Р Е Ш Е Н И Е
№ 386 /16.10.2019г.,
гр.Добрич
В ИМЕТО НА НАРОДА
ДОБРИЧКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД в
открито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СИЛВИЯ САНДЕВА
При участието на секретаря М.
МИХАЛЕВА разгледа докладваното от председателя
адм.д. № 238/2019 г. по описа на АдмС – Добрич и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
по реда на чл.268 от ДОПК.
Образувано е по
жалба на М.И.М., с ЕГН **********,***, кантора № 10, срещу решение № 32/08.02.2019г.
на директора на ТД на НАП – Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата й
срещу разпореждане за изпълнение на запорно съобщение с изх. №
С190008-029-0000589/14.01.2019г., издадено от старши публичен изпълнител в
дирекция “Събиране” при ТД на НАП – Варна, отдел “Публични вземания”, сектор
ОСПВ Добрич, и е прекратено производството по нея, респективно е оставена без
уважение жалбата й срещу разпореждане за разпределение с изх.№ С190008-125-0011494/16.01.2019г.
на старши публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна,
отдел „Публични вземания“, сектор ОСПВ – Добрич. В жалбата и в допълнителната
уточняваща молба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на
решението поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно
приложение на материалния закон. Твърди се, че разпореждането за изпълнение на
запорно съобщение е същинско изпълнително действие и подлежи на контрол за
законосъобразност, поради което неправилно директорът на ТД на НАП – Варна е
оставил без разглеждане подадената срещу него жалба. Счита се, че неправилно
решаващият орган е оставил без уважение жалбата срещу разпореждането за
разпределение, като е пренебрегнал императивните разпоредби на ДОПК и КСО
относно несеквестируемостта, както и задължителните указания, дадени в ТР №
2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се, че преведените от банката средства по
запорното съобщение са несеквестируеми, тъй като са с произход от обезщетение
за безработица, поради което неправилно и в нарушение на чл.213, ал.2, т.1 от ДОПК, във вр. чл.114а от КСО, публичният изпълнител ги е разпределил за
погасяване на задълженията по изпълнителното дело. В писмени бележки по делото
се сочи, че съгласно ТР № 2 от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС наличните
пари са секвестируеми, ако изначално са такива. От назначената по делото
експертиза се установява по безспорен начин, че единствените налични средства
по банковата сметка на жалбоподателката са от обезщетение за безработица, поради
което те не могат да се трансформират в спестяване и да се считат за секвестируеми
доходи. Твърди се, натрупването на несеквестируеми суми по сметката не е поради
спестовност, а поради изплащането им наведнъж, не на периоди. Излагат се
доводи, че са налице две различни писма на банката относно характера на запорираните
вземания, поради което публичният изпълнител е бил длъжен да извърши
допълнителна проверка относно произхода на постъпленията по сметката, като
събере необходимата информация за това от банката и от платеца на сумите. Такава
проверка не е извършена, поради което незаконосъобразно принудителното
изпълнение е насочено към парични средства на длъжника, които са
несеквестриуеми. Твърди се също, че с молба от 16.01.2019г. жалбоподателката е
направила възражение за изтекла погасителна давност по отношение на
задълженията по изпълнителното дело. Въпреки това публичният изпълнител е
пристъпил към разпределение на постъпилите суми вместо да отпише задълженията и
да прекрати производството по отношение на тях. По тези съображения се иска отмяна
на решението като неправилно и незаконосъобразно и връщане на преписката на административния
орган за решаване на въпроса по същество относно възстановяването на сумата от
1079, 96 лева като несеквестируема, както и относно погасяването по давност на
публичните задължения, предмет на оспореното разпореждане за разпределение. Претендира
се и присъждане на сторените по делото разноски.
Ответникът по
жалбата - директорът на ТД на НАП - Варна, чрез процесуалния си представител, оспорва
жалбата и иска съдът да я отхвърли като неоснователна, както и да му бъдат присъдени
разноски за юрисконсултско възнаграждение. Твърди, че публичният изпълнител
няма достъп до състоянието на банковата сметка на длъжника и не може да
установи произхода на постъпващите суми, поради което спазването на правилото
за превеждането след запора само на секвестируеми суми е от компетентността на
банката. При положение че банката е
уведомила, че по банковата сметка на жалбоподателката има наличен авоар от
трудови възнаграждения с месечен размер над 250 лева, публичният изпълнител законосъобразно
е пристъпил към разпределение на преведената по набирателната му сметка сума, съобразявайки се с наличните по преписката доказателства. Заключението
на вещото лице по изслушаната по делото съдебносчетоводна експертиза, че постъпилите
парични средства са с произход от обезщетение за безработица, са ново
доказателство, което не влияе на законосъобразността на оспореното разпореждане
за разпределение. Твърди, че получените по запора средства са наличен авоар по
банкова сметка, ***ие за безработица е постъпила по банковата сметка на
жалбоподателката около три месеца преди налагането на запора, поради което не
попада в хипотезата на чл.213, ал.2, т.1 от ДОПК. Счита, че съгласно
указанията, дадени в т.13 на ТР № 2/26.02.2016г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на
ВКС, натрупаната наличност по сметката преди постъпването на последното по ред
плащане е секвестируема, тъй като се е трансформирала в спестявания на
длъжника. Алтернативно твърди, че произходът на процесната сума не е от
обезщетение за безработица по смисъла на КСО, тъй като се касае за еднократно
изплатена парична сума от фонд “Безработица”, поради което няма характер на
несеквестируемо вземане по смисъла на чл.213, ал.2, т.1 от ДОПК.
Добричкият административен
съд, след като взе предвид становищата на страните и прецени поотделно и в
съвкупност събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Жалбата е подадена
в срок, от легитимирано лице, поради което е процесуално допустима, а
разгледана по същество, е и основателна по следните съображения:
По делото не е
имало спор по фактите.
От данните по административната
преписка се установява, че срещу жалбоподателката М.И.М. има образувано ИД № 861/2010г.
по описа на ТД на НАП – Варна, офис Добрич за неплатени публични задължения. С
постановление за налагане на обезпечителни мерки (ПНОМ) №
0861/2010/000005/20.03.2014г. е наложен запор върху банковите сметки на
длъжника в ТБ „ПИБ“ АД и ТБ „ЦКБ“ АД до размер на сумата от 1800, 83 лева.
Изпратени са запорни съобщения до двете банки, в отговор на които с писмо с
вх.№ 2027/07.04.2014г. ТБ „ЦКБ“ АД е уведомила публичния изпълнител, че
длъжникът е получил средства на основание глава „4А“ от КСО „Обезщетения за
безработица“ с наредител НОИ, които предвид разпоредбата на чл.213 от ДОПК са
несеквестируеми и ще останат в разпореждане на длъжника, а при постъпление на
средства с друг произход ще бъде извършен превод съгласно запорното съобщение. С
разпореждане за присъединяване от 30.04.2014г. към изпълнителното дело са
присъединени публични вземания по два нови титула, в резултат на което публичните
задължения на жалбоподателката са нараснали на 1 930, 79 лева. На
14.01.2019г. на ТБ „ЦКБ“ АД е връчено разпореждане за изпълнение на запорно
съобщение с изх. № С190008-029-0000588/14.01.2019г., с което е наредено
незабавно след получаване на разпореждането да се прехвърлят наличните към
датата и часа на налагане на запора, както и последващо постъпващите по
сметките на длъжника суми в размер на 1 968, 57 лева по сметката на ТД на
НАП – Варна, офис - Добрич. На 15.01.2019г. от банката е преведена сума в
размер на 1 079, 96 лева по сметката на ТД на НАП - Варна, офис – Добрич.
На 16.01.2019г. публичният изпълнител е разпределил постъпилата сума за
погасяване на вземанията по изпълнителното дело, като е издал разпореждане за
разпределение с изх.№ С190008-125-0011494/16.01.2019г.
В същия ден жалбоподателката
М. е подала възражение с вх.№ 941/16.01.2019г. по описа на ТД на НАП – Варна,
офис – Добрич (вх.№ С190008-000-28395/17.01.2019г. по описа на изпълнителното
дело), с което на основание чл.171 от ДОПК е заявила, че част от задълженията й
за глоби и такси са погасени по давност, поради което е поискала да бъдат
отписани от данъчноосигурителната й сметка. По повод на тази молба публичният
изпълнител се е произнесъл два дни по-късно, като е издал разпореждане с изх.№
С190008-137-0000291/18.01.2019г., с което частично е прекратил производството
по изпълнителното дело и е отписал като погасени по давност една част от
публичните вземания освен вземането за такси по ИЛ на ДРС по гр.д. № 27/2011г.
в размер на 62, 19 лева. Друга част от същите тези публични вземания е останала
извън обсега на произнасяне на органа, тъй като са
включени в извършеното преди това разпределение на постъпилите суми и са
отписани от данъчноосигурителната сметка на жалбоподателката като погасени чрез
плащане.
На 22.01.2019г. в
ТД на НАП – Варна, офис Добрич, е постъпило писмо с вх.№
С190008-000-34949/22.01.2019г., с което ТБ „ЦКБ“ АД е уведомила публичния
изпълнител, че след извършена проверка по сметката на задълженото лице е
установен наличен авоар, формиран от получени по сметката за период от
м.11.2010г. до м.12.2010г. преводи с произход – трудово възнаграждение с
месечен размер над 250 лева, с оглед на което и в изпълнение на запорното
съобщение е направен превод по сметката на ТД на НАП – Варна, офис Добрич в
размер на 1 079, 96 лева, като сметката остава блокирана за разликата до
пълния размер на дължимата сума, посочена в запорното съобщение, а именно 888,
61 лева. Впоследствие е изпратено и второ съобщение от банката, с което
публичният изпълнител е уведомен, че банковата сметка на задълженото лице няма
наличност, има формирано дебитно салдо и няма движение на парични средства,
поради което ще бъде закрита служебно.
Всички
горепосочени постановления и разпореждания (с изключение на разпореждането за
изпълнение на запорно съобщение от 14.01.2019г.) са връчени лично на М.И.М. на
25.01.2019г.
На 31.01.2019г.
жалбоподателката е обжалвала пред директора на ТД на НАП – Варна
постановлението за налагане на запор върху банковите й сметки в ТБ „ПИБ“ АД и
ТБ „ЦКБ“ АД от 20.03.2014г., разпореждането за изпълнение на запорно съобщение
от 14.01.2019г. и разпореждането за разпределение на сумата от 1079, 96 лева от
16.01.2019г. Основните й възражения в жалбата са били, че публичният изпълнител
не е зачел несеквестируемостта на сумите, получени от наложения запор. Изложила
е твърдения, че авоарите по банковата й сметка са формирани изцяло от
обезщетение за безработица, в подкрепа на което е приложила и извлечение по
сметка за периода 01.12.2013г. – 07.01.2014г. Отправила е искане за отмяна на
оспорените разпореждания, както и за възстановяване на сумата в размер на 1079,
96 лева поради нейната несеквестируемост.
Решаващият орган е
разделил производството по жалбата срещу ПНОМ от производството по жалбата
срещу разпореждането за изпълнение на запорно съобщение и разпореждането за
разпределение, като с решение № 32/08.02.2019г. се е произнесъл по жалбата
срещу вторите две разпореждания, оставяйки без разглеждане като недопустима
жалбата срещу първото разпореждане, респективно оставяйки без уважение като
неоснователна жалбата срещу второто разпореждане. За да постанови този
резултат, директорът на ТД на НАП – Варна е приел, че разпореждането за
изпълнение на запорно съобщение по чл.228, ал.1 от ДОПК не представлява
индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1-4 от АПК, каквито са
постановлението за налагане на обезпечителни мерки и запорното съобщение. Приел
е, че това разпореждане не създава, нито засяга вече възникнали права, свободи
и законни интереси на жалбоподателката, а се явява част от производството по изпълнение
на издаден административен акт по смисъла на чл.21, ал.5 от АПК, поради което
не подлежи на самостоятелно оспорване по административен ред и жалбата срещу
него следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по нея
прекратено. По отношение на жалбата срещу разпореждането за разпределение е
приел на първо място, че публичният изпълнител няма достъп до състоянието на
банковата сметка на длъжника и не може да установи произхода на постъпващите
суми, поради което спазването на правилото за превеждането след запора само на
секвестируеми суми е от компетентността на банката. Изложил е мотиви, че с
писмо от 22.01.2019г. банката е уведомила публичния изпълнител, че преведената
сума представлява наличен авоар, формиран от постъпили по сметката за периода
от м.11.2010г. до м.12.2010г. преводи с произход от трудово възнаграждение с
месечен размер над 250 лева. Счел е, че банката е зачела законовите ограничения
по чл.213 от ДОПК, поради което и при наличие на парични средства, годни да
бъдат обект на принудително изпълнение, законосъобразно публичният изпълнител е
пристъпил към разпределение на преведената по набирателната сметка сума. От
друга страна, решаващият орган е отхвърлил като недоказани твърденията на
жалбоподателката, че произходът на сумата е от изплатено обезщетение за
безработица. Не е оспорил обстоятелството, че преди налагането на запора от НАП
на 16.12.2013г. е извършен превод на обезщетение за безработица в размер на
8 965, 25 лева от НОИ по сметката на задълженото лице, но е приел, че
липсата на данни за движението на паричните средства по сметката на
жалбоподателката за периода от 07.01.2014г. (последната дата от приложеното към
жалбата извлечение по сметка) до 15.01.2019г. (датата на постъпване на
процесната сума по набирателната сметка на ТД на НАП – Варна, офис Добрич),
както и изричният отказ от страна на банката да се разпореди в полза на запора
с паричните средства от изплатеното обезщетение, позовавайки се на чл.213 от ДОПК, не могат да обосноват извод за сочения в жалбата произход на процесната
сума, респективно за нейната несеквестируемост. По тези съображения е счел, че
жалбата срещу разпореждането за разпределение е неоснователна, в резултат на
което я е оставил без уважение.
Решението е връчено лично на жалбоподателката на 25.03.2019г. и именно то е
предмет на обжалване в настоящото производство.
По отношение на жалбата срещу ПНОМ е постановено друго решение, което е
предмет на обжалване по друго производство пред АС – Добрич.
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че на
02.12.2013г. между Агенцията по заетостта и НОИ чрез техните териториални
поделения и жалбоподателката М.И.М., регистрирана като безработна в Дирекция „Бюро по труда“ – Добрич под № 10024014/16.10.2013г., е сключен
тристранен договор за предоставяне от страна на ТП на НОИ на еднократна парична
сума от фонд „Безработица“ в размер на 8583, 75 лева по чл.47, ал.1 от Закон за
насърчаване на заетостта (ЗНЗ) срещу задължението на безработното лице да
започне осъществяване на стопанска дейност съгласно одобрения от Дирекция „Бюро
по труда“ бизнес проект в срок до 31.01.2014г. (л.76-77). С разпореждане №
241-587 от 06.12.2013г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП
на НОИ – Добрич е прекратено изплащането на паричното обезщетение за
безработица на М. и вместо това й е отпусната еднократна парична сума от фонд
„Безработица“ в размер на 8583, 75 лева за периода 02.12.2013г. до 24.10.2014г.
включително (л.78). Съгласно извлечение по сметка за периода 01.10.2013г. –
20.12.2013г. (л.79) на 16.12.2013г. по банковата сметка на жалбоподателката е
преведена сума в размер на 8965, 25 лева с наредител НОИ и основание за превода
– обезщетение за безработица.
В хода на
съдебното производство е назначена съдебноикономическа експертиза, съгласно
която произходът на средствата в размер на 1079, 96 лева, преведени от ТБ „ЦКБ“
АД по набирателната сметка на ТД на НАП – Варна, офис Добрич и разпределени от
публичния изпълнител с оспореното разпореждане за разпределение са от
обезщетение за безработица. При изслушването му в съдебно заседание вещото лице
е уточнило, че при установяване на произхода на сумата от 8965, 25 лева,
постъпила по банковата сметка на жалбоподателката на 16.12.2013г., се е
съобразило с банковите извлечения, в които е отразено, че е извършен превод на обезщетение
за безработица с наредител НОИ, както и с договора с НОИ, с оглед на което
следва да се приеме, че в заключението си то е имало предвид еднократно
изплатената парична сума вместо обезщетението за безработица съгласно чл.47,
ал.1 от ЗНЗ. Експертизата се основава на пълен и обстоен анализ на вида и
размера на входящите и изходящите парични потоци по банковата сметка на
жалбоподателката последователно по реда на тяхното постъпване и разходване и не
е оспорена от страните, поради което съдът я кредитира като обективно и
компетентно изготвена с една корекция, че предмет на разпореждането за
разпределение са финансовите средства, произтичащи от еднократната парична сума
от фонд „Безработица“, предоставена от НОИ на основание тристранния договор по
чл.47, ал.1 от ЗНЗ.
При така
установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Предмет на
оспорване в настоящото производство е решение на директора на ТД на НАП –
Варна, постановено по реда на чл.267, ал.2, т.5 и т.6 от ДОПК, с което е
оставена без разглеждане жалба срещу разпореждане на публичен изпълнител за
изпълнение на запорно съобщение, респективно е оставена без уважение жалба
срещу разпореждане на публичен изпълнител за разпределение на постъпили суми за
погасяване на публични вземания. Оспореното решение и потвърдените с него
разпореждания са издадени от компетентни органи и в необходимата писмена форма,
но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила и неправилно приложение на материалния закон.
На първо място,
неправилно и незаконосъобразно директорът на ТД на НАП – Варна е приел, че
жалбата срещу разпореждането за изпълнение на запорно съобщение е недопустима
поради липса на годен предмет за обжалване. Защитата срещу принудително изпълнение
по реда на чл.266 и сл. от ДОПК се осъществява срещу всички действия на
публичния изпълнител независимо от техния вид, форма и начин на постановяване.
Съгласно разпоредбата на чл.226, ал.1 от ДОПК в изпълнение на правомощията си
публичният изпълнител издава постановления и разпореждания. Според ал. 2 на
същия текст за всяко предприето и извършено действие публичният изпълнител
съставя протокол, а според ал. 3 към образуваното изпълнително дело се прилагат
всички протоколи и издадените постановления и разпореждания. От анализа на тази
разпоредба следва извода, че всички разпореждания на публичния изпълнител обективират
действия по принудително събиране и подлежат на самостоятелна проверка за
законосъобразност. Процесното разпореждане е издадено на основание чл.228 от ДОПК, който е включен в раздел ІV „Действия“ на глава ХV „Принудително
изпълнение“ от ДОПК. Този акт гарантира осъществяването на фактическия състав
на изпълнението върху вземания на длъжника от банки като един от способите за
принудително изпълнение по смисъла на чл.215, ал.1, т.1 от ДОПК, поради което попада
в категорията действия на публичния изпълнител, за които е предвидена
възможност да бъдат обжалвани по реда на глава ХVІІ от ДОПК. Неоснователно е становището на директора на ТД
на НАП – Варна, че разпореждането за изпълнение на запорно съобщение не
представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 – 4 от АПК, каквито се явяват ПНОМ и запорното съобщение, с които се създават права
или задължения или непосредствено се засягат права и законни интереси на
жалбоподателката. Всеки изпълнителен способ представлява съвкупност от
изпълнителни действия, които се извършват в определена от закона
последователност. Принудителното изпълнение върху вземанията на длъжника от банки
започва с налагането на запор, но продължава с издаването на разпореждане за
изпълнение на запорно съобщение. Целта на запора е запазване на актива и
насочване на изпълнението към него, но същинското принудително действие по
изпълнението е разпореждането по чл.228 от ДОПК. Именно този акт задължава банката
да прехвърли дължимата по изпълнителното дело сума по сметката на публичния
изпълнител, наложил запора, поради което неминуемо засяга правната сфера на
длъжника. Следователно оспореното разпореждане за изпълнение на запорно
съобщение е самостоятелно изпълнително действие със самостоятелни правни
последици, а не част от производството по издаването или
изпълнението на индивидуален административен акт, поради което не е изключено от административния контрол
за законосъобразност и жалбата срещу него е процесуално допустима като подадена
срещу годен за обжалване акт. Като е приел обратното, тълкувайки превратно
разпоредбите на ДОПК и АПК, решаващият орган е постановил едно неправилно и
незаконосъобразно решение, което
подлежи на отмяна. След отмяната му преписката следва да бъде върната на
директора на ТД на НАП - Варна, който следва да се произнесе по същество по жалбата на М. срещу разпореждането за изпълнение
на запорно съобщение.
На второ място,
неправилно и незаконосъобразно решаващият орган е приел, че жалбата срещу
разпореждането за разпределение е неоснователна, като се е позовал единствено
на действията на банката, която е прехвърлила сумата по набирателната сметка на
публичния изпълнител, приемайки, че тя е извън обхвата на ограничението на
чл.213 от ДОПК.
Законосъобразното
провеждане на принудителното изпълнение е задължение на публичния изпълнител,
който като орган на принудителното изпълнение
осъществява всички действия по обезпечаване и принудително изпълнение на
публични вземания съгласно разпоредбата на чл.167, ал.1 от ДОПК. Една от
гаранциите за това е спазването на изискванията на чл.213 от ДОПК, които
очертават имуществените обекти, които могат да послужат за удовлетворяване на
публичните вземания, като въвеждат забрани за принудително изпълнение върху
част от вещите и вземанията на длъжника. С оглед на това публичният изпълнител
е бил длъжен да извърши самостоятелна преценка дали вземанията, спрямо които е
насочил принудителното изпълнение, са несеквестируеми, да изиска информация от банката
за вида на средствата, постъпващи по сметката на жалбоподателката, и при
констатиране на условията по чл.213 от ДОПК да върне несеквестируемата част от преведените
по неговата сметка суми. Неоснователно е становището на административния орган,
че публичният изпълнител няма достъп до състоянието на банковата сметка на
длъжника и не може да установи произхода на постъпващите суми, поради което
спазването на правилото за превеждането след запора само на секвестируеми суми
е от компетентността на банката. Вярно е, че при налагането на запора публичният
изпълнител не може да знае какъв е произходът и характерът на сумите по
банковата сметка на длъжника, но негова е тежестта да провери за наличието на
установените в чл.213 от ДОПК критерии за вида на постъпилите по сметката суми
и за размера на секвестируемия доход. Преценката за несеквестируемост е в
служебните правомощия на публичния изпълнител, поради което той е длъжен да предприеме
всички необходими действия и мерки за изясняване на произхода на сумите, а не
да прехвърля отговорността за това на банката, чиито задължения по ДОПК се
свеждат до забраната да не извършва плащания на длъжника, придобивайки
качеството на пазач по отношение на запорираните суми. Неоснователно в мотивите
към решението е прието, че публичният изпълнител се е съобразил с данните в писмото
на ТБ “ЦКБ” АД, съгласно което преведената сума съставлява наличен авоар по
банковата сметка на длъжника, формиран от трудови възнаграждения, защото това
писмо е получено в ТД на НАП – Варна, офис – Добрич шест дни след извършеното
разпределение, поради което няма как публичният изпълнител да го е взел предвид
при издаване на оспореното разпореждане. Но дори и да се приеме, че публичният
изпълнител е бил запознат с тази информация преди да разпредели постъпилата
сума, то не е в компетентността на банката при изпълнение на запорното
съобщение да преценява дали сумите по сметката на жалбоподателката са
несеквестируеми и в какъв размер. Без правно значение са отбелязванията в
запорното съобщение, че при превеждане на суми по сметка на публичния
изпълнител банката е длъжна да съобрази разпоредбите на чл.213 от ДОПК. Вменяването
на подобни задължения на банката - платец не освобождава публичният изпълнител
от императивните предписания на закона да следи служебно за несеквестируемостта
на вземанията, спрямо които насочва принудително изпълнение. Разпореждането за разпределение
следва да бъде издадено едва след установяването на този факт, поради което събраните
в хода на съдебното производство доказателства относно произхода на преведената
сума не говорят за наличие на новооткрито обстоятелство или ново доказателство,
което не е могло да бъде известно при постановяване на акта или с което страната не е могла
да се снабди своевременно, а за неизпълнение на задълженията
на публичния изпълнител да установи секвестериуемото и несеквестируемото
имущество на длъжника.
Нелогични и противоречиви са мотивите към решението за недоказаност на твърденията
в жалбата относно произхода на разпределените суми, а и те се опровергават от
изслушаната по делото експертиза, която е дала категорично заключение, че
преведените по сметката на публичния изпълнител средства са част от еднократно
изплатената на жалбоподателката сума от фонд “Безработица”. Сам решаващият орган е приел, че обезщетението за безработица
и преведените по сметката на публичния изпълнител суми са постъпили в банковата
сметка на жалбоподателката преди 2014г., позовавайки се на двете писма от
банката, както и на приложеното към жалбата извлечение от сметка, поради което
не е ясно защо след това е счел, че липсата на данни за движението на парични
средства по сметката след 07.01.2014г. (крайната дата на банковото извлечение) не
може да обоснове извод за сочения в жалбата произход на процесната сума. Не
може да се сподели доводът в решението, че преводът по сметката на публичния
изпълнител е извършен след приспадане на несеквестируемите суми по чл.213 от ДОПК, защото в такъв случай банката би трябвало да е изпълнила запора още през
2014г., когато е получила запорното съобщение, тъй като се касае за вземания на
длъжника от един и същ период, предхождащ налагането на запора. При наличието
на две противоречиви писма от банката, в първото от което се казва, че набраните
до момента на налагането на запора суми по банковата сметка на длъжника са
несеквестируеми, тъй като са от обезщетение за безработица, а във второто от
тях, че част от същите тези суми са секвестируеми, тъй като са от изплатени
трудови възнаграждения в размер над 250 лева, публичният изпълнител е бил
длъжен да извърши нужните проверки, за да изясни какъв е действителният
характер на вземанията по банковата сметка на длъжника и едва след това да
прецени каква е секвестируемата част от тях, за да пристъпи към нейното
принудително събиране. Като не е сторил това и е пристъпил направо към
разпределение на постъпилите суми, публичният изпълнител е допуснал съществено
процесуално нарушение, което е довело и до неправилно приложение на материалния
закон.
Неоснователно е възражението на ответника, и то направено едва с писмения
отговор по жалбата, че съгласно указанията, дадени в т.13 от ТР № 2/2013г. на
ОСГТК на ВКС, изплатената от НОИ сума в размер на 8965, 25 лева се е
трансформирала в спестявания на длъжника и представлява годен обект на
принудително изпълнение, тъй като е постъпила по банковата сметка на М. на
16.12.2013г., докато запорът върху тази сметка е наложен три месеца по-късно. Тълкуването
на ВКС по отношение на несеквестируемостта на доходите, получени по сметка в
банка, намерило законодателно отражение и в разпоредбата на чл.446а от ГПК, се
отнася само за периодичните месечни плащания, необходими за издръжката на
длъжника в текущия месец на получаването им, а не и за целево предоставяните
средства от социален характер, които се изплащат еднократно, каквато е и преведената
по запора сума.
Неоснователно е и възражението на ответника, че еднократно изплатената на
жалбоподателката сума от фонд „Безработица“ няма характер на несеквестируемо вземане, тъй като
не представлява обезщетение за безработица по смисъла на КСО. Вярно е, че тази
сума не е обезщетение за безработица по смисъла на чл.54а и сл. от КСО, което е
несеквестируемо вземане съгласно чл.213, ал.2, т.1 от ДОПК, но може да се третира
като помощ при безработица, която е несеквестируемо вземане съгласно чл.213,
ал.2, т.2 от ДОПК.
Преференцията по чл.47, ал.1 от ЗНЗ дава възможност на безработното лице с
право на парично обезщетение за безработица, което желае да започне стопанска дейност
да получи за сметка на фонд “Безработица”
еднократна парична сума след одобряване на бизнес проект от Агенцията по
заетостта и подадена от него молба, че желае да получи еднократна парична сума
вместо парично обезщетение за безработица при условията на КСО и съгласно
сключен договор между дирекция “Бюро по труда” като поделение на Агенцията по
заетостта, ТП на НОИ и безработното лице. В договора се вписва размерът на
еднократната парична сума, определена от датата на сключването му до края на
периода за изплащане на паричното обезщетение, правата и задълженията на
страните и санкциите при неизпълнение. За прекратяване изплащането на
отпуснатото парично обезщетение за безработица от датата на сключване на
договора по чл.47 от ЗНЗ се издава разпореждане от компетентното длъжностно
лице в ТП на НОИ и се постановява изплащане на еднократна парична сума, което
става по общия ред за изплащане на паричните обезщетения за безработица.
Вземайки предвид целите
и източника на това плащане, следва да се приеме, че еднократната парична сума
има характер на социално плащане от държавния бюджет и се подчинява на същия
режим като социалните помощи, предоставяни от държавния и общинския бюджет, върху
които не се допуска принудително изпълнение на основание чл.213, ал.2, т.2 от ДОПК. Сумата се предоставя целево с оглед качеството и личността на лицето (безработно
лице с право на парично обезщетение за безработица), когато са изпълнени
определени изисквания, има предназначение да служи за реализиране на целите и
политиките за насърчаване на заетостта по специалния ЗНЗ, поради което е обект
на специален режим и не е секвестируем доход. Обстоятелството, че тя се изплаща
еднократно, не променя нейния социален характер, защото се предоставя от фонд
“Безработица” вместо обезщетението за безработица, като за отпускането й се
предвиждат отделни публични средства от държавния бюджет. Да се приеме
обратното, би означавало да се възпрепятства безработното лице да изпълни
основните си задължения по договора да развива самостоятелна стопанска дейност
по одобрения бизнес проект, както и да се осуети осъществяването на целите и
задачите на ЗНЗ, като се пренебрегне социалната функция на еднократната парична
сума и личния обхват на нейното приложно поле.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че предприемайки действия по
разпределение на постъпилите суми, без да провери тяхната несеквестируемост
съобразно критериите по чл.213 от ДОПК, публичният изпълнител е постановил едно
неправилно и незаконосъобразно разпореждане за разпределение, което заедно с
потвърждаващото го решение на директора на ТД на НАП – Варна следва да бъде
отменено.
Сумите по разпределението следва да
бъдат възстановени от НАП, тъй като са събрани от неподлежащи на принудително
изпълнение постъпления. Поради това след отмяната на актовете преписката следва
да бъде върната на публичния изпълнител за произнасяне по искането на
жалбоподателката за възстановяване на сумата в размер на 1079, 96 лева съобразно
мотивите към настоящото решение.
Същото се отнася и за възражението на жалбоподателката за изтекла
погасителна давност по отношение на публичните задължения, посочени в
разпореждането за разпределение. Това възражение не е включено в предметните
предели на разпореждане с изх.№ С190008-137-0000291/18.01.2019г. за частично
прекратяване на производството, видно и от мотивите към оспореното решение,
поради което преписката следва да бъде върната на публичния изпълнител да се
произнесе по него с оглед на спазване на приложимия процесуален ред.
В съответствие с изхода от делото и на основание чл.161, ал.1 от ДОПК
жалбоподателката има право на
разноски в размер на 410 лева съобразно представения
списък на разноски. На същото основание на ответника не се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от
горното и на основание чл.268, ал.2, във вр. чл.160, ал.3 от ДОПК, Добричкият
административен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
32/08.02.2019г. на директора на ТД на НАП – Варна в частта, в която е оставена
без разглеждане жалбата на М.И.М. *** срещу
разпореждане за изпълнение на запорно съобщение с изх. №
С190008-029-0000589/14.01.2019г., издадено от старши публичен изпълнител в
дирекция “Събиране” при ТД на НАП – Варна, отдел “Публични вземания”, сектор
ОСПВ Добрич, и е прекратено производството по нея.
ВРЪЩА преписката на директора на ТД на НАП – Варна за произнасяне по
същество по жалбата на М.И.М. *** срещу разпореждане за изпълнение на
запорно съобщение с изх. № С190008-029-0000589/14.01.2019г., издадено от старши
публичен изпълнител в дирекция “Събиране” при ТД на НАП – Варна, отдел
“Публични вземания”, сектор ОСПВ Добрич.
ОТМЕНЯ решение № 32/08.02.2019г. на директора на ТД на НАП – Варна в частта, в която е оставена
без уважение жалбата на М.И.М. *** срещу
разпореждане за разпределение с изх.№ С190008-125-0011494/16.01.2019г. на
старши публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна, отдел
„Публични вземания“, сектор ОСПВ – Добрич.
ОТМЕНЯ разпореждане за разпределение с изх.№ С190008-125-0011494/16.01.2019г. на
старши публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна, отдел
„Публични вземания“, сектор ОСПВ – Добрич.
ВРЪЩА преписката на публичния
изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Добрич, за произнасяне по направеното възражение
за изтекла погасителна давност, както и по искането за възстановяване на сумата
в размер на 1079, 96 лева съобразно с указанията, дадени в мотивите към
настоящото решение.
ОСЪЖДА ТД на НАП –
Варна да заплати на М.И.М., с ЕГН **********,***, кантора № 10, сумата 410 лева, съставляващи сторени разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на обжалване.
Административен
съдия :