№ 8829
гр. София, 16.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20241110175098 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр.чл.22 ЗПК. В
условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1,
предл.3 ЗЗД.
Производството е образувано по предявени от К. Д. С. срещу „НЕТКРЕДИТ“
ООД иск за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за
потребителски кредит № 202301310940340059 от 31.01.2023 г. поради противоречие
със закона, а в условията на евентуалност – за прогласяване нищожността на клаузите
от договора за потребителски кредит, предвиждащи заплащане на лихвен процент в
размер на 38,75 % и неустойка поради неосигуряване на гаранция, тъй като
накърняват добрите нрави.
В исковата молба ищецът твърди, че на 31.01.2023 г. сключил договор за
потребителски кредит № 202301310940340059 с ответното дружество за сумата от
500,00 лева, при уговорени ГЛП – 38,75 %, ГПР - 46,42% , неустойка при
неосигуряване на гаранция – 420,00 лева и срок на кредита- 6 месеца. Общият размер
на сумата, която следвало да се върне, възлизал на 978,00 лева. Поддържа още, че
договорът е недействителен, тъй като съдържа нищожни клаузи. В тази насока се
излагат доводи, че договорът за кредит е нищожен поради противоречието му с
императивни правни норми - на чл.10, ал.1, чл. 11, ал. 1, т.7- 12 и т.20 и ал.2, чл.12,
ал.1, т.7-9 ЗПК. Сочи се, че предвидената неустойка представлявала скрито
възнаграждение за кредитора. Не била предвидена ясно разписана методика на
формиране на ГПР. Алтернативно се изразява становище за нищожност на
разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от договора предвиждаща заплащането на неустойка в
1
размер на 420 лв. при непредставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя,
поради накърняване на добрите нрави. По изложените в исковата молба доводи и
съображения, ищецът моли за уважаване на предявените искове и присъждане на
направените по производството разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор от ответното дружество се
изразява становище за неоснователност на предявените искове. Ответникът признава
сключването на 31.01.2023 г. на договор за кредит № 202301310940340059 между
страните по делото, по силата на който на кредитополучателят е предоставен заем в
размер на 500.00 лева; че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът не е включил
в ГПР по процесния договор разход за неустойка; че в ГПР по процесния договор за
кредит е включен единствено разход за възнаградителна лихва; Оспорва се
недействителността на договора за потребителски кредит поради неспазване
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.
Обосновава се законосъобразност на клаузите на договора, както и липса на
противоречие с добрите нрави и правилата за защита на потребителите. По
изложените в писмения отговор съображения, се иска отхвърляне на предявените
искове.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становищата на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад, обявен за окончателен в първото по делото открито
съдебно заседание без възражение от страните, съдът е обявил като безспорни и
ненуждаещи се от доказване фактите, че ищецът и ответникът са страни по процесния
договор за потребителски кредит от 31.01.2023 г.., както и че кредиторът е изпълнил
задължението си по него за предоставяне на уговорената сума от 500 лева.
Предходното се установяват и от приложения по делото договор за
потребителски кредит № 202301310940340059 от 31.01.2023.
По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на
ответника сума в размер на 500,00 лева, която сума да бъде върната от
кредитополучателя в срок до 01.08.2023 г. съгласно погасителен план, обективиран в
чл.11, ал.2 от договора. Видно от погасителния план, между страните били уговорени
6 погасителни вноски, всяка от които в размер на 93 лева, включваща главница и
лихва. Уговореният ГПР бил в размер на 46,42 %, а процентът на фиксираната
годишна лихва – 38,75 %. Видно от чл. 1, ал. 1 от договора, сумата от 500 лева била
предоставена на кредитополучателя в деня на подписване на договора, което
обстоятелство, както бе посочено и по-горе, е обявено за безспорно.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
2
По иска с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр.чл.22 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения главен иск с правно основание по чл.26, ал.1,
предл.1-во ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че
между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за паричен
заем от 31.01.2023 г., който противоречи на закона.
Сключеният между страните договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние, попада в обхвата на чл.9, ал.1 ЗПК и има характеристика на потребителски
договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1
ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143
и чл. 146 ЗЗП.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Настоящият съд намира за неоснователни изложените от ищеца твърдения за
липса на ясно разписана методика за формиране на ГПР.
