Р Е Ш Е Н И Е
№….........../05.07.2019 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на седемнадесети юни през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Ана Ангелова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 15718 по описа на съда за 2018 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, срещу С.М.Г., ЕГН **********,***,
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 9, ал. 1 от
Закона за потребителския кредит (ЗПК), чл. 10а, ал. 1 ЗПК, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и
чл. 33, ал. 1 ЗПК във вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за приемане за установено в
отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца следните суми: сумата от 500 лв., представляваща неизплатена главница договор за паричен
заем № 2796500 от 25.04.2017 г., сключен между ответника и „И.А.М.” АД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца с приложение № 1 от 01.11.2017 г.
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010
г., сумата от 77,84 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 26.05.2017 г. до 22.12.2017 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението в съда – 31.05.2018 г., до окончателното
изплащане на задълженията, сумата от 45
лв., представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания,
сумата от 454,24 лв., представляваща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, начислена за периода от
26.05.2017 г. до 22.12.2017 г., и сумата от 35,95 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
27.05.2017 г. до 31.05.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 8474/2018г. по описа на Районен
съд – Варна.
По твърдения в
исковата молба, на 25.04.2017 г. между „И.А.М.” АД, в качеството му на
заемодател, и ответника – заемополучател, е сключен
договор за паричен заем № 2796500 при Общи условия, по силата на който
заемодателят е предоставил на заемополучателя сумата
от 500 лв. срещу насрещното задължение на последния да върне отпуснатите
средства, ведно с договорна лихва от 77,84 лв. при фиксиран лихвен процент за
целия срок на договора, или общо 577,84 лв., платими на 8 месечни погасителни
вноски в размер на 72,23 лв. всяка от тях, при падеж на първата вноска -
23.05.2017 г., и краен срок на договора – 22.12.2017 г.
Ищецът поддържа, че в договора е уговорено при забава на
плащането на погасителните вноски с повече от 30 календарни дни заемополучателят да дължи такса за разходи за събиране на
просроченото вземане, представляващи разноски за изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, телефонни
разговори и лични посещения на адрес, в размер на по 9 лв. за всеки 30-дневен
период, но не повече от 45 лв. Излага, че при тези условия на ответника е
начислена такса в размер на 45 лв.
Твърди още, че заемополучателят
се е задължил в тридневен срок от подписване на договора да предостави
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция при определени условия.
Поради неизпълнение на това задължение, на същия е начислена неустойка в размер
на 454,24 лв., плащането на която е разсрочено и включено в погасителните
вноски по кредита.
Излага, че ответникът не е извършил плащания по договора
и дължи също обезщетение за забава в размер на 35,95 лв., начислено за периода
от 27.05.2017 г. до 31.05.2018 г. върху незаплатените падежирали
вноски, включващи главница и договорна лихва.
Твърди, че по силата на приложение № 1 от 01.11.2017 г. към рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г. „И.А.М.” АД е
прехвърлило в полза на ищеца вземането за главница по договора за заем, ведно с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности, за което счита, че длъжникът е
уведомен с получаването на препис от исковата молба.
Излага, че за дължимите суми по договора за кредит е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, връчена на длъжника (настоящ
ответник) по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.
По тези съображения моли да бъде прието за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми, а именно: 500 лв. –
главница, 77,84 лв. – договорна лихва за периода от 26.05.2017 г. до 22.12.2017
г., 45 лв. – такса разходи за събиране на просрочени вземания, 454,24 лв. –
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, 35,95 лв. – обезщетение за
забава, начислено за периода от 27.05.2017 г. до 31.05.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 31.05.2018 г., до окончателното изплащане на задължението.
Претендира и присъждане на съдебни разноски за заповедното и исковото
производство, включително юрисконсултско възнаграждение.
В открито съдебно заседание ищецът не изпраща представител. Предварително
депозира молба, с която поддържа исковата молба и направеното в нея искане, и
представя списък на разноските по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът, чрез назначения му особен представител, е депозирал отговор
на исковата молба, в който излага становище за допустимост, но
неоснователност на предявените искове. Оспорва активната материална легитимация
на ищеца с твърдения, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената цесия
преди сезирането на съда. Счита, че уведомяване с връчването на препис от
исковата молба не може да бъде извършено, доколкото ответникът се представлява
от особен представител. Оспорва уговорената сума по договора за заем да е
реално предоставена на ответника. Релевира възражение
за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави.
Намира, че за ответника не е възникнало и задължение за заплащане на
начислената такса разходи, тъй като клаузата, предвиждаща това задължение, е
обективирана в чл. 30 от ОУ и липсват данни ОУ да са предоставени на ответника
и същият да се е съгласил с тях.
По изложените
аргументи моли за отхвърляне на предявените искове.
В отрито съдебно
заседание особеният представител поддържа отговора на исковата молба и формулираното
искане по същество.
След като съобрази доводите на страните
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Положителните
установителни искове, с които съдът е сезиран, са допустими, доколкото
са налице общите предпоставки за съществуването и надлежно упражняване на
правото на иск, както и специалните такива (съгласно т. 10а от Тълкувателно
решение по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС), свързани с реда за
търсената защита по чл. 422, ал. 1 ГПК. Последните се
установяват от материалите по приобщеното ч. гр. д. № 8474/2018
г. по описа на Районен съд – Варна, от които е видно, че въз основа на подадено
на 31.05.2018 г. заявление от „А.з.с.н.в.” ЕАД срещу С.М.Г. е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за процесните суми.
Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като в указания
едномесечен срок по чл. 415 ГПК заявителят е предявил установителните
искове, предмет на настоящото производство.
Основателността на предявените искове е
обусловена от следните кумулативни материалноправни предпоставки, а именно: наличието
на валидно възникнало облигационно правоотношение между „И.А.М.” АД и ответника
по процесния договор за заем, изпълнението на поетите от кредитора задължения
по договора, наличието на уговорена между страните клауза за начисляване на
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение в полза на заемодателя, настъпила изискуемост на задълженията в
претендирания размер и неизпълнение на същите, както и наличието на валидно
сключен договор за цесия между „И.А.М.” АД и ищеца, и уведомяването на длъжника
за това. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в
процеса, обективирани в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е
да проведе пълно и главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно
предявените вземания. По отношение на неизпълнението, което като отрицателен
факт от действителността, е достатъчно твърдението на ищеца, като ответната
страна носи доказателствената тежест да установи положителния факт, който го
изключва, а именно точно изпълнение.
Доколкото ищецът черпи активната си материалноправна
легитимация от договор за цесия, съдът намира, че на първо място следва да
обсъди събраните в тази връзка доказателства, респективно да се произнесе по
наведените от ответната страна възражения, касаещи действието на прехвърлянето
по отношение на длъжника.
От съдържанието на представения рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания от дата 16.11.2010 г. (л. 9 и сл.) се установява, че цедентът - „И.А.М.“ АД, е прехвърлило в полза на цесионера - „А.з.с.н.в.“ ЕАД, непогасените изискуеми
вземания, произтичащи от договорите за потребителски кредит, посочени като общ
размер в приложение № 1 - неразделна част от договора, който включва всички
непогасени задължения, ведно с привилегиите, обезпеченията
и другите им принадлежности, включително и изтеклите лихви към датата на
подписване на приложението (арг. от т. 2.1 във вр. т. 2.3. от договора). По делото е представено
въпросното приложение № 1 (л. 14), в което под № 12 е посочен договор №
2796500/25.04.2017 г. с длъжник С.М.Г. и е отразена общо дължима сума по
кредита в размер на 1032 лв.
Съдът намира, че така описаният договор е валиден и същият е породил
правно действие между съконтрагентите. На основание
чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето има действие по отношение на длъжника от деня,
когато то му бъде съобщено от предишния кредитор. Според разпоредбата на чл.
99, ал. 3 ЗЗД и съдебната практика по нейното приложение, която настоящият
съдебен състав напълно споделя (напр. решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр.д. №
5759/2014 г., III г.о. на ВКС), уведомяването на длъжника следва да се
осъществи от цедента, като няма пречка същият да
упълномощи изрично цесионера за това действие. Освен
това, доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който
следва да бъде извършено уведомлението, получаването на същото в рамките на
съдебното производство по предявен иск с предмет прехвърленото вземане не може
да бъде игнорирано, а следва да бъде съобразено като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (в този смисъл - решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г.,
II т. о., ТК, решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС и
др.).
В конкретния случай ищецът (цесионер) е
упълномощен от цедента да уведоми длъжника за
извършената цесия с изрично писмено пълномощно (л. 16). В същото е посочено, че
„И.А.М.“ АД упълномощава „А.з.с.н.в.“ ЕАД да уведоми от негово име всички
длъжници по всички вземания на дружеството, цедирани
с рамковия договор от 16.11.2010 г.
Ищецът, действащ в качеството му на пълномощник на кредитора, е изпратил
до ответника два броя уведомителни писма (л. 17 и 18) за извършеното
прехвърляне на вземанията. Във връзка тяхното връчване по делото са представени
известие за доставяне (л. 19), ведно с отбелязване, че пратката е непотърсена,
както и обратна разписка към товарителница № 68008691 (л. 20), в която е
отразено, че на посочения адрес не е открит никой. От тези документи не може да
бъде направен обоснован извод за получаването на съобщението от длъжника преди
завеждане на делото, поради което и с оглед цитираната по-горе съдебна
практика, съдът намира, че уведомяването е надлежно осъществено с получаването
на препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея, тоест на 22.03.2019
г. (л. 58).
Отделно от гореизложените съображения, според съдебната практика
длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако
едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на
уведомлението. Подобни твърдения не са наведени от ответника в хода на процеса,
нито са представени доказателства в тази насока, поради което съдът счита за
неоснователни възраженията на особения представител за ненадлежно уведомяване
на длъжника за извършената цесия.
Посочените аргументи налагат извод, че прехвърлянето на вземанията –
предмет на производството, е породило действие по отношение на длъжника
(ответник), на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД, и цесионерът
(ищец) се явява негов кредитор за вземанията, предмет на процесния договор за паричен
заем № 2796500/25.04.2017 г.
От съдържанието на посочения договор (л. 5 и сл.) се установява, че „И.А.М.“
АД, в качеството му на заемодател, е предоставило в заