№ 7
гр. Кюстендил , 01.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ в публично заседание на
втори март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ваня Д. Богоева
Членове:Веселина Д. Джонева
Евгения Х. Стамова
при участието на секретаря Любка Е. Николова
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20201500500410 по описа за 2020 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „ Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от К. С. С. с ЕГН **********, с адрес:
гр.***, ул.„***“ №5, чрез особения й предсатвител адв.М.Ч. от АК-Кюстендил, против решение
№360 от 29.06.2020г., постановено от Районен съд (РС) – Дупница по гр.д.№1021/2019г. по описа
на същия съд.
С обжалваното решение съдът е признал за установено по отношение на К. С. С., че
дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с адрес гр. София, бул. „*** № 25, офис сграда
***, ет.2, офис 4, суми по отпуснат кредит, а именно: 621.11 лева – главница, 67.44 лева –
договорна лихва, 28.16 лева – такса и 483.51 лева – такса за услуга „Кредит у дома“, ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението, както и е осъдил К.С. да заплати на
дружеството сумата от 655 лева, представляваща деловодни разноски.
Претендира се отмяна на съдебния акт и постановяване на решение, с което исковите
претенции за горните суми да бъдат отхвърлени. Твърди се, че първоинстанционното решение е
незаконосъобразно и неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон. Прави се оплакване, че
неправилно ДнРС е приел, че С. е била уведомена на извършеното прехвърляне на вземането,
поради което последното няма действие спрямо нея. Сочи се, че съгласно чл.99 ал.4 от ЗЗД
уведомяването следва да изхожда от цедента, а в случая такова не е налице. Изтъква се, че не е
ясно как е формирано задължението по кредита, като в претенцията за главница са включени
няколко компонента, а плащане по споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, произтичало от отделна, самостоятелна сделка, относно дейстителността на която се
възразява, като се твърди, че същата противоречи на добрите нрави и е нищожна, поради липса на
еквивалентност на престациите. Принципът за добросъвестност, според въззивницата, е бил
1
нарушен и при определяне размера на договорната лихва, която се счита, че е и в противоречие с
чл.19 от ЗПК, според който ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута. Твърди се, че в случая ГПР по сключения
договор, в това число и допълнителния пакет услуги, надхвърля така определения максимално
допустим размер, поради което клаузата за възнаградителна лихва се явява нищожна. Твърди се, че
плащане по договора за кредит не се следва, тъй като същият не отговарял и на някои от
изискванията на чл.11 от ЗПК, поради което същият се явявал недействителен изцяло.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, чрез пълномощника ю.к.***, е подал отговор на същата. В отговора се изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба и за правилност, обоснованост и
законосъобразност на решението, което се моли същото да бъде потвърдено. Твърди се, че съдът
правилно приел наличието на надлежно уведомяване на ответницата за извършената цесия,
предвид представените доказателства за изпратени две уведомителни писма, както и прилагането
на копия от такива към исковата молба, с връчването на които следва да се счита, че
уведомяването е било извършено в рамките на съдебното производството, което според съдебната
практика е допустимо, включително и в хипотеза на връчване на особен представител,
правомощията на който допускат приемане на подобно изявление. Въззиваемото дружество
възразява и срещу твърденията за нищожност на отделни договорни клаузи, като излага доводи за
липса на накърняване на добрите нрави и за договаряне на лихва в размер, надхвърлящ
максимално допустимия от ЗПК. Твърди се, че ответницата при сключване на договора е получила
необходимата преддоговорна информация, разяснени са й били всички разходи по кредита, в т.ч. и
таксата за услугата „Кредит у дома“, с която се е съгласила, както и е приела да заплати такса за
оценка на кредитното досие в размер на 50 лева. В отговора се сочи още, че сключеният договор
отговаря на всички императивни изисквания на чл.11 от ЗПК, както и, че ГПР по договора
съответства на изискването на чл.19 ал.4 от ЗПК. Претендират се разноски.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и съобразно
правомощията си, въззивният съд приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и
срещу подлежащ на инстанционен въззивен контрол акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
Производството по делото е било образувано по предявени от „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД против К. С. С. с ЕГН **********, искове по реда на чл.422 от ГПК за
установяване на вземането му по издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№212/2019г. по описа
на РС-Дупница, произтичащо от договор за потребителски кредит с №********* от 18.08.2016г.,
сключен между „***“ ООД /понастоящем „***“ ЕООД/, като кредитодател, и К. С. С., като
кредитополучател, вземанията по който са били прехвърлени от кредитодателя на „***т“ ООД с
договор от 01.07.2017г., в последствие с подписано на 01.06.2018г. Приложение I към
Допълнително споразумение от 01.11.2017г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16.11.2010г. – прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ООД (понастоящем
ЕАД), в това число: 621.11 лева, представляващи главница по договора; 67.44 лева,
представляващи договорна лихва за периода от 18.02.2017г. до 14.10.2017г.; 28.16 лева,
представляващи такса за оценка на досие; 145.13 лева – такса за услуга „Кредит у дома“ за периода
от 18.022017г. до 14.10.2017г.; 338.38 лева – такса за услуга „Кредит у дома“ за периода от
25.02.2017г. до 14.10.2017г. и 99.14 лева – обезщетение за забава за периода от 19.02.2017г. до
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на
вземането.
В отговора на исковата молба, подаден от особения представител на С.– адв.М.Ч., са
направени множество оспорвания на исковете, сред които и възражение за недействителност на
договора за кредит, поради противоречието му с изискванията на чл.11 от ЗПК. Направени са и
2
оплаквания, касаещи нищожност на споразумението за закупуване на пакт за допълнителни
услуги, оспорено е и надлежното уведомяване на длъжника за извършената цесия.
Районният съд, след като е приел представените от ищеца документи в заверени преписи
и е изслушал заключение на вещо лице, е уважил исковете изцяло (като по отношение на този за
установяване на вземане за обезщетение за забава в размер на 99.14 лева не се е произнесъл, но в
срока по чл.250 ал.1 от ГПК никоя страна не е поискала допълването му). Съдът е констатирал
сключването на договор за кредит, неиздължаване от страна на ответника на сумите по
погасителния план, извършването на цесия, като е посочил, че процесуалното бездействие на
ответника ще доведе до неговото осъждане.
КнОС приема от правна страна следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Преценено по същество, решението на
ДнРС е неправилно и като такова следва да се отмени изцяло, а предявените искове – да се
отхвърлят като неоснователни.
Ищецът е претендирал изпълнение въз основа на договор за потребителски кредит с
№********* от 18.08.2016г., сключен между „***“ ООД /понастоящем „***“ ЕООД/, като
кредитодател, и К. С. С., като кредитополучател, вземането по който твърди да му е било
прехвърлено с договор за цесия.
Преди да се търси отговор на въпроса дали конкретното вземане е било цедирано и дали
цесията е била надлежно съобщена на длъжника, трябва да се прецени дали вземането по договора
въобще е съществувало, като се отчете, че процесното заемно правоотношение, с оглед качеството
на кредитополучателя-физическо лице, по своята правна характеристика представлява договор за
потребителски кредит, за който са приложими общите правила на Закона за задълженията и
договорите, правилата на специалния Закон за потребителския кредит, както и - с оглед качеството
на кредитополучателя на „потребител“ – нормите на Закона за защита на потребителите.
Договорът, на който ищецът е основал вземанията си, е бил сключен при действието на
Закона за потребителския кредит, поради което при преценката за основателността на исковете
съдът следва да съобрази и съответствието на договора с императивните разпоредби на този
закон.
Съгласно разпоредбата на чл.9 ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит
под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор,
посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12
и т.20 и ал.2 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да
следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не
е въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с т.1
на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
При извършената служебна проверка относно действителността на сключения между
страните договор и като взе предвид наведените в тази насока правни доводи от процесуалния
представител на ответника, понастоящем жалбоподател, въззивният съд констатира, че в случая не
е спазено предписанието на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
От приложения към исковата молба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД договор
за потребителски кредит се констатира, че същият е изготвен на разбираем език и съдържа
3
посочване на датата и мястото на сключването му, вида на предоставения кредит, данни относно
страните, данни относно срока на договора за кредит, посочване на общия размер на кредита и
условията за усвояването му, условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, инкорпориран в договора, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, информация за правото на
кредитополучателя при погасяване на главницата по срочния договор за кредит да получи при
поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, както и
информация относно наличието на право на отказ от договора и относно срока и условията за това.
От представения договор за потребителски кредит, се установява, че кредитодателят е
предоставил на С. сума в размер на 1000.00 лева срещу насрещното задължение на същата, като
кредитополучател, да върне сума в общ размер на 2100.22 лева, от които: 1000.00 лева – главница;
197.25 лева – договорна лихва, съгласно фиксиран лихвен процент от 31.82 % годишно; 50.00 лева
– такса за оценка на досие и 852.97 лева – такса за услугата „Кредит у дома“, като връщането се
извърши разсрочено, на седмични вноски, общо 60 на брой, при първо плащане, дължимо на
27.08.2016г., всяко плащане – на стойност от 35.01 лева, с изключение на последното, което е в
размер на 34.63 лева, като плащанията са дължими в ден от седмицата – сряда. От съдържанието
на така представения договор, настоящият съд формира извод, че в договора ясно е посочен
фиксирания лихвен процент на годишна база – 31.82 % и стойностното му парично изражение
спрямо главницата, а именно – 197.25 лева. При положение, че лихвеният процент е фиксиран, не
се е следвало посочване в договора на условия, процедури, механизми или други обстоятелства,
визирани в законовата разпоредба на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК, тъй като същите касаят хипотези на
прилагане на различни лихвени проценти в срока на действие на договора, каквито в случая не са
налице. Може да се заключи, че размерът на възнаградителната лихва при договорения фиксиран
лихвен процент не противоречи на закона или на добрите нрави.
Констатира се несъответствие на договора с императивното изискване на чл.11 ал.1 т.10
от ЗПК, съгласно което договорът за потребителски кредит трябва да съдържа данни относно
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1
към ЗПК начин.
От представения с исковата молба договор за потребителски кредит е видно, че в същия е
посочен годишен процент на разходите, равняващ се на 48.00 %. Никъде в договора не е посочено
какви са взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите. Същевременно, законовата норма въвежда задължително изискване към съдържанието
на договора за потребителски кредит, което законодателят е приел, че е до такава степен
съществено, че неспазването му влече недействителност на целия договор. В този смисъл е
разпоредбата на чл.22 от ЗПК, според която когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11
ал.1 т.7-т.12 и т.20, както и чл.12 ал.1 т.7 – т.9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
В обобщение може да се посочи, че според въззивния съд, претендираните от ищеца
вземания се основават на договор за потребителски кредит, който не отговоря на изискването на
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК – несъответствие, очертаващо недействителността на договорното
правоотношение, с оглед предписанието на чл.22 от ЗПК.
Като е признал за установено съществуване на вземания в полза на ищеца, основани на
неизпълнение на задължения по договор, който е недействителен, районният съд е постановил
неправилен съдебен акт, който следва да се отмени изцяло – страните по нищожен договор не
дължат престации по него.
Разпоредбата на чл.23 от ЗПК, според която когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
4
лихва или други разходи по кредита, не може да бъде приложена в настоящия случай, тъй като
това би било в противоречие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес (чл.6 от
ГПК). Същата е проявление на водещия в облигационното право принцип за недопустимост на
неоснователното обогатяване и на практика урежда извъндоговорно основание за връщане на
главницата, различно от това, на което същата е претендирана в заявлението по чл.410 от ГПК и в
последствие – с разглежданата искова молба. Прилагането на последиците по чл.23 от ЗПК по
почин на съда, без ищецът да е поискал връщане на чистата стойност, основано на
недействителността на договора, е недопустимо.
Основавайки се на изложените доводи, въззивният съд намира, че жалбата е основателна,
а атакуваното със същата решение – неправилно, поради което следва да се отмени изцяло и да се
отхвърлят предявените искове. С оглед изложеното по-горе е безпредметно обсъждането на
другите доводи за неправилност, които са изложени във въззивната жалба.
Относно разноските:
С оглед изхода от въззивното обжалване на жалбоподателя не се следват разноски, тъй
като такива не са сторени. Не се дължат разноски и на въззиваемото дружество, предвид
основателността на жалбата.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
О Т М Е Н Я изцяло решение №360 от 29.06.2020г., постановено от Районен съд –
Дупница по гр.д.№1021/2019г. по описа на същия съд, като вместо това П О С Т А Н О В Я В
А:
О Т Х В Ъ Р Л Я като неоснователни, предявените от „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, с ЕИК *** , със седалище и адрес на управление гр.София, бул.„*** №25, офис сграда „***“,
ет.2, офис 4, срещу К. С. С. с ЕГН **********, с адрес: гр.***, ул.„***“ №5, искове по реда на
чл.422 от ГПК, за признаване за установено по отношение на С. съществуването на вземания на
дружеството по издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№212/2019г. по описа на РС-Дупница,
дължими на основание договор за потребителски кредит с №********* от 18.08.2016г., сключен
между „***“ ООД /понастоящем „***“ ЕООД/, като кредитодател, и К. С. С., като
кредитополучател, вземанията по който са били прехвърлени от кредитодателя на „***т“ ООД с
договор от 01.07.2017г., в последствие с подписано на 01.06.2018г. Приложение I към
Допълнително споразумение от 01.11.2017г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16.11.2010г. – прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ООД (понастоящем
ЕАД), в това число: 621.11 лева, представляващи главница по договора; 67.44 лева,
представляващи договорна лихва за периода от 18.02.2017г. до 14.10.2017г.; 28.16 лева,
представляващи такса за оценка на досие; 145.13 лева – такса за услуга „Кредит у дома“ за периода
от 18.022017г. до 14.10.2017г.; 338.38 лева – такса за услуга „Кредит у дома“ за периода от
25.02.2017г. до 14.10.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането.
Решението не подлежи на обжалване.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6