За да изпълни задължението си за информиране на потребителя кредитодателят
е достатъчно да посочи в договора ГПР в проценти и общата дължима по договора
сума - сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя
( § 1, т.2 от ДР на ЗПК ), без да е необходимо да бъдат сочени конкретните
компоненти. Това посочване е достатъчно, за да гарантира информираността на
потребителя за това колко ще заплати за услугата през срока на действие на договора,
и възможността да извърши преценка на цената. В чл. 11 от процесния договор са
посочени изискуемите от закона параметри на отпуснатия заем, като уговореният ГПР
в размер на 46,42 %, е съответен на изискването на чл.19, ал.4 ЗПК. Страните са
уговорили, че месечната погасителна вноска е в размер от 93 лв. с посочени падежни
дати на отделните вноски. По този начин за длъжника е налице достатъчна яснота
относно начина на погасяване на задължението, предмет на договора за кредит, по
отношение на всички негови компоненти.
На следващо място, договорът за потребителски кредит отговаря и на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, съгласно който погасителният план към
договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на
вноските между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при
3
различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия случай в договора
е инкорпориран погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой,
размер и падеж, а тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за
целия срок на договора и за всички вземания по него, изискването за посочване
последователността на разпределението на вноските е неприложимо. С оглед на
гореизложеното, съдът приема, че не е налице нарушение на разпоредбите на чл. 11,
ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК.
Настоящият съд намира за неоснователни и релевираните от ищеца аргументи
за нищожност на договора в неговата цялост поради надвишаване на годишния
процент на разходите по кредита, поради следните съображения: На първо място,
съгласно чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК надвишаването на максималния императивен размер
на годишния процент на разходите /ГПР/ не води до нищожност на целия договор, а
също така не води и до нищожност на всички лихви и разходи по договора, а води до
нищожност единствено и само на клаузите, които надвишават максималния допустим
размер на 5 пъти законната лихва за забава по чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място,
клаузата за неустойка е относително самостоятелна по отношение на целия договор,
поради което и без съответната клауза договорът би имал правно действие –
задължението за неустойка за непредоставяне на обезпечение е самостоятелно,
изрично определено по размер и основание и разграничено от останалите задължения
по договора. Заедно с това, клаузата за неустойка е част от несъщественото
съдържание на договора, т.е. и без наличието на тази клаузи договорът може да
съществува. Поради това начисляването на прекомерно висока неустойка по договора
за кредит не следва да води до нищожност на договора в цялост, а единствено до
частична недействителност на съответната неравноправна клауза на основание чл.26,
ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Уговорената между страните в чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от договора възнаградителна
лихва не е нищожна на посочените от ищцата основания. Съгласно посочената клауза
от договора размерът на договорната лихва е фиксиран процент – 3,23 % на месечна
база, или – 38,75 % на годишна база и ГПР – 46,42 %. Уговорения размер на
договорната лихва, включена в ГПР, е по-нисък от установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК
императивен максимален размер до пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения, поради което уговорената в процесния случай договорна
лихва е в съответствие с изискванията на закона. Преценен от гледна точка на
справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения,
размерът на уговорената възнаградителна лихва е в съответствие с присъщите й
функции – а именно да представлява възнаграждение за предоставения за ползване
финансов ресурс, от който кредитиращата институция се лишава за срока на действие
на договора.
Предвид гореизложеното съдът намира, че предявения като главен иск за
4
нищожност на договора за потребителски кредит в неговата цялост е неоснователен и
следва да бъде оставен без уважение.
Поради отхвърляне на главния иск се сбъдна вътрешно процесуалното условие
за разглеждане на евентуално предявения иск с правно основание чл.26, ал.1,
предл.3 ЗЗД.
В тежест на ищеца по предявения в условията на евентуалност иск с правно
основание по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на отделна
клауза от договора поради накърняване на добрите нрави, е да докаже при условията
на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе
си последици, a именно че: клаузата от процесния договор, касаеща заплащането на
неустойка при непредставяне на обезпечение накърнява добрите нрави.
Съгласно чл. 4, ал. 3 кредитополучателят се задължава в срок до края на
следващия ден от сключване на договора да предостави на кредитора гаранция по
кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора.
Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция,
следва да бъде за сума в размер на 558 лв. със срок на валидност до 02.08.2023 г. В
случай, че гаранцията по чл.4, ал.3 от договора не бъде представена в срок, съгласно
чл.6 от договора кредитополучателят дължи неустойка в размер на 420 лв.
Съдът намира, че клаузата за неустойка поради непредоставяне на обезпечение,
е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза. Това е така, тъй като
функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. При
договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата
сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по
чл. 6 от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при
неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а
при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано
обезпечение, като размерът на неустойката е в размер почти, колкото отпуснатия заем.
С оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението
на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение
при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено
точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест
на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин
не кореспондира с последиците от това неизпълнение. Дори при добросъвестно
изпълнение в срока по договора от страна на длъжника, с така начислената неустойка
кредиторът би получил сума, надвишаваща повече от два пъти размера на отпуснатия
заем /като се прибавят дължимата лихва и останалите разходи, включени в ГПР/. Това
създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на
5
неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до
нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с
необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с
възнаградителната лихва. Предвидената в договора сума за неустойка обаче би го
обогатила неоснователно и е недължима на основание чл. 26, ал.1, пр.3, вр. ал.4 ЗЗД.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
същата е необосновано висока. Така както е уговорена, неустойката е предназначена
да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите
условия.
Съдът намира още, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и
срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и
добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извод, че в
конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност
на клаузата за неустойка за непредоставяне на обезщетение.
По гореизложените съображения съдът намира, че предявеният в условията на
евентуалност иск следва да бъде уважен като основателен.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
ищецът. В случаите на отхвърляне на главния и уважаване на предявен в условията на
евентуалност иск, разноски се следват на ищеца съгласно правилото на чл. 78, ал. 1
ГПК. След като евентуалният иск е уважен, независимо от отхвърлянето на главния,
разноски на ответника не се дължат. Поради това неотносимо е приложимо ли е в
случая решението от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на СЕС.
Атакуваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. В случая ищецът е
6
освободен от заплащане на дължимата по производството държавна такса и не е
направил други разноски по производството.
Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие е, че
адвокатското възнаграждение е безплатно – при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА. С
оглед предходното и на основание чл.38, ал.2 ЗА, при съобразяване с решение на СЕС
от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от СРС, както
и с определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д.№ 1908/2022 г., I т.о. на ВКС, съдът
определя възнаграждение на процесуалния представител на ищеца в размер на 300,00
лева. Това е така, тъй като делото не е от фактическа и правна сложност и е
приключило само в едно открито съдебно заседание, на което процесуалния
представител не е присъствал. Отделно от предходното, следва да се има предвид, че
целта на разпоредбата на чл.38 ЗА е определени категории лица да имат възможност
да получат безплатна правна помощ, но не води автоматично до извод, че адвокатът
ще реализира икономическа облага чрез поемането на процесуално представителство,
респ. предоставянето на правни съвети. Следва да се отбележи още, че когато се
поемат т.нар. „pro bono“ случаи, адвокатът носи икономическият риск. Отделно от
предходното, нито е в съответствие със закона, нито с добрите нрави, чрез договор за
правна защита и съдействие, при условията на чл.38 ЗА, да се търси икономическа
облага. С оглед предходното, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
на адв.Д. сумата от 300,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Д. С., ЕГН ********** срещу „Неткредит“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Изгрев,
ул.“Лъчезар Станчев“ № 3 /Литекс Тауър/, ет.10 иск с правно основание чл.26, ал.1,
предл.1 ЗЗД, вр.чл.22 ЗПК - за прогласяване нищожността на сключения между
страните договор за потребителски кредит № 202301310940340059 от 31.01.2023 г.
поради противоречие със закона.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от К. Д. С., ЕГН **********
срещу „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район Изгрев, ул.“Лъчезар Станчев“ № 3 /Литекс Тауър/, ет.10 иск с правно
основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, че клаузата на чл.6 от Договор за потребителски
кредит № 202301310940340059 от 31.01.2023 г., предвиждаща заплащането на
неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 420 лв., е нищожна, тъй
като накърнява добрите нрави.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
7
управление: гр.София, район Изгрев, ул.“Лъчезар Станчев“ № 3 /Литекс Тауър/, ет.10
да заплати на адвокат С. Й. Д., ЕГН **********, на основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2
ЗА, сумата от 300,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатно адвокатска помощ и съдействие на ищеца по производството.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8