Решение по дело №1420/2018 на Районен съд - Враца

Номер на акта: 137
Дата: 14 февруари 2019 г. (в сила от 12 март 2019 г.)
Съдия: Пламен Иванов Шумков
Дело: 20181420101420
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 2 април 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

№ …

Гр. Враца, 14.02.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РАЙОНЕН СЪД гр. ВРАЦА, ГО, VI състав, в публичното съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                        РАЙОНЕН СЪДИЯ: ПЛАМЕН ШУМКОВ

 

при секретаря  Н. Петрова, като разгледа гр.д. № 1420 по описа на ВРС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по искова молба, депозирана от „Теленор България” ЕАД срещу Ц.В.К..

Ищецът „Теленор България” ЕАД e подало заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение срещу Ц.В.К. за сумите от: 744,96 лв. – незаплатени далекосъобщителни услуги по договор за далекосъобщителни услуги от дата 22.04.2016 г., потребени в периода от 01.04.2016 г. до 31.07.2016 г., съгласно издадена фактура № **********/01.08.2016 г.; мораторна лихва за забава в размер на 21,31 лв. за периода от 17.08.2016 г. до 15.11.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.11.2017 г. до погасяване на задължението, както и разноските по делото – 25,00 лв. държавна такса и 180,00 лв. - адвокатски хонорар.

Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. След указание до заявителя, последният е предявил установителен иск за част от вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, като е предявил и осъдителен иск за неустойка.

С влязло в законна сила Определение № 1020/02.05.2018 г. по ч. гр. дело № 5492/2017 г. по описа на РС Враца съдът е обезсилил на основание чл. 415, ал. 2 ГПК издадената в полза на “Теленор България” ЕАД против Ц.В.К., ЕГН: ********** заповед за изпълнение на парично задължение № 3422/01.12.2017 г. в частта за сумата над 168,41 лв., представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги за периода от 01.04.2016 г. до 31.07.2016 г. до пълния размер по процесната заповед за изпълнение от 744,96 лв., както и в частта на заявената претенция за мораторна лихва за забава в размер на 21,31 лв. за периода от 17.08.2016 г. до 15.11.2017 г.

Ищецът твърди, че с ответника бил сключен Договор за мобилни услуги от 22.04.2016 г. за мобилен номер 0896/527269 по програма „НонСтоп 30,99“. Ответникът ползвал посочените в договора услуги с клиентски номер *********. Поради неизпълнение от страна на ответника да заплати използваните от него и фактурирани услуги в размер на 168,41 лв., ищцовото дружество прекратило едностранно индивидуалните договори на Ц.В.К. за ползваните абонаменти и е издал крайна фактура № **********/01.08.2016 г. Начислената сума била в общ размер от 744,96 лв., от която – незаплатени задължения по предходни фактурирани периоди в размер на 168,41 лв. и неустойка за предсрочно прекратяване абонамента за мобилен номер 0896/527269 в размер на 576,55 лв.

Моли съда да установи вземането относно непогасените задължения за ползвани услуги така, както е предявено в заповедното производство в необезсилената му част и да осъди ответника да му заплати претендираната неустойка за предсрочно прекратяване на договора. Претендира разноски.

В срочно подаден отговор, ответникът чрез назначения му особен представител, оспорва предявените искове. Прави възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради нарушаване на добрите нрави. Твърди, че претендираният размер на неустойка е завишен, тъй като е три пъти по-голям от размера на претендираните вреди – неплатени мобилни услуги. Ето защо, алтернативно прави възражение по чл. 92, ал. 2 ЗДД за намаляване на неустойката поради нейната прекомерност.

Съдът, като взе предвид становищата и доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа следното:

От приложеното към настоящото производство ч. гр. д. № 5492/2017 г. по описа на РС – гр. Враца, ГО, VI състав, се установява, че по депозирано от ищцовото дружество „Теленор България“ ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против Ц.В.К. е издадена Заповед № 3422/01.12.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора сумата от 744,96 лв. – незаплатени далекосъобщителни услуги по договор за далекосъобщителни услуги от дата 22.04.2016 г., потребени в периода от 01.04.2016 г. до 31.07.2016 г., съгласно издадена фактура № **********/01.08.2016 г.; мораторна лихва за забава в размер на 21,31 лв. за периода от 17.08.2016 г. до 15.11.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.11.2017 г. до погасяване на задължението, както и разноските по делото – 25,00 лв. държавна такса и 180,00 лв. - адвокатски хонорар

От представените по делото писмени доказателства се установява, че на 26.11.2015 г. между ищцовото дружество и ответника К. бил сключен Договор за мобилни услуги от 22.04.2016 г. за мобилен номер 0896/527269 по програма „НонСтоп 30,99“ за срок от 24 месеца със стандартен месечен абонамент от 30,99 лева.

Горепосоченият договор съдържа подпис на ответника в качеството му на абонат, представени са общи условия, придружени с декларация, подписана от ответника, че е получил подписан от мобилния оператор екземпляр от същите, приема ги и се задължава да ги спазва.

Представени са следните фактури: № **********/01.05.2016 г. за отчетен период от 22.04.2016 г. до 30.04.2016 г. на стойност 60,85 лева и срок на плащане 16.05.2016 г., № **********/01.06.2016 г. за отчетен период от 01.05.2016 г. до 31.05.2016 г. на стойност 178,74 лева и срок на плащане 16.06.2016 г., кредитно известие № **********/01.07.2016 г. за отчетен период от 01.06.2016 г. до 30.06.2016 г. на стойност 168,41 лева и срок на плащане 16.07.2016 г. и фактура № **********/01.08.2016 г. за отчетен период от 01.07.2016 г. до 31.07.2016 г. на стойност 744,96 лева и срок на плащане 16.08.2016 г.

Фактурите са придружени от справки за потреблението през съответния отчетен период, от които е видно, че всички сключени договори са фактурирани с обща фактура. В последната фактура са начислени всички остатъчни задължения по предходните фактури и неустойки за предсрочно прекратяване на договора.

По делото е прието и заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза. От същото се установява, че дължимата и неплатена сума за предоставените от ищеца мобилни услуги в процесния период е в размер на 168,41 лв., а дължимият размер на начислена неустойка за предсрочно прекратяване на договора е в размер на 576,55 лв. Съдът кредитира експертното заключение като обективно и компетентно изготвено.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предявени са два кумулативно обективно съединени установителни иска, както следва:

- установителен иск с правно основание по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 228 ЗЕС за признаване за установено, че ответникът Ц.В.К. дължи на „Теленор България“ ЕАД сумата от 168,41 лв., незаплатени далекосъобщителни услуги по договор за далекосъобщителни услуги от дата 22.04.2016 г., потребени в периода от 01.04.2016 г. до 31.07.2016 г.;

- осъдителен   иск с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответника Ц.В.К. да заплати на „Теленор България“ ЕАД сумата от 576,55 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на сключения между страните договор по вина на ответника.

По иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 228 ЗЕС:

За основателността на предявения иск ищецът следва да докаже при условията на главно и пълно доказване елементите на съответните фактическия състав на спорното право, а именно: 1. че между страните са налице облигационни правоотношения, възникнали въз основа на валидно сключени договори за процесните мобилни услуги; 2. че ищецът е изпълнил задълженията си да предостави на ответника далекосъобщителни услуги за процесния период, както и 3. размера на месечните абонаментни такси и стойността на доставените услуги по всеки от договорите. При установяване на горното, в тежест на ответника е да установи погасяване на задължението си.

Искът е предявен за сумата от 168,41 лв., представляваща неплатени абонаментни такси за отчетен период от 01.04.2016 г. до 31.07.2016 г., за което е издадена крайна фактура № **********/01.08.2016 г.

От представените по делото писмени доказателства се установява, че на 22.04.2016 г. между ищцовото дружество и ответника е сключен  договор за предоставяне на мобилни услуги за предпочетен номер +359*******. Фактът, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение по процесния договор, е отделен като безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията между тях с изготвения проект за доклад по делото, приет за окончателен в проведеното открито съдебно заседание на 09.01.2019 г.

Съгласно посочения договор ищецът предоставя на абоната мобилни услуги по предварително уговорен месечен абонаментен план, а ответникът – абонат дължи заплащане на стойността на предоставените му и ползвани от него услуги, ведно с вкл. ДДС.

В доказателствена тежест на ищеца е да установи изпълнение на задължението си по договора да предостави далекосъобщителни услуги на претендираната стойност. За установяване на това обстоятелство са представени издадени от ищеца фактури, касаещи процесния отчетен период, заедно с приложени към тях справки, в която са описани подробно потребените услуги – брой минути разговори, мобилен интернет и др. Установи се от приетото експертно заключение, че незаплатената сума за използваните мобилни услуги е в размер на 168,41 лв. Искът се явява основателен и следва да бъде уважен в пълен размер, като на ищеца се присъди сумата от 168,41 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението – 29.11.2017 г. до окончателното погасяване на вземането.

По иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД:

За основателността на предявения иск ищецът следва да докаже при условията на главно и пълно доказване елементите на съответните фактическия състав на спорното право, а именно: 1. че между страните са налице облигационни правоотношения, възникнали въз основа на валидно сключени договори за процесните мобилни услуги; 2. наличие на неустоечно съглашение за ангажиране отговорността на ответника при предсрочно прекратяване на процесните договори по негова вина; 3. настъпване на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника, както и 4. конкретния размер на неустоечното вземане. При установяване на горното, в тежест на ответника е да установи погасяване на задължението си.

Искът е предявен за сумата от 576,55 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на сключения между страните договор по вина на ответника, която сума е включена в издадена фактура с № **********/01.08.2016 г.

Както бе посочено по – горе, от представените по делото писмени доказателства се установява, че между ищцовото дружество и ответника е сключен договор за предоставяне на мобилни услуги. В него е уговорено, че в случай на прекратяване на договора по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния месечен абонаментен план месечни абонаменти за всяка СИМ карта/номер до края на срока на съответния договор.

Съдът намира, че клаузата в подписания от страните договор, уреждащ задължение за абоната за заплащане на неустойка при предсрочно прекратяване в размер на стандартните месечни такси до края на срока на договора, е нищожна поради накърняване на добрите нрави, поради което не поражда задължения за ответника К..

Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект. При преценката за нарушаване на принципа на справедливостта правоприлагащият орган изхожда от законодателството, своето правосъзнание и обстоятелствата в конкретния случай.

Липсва нормативно ограничение и в рамките на предоставената им договорна свобода на основание чл. 9 ЗЗД страните по договор за услуга могат да включат клауза за едностранното му прекратяване преди изтичане на срока по волята на която и да е от страните или на една определена от тях. Допустимо е също така уговарянето от страните на неустойка за вредите от предсрочното прекратяване на срочен договор за услуга, но само в рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, иначе клаузата за неустойка би била нищожна поради накърняване на добрите нрави, за което съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента на сключване на договора – т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. При тази преценка следва да се изходи преди всичко от характерните особености на договора за услуга и вида на насрещните престации: мобилният оператор се задължава да предостави на потребителя ползването на мобилни услуги срещу абонаментна такса, а потребителят – да я заплати, но само срещу предоставената му услуга.

От друга страна, ако е уговорена неустойка при предсрочно прекратяване на договор за услуга, която е в размер на всички неплатени по договора абонаментни вноски до края на неговия първоначално уговорен срок, мобилният оператор по прекратения договор ще получи имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата по договора, като в случая дори в пъти повече, доколкото неустойката се определя въз основа на стандартната месечна такса, а не въз основа на индивидуално договорената между страните преференциална месечна такса. Следователно уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване излиза извън по-горе очертаните функции, създава условия за неоснователно обогатяване на предоставящия услугата мобилен оператор и нарушава принципа за справедливост. Уговорката за неустойка в полза на мобилен оператор при предсрочно прекратяване на договор за услуга поради неплащане на сума по договора от потребителя, определена в размер на всички абонаментни вноски за периода от прекратяване на договора до изтичане на първоначално уговорения в него срок, е нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД /в този смисъл е константната практика на ВКС – например Решение № 110/21.07.2016 г. по т. д. № 1226/2015 г., ВКС, I т. о., Решение № 193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г., ВКС, I т. о. и Решение № 219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г., ВКС, I т. о./.

Следва да се посочи, че съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в този смисъл Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229/ 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/.

Ищецът в свое становище с вх. № 196/07.01.2019 г., прави евентуално искане, в случай, че съдът приеме, че размерът на претендираната неустойка е прекомерен, да намали същия до размера на три стандартни месечни абонаментни такси. Сочи, че между „Теленор България“ ЕАД и Комисия за защита на потребителите било сключено споразумение дължимата се от потребителите неустойка при предсрочно прекратяване на договора да бъде ограничена именно до този размер. Съдът намира така направеното евентуално искане за неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗЗД договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица – само в предвидените в закон в случай. В настоящия случай не може да се приеме, че с постигнатото между „Теленор България“ ЕАД и Комисия за защита на потребителите споразумение, може да се стигне до ангажиране на отговорността на ответника за заплащане на неустойка в какъвто и да е размер. Въз основа на постигнатото споразумение доставчикът на мобилни услуги може да промени общите условия и да сключва договори за в бъдеще съобразно условията на споразумението, но без да е постигнато допълнително споразумение с ответника К. за промяна на размера на уговорената в договора неустойка, за което не се сочат доказателства, то съдът следва да приеме, че клаузата в сключения между страните по делото договор не е изменена.

Съдът достигна до извод за нищожност на уговорената клауза, поради което искът с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски възниква за двете страни.

В настоящото производство ищцовото дружество претендира съгласно списък по чл. 80 ГПК следните разноски: държавна такса в размер на 75,00 лева, платен адвокатски хонорар в размер на 180,00 лева и възнаграждение за особен представител в размер на 300,00 лв. На първо място следва да се посочи, че ищцовото дружество неправилно е внесло по депозитната сметка на съда възнаграждение за особен представител в размер на 300,00 лв. С Разпореждане № 6630/05.09.2018 г. съдът е определил разноски за особен представител в размер на 150,00 лв., като препис от разпореждането е връчено на ищеца на 17.09.2018 г. Въпреки това „Теленор България“ ЕАД е представило доказателство за внесен депозит в размер на 300,00 лв. В проведеното открито съдебно заседание на 13.02.2019 г. съдът е разпоредил да бъде изплатено възнаграждение на назначения по делото особен представител в размер на 150,00 лв., каквото е първоначално определеното от съда възнаграждение съобразно разпоредбата на члр. 47, ал. 6, изр. посл. вр. чл. 36, ал. 2 ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. При определяне отговорността на разноските следва да се изходи от реално платеното възнаграждение на особения представител в размер на 150,00 лв.

С оглед изхода от делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски пропорционално на уважената част от исковете, а именно сумата от 153,02 лв., включваща: сумата от 44,51 лв. държавна такса, сумата от 40,69 лв. адвокатско възнаграждение, сумата от 33,91 лв. възнаграждение за особен представител и сумата от 33,91 лв. възнаграждение за вещо лице.

Ответникът не претендира и не е представил доказателства да е сторил разноски в производството, поради което и такива не му се дължат.

С оглед задължителните указания, дадени в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ВКС, ОСГТК, съдът в исковото производство дължи да разпредели отговорността за разноските и в заповедното производство съобразно изхода на спора, за което постановява осъдителен диспозитив.

В заповедното производство на ищеца са присъдени разноски в общ размер на 205,00 лева, от които 25,00 лева – платена държавна такса и 180,00 лева – платен адвокатски хонорар с ДДС. От тези разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество съобразно уважената част от исковете разноски в общ размер на 45,05 лв., от които: 5,49 лв. държавна такса и 39,56 лв. адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, съдът

Р  Е  Ш  И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 228 ЗЕС, че Ц.В.К., ЕГН: ********** дължи на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. „Младост 4”, Бизнес парк София, сграда № 6 сумата от 168,41 лв., представляваща неплатени абонаментни такси по договор за мобилни услуги от 22.04.2016 г. за отчетен период от 01.04.2016 г. до 31.07.2016 г., за което е издадена крайна фактура № **********/01.08.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 29.11.2017 г. до окончателното погасяване на вземането;

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. „Младост 4”, Бизнес парк София, сграда 6 против Ц.В.К., ЕГН: ********** иск с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответника Ц.В.К. да заплати на „Теленор България“ ЕАД сумата от 576,55 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на сключения между страните договор по вина на ответника, която сума е включена в издадена фактура с № **********/01.08.2016г.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Ц.В.К., ЕГН: ********** да заплати на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК: ********* сумата от 153,02 лева - разноски в производството по гр. дело № 1420/2018 г. по описа на РС Враца съобразно уважената част на исковете, както и сумата от 45,05 лева - разноски за заповедното производство по ч. гр. д. № 5492/2017 г. по описа на РС – гр. Враца, ГО, VI състав, съобразно уважената част на исковете.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Враца в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                      РАЙОНЕН СЪДИЯ: