№ 408
гр. София, 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Дора Д. Михайлова
Членове:Евгения Т. Генева
Ирина Р. Славчева
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело
№ 20221800500005 по описа за 2022 година
С решение № 244 от 31.10.2019 год. по гр. дело № 1168/2017 год. И.ският районен
съд е признал за установено, че М. Б. М. от гр. И. дължи на Община И. сумата 5083,33 лева,
представляваща неплатен наем по договор за отдаване под наем на земеделска земя от
общинския поземлен фонд, сключен на 22.05.2015 год., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 28.07.2017 год. – датата на депозиране на заявление по ч.гр.д. №
808/2017 год. на ИРС до погасяване на задължението, както и сумата 611,28 лева –
мораторна лихва върху главницата за периода 23.05.2016 год. – 28.07.2017 год., като е
отхвърлил иска за заплащане на мораторна лихва за разликата над 611,28 лева до пълния
предявен размер от 724,82 лева, по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
232, ал. 2 вр. чл. 228 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Оветницата е осъдена да заплати на ишеца и
сумата 493,49 лева, представляваща направени деловодни разноски, съобразно уважената
част от исковете, а ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 13,68 лева разноски,
съобразно отхвърлената част от иска.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответницата в
частта, с която са уважени предявените срещу нея искове с твърдения, че същото е
незаконосъобразно, тъй като противоречи на материалния закон и на събраните по делото
доказателства. Моли съда да го отмени и вместо него да постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявения иск.
1
Ищецът оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението на районния съд.
В исковата молба се твърди, че на 22.05.2015 год. на основание чл. 37и, ал. 12 от
ЗСПЗЗ и в изпълнение на т. 3 от Решение № 745/24.03.2015 год. на ОбС-И., Община И.
сключила с ответницата договор за временно и възмездно ползване на земеделски земи от
общинския поземлен фонд, както следва: имот № 113002 в землището на гр. И., местност
„С.“ с площ 132,888 дка; имот № 119001 в землището на гр. И., местността „С.“ с площ
203,037 дка; имот № 120001 в землището на гр. И., местността „П.“ с площ 139,320 дка и
имот № 000205 в землището на с. М. с площ 47,269 дка, като договорът е сключен за срок от
една година срещу годишен наем в размер общо на 5083,33 лева, представляваща по-
високата сума между средното годишно рентно плащане за съответното землище съгласно
протокол по § 2е от ДР на ЗСПЗЗ от 15.01.2015 год. и цената, определена с Тарифата за
базисните минимални цени за отдаване под наем на имоти – общинска собственост, приета
от Общински съвет – И., а именно: за землището на гр. И. ЕКАТТЕ 32901 – 10 лв./дка
съгласно протокол по § 2е от ДР на ЗСПЗЗ от 15.01.2015 год.; за землището на с. М.
ЕКАТТЕ 48369 – 7 лв./дка. съгласно протокол по § 2е от ДР на ЗСПЗЗ от 15.01.2015 год.
Сочи се, че наемната вноска е следвало да бъде заплатена от наемателя до изтичане срока на
договора – 22.05.2016 год., съгласно чл. 3, ал. 2 от договора. Наемателката е канена два пъти
да погаси доброволно задължението си със съобщения изх. № 94.0-33/05.07.2016 год. и изх.
№ 91.00-3/06.02.2017 год., но същата не го е изпълнила. За процесните вземания е издадена
заповед за изпълнение № 577/04.08.2017 год. по ч.гр. дело № 808/2017 год. на РС-И., срещу
която е подадено възражение по чл. 414 от ГПК, което обуславя и правен интерес от
предявените установителни искове.
Ответницата не е представила писмен отговор на исковата молба в срока по чл. 131
от ГПК. В първото о.с.з. на 06.02.2018 год. ответницата чрез адв. Г. е оспорила предявените
искове с възражението, че ищецът не е отдал процесните имоти в състояние, в което същите
да могат да се ползват по предназначение, като общината преди подписване на договора не е
полагала грижите на добър стопанин и имотите не представляват пасища с храсти, а са с
трайни насаждения – дървета, като в имотите единствено може да се извършва дърводобив.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на
страните, Софийският окръжен съд прие за установено следното от фактическа страна:
С договор за наем от 22.05.2015 год. Община И. е предоставила на М. М. за временно
възмездно ползване /под наем/ земя от общинския поземлен фонд, както следва: имот №
113002 в землището на гр. И., местност „С.“ с площ 132,888 дка; имот № 119001 в
землището на гр. И., местността „С.“ с площ 203,037 дка; имот № 120001 в землището на гр.
