РЕШЕНИЕ
№ 326
гр. Благоевград, 18.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Вили Дацов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20241200501157 по описа за 2024 година
взе предвид следното:
Ф. Б. Ш., Б. Н. Ш. и Е. Н. Ш., чрез адвокат Г. Ч., обжалват частта от решение № 525
от 03.07.2024 г., постановено по гражданско дело № 1397 от 2021 г. на Районен съд
Благоевград, с която са отхвърлени исковете им за делба на поземлен имот с
идентификатор 61813.758.277 по КККР на гр. Разлог и на намираща се в него
сграда с идентификатор 61813.758.277.1. В жалбата се твърди, че въпросният
съдебен акт е неправилен в атакуваната му част. Не се споделят изводите на
първоинстанционния съд, касаещи правната страна на казуса. През 2006 г. общите
наследодатели втори път дарявали нещо, което вече било дарено, което било
абсурдно от правна гледна точка и обяснявало обстоятелството, че е налице липса
на предмет. Издадената заповед на началника на СГКК Благоевград от 14.04.2022 г.
узаконявала една нищожност - несъществуващи зимнични и тавански помещения
като самостоятелни жилищни обекти, както и че същите били приземен и тавански
етаж и принадлежали на ответниците, което било пълен абсурд. Като се
разпоредили с цялото дворно място в полза само на децата на починалия си син,
общите наследодатели на практика лишили дъщеря си Ф. Ш. от наследство, без
обаче да са налице основания за такова лишаване. Нарушени били както
разполагаемата, така и запазената част за всяко едно от двете деца на общите
наследодатели. Към момента на осъществяване на дарението, Ф. Ш. вече била
собственик на половината от дворното място. Изложените аргументи доказвали по
безспорен начин, че извършеното дарение и в частта му, касаеща дареното дворно
1
място, било нищожно. ППВС № 2/1982 г. било неприложимо в настоящия казус.
Чистата площ от дворното място била 514 кв. м. Важала разпоредбата на чл. 19, ал.
1 от ЗУТ. Практиката допускала да бъде обособен УПИ с площ и от 250 кв. м.
Дворното място било делимо и от него можели да бъдат образувани 2 УПИ. То
следвало да бъде допуснато до делба между Ф. Ш. и двете ответнички. Ф. Ш.
никога не била губила владението върху половината дворно място, дори когато
била на работа във Франция, защото дворното място било обща вещ, върху която
тя осъществявала владението чрез своето семейство на безвъзмездно правно
основание. Поради това, прехвърлянето на правото на собственост на цялото
дворно място също било нищожно, защото собствеността, ползването и
владението върху половината от същото Ф. никога не била губила и то й се
полагало по право. Делбата била допустима както за дворното място, така и за
построената в него двуфамилна сграда. Иска се от окръжния съд да отмени
обжалваната част от решението на РС Благоевград и да допусне делба на поземлен
имот с идентификатор 61813.758.277 по КККР на гр. Разлог и на намираща се в
него сграда с идентификатор 61813.758.277.1.
Подаден е отговор от Е. Х. К. и Г. Х. Д., чрез адвокат А. Б., с който се оспорва
жалбата на Ш.и и се сочи, че тя е неоснователна. Доказателствата по делото
установявали по категоричен и безспорен начин, че жилищната сграда не е
съсобствена между страните по спора. Със сделки в полза на всяка от страните,
отделните жилищни етажи били прехвърлени на всяка от тях поотделно. Налице
било разпореждане с отделни самостоятелни обекти от сградата, а не с идеални
части от такива, поради което в полза на приобретателите не възниквала
съсобственост, която да се ликвидира чрез делба. Достигайки до тези изводи, PC
постановил правилен съдебен акт, който трябвало да бъде потвърден в тази му
част. Правилно PC отхвърлил и иска за делба на дворното място. В случая обаче
земята не била обща част към сгради в същия ПИ, а оттам и нямало как дворното
място да е съсобствено между страните. На основание сделка, ПИ бил прехвърлен
в полза на ответниците по иска, същите били еднолични негови собственици, а
оттам и нямало съсобственост, която чрез делба да бъде ликвидирана. Поради това,
като краен резултат, решението било правилно и в тази му част.
Подадена е въззивна жалба и от К. и Д., чрез адвокат Б., срещу частта от
решението, с която е прогласена нищожността, поради невъзможен предмет, на
договора за дарение по отношение на дворното място и избения етаж. В
атакуваната част съдебният акт бил неправилен, необоснован и постановен при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което било основание за
отмяната му. Не бил изяснен статутът на помещенията, находящи се в приземния
етаж /т. нар. „избен етаж“/, и дали същите могат да се обособят като самостоятелен
обект на право на собственост, и то не само в хипотезата на жилищен обект, а и
такъв с друго самостоятелно предназначение, респ. дали това рефлектира върху
изискванията за жилищен обект и прилежащо складово помещение към него по
отношение на първия жилищен етаж от сградата. Доказателствата по делото не
били обсъдени във връзка с доводите и възраженията на ответниците по иска, като
съдът обсъждал незаявени от ищците обстоятелства по отношение на УПИ. В
атакувания съдебен акт липсвало произнасяне по възражението, че е налице
разделно прехвърляне на обектите от земята, както и че същата не е обща част нито
2
по естество, нито по предназначение. За собствениците на земята, която
последните са застроили с жилищна сграда, безспорно била налице възможността
да прехвърлят собствеността на сградата или на самостоятелни обекти от същата,
като запазят собствеността върху земята. В този случай законът допускал
създаване на етажна собственост върху сградата, при която собствениците на
етажи не са собственици на земята, тъй като същата не е обща част на такава
етажна собственост. Земята не във всички случаи била обща част, тъй като
собствеността върху етажи или части от етажи можела да бъде прехвърлена и без
земята, съгласно предвиденото в чл. 63, ал. 2 от ЗС. Настоящият случай бил
именно такъв, тъй като както земята, така и построената в имота жилищна сграда,
били собственост на наследодателите на страните и техни праводатели по сделки.
Още през 1975 г. те се разпоредили в полза на сина си Х.Ю. с втория жилищен
етаж, като не посочили да прехвърлят и земя. Ето защо следвало да се приеме, че
прехвърлителите по този договор са запазили за себе си както първия етаж от
сградата, така и земята, върху която същата е построена. С последващата сделка от
1981 г., в полза на ищците също бил прехвърлен единствено самостоятелен обект в
сграда, представляващ жилище на първия етаж от същата. Отново липсвало
изявление за прехвърляне на земя, поради което и същата останала в собственост
на прехвърлителите /Б. и Е. Ю./. Предвид това и като собственици на УПИ, през
2006 г. същите могли и се разпоредили със земята в полза на собствениците на
втория етаж от сградата, които по наследяване от Христо Юруков към онзи момент
били именно ответниците по иска. Изложените в обратна насока изводи в
атакуваното решение били неправилни и напълно необосновани, което налагало
отмяна на постановеното решение в обжалваната му част, касаеща
действителността на дарението от 2006 г. Ако в дворното място имало сграда-
индивидуална собственост, каквато очевидно съдът приел, че съществува по повод
допълващото застрояване, теренът не изгубвал самостоятелния си характер и
нямал обслужващо сградата значение, т. е. не представлявал обща част. Дворното
място било обща част по естеството си по смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗС само в
случай, че е налице пълна идентичност между етажните собственици и
собствениците на земята. Когато в дворното място съществувала и сграда в режим
на индивидуална собственост, независимо дали нейният притежател е етажен
собственик или не, специалните правила по управлението, ползването и
разпореждането със земята като обща част не можели да намерят приложение, тъй
като мястото обслужвало не само сградата в режим на етажна собственост, но и
друг обект, чийто собственик не можел да бъде подчинен на този режим при
незачитане на правата му. Ето защо и ако се приемело, че съществува хоризонтална
етажна собственост, то на още по-голямо основание земята не представлявала
обща част към сградите и била годен предмет на прехвърлителни сделки. С оглед
на изложеното, дарението от 2006 г. не било с невъзможен предмет, както съдът
неправилно приел в атакуваното решение. След като земята нямала ролята на обща
част към сградата/сградите, а по волята на нейните собственици била разпоредена
отделно от обектите в нея, то било безспорно, че сделката има предмет и
легитимира ответниците по иска като собственици. Като приел обратното, БлРС
постановил неправилен и необоснован съдебен акт, който следвало да бъде
отменен като такъв в обжалваната му част. Необоснован бил и изводът на съда, че
целият избен етаж представлява обща част по предназначение и като такъв следва
3
жилищните обекти в жилищната сграда, не може да бъде обект на правни сделки и
тази от 2006 г. е нищожна поради невъзможен предмет. В тази връзка съдът
обсъждал експертизата на вещото лице само досежно изявлението, че в
приземния/избен етаж има изпълнени помещения, които не отговарят на
изискванията за жилище. При постановяване на съдебния си акт и в нарушение на
процесуалните правила, PC не взел предвид обясненията на вещото лице, че само
част от помещенията на избения етаж са с променено предназначение, както и че
макар и да не отговарят на изискванията за жилище, същите отговарят на друг вид
самостоятелен обект в сграда. Тези изявления на експерта били достатъчни, за да
се приеме, че преустроената част представлява годен обект на право на
собственост и може да бъде предмет на сделки. PC не взел предвид факта, че с
преустройството на част от избения етаж не се стига до нарушаване разпоредбите
на ЗТСУ /отм./ и на ЗУТ за задължително осигуряване на складови помещения към
жилищата. В случая вещото лице установило, че непроменената част от избения
етаж е складово помещение, което се ползва от собствениците на първия жилищен
етаж, като то е с обособен самостоятелен вход спрямо останалата част от този
етаж. Ето защо жилището на първия етаж разполагало със складово помещение и
по никакъв начин не се стигало до нарушаване на техническите изисквания и
правила на законодателството за него, както неправилно приел БлРС. Складово
помещение за втория жилищен етаж било обособено на тавана. Поради неизяснена
от съда фактическа обстановка, изводите му били необосновани и неправилни.
Моли се за отмяна на решението в атакуваната част и отхвърляне на претенцията за
нищожност на дарението.
Подаден е отговор от Ш.и, чрез адвокат Ч.. В него се развиват съображения за
неоснователност на жалбата на Д. и К.. Аргументът за разделното прехвърляне на
обектите от земята бил правна безсмислица, защото нито ищците оспорвали, че е
налице разделно прехвърляне, нито пък разделното прехвърляне в конкретния
казус било същественият фактор, който е оказал влияние, за да бъде възприето
извършеното дарение за нищожно. Исканията в жалбата показвали дълбоко
непознаване на събрания доказателствен материал по делото. Още през февруари
2022 г. се провело открито съдебно заседание пред РС Благоевград, в което били
изслушани свидетели от двете страни, касаещи преустройството и ползването на
сградата и двора, изслушано било и вещо лице, което изключително
аргументирано представило и защитило заключението си, от което станало ясно, че
тавански помещения не са налице, а е налице подпокривно пространство, както и
че зимничните помещения се ползват изцяло от ответничките. В жалбата не било
изложено нищо съществено. Оплакванията в нея не касаели същината на спора, а
представлявали сбор от неприложими аргументи към казуса.
Жалбите и отговорите са редовни и допустими.
Проведоха се открити заседания на въззивната инстанция.
Събраха се гласни доказателства. Прие се заключение на техническа експертиза.
Решението на районния съд е валидно и допустимо в атакуваните му части.
След като анализира приобщения пред първата инстанция доказателствен
материал, както и доказателствата, събрани във въззивната процедура, настоящата
съдебна инстанция констатира, че жалбата на Ф., Б. и Е. Ш.и се явява
4
неоснователна, а тази на Е. К. и Г. Д. - частично основателна.
За да уважи иска за прогласяване на нищожността на дарението от 2006 г. за
дворното място, РС е приел, че същото е с невъзможен предмет, тъй като се касае
за обща част към сградата, което представлява пречка същата да се придобие само
от някой от собствениците на обекти в нея, респ. да се придобие по давност, да
бъде предмет на прехвърлителни сделки и т. н. Този извод на първата инстанция е
неправилен.
Въпросът за невъзможността на предмета е изяснен с Тълкувателно решение № 3
от 28.06.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2014 г., ОСГК, докладчик съдията Капка
Юстиниянова. С него е направено разграничение на видовете невъзможен
предмет. Фактическата невъзможност е налице тогава, когато предметът не
съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да
възникне според природните закони и с оглед на нивото на развитие на науката,
техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е
индивидуално опредЕ. вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието.
Правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за
разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка. Правната пречка
може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или
ограничения за обособяването на обекта. Прието е и че правна невъзможност за
обособяване на реално опредЕ. част от недвижим имот /сграда, жилище или друг
обект/ е налице тогава, когато при сключване на сделката съществува
непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за
обособяване на тази част. Разпоредбата на чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 1 от ЗЗДог не
свързва нищожността на сделката с неосъществяването или непозволяването на
преустройството, а с неговата фактическа и правна невъзможност. При възникнал
спор за валидност на договора поради невъзможен предмет, на доказване подлежи
опорочаващият факт, че към момента на постигнатото съгласие предметът вече е
невъзможен, тъй като е погинал или е правно невъзможно да възникне като
самостоятелен обект на право на собственост. В тежест на страната, която
претендира нищожността, е да докаже осъществяването на опорочаващия факт - че
към момента на постигнатото съгласие съществува непреодолима правна пречка
предметът да възникне - да бъде осъществено обособяването по какъвто и да било
начин. Ако към момента на сключване на сделката реално определените части от
недвижим имот /сграда, жилище или друг обект/ не са фактически обособени, но е
възможно да бъдат обособени като самостоятелни обекти съобразно изискванията
в действащия устройствен закон към онзи момент, то договорът не е нищожен
поради невъзможен предмет /Решение № 49 от 29.04.2022 г. на ВКС по гр. д. №
1945/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова/.
Разпоредбата на чл. 63, ал. 2 от ЗС урежда признатата правна възможност на
собственика на терена да се разпореди в полза на друго лице със собствеността
само по отношение на вече построена, съществуваща постройка върху неговата
земя, както и, на още по-голямо основание, да се разпореди и с отделни обекти в
нея, какъвто е и настоящият случай. Тълкувайки тази разпоредба в контекста на ал.
3 на чл. 63 от ЗС, в редица свои решения, с които PC не се е съобразил, ВКС
приема, че собствеността на постройката /или обекти от нея/ се прехвърля в
чуждия патримониум „отделно от земята под нея“. След прехвърлянето, т. нар.
5
„суперфициарна собственост“ има самостоятелно, независимо от това на терена,
върху който е изградена, съществуване в гражданския оборот и като обект на право
на собственост може да бъде предмет на разпоредителни сделки, без обаче това
разпореждане да променя статута на терена като чужда собственост, а земята
остава изцяло собственост на прехвърлителите. По силата на разпоредителна
сделка никой не може да получи нещо, което праводателят му не е притежавал.
Така и суперфициарният собственик, когато се разпорежда с придобитото право на
собственост на постройката, изградена в чужд недвижим имот, не може да
прехвърли на правоприемника си нещо, което не е притежавал, а именно - идеални
части от терена като обща част. При разпореждане с целия обект на суперфициарна
собственост или с части от него, не се засяга собствеността на чуждия терен, а
доколкото от единия обект се обособява повече от един и се създава режим на
етажна собственост, то общи части са само общите части на сградата при
условията на чл. 40, ал. 1 от ЗС /Решение № 201 от 20.01.2020 г. на ВКС по гр. д. №
2616/2018 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева, Решение № 191 от
18.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1414/2010 г., II г. о., ГК, докладчик председателят
Емануела Балевска, и др./. За собствениците на земята, която последните са
застроили с жилищна сграда, безспорно е налице възможността да прехвърлят
собствеността на сградата или на самостоятелни обекти от същата, като запазят
собствеността върху земята. В този случай законът допуска създаване на етажна
собственост върху сградата, при която собствениците на етажи не са собственици
на земята, тъй като същата не е обща част на такава етажна собственост. Земята не
във всички случаи е обща част, тъй като собствеността върху етажи или части от
етажи може да бъде прехвърлена и без земята, съгласно предвиденото в чл. 63, ал.
2 от ЗС /Решение № 181 от 07.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1159/2010 г., II г. о., ГК,
докладчик съдията Златка Русева/. Настоящият случай е именно такъв, тъй като
както земята, така и построената в имота жилищна сграда, са били собственост на
наследодателите на страните и техни праводатели по сделки. Още през 1975 г. те са
се разпоредили в полза на сина си Христо Юруков с втория жилищен етаж, като не
е посочено да се прехвърля и земя. Ето защо следва да се приеме, че
прехвърлителите по този договор са запазили за себе си както първия етаж от
сградата, така и земята, върху която същата е построена. С последващата сделка от
1981 г. в полза на ищците също е прехвърлен единствено самостоятелен обект в
сграда, представляващ жилище на първия етаж от същата. Отново липсва
изявление за прехвърляне на земя, поради което и същата е останала в собственост
на прехвърлителите Б. и Е. Юрукови. С оглед на това и като собственици на УПИ,
през 2006 г. същите са могли и са се разпоредили със земята в полза на
собствениците на втория етаж от сградата, които по наследяване от Христо
Юруков към онзи момент са били именно ответниците по иска. Изложените в
обратна насока изводи в атакуваното решение са неправилни и необосновани.
Нещо повече - дори в дворното място да има сграда-индивидуална собственост,
съществуваща по повод на допълващото застрояване, то теренът отново не изгубва
самостоятелния си характер и няма обслужващо сградата предназначение, т. е. пак
не представлява обща част. Дворното място е обща част по естеството си по
смисъла на чл. 38, ал. 1 от ЗС само в случай, че е налице пълна идентичност между
етажните собственици и собствениците на земята. Когато в дворното място
съществува и сграда в режим на индивидуална собственост, независимо дали
6
нейният притежател е етажен собственик, или не е такъв, специалните правила по
управлението, ползването и разпореждането със земята като обща част не могат да
намерят приложение, тъй като мястото обслужва не само сградата в режим на
етажна собственост, но и друг обект, чийто собственик не може да бъде подчинен
на този режим при незачитане на правата му /Решение № 50149 от 17.02.2023 г. на
ВКС по гр. д. № 829/2022 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева,
Решение № 124 от 20.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2054/2014 г., II г. о., ГК,
докладчик председателят Красимир Влахов, Решение № 59 от 12.03.2012 г. на ВКС
по гр. д. № 911/2011 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева, Решение №
481 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 979/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията
Дияна Ценева, и др./. Ето защо и ако се приеме, че съществува хоризонтална
етажна собственост, то на още по-голямо основание земята не представлява обща
част към сградите и може да бъде годен предмет на прехвърлителни сделки. С
оглед на изложеното, дарението на дворното място не е с невъзможен предмет.
След като земята няма ролята на обща част към сградата/сградите, а по волята на
собствениците е разпоредена отделно от обектите в нея, то безспорно е, че сделката
за двора има предмет и същата легитимира ответниците по иска като собственици.
Като е приел обратното, РС е постановил неправилен и необоснован съдебен акт,
който трябва да бъде отменен в тази му обжалвана част. Искът за нищожност на
дарението на дворното място следва да се отхвърли.
Противно на приетото от РС в атакуваното решение, по делото е недоказано
съществуването както на правната, така и на фактическата невъзможност за
възникване или съществуване на самостоятелния обект, находящ се в спорния
избен етаж. Основният спорен въпрос е дали т. нар. „избен етаж“ представлява
избени/складови помещения, или същият има статут на самостоятелен обект на
право на собственост, по отношение на който не съществува нито фактическа, нито
правна пречка да бъде обект на сделки с вещни права. Изясняване на понятието
„самостоятелен обект“ в контекста на значението на характера и функционалното
предназначение на помещението като белези, характеризиращи такъв статут, и
тълкуване на разпоредбите на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ, § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР и чл.
39 от ЗС, е направено с Решение № 80 от 27.07.2018 г. на ВКС по гр. д. №
3114/2017 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Н.. В него е прието, че
правото на собственост, както и всички вещни права, има за обект опредЕ. вещ,
обособен материален предмет, върху който се съсредоточава това право с
произтичащите от него правомощия. Вещни права възникват върху отделни вещи,
обособени от правото като обекти на собственост /недвижими имоти - в
съответните устройствени и строителни правила и норми/. Съгласно § 5, т. 39 от
ДР на ЗУТ, „обект“ е самостоятелен строеж или реална част от строеж с
определено наименование, местоположение, самостоятелно функционално
предназначение и идентификатор по ЗКИР, като тази норма, с оглед на
тълкувателния й характер, се отнася и за вече построените сгради. От гледна точка
на обектите на правото на собственост, § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР определя
„самостоятелния обект в сграда или в съоръжение на техническата
инфраструктура“ като обособена част от тази сграда или съоръжение, която е
обект на собственост и има самостоятелно функционално предназначение. При
тълкуване на посочените разпоредби във връзка с чл. 39 от ЗС се извеждат част от
7
основните характеристики на „самостоятелния обект” на правото на собственост -
обособеността от останалите съседни обособени обекти на собственост и
функционалното му предназначение, както и възможността да се използва
самостоятелно, а не като принадлежност към друг съседен имот, който обслужва.
Дали един обект е самостоятелен обаче, не може да се определи само въз основа на
тези конкретни и предварително зададени белези и характеристики, като изводът
за статута му зависи и от другите установени по делото обстоятелства, които
следва да се изследват във връзка с особеностите на конкретния случай и с оглед на
фактическите и юридически критерии за определяне на характера и
предназначението на обекта. Функционалното предназначение на имота във връзка
с преценката за самостоятелния му характер не се определя от посоченото в
кадастралната карта. То подлежи на установяване. Предмет на самостоятелно
придобиване от трети лица, включително и от съсобственици на дворното място,
може да бъде само такава част от жилищната сграда или от складовото помещение,
която е обособена като самостоятелен обект или отговаря на изискванията на
действащия устройствен закон за такъв обект, и не е функционално свързана и
обслужваща находяща се в съответното дворно място друга сграда, индивидуална
собственост. Законът е предвидил различни хипотези на правото на собственост в
зависимост от обектите и тяхното деление по видове и по различни критерии, но
във всички случаи обектът трябва да бъде обособен като самостоятелен, т. е. да е
отграничен от другите такива. Без да съществува вещта като самостоятелен обект
на право на собственост, не може да съществува и вещно право на собственост
върху нея.
От необорените заключения на вещото лице инж. И. М. се установява, че спорният
етаж не отговаря на изискванията за жилище. Имайки предвид горните постановки
обаче, налице са основания да се приеме, че спорният „избен етаж“ на практика не
е изцяло етаж със складово предназначение, който да е принадлежност към
самостоятелните обекти в сградата. Точно обратното - от неопроверганата СТЕ,
изслушана пред окръжната инстанция, се установява, че по-голямата част от
процесния недвижим имот на практика представлява самостоятелен обект в
сграда, който е годен предмет на прехвърлителни сделки. Същият отговаря на
изискванията на § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР, съгласно който това е обособена част от
сградата или съоръжението, която е обект на собственост и има самостоятелно
функционално предназначение. От заключението на вещото лице се установява, че
същият е напълно отделен и разграничен от останалите обекти в сградата, като до
него се стига чрез самостоятелен вход, обслужващ само него. От необорените
показания на изслушаните както пред PC, така и пред ОС свидетели става ясно, че
този обект от построяване на сградата е използван като работилница и в него са
били инструментите и материалите на праводателя на ответниците по иска. В тази
работилница е работил и бащата на К. и Д., като едно от помещенията е било
обособено като стая за почивка към работилницата. С оглед на това, следва да се
приеме, че налице е не само техническо и конструктивно обособяване на обекта
като самостоятелен, а и функционалното му разграничение от останалите обекти в
сградата. В действащата към момента на изграждането му и към настоящия момент
нормативна уредба няма въведени изисквания за работилници от гледна точка на
височина на помещения, осветеност и др. Експертът изрично поясни в откритото
8
съдебно заседание, че констатираният на място обособен обект, предмет на спора,
отговаря на изискванията за такъв вид обект - работилница /ателие/. От гласните
доказателства се установи и че в този обект не са монтирани машини или др.
уреди, които да водят до наднормен шум или до нарушаване на друг вид хигиенни
изисквания, тъй като работата е с ръчни дърводелски инструменти. Поради това
следва да се приеме за доказано възражението на ответниците, че на място в
спорния етаж съществува самостоятелно обособен обект, който може да бъде годен
предмет на прехвърлителни сделки. Налице е както фактическа, така и правна
възможност този обект да съществува като самостоятелен, а оттам и атакуваната
сделка за него не е с невъзможен предмет.
Във връзка с горното от значение е и установеното от свидетелите обстоятелство,
че спорният обект е изпълнен на място като самостоятелен и със самостоятелно
функционално предназначение още при строителството на сградата. Свидетелите
сочат, че откакто сградата съществува и имат спомени за нея, този обект е
съществувал и се е ползвал като работилница. Към онзи момент обаче ищците или
техен праводател не са били собственици на обекти в сградата. Към момента на
обособяване на обекта като самостоятелен, цялата сграда е била собственост на Б.
и Е. Юрукови, поради което съгласие за промяна в предназначението на етажа не е
било необходимо да се търси от никого. По повод на това от значение е и
обстоятелството, установено от СТЕ, че с обособяването на самостоятелния обект
не се нарушават изискванията и нормите на законодателството, към момента на
изпълнението му и към настоящия момент, по отношение на съществуващите в
същата сграда жилища. При изслушването му вещото лице изрично посочи, че
всяко жилище в сградата разполага със складово помещение, което на практика е
извън спорната площ - това са помещенията в избения етаж, които са обозначени
като мазе № 1 /за ищците/ и мазе № 2.2 /за ответниците/ в скицата на лист 73 от
въззивното дело. Същите са извън процесния обект, като са обособени с отделни
входове и обслужват всяко от жилищата в сградата. Липсва правна пречка за
обособяване на обекта като самостоятелен. Той може да бъде предмет на
прехвърлителни сделки. Като последица от това, дарението на помещенията,
съставляващи работилницата и обслужващи същата, в полза на ответниците по
иска не е без предмет, а решението на РС в тази част се явява неправилно и
необосновано, което е основание за отмяната му и отхвърляне на претенцията за
нищожност на сделката от 2006 г. досежно тях.
По отношение на тавана на сградата дарението е обявено за нищожно и в тази част,
като необжалвано, решението на РС е влязло в сила.
Дори да се приеме, че процесният избен етаж изцяло представлява складови
помещения, то отново не е налице невъзможен предмет на договора за дарение от
2006 г. в полза на ответниците по иска. Както вече се посочи, от гласните
доказателства и от СТЕ се установи, че към всяко жилище в спорната сграда има
прилежащо складово помещение, което да го обслужва, като същите са напълно
различни и отделени от спорната част от избения етаж. Предвид това по
отношение на жилищата са изпълнени изискванията на чл. 40 от Наредба № 5 за
правила и норми по ТСУ от 1977 г., действала към момента на построяване на
сградата. Според техническите правила и норми, както и според трайната практика
на ВКС /Решение № 26 от 23.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3024/2016 г., I г. о., ГК,
9
докладчик съдията Светлана Калинова/, няма пречка едно жилище да има повече
от едно складово помещение с оглед на установените с наредбата правила.
Извършвайки преценка на това обстоятелство, както и на броя складови
помещения към всяко едно от жилищата в сградата, а оттам и на статута на
процесните помещения, обозначени от вещото лице с № 2.1, 2.3, 2.4, 2.5 и 2.6, се
налага извод, че същите, дори да се приемат за складова площ, няма пречка да
съществуват отделно и самостоятелно от жилищните обекти в сградата. Доколкото
са технически и функционално самостоятелно обособени от всички останали
обекти в сградата и техните прилежащи складови площи, те биха могли да бъдат и
отделен предмет на сделка, каквато е процесната.
Горното е причината, поради която първоначалните собственици - Б. и Е. Юрукови,
не са включили тези помещения като предмет на извършените от тях сделки с
жилищата на първия и втория етаж. Видно е от съдържанието на нотариалните
актове от 1975 и 1981 г., че с тях не се прехвърлят части от т. нар. „избен етаж“, за
които се установи, че на място са самостоятелно обособени като отделни обекти.
Следователно първоначалните собственици по своя воля са запазили
собствеността си върху същите и то без с това да нарушават строителните правила
и норми при прехвърляне на жилищните обекти от същата сграда.
Преценката за това, дали едно складово помещение представлява принадлежност
към жилищен обект, или е самостоятелен обект на право на собственост, според
практиката на ВКС следва да се извърши към момента на осъществяването на
съответния придобивен способ. В случая, след като по волята на първоначалните
собственици на сградата, праводатели на К. и Д., приземният/избен етаж е останал
извън предмета на разпореждане с жилищните обекти, неправилно
първоинстанционният съд е приел, че самостоятелно обособеният обект, състоящ
се от общо 5 помещения в полуподземния етаж, обозначени от вещото лице с №
2.1, 2.3, 2.4, 2.5 и 2.6, представлява принадлежност към жилищата на първия и
втория етаж от сградата и самостоятелното му прехвърляне е правно недопустимо.
С оглед на обособеността /техническа и функционална/ на тези помещения още
при строителството на сградата и липсата на отразяването им като предмет на
сделките от 1975 и 1981 г., следва да се приеме, че те не са включени в предмета на
същите. Ето защо собствениците на дворното място /Е. и Б. Ю./ биха могли да
запазят правото на собственост върху самостоятелния обект на полуподземния
етаж в сградата дори той да е вид склад. Не е недопустимо от техническа и правна
гледна точка подобен вид обект да съществува като самостоятелен, а оттам и
същият да бъде годен предмет на разпоредителната сделка през 2006 г. отделно от
останалите обекти в сградата, представляващи жилища с прилежащи към тях
избени помещения, различни от спорните. Обстоятелството, че в нотариалния акт
от 2006 г. не е конкретизирана площта на този обект, не означава липса или
невъзможен предмет на сделката.
По повод на горното, в Решение № 261 от 23.10.2013 г. на ВКС по гр. д. №
3777/2013 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Бонка Дечева, е разяснено съставлява ли
самостоятелен обект по смисъла на § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ склад, който има
самостоятелен идентификатор и посоченото предназначение. В посоченото
решение ВКС приема, че когато жилището в сграда с етажна собственост има
повече от едно складово помещение, помещението със самостоятелен вход в
10
отделен етаж, в който са разположени други складови помещения към обекти в
сградата или пък е напълно отделен от такива, няма характер на прилежащо към
жилището складово помещение. Такова помещение отговаря на нормативно
установените изисквания за самостоятелен обект „склад“. Обстоятелството, че се
намира в жилищна сграда и е с евентуално предназначение „склад“, не означава, че
е складово помещение към жилището, щом към последното има други складови
помещения. Такова помещение е отделен самостоятелен обект на правото на
собственост, което го прави годен предмет на прехвърлителни сделки.
С оглед на горното, дори да се приеме, че спорните помещения са складове, то след
като те са самостоятелно обособени с отделен и самостоятелен вход спрямо
останалите складови помещения в сградата, същите имат характеристиките на
самостоятелен обект „склад“ и могат да се прехвърлят отделно от жилищата в
сградата. В случая със сделката от 2006 г. е направено именно това, като
първоначалните собственици на сградата, които не са се разпоредили с обект на т.
