. 439 ГПК срещу платените суми в хода на
изпълнителното производство за ищеца няма. При осъществено принудително изпълнение,
длъжникът, за да получи обратно от взискателя недължимо полученото, трябва да предяви
срещу него осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Ако сумите вече са платени
на взискателя, дори искът по чл. 439 ГПК да бъде уважен, то въз основа на решението не би
могло в хода на изпълнителното дело да се върнат тези суми, т. е. ищецът не би могъл да
получи благоприятен резултат в своята правна сфера.
Оттук и производството в частта относно иска за установяване недължимост относно
разноските по изпълнителния лист - 260.37 лв., както и относно сумата 150 лв. –
юрисконсултско възнаграждение в изпълнителното производство е недопустимо и следва
да се прекрати.
В останалата част претенциите са допустими и подлежат на разглеждане по
същество:
С определение от 17.01.2023 г. е обявено за безспорно и ненуждаещо се от
доказване между страните, че е издаден изп. лист по ч. гр. д. № 7631/2013 г. по описа на СРС
в полза на „[фирма]“ ЕАД, че вземанията са цедирани на [фирма], както и, че са образувано
въз основа на процесния изпълнителния лист изпълнително дело № 3135/2013 г. по описа на
ЧСИ С. Я., а след това и изпълнително дело № 2047/2021 г. на ЧСИ С. Я..
Не се оспорва по делото длъжникът да е уведомен за извършената цесия /което се
установява от приложеното известие за доставяне на л. 218/, но дори и при липсва на
уведомяване преди образуване на производството, то при всички положения ищецът е
уведомен за цесията с връчването на препис от отговора на исковата молба и приложенията
към нея, което обстоятелство следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с
оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Установява се по делото, че въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано
изп. д. № 3135/2013 г. по описа на ЧСИ С. Я. с молба на „[фирма]“ ЕАД, съдържаща
възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. Възлагането за изпълнение по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е
действие водещо до прекъсване на давността – виж мотивите на ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
3
Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът
на новата давност е всякога пет години. Правните последици на влязлата в сила заповед за
изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила
заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на
обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е
разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение. Установеното
със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните
способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т.
1 и т. 5 ГПК, които са приложими за влязлото в сила съдебно решение. Влязлата в сила
заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща
страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение /виж определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на IV г. о. на
ВКС, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на II т. о. на ВКС,
определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г. на IV г. о. на ВКС,
определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на IV г. о. на ВКС/. С
определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. по описа на ВКС, IV г. о. изрично
е посочено, че заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с
обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за
подаване на възражение. Когато влиза в сила заповедта за изпълнение, започва да тече 5-
годишната давност за вземанията на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД – виж решение № 3 от
04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.
д. № 1747/2020 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 628/11.11.2019 г. по т. д. № 1075/2019 г.
на ВКС, ІІ т. о. В този смисъл и практиката на СГС – напр. решение по в. гр. д. № 10383 по
описа за 2020 г. по описа на СГС, решение по в. гр. д. № 1625 по описа за 2020 година,
решение по в. гр. д. №3543 по описа на СГС за 2021 г., решение по в. гр. д. № 3173 по описа
за 2021 г. и др.
Ето защо и погасителната давност относно всички вземания въз основа на процесния
изпълнителен лист е петгодишна.
С ТР № 3 от 28.03.2023 г. по т. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че
погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по
изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Когато се постановява нов тълкувателен
акт, с който да бъде изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова, е
налице промяна в начина, по който ще бъдат прилагана нормата, който е различен от този
по предшестващия тълкувателен акт. Тази промяна настъпва занапред, защото не може да
бъде изисквано от съответния орган да съобразява действията си с тълкувателен акт, който
все още не е действащ. Такова изискване не може да бъде поставено и пред правните
субекти, по отношение на които законодателството не предвижда задължителна сила на
тълкувателните решения и постановления. Когато те са съобразили своето поведение с
дадено задължително тълкуване относно съдържанието на дадена правна норма, не може с
обратна сила тяхното поведение да бъде свързано с неблагоприятни последици. Това би
нарушило принципа на правна сигурност. Затова следва да се приеме, че последващите
тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и
започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред.
Ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които
са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили
правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на
тълкувателното постановление или решение, което е било действащо към момента на
настъпването на последиците – в този смисъл и решение № 252/17.02.2020г. по гр. д.
№1609/2019г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/ 2017 г., ВКС, ІV
4
г. о., решение № 51/21.02.2019г. по гр. д.№ 2917/2018г, ВКС, ІV г. о. Ако е налице
осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата на приемане на
ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС /т. е. предхождаща датата
26.06.2015 г./, новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече
от датата на изтичане на релевантния двугодишен срок.
Следователно в периода до 26.06.2015 г. погасителната давност по образуваното на
14.08.2013 г. изп. д. № 3135/2013 г. по описа на ЧСИ С. Я. с молба, съдържаща възлагане по
чл. 18 ЗЧСИ, не е текла.
След дата 26.06.2015 г. са налице и други изпълнителни действия годни да прекъснат
погасителната давност по изп. д. № 3135/2013 г. по описа на ЧСИ С. Я.: молба за
конституиране на нов взискател, подадена от [фирма] с вх. № от 07.06.2016 г., в която се
съдържа възлагане по чл. 18 ЗЧСИ – виж л. 207 от делото, насрочени са дати за опис на
движими вещи – на 08.02.2017 г. и на 26.09.2017 г.
Дори да се приеме, че доколкото насроченият опис не е проведен, то погасителната
давност не е прекъсната, то на 16.04.2019 г. по изпълнителното дело е подадена молба от
[фирма] /л. 241/, с която изрично е поискано насрочване дата за опис, оценка и публична
продан, а на 16.03.2021 г. от [фирма] /л. 249/, с която изрично поискано налагането на
запор върху банкови сметки на длъжника, както и насрочването дата за опис, оценка и
публична продан на движими вещи.
Съгласно ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва от предприемането
на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В
мотивите към т. 10 примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия,
прекъсващи давността – налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане и т.н., както и действията, с които
давността не се прекъсва – образуването на изпълнителното дело, когато в молбата не е
посочен изпълнителен способ, изпращане на призовка за доброволно изпълнение,
извършване на справки, изискване на удостоверение за данъчна оценка, проучване на
имущественото състояние на длъжника и др. Ако искането от кредитора е направено
своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди
изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора,
давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е
изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Давност не
тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният
изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, независещи от
волята на кредитора – виж решение № 127 от 12.07.2022 г. по гр. д. № 2884/2021 г. на III г. о.
на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV г. о. на ВКС.
Непредприемането на изпълнителни действия по изп. д. № 3135/2013 г. по описа на
ЧСИ С. Я. не зависи от волята на кредитора, който надлежно е поискал прилагането на
изпълнителен способ с молбата за образуване на изп. д., както и с молбата от 16.04.2019 г. и
молбата от 16.03.2021 г. Следователно съдът намира, че с всяка една от трите молби
погасителната давност е прекъсната и е започнала да тече нова петгодишна погасителна
давност за процесните вземания. Без значение дали съдебният изпълнител е предприел
изпълнение или не, доколкото това не зависи от волята на кредитора, който е подал молба с
изрично посочен в нея изпълнителен способ.
Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар.
„перемпция“ настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в
постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правно релевантни факти. Перемпцията е без правно значение за давността.
5
Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение,
както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с
различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение, а
перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от
принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете.
Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е
настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той
дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Новото
искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е
образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да
приложи искания изпълнителен способ.
В чл. 116, б. „в“ ЗЗД е изрично установено правилото, че давността се прекъсва с
предприемането действия за принудително изпълнение. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен
да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Перемпцията е без правно
значение за прекъсването на давността. Тя е имала значение при действието на
Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй като до обявяването му за
изгубило сила новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното.
Двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия момент, в който не се
осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по постигнато споразумение
между страните), т. е. осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно
или безуспешно) или поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която
взискателят отговаря – след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал
необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане.
Относно обстоятелството, че перемпцията е без правно значение за прекъсването на
давността виж практиката на ВКС - определение № 337 от 21.07.2022 г. по ч. т. д. №
854/2022 г. на I т. о., решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на г. о. на ВКС,
решение № 127 от 12.07.2022 г. по гр. д. № 2884/2021 г. на III г. о. на ВКС, определение №
248 от 01.04.2021 г. по гр. д. № 3657/2020 г. на IV г. о. на ВКС, решение №93/17.05.2021г. по
гр.д.№2766/2020г. на IV г. о. на ВКС, решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г.
на IV г. о. на ВКС, решение № 126 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 3409/2021 г. на III г. о. на ВКС,
както и практиката на СГС – решение от 30.01.2023 г. по в. гр. д. № 3896 по описа за 2022
г. на СГС, решение от 09.01.2023 г. по в. гр. д. № 6412 по описа за 2022 г. на СГС, решение
от 12.12.2022 г. по в. гр. д. № 9968 по описа за 2021 г. на СГС, решение от 28.09.2021 г. по в.
гр. д. № 1077 по описа за 2021 г. на ІІ А състав на СГС, решение от 18.07.2022 г. по в. гр. д.
№ 4765 по описа за 2021 година на ІІ А състав на СГС, решение от 12.05.2022 г. по в. гр. д.
№ 13519 по описа за 2021 година на III-Б състав на СГС, решение от 07.07.2022 г. по в. гр.
д. № 741/2021 г. на II Е състав на СГС, решение от 25.05.2022 г. по в. гр. д. № 2718/2021 г.
на II Б състав на СГС и др.
Доколкото при всички положения погасителната давност е прекъсната с молбата за
конституиране на взискател, съдържаща възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, на 07.06.2016 г., както и
с последващи молби от ответника, съдържащи искания за предприемане на конкретни
изпълнителни способи на 16.04.2019 г. и на 16.03.2021 г. /към които дати петгодишната
погасителна давност от 07.06.2016 г. не е изтекла/, то от 16.03.2021 г. е започнала да тече
нова петгодишната давност
Видно от приложеното копие от от изп. д. № 202118440402047 по описа на ЧСИ С. Я.
са налице множество изпълнителни действия прекъсващи давността след датата 16.03.2021
г., както следва:
- молба за образуване на изп. д. с вх. № 39731 от 07.10.2021 г., с която са поискани
6
изпълнителни способи и е направено възлагане по чл. 18 ЗЧСИ;
- налагането на запор на сметката на длъжника в [фирма] /л. 117 от делото/.
Запорът на вземане се счита за наложен на датата, на която запорното съобщение е
връчено на длъжника /чл. 450, ал. 2 ГПК/, а спрямо третото задължено лице се счита за
наложен от момента на връчване нему на запорното съобщение - чл. 450, ал. 3 ГПК. Запорът
върху вземанията по разплащателната банкова сметка, по която няма наличност, т. е. когато
салдото по сметката е дебитно, се счита наложен от датата на връчване на запорното
съобщение на банката, и има действие по отношение на постъпленията на суми по
банковата сметка след налагането му, без да е необходимо изпращане на други запорни
съобщения от съдебния изпълнител до банката – виж решение № 4 от 16.06.2017 г. по т. д.
№ 3129/2015 г. на II т. о. на ВКС. Запорът се счита наложен от получаване на запорното
съобщение и има действие до настъпване на някое от посочените по-горе обстоятелства,
поради което запорът в хипотезата на наложен запор върху банкова сметка на длъжника, без
значение от наличностите по същата, е изпълнително действие с траен характер и
непрекъснато действие – виж решение № 265013 от 6.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. №
6531/2020 г.
Взискателят е бил активен в хода на изпълнителните производства, като направените
искания за изпълнителни способи, респ. за възлагане по чл. 18 ЗЧСИ прекъсват давността,
независимо от това дали перемпцията е настъпила и дали е образувано ново изпълнително
дело или не. Исковете в допустимата си част са неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
единствено на ответника. На ответника ще се присъди сумата от 100 лв. за юрисконсултско
възнаграждение.
Така мотивиран, СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 15506/2022 г. по описа на СРС, 88 състав,
в частта по предявения от Д. Б. М., ЕГН **********, иск за признаване на установено, че не
дължи на [фирма], ЕИК *******, вземане за разноски по изпълнителен лист от 24.06.2013 г.
по ч. гр. д. № 7631/2013 г. по описа на СРС в размер на 260.37 лв., както и вземане в размер
на 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение по изп. д. № 202118440402047 по описа на
ЧСИ С. Я. с район на действие Софийски градски съд.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. Б. М., ЕГН **********, с постоянен адрес [адрес],
искове с правно основание чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване на
установено спрямо [фирма], ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: [адрес], че
Д. Б. М. не дължи на [фирма] следните суми: 5343.67 лв. – главница по договор за кредит от
21.03.2008 г., ведно със законната лихва от 4743.12 лв. за периода 20.02.2013 г. до 18.11.2021
г., сумата от 1657.08 лева – остатък от неолихвяеми вземания, за които суми е издаден
изпълнителен лист от 24.06.2013 г. по ч. гр. д. № 7631/2013 г. по описа на СРС, вземанията
по който са прехвърлени на [фирма] и въз основа на който изпълнителен лист е образувано
към настоящия момент изп. д. № 202118440402047 по описа на ЧСИ С. Я. с район на
действие Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Д. Б. М., ЕГН **********, с постоянен адрес [адрес], да заплати на
[фирма], ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: [адрес], на основание чл. 78, ал.
7
3 ГПК, сумата от 100 лв.– разноски по производството.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните, а в частта с която производството е
прекратено /имащо характер на определение/ в едноседмичен срок с частна жалба пред
Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8