И., местността „П.“ с площ 139,320 дка и имот №000205 в землището на с. М. с площ 47,269
дка, като договорът е сключен за срок от една година срещу годишен наем в размер общо на
5083,33 лева, представляваща по-високата сума между средното годишно рентно плащане за
съответното землище съгласно протокол по § 2е от ДР на ЗСПЗЗ от 15.01.2015 год. и цената,
определена с Тарифата за базисните минимални цени за отдаване под наем на имоти –
общинска собственост, приета от Общински съвет – И., а именно: за землището на гр. И.
2
ЕКАТТЕ 32901 – 10 лв./дка съгласно протокол по § 2е от ДР на ЗСПЗЗ от 15.01.2015 год.; за
землището на с. М. ЕКАТТЕ 48369 – 7 лв./дка. съгласно протокол по § 2е от ДР на ЗСПЗЗ от
15.01.2015 год. Наемателят се е задължил да изплати на наемодателя наемната цена до
изтичането на срока на договора /чл. 3, ал. 2/. Наемодателят е поел задължението да
предостави на наемателя земеделската земя в състоянието, в което се намира, както и да
осигурява безпрепятственото й използване. Посочено е също така, че наемодателят не
отговаря за недостатъците на земята, ако към момента на подписване на договора
наемателят е знаел или е могъл да узнае за тяхното съществуване /чл. 4 от договора/.
Със съобщение изх. № 94.0-33/05.07.2016 год., получено от ответницата на 07.07.2016
год., същата е поканена от Община И. да заплати дължимия наем по договора от 22.05.2015
год. в размер на 5083,33 лева в 14-дневен срок с предупреждение, че при неизпълнение в
този срок наемодателят ще пристъпи към събиране на вземането по съдебен ред.
Според заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза на в.л.
Поибренски от 02.04.2018 год. мораторната лихва върху неизплатената наемна цена по
договора – 5083,33 лева за периода 23.05.2016 год. – 28.07.2017 год. възлиза на 611,28 лева.
Видно от справка от 28.03.2018 год. на ДФЗ за процесните имоти ответницата М. М. е
подала заявления за подпомагане по схемите и мерките на директните плащания за
кампания 2015 и кампания 2016. Общата изплатена на ответницата сума по направление
„Възстановяване и поддържане на затревени площи с висока природна стойност“,
представляваща сбор от изплатеното финансово подпомагане по направлението през
годините, предхождащи годината на прекратяване на ангажимента, е в размер на 5117 лв.
Въз основа на влязъл в сила акт за прекратяване на агроекологичния ангажимент по мярка
10 „Агроекология и климат“ от ПРСР 2014-2020 с изх. № 01-6500/7085 от 03.11.2017 год. М.
М. е поканена да възстанови сумата в пълен размер на основание чл. 18, ал. 4, б. „а“ от
Наредба № 7 от 24.02.2015 год.
По делото са представени и извадки от КВС в землището на гр. И. и д. М. за
процесните имоти, предмет на сключения между страните договор за наем.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи от
правна страна:
Предявените установителни искове за признаване съществуването на вземането на
ищеца са допустими. Това е така, тъй като при успешно проведено заповедно производство
и при евентуално уважаване на иска по чл. 422 от ГПК заповедта за изпълнение влиза в сила
и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, без да е необходимо осъдително решение
на съда.
Исковете са с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 232, ал. 2 вр чл. 228 и чл.
86 от ЗЗД.
Съгласно чл. 232, ал. 2 от ЗЗД наемателят е длъжен да заплаща наемната цена и
разходите, свързани с ползването на наетата вещ. Съдът намира за установено от
представения по делото договор за наем от 22.05.2015 год., че между страните по делото е
3
съществувало наемно правоотношение, по силата на което ответницата като наемател е
ползвала предоставените й от ищеца четири броя земеделски земи срещу определена наемна
цена в размер общо на 5083,33 лева за срока на действие на договора /една година/, платими
до изтичането на срока на договора – 22.05.2016 год. При доказаност на основанието –
юридическия факт, от който произтича вземането на ищеца, в тежест на ответника е да
проведе успешно пълно доказване, че е изплатил дължимите суми – нещо, което по делото
не е направено.
Съдът намира за неоснователни възраженията на ответницата за недължимост на
сумата поради неизпълнение на договорните задължения от страна на наемодателя поради
това, че не е отдал процесните имоти в състояние, в което същите да могат да се ползват по
предназначение – като пасища.
Съгласно чл. 230 от ЗЗД, ако не е уговорено друго, наемодателят е длъжен да предаде
вещта в състояние, което отговаря на ползуването, за което е наета. Ако вещта не е
предадена в надлежно състояние, наемателят може да иска поправянето й или съразмерно
намаление на наемната цена или да развали договора, както и да иска обезщетение във
всички случаи. Наемодателят не отговаря за недостатъците на наетата вещ, които
наемателят е знаел или при обикновено внимание е могъл да узнае при сключването на
договора. Последната разпоредба, изключваща отговорността на наемодателя, е
инкорпорирана и в сключения между страните договор /чл. 4, ал. 2/. Страните по делото не
са уговорили в какво състояние е следвало да бъдат предадени имотите, предмет на
договора. Дори да беше установено наличието на твърдяните недостатъци и невъзможността
предоставените под наем земеделски земи - пасища, да се ползват по предназначението им с
оглед наличието на трайни насаждения – дървета /обстоятелство, което по делото не беше
доказано/, то наемателят е могъл да узнае за тяхното съществуване и да пристъпи към
разваляне на договора до изтичането на неговия срок или да иска намаляване на наемната
цена, което по делото не е направено. Напротив, установи се по несъмнен начин волята на
наемателя да ползва предоставените под наем земи, което следва от факта, че за процесните
имоти ответницата М. М. е подала заявления за подпомагане по схемите и мерките на
директните плащания за кампания 2015 и кампания 2016, като общата получена от нея сума
по направление „Възстановяване и поддържане на затревени площи с висока природна
стойност“ е в размер на 5117 лв. Недоказани, но и правноирелевантни за настоящия спор са
причините, довели до прекратяване на ангажимента по проекта и необходимостта
ответницата да възстанови сумата в пълен размер, на основание чл. 18, ал. 4, б. „а“ от
Наредба № 7 от 24.02.2015 год. С оглед това, ответницата дължи на ищеца сумата 5083,33
лева – неплатена наемна цена по договора, ведно с мораторна лихва за периода от 23.05.2016
год. /изтичане на срока на договора/ до 28.07.2017 год. – датата на подаване на заявлението
в заповедното производство. Това е така, тъй като съгласно чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, когато денят
за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му.
В случая крайният срок за заплащане на наемната цена е датата на изтичане на срока на
договора /чл. 3, ал. 2/, поради което следва да се приеме, че денят за изпълнението е
4
определен и от датата на прекратяване на договора длъжникът е изпаднал в забава, респ.
дължи обещетение върху неизплатената главница в размер на законната лихва до
окончателното изплащане.
Други оплаквания, освен неправилност на обжалваното решение поради
недоказаност на изпълнението от страна на наемодателя, не са направени в подадената в
срока за обжалване въззивна жалба /вх. № 2336/17.03.2020 год. по описа на СОС/. В срока за
отстраняване нередовностите на въззивната жалба, предоставен от въззивния съд въз основа
на указанията в отменителното решение на ВКС на РБ от 15.12.2021 год. по гр.д. №
1744/2021 год. по реда на чл. 307 от ГПК, а именно – за подписване на въззивната жалба от
ответницата или от надлежно упълномощен от нея адвокат, е подадена нова въззивна жалба
вх. № 5798/24.08.2022 год., в която се навеждат нови оплаквания и се правят за пръв път
доказателствени искания. Съдът намира, че оплакванията в тази жалба и направените с нея
доказателствени искания са преклудирани, тъй като същата е подадена след изтичане на
срока за въззивно обжалване. В първоинстанционното производство ответницата е била
представлявана от адв. Г., която е била надлежно упълномощена за тази инстанция
/пълномощно на л. 60 по делото/. Същата е получила препис от постановеното решение на
И.ския районен съд на 04.11.2019 год., видно от приложеното съобщение на л. 107 по гр.д.
№ 1168/2017 год. на ИРС. Независимо, че адв. Г. не е била надлежно упълномощена за
въззивното производство, същата е имала представителна власт да получи препис от
постановеното решение на ИРС. Това е така, тъй като производството в съответната
инстанция приключва с постановяване на крайния съдебен акт и съобщаването му на
страните, когато този акт подлежи на обжалване. При разглеждане на делото съдът дължи
извършването на предвидените в закона процесуални действия и произнасяне по исканията
на страните или служебно във връзка с движението, спирането или прекратяването на
производството. Съдът, разглеждащ делото в конкретната инстанция, дължи и изпращане и
връчване на съобщения и книжа до страните за процесуалните действия, извършени в тази
инстанция от насрещната страна или от съда, с цел обезпечаване възможността на всяка
страна да се подготви и осъществи защитата на своето право. Следователно процесуалните
действия, дължими от съда, разглеждащ делото в съответната инстанция, не се изчерпват с
постановяване на крайния съдебен акт, а съдът е задължен и да връчи препис от него на
страната, а съгласно чл. 39, ал. 1 ГПК при наличие на посочен съдебен адресат или на
пълномощник по делото, упълномощен за тази инстанция - на това лице или на
пълномощника. Поради това представителната власт на пълномощника, упълномощен за
осъществяване на процесуално представителство само в определена съдебна инстанция,
включва и получаване на препис от съдебния акт, с който приключва делото в тази
инстанция. В този смисъл е и трайната съдебна практика - Определение № 315 от 23.06.2016
г. на ВКС по ч. т. д. № 222/2016 г., II т. о. и др. С оглед това втората „въззивна жалба“ вх. №
5798/24.08.2022 год. е просрочена, като подадена след изтичане на срока за въззивно
обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК, считано от връчването на решението, който е изтекъл на
18.11.2019 год. Поради това и направените с тази жалба оплаквания и доказателствени
искания са преклудирани. Независимо от това, за пълнота на изложението настоящият
5
състав намира, че и наведените оплаквания във втората въззивна жалба са несъстоятелни. В
първоинстанционното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения,
обуславящи допустимост на поисканите от въззивника доказателства – разпит на свидетел и
изискване от насрещната страна на снимков материал на процесните имоти във въззивното
производство /чл. 266, ал. 3 от ГПК/. Тези доказателствени искания е следвало да бъдат
направени в проведеното о.с.з. на 06.02.2018 год. пред районния съд, когато на страните е
предявен окончателния доклад по делото по чл. 146 от ГПК, поради което отправянето им в
по-късен момент до съда /от адв. Г. в о.с.з. на 10.04.2018 год./ е преклудирано и правилно е
било отхвърлено от районния съд. Съгласно чл. 143, ал. 2 от ГПК в първото открито съдебно
заседание ищецът може да поясни и допълни исковата молба, както и да посочи и представи
доказателства във връзка с направените оспорвания от ответника, а ответникът - да посочи и
представи нови доказателства, които не е могъл да посочи и представи с отговора на
исковата молба, а според ал. 3 на същата разпоредба страните са длъжни да направят и
обосноват всичките си искания и възражения и да вземат становище по твърдените от
насрещната страна обстоятелства. Следователно крайният срок, в който ответницата е
следвало да направи доказателствените си искания в първоинстанционното производство, е
до датата на първото открито съдебно заседание, при липса на поискан от нея и предоставен
от съда допълнителен срок за доказателствени искания, на основание чл. 144, ал. 1 от ГПК.
С оглед това районният съд правилно е отхвърлил направените в о.с.з. на 10.04.2018 год.
доказателствени искания от ответницата чрез нейния пълномощник, поради настъпила
преклузия. При липса на допуснати процесуални нарушения от районния съд при събиране
на доказателствата, неоснователни се явяват и доказателствените искания в подадената след
срока за обжалване въззивна жалба, които са отхвърлени от настоящата инстанция в
проведеното открито съдебно заседание на 02.11.2022 год.
По изложените съображения съдът намира, че предявените установителни искове са
основателни и следва да бъдат уважени, като бъде признато за установено, че М. Б. М. от гр.
И. дължи на Община И. сумата 5083,33 лева, представляваща неплатен наем по договор за
отдаване под наем на земеделска земя от общинския поземлен фонд, сключен на 22.05.2015
год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.07.2017 год. – датата на
депозиране на заявление по ч.гр.д. № 808/2017 год. на ИРС до погасяване на задължението,
както и сумата 611,28 лева – мораторна лихва върху главницата за периода 23.05.2016 год. –
28.07.2017 год. /съгласно заключението на вещото лице/, по исковете с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 232, ал. 2 вр. чл. 228 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. При този изход на спора
ответницата следва да заплати на ищеца и сумата 493,49 лева, представляваща направени
деловодни разноски в първоинстанционното производство, съобразно уважената част от
исковете, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Тъй като изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на районния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на
въззиваемия и сумата 300 лева, представляваща разноски за юрисконсултско
6
възнаграждение във въззивното производство и в производството по отмяна по реда на чл.
307 от ГПК, на основание чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ вр. чл.
37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Воден от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 244 от 31.10.2019 год. по гр. дело № 1168/2017 год. на
И.ския районен съд в ЧАСТТА, с която съдът е признал за установено, че М. Б. М. от гр. И.
дължи на Община И. сумата 5083,33 лева, представляваща неплатен наем по договор за
отдаване под наем на земеделска земя от общинския поземлен фонд, сключен на 22.05.2015
год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.07.2017 год. – датата на
депозиране на заявление по ч.гр.д. № 808/2017 год. на ИРС до погасяване на задължението,
както и сумата 611,28 лева – мораторна лихва върху главницата за периода 23.05.2016 год. –
28.07.2017 год., по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 232, ал. 2 вр. чл.
228 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, както и в частта, с която ответницата е осъдена да заплати на
ишеца сумата 493,49 лева, представляваща направени деловодни разноски, съобразно
уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА М. Б. М. ЕГН ********** от гр. И. да заплати на Община И. сумата 300
лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство и в производството по отмяна по реда на чл. 307 от ГПК, на основание чл. 25,
ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ вр. чл. 37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7