нар. „избен етаж“ през 1975 и 1981 г., са прехвърлили същия през 2006 г. в полза на
ответниците по иска. Сделката касае самостоятелен обект в сграда, поради което
същата е с възможен предмет и като такава не е нищожна.
Неоснователни са доводите на ищците, че обектът не е заснет като самостоятелен в
КК, което доказвало липсата му като такъв. Отразяването в КК не е елемент от
обособяването на даден обект като отделен, а може да създава само индиции за
съществуването му. В случая наличието на отделен обект се установява от всички
останали гласни и писмени доказателства, както и от СТЕ, поради което данните от
КК са без значение за спора.
В частта, с която е отхвърлен искът за делба на дворното място и сградата,
решението на РС се явява правилно като краен резултат и трябва да бъде
потвърдено. Доказателствата по делото установяват по категоричен и безспорен
начин, че жилищната сграда не е съсобствена между страните по спора. Точно
обратното - със сделки в полза на всяка от страните, отделните жилищни етажи са
прехвърлени на всяка от тях поотделно. Налице е разпореждане с отделни
самостоятелни обекти от сградата, а не с идеални части от такива, поради което в
полза на приобретателите не възниква съсобственост, която да се ликвидира чрез
делба. В случая земята не е обща част към сгради в същия имот, а оттам и няма как
дворното място да е съсобствено между страните. На основание сделка
поземленият имот е прехвърлен в полза на ответниците по иска, същите са
еднолични негови собственици и няма съсобственост, която чрез делба да бъде
ликвидирана.
Постройката с идентификатор 61813.758.277.2, със застроена площ от 17 кв. м. /т.
нар. „гараж“/, е изключителна собственост на ответниците и също не подлежи на
делба. Не следва да се дели и постройката с идентификатор 61813.758.277.3, със
застроена площ от 24 кв. м. /т. нар. „проход/тунел“/, която пък е еднолична
собственост на ищците.
С оглед на изхода на делото във въззивната фаза, решението на РС трябва да се
отмени и досежно разноските. На Ш.и ще се присъдят такива съобразно уважената
част на иска за нищожност на дарението, а на К. и Д. - според отхвърлените части
на иска за нищожност и изцяло отхвърлената претенция за делба. Възражението за
11
прекомерност на адвокатските възнаграждения, заплатени от ответниците и в двете
инстанции, е напълно неоснователно. Касае се за множество ищци и ответници,
множество искове, множество имоти, множество сделки, множество процесуални
усложнения и множество събирани доказателства, включително пред въззивния
съд. Казусът се характеризира с доста голяма правна и фактическа сложност. При
това положение, за прекомерност на хонорарите не може да става и дума.
Скицата към заключението на вещото лице инж. И. М., намираща се на лист 73 от
настоящото дело, ще се приподпише от съдебния състав и ще стане неразделна
част от въззивното решение.
Воден от изложените мотиви, Окръжен съд Благоевград
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 525 от 03.07.2024 г., постановено по гражданско дело №
1397 от 2021 г. на Районен съд Благоевград, в едната му обжалвана част, с която е
прогласена нищожността, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗДог, поради
невъзможен предмет, на договора за дарение от 13.02.2006 г., обективиран в
нотариален акт за дарение на недвижим имот, вписан с вх. рег. № 613 от 13.02.2006
г. от PC Разлог, извършено от дарителите Е. И. Ю. и Б. Г. Ю., в полза на дарените Е.
Х. К. и Г. Х. Д., в частта, с която дарителите са дарили на дарените дворното място,
представляващо УПИ VIII, с пл. № 1965, в кв. 89 по ПУП на гр. Р, с площ за целия
имот от 620 кв. м., графически изчислена, като въпросното дворно място
представлява поземлен имот с идентификатор 61813.758.277 по КККР на гр. Р., и в
частта, с която са им дарили част от помещенията в избения етаж на сградата с
идентификатор 61813.758.277.1 по КККР на гр. Р., изградена в поземлен имот с
идентификатор 61813.758.277 по КККР на гр. Р., които помещения са обозначени с
№ 2.1, 2.3, 2.4, 2.5 и 2.6 на скицата към заключението на вещото лице инж. И. Я.
М., намираща се на лист 73 от настоящото дело, и ОТХВЪРЛЯ иска на Ф. Б. Ш.,
ЕГН **********, адрес гр. Р, ул. „П.“ №, Б. Н. Ш., ЕГН **********, адрес гр. Р., ул.
„П“ № , и Е. Н. Ш., ЕГН **********, адрес гр. С, ул. „Н“ № , вх. „“, ет. , ап. , срещу
Е. Х. К., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. „Г.“ № ., и Г. Х. Д., ЕГН **********,
адрес гр. Р, ул. „П“ № , за прогласяване на нищожността, на основание чл. 26, ал. 2,
предл. 1 от ЗЗДог, поради невъзможен предмет, на договора за дарение от
13.02.2006 г., обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот, вписан с
вх. рег. № 613 от 13.02.2006 г. от PC Р, извършено от дарителите Е. И. Ю и Б. Г. Ю,
в полза на дарените Е. Х. К. и Г. Х. Д., в частта, с която дарителите са дарили на
дарените дворното място, представляващо УПИ VIII, с пл. № 1965, в кв. 89 по
ПУП на гр. Р., с площ за целия имот от 620 кв. м., графически изчислена, като
въпросното дворно място представлява поземлен имот с идентификатор
61813.758.277 по КККР на гр. Р., и в частта, с която са им дарили част от
помещенията в избения етаж на сградата с идентификатор 61813.758.277.1 по
КККР на гр. Р., изградена в поземлен имот с идентификатор 61813.758.277 по
КККР на гр. Рг, които помещения са обозначени с № 2.1, 2.3, 2.4, 2.5 и 2.6 на
скицата към заключението на вещото лице инж. И. Я. М., намираща се на лист 73
от настоящото дело.
12
ПОТВЪРЖДАВА решение № 525 от 03.07.2024 г., постановено по гражданско
дело № 1397 от 2021 г. на Районен съд Благоевград, в останалите му обжалвани
части, с които: 1/ е прогласена нищожността, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от
ЗЗДог, поради невъзможен предмет, на договора за дарение от 13.02.2006 г.,
обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот, вписан с вх. рег. №
613 от 13.02.2006 г. от PC Разлог, извършено от дарителите Е. И. Ю. и Б. Г. Ю., в
полза на дарените Е. Х. К. и Г. Х. Д., в частта, с която дарителите са дарили на
дарените част от помещенията в избения етаж на сградата с идентификатор
61813.758.277.1 по КККР на гр. Р., изградена в поземлен имот с идентификатор
61813.758.277 по КККР на гр. Р., които помещения са обозначени с № 1 и 2.2 на
скицата към заключението на вещото лице инж. И. Я. М., намираща се на лист 73
от настоящото дело, и 2/ е отхвърлен искът на Ф. Б. Ш., ЕГН **********, адрес гр.
Р, ул. „П“ №, Б. Н. Ш., ЕГН **********, адрес гр. Р., ул. „П.“ №, и Е. Н. Ш., ЕГН
**********, адрес гр. С., ул. „Н“ №, вх. „“, ет., ап., срещу Е. Х. К., ЕГН **********,
адрес гр. Б., ул. „Г.“ №, и Г. Х. Д., ЕГН **********, адрес гр. Р., ул. „П.“ №, за делба
на двуетажната къща в парцел V, пл. № 1371, кв. 113, описана в нотариален акт №
157, т. I, нотариално дело № 327 от 1981 г. по плана на гр. Р., одобрен със заповед №
2717 от 1967 г., която представлява сграда 2МЖ в УПИ VIII, пл. № 1965, кв. 89 по
плана на гр. Р., одобрен със заповед № 19-0051 от 1990 г., и която представлява
сграда с идентификатор 61813.758.277.1 в поземлен имот с идентификатор
61813.758.277 по КККР на гр. Р., одобрени със заповед № РД-18-33 от 15.05.2006 г.
на началника на АГКК, и за делба на дворното място от 514 кв. м., представляващо
УПИ VIII, с пл. № 1965, в кв. 89 по ПУП на гр. Р., с площ за целия имот от 620 кв.
м., графически изчислена, което дворно място сега представлява поземлен имот с
идентификатор 61813.758.277 по КККР на гр. Р.
ОТМЕНЯ решение № 525 от 03.07.2024 г., постановено по гражданско дело №
1397 от 2021 г. на Районен съд Благоевград, и в частите му, с които на страните са
присъдени разноски.
ОСЪЖДА Е. Х. К., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. „Г.“ №, и Г. Х. Д., ЕГН
**********, адрес гр. Р., ул. „П.“ №., да заплатят на Ф. Б. Ш., ЕГН **********,
адрес гр. Р., ул. „П.“ № , Б. Н. Ш., ЕГН **********, адрес гр. Р., ул. „П.“ №, и Е. Н.
Ш., ЕГН **********, адрес гр. С. ул. „Н.“ № , вх. „“, ет., ап., сумата от 1360 /хиляда
триста и шестдесет/ лева, представляваща направени разноски и пред двете
съдебни инстанции, присъдени съобразно уважените части на иска за прогласяване
на нищожността на дарението.
ОСЪЖДА Ф. Б. Ш., ЕГН **********, адрес гр. Р, ул. „П“ № , Б. Н. Ш., ЕГН
**********, адрес гр. Р, ул. „П“ № , и Е. Н. Ш., ЕГН **********, адрес гр. С., ул.
„Н.“ № ..., вх. „“, ет. , ап. , да заплатят на Е. Х. К., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул.
„Г.“ № ., и Г. Х. Д., ЕГН **********, адрес гр. Р., ул. „П.“ №, сумата от 3376 /три
хиляди триста седемдесет и шест/ лева, представляваща направени разноски и
пред двете съдебни инстанции, присъдени съобразно отхвърлените части на иска
за прогласяване на нищожността на дарението и изцяло отхвърления иск за делба.
Скицата към заключението на вещото лице инж. И. Я. М., намираща се на лист 73
от настоящото дело, е приподписана от въззивния съдебен състав и
СЪСТАВЛЯВА неразделна част от настоящото съдебно решение.
13
На страните, чрез адвокатите им, ДА СЕ ВРЪЧАТ копия на въззивното решение,
което може да бъде обжалвано от тях в едномесечен срок, считано от връчването,
по реда и при условията на чл. 280, ал. 1 и 2, чл. 281, чл. 283 и чл. 284 от ГПК, пред
Върховния касационен съд на Република България, с касационна жалба, подадена
чрез Окръжен съд Благоевград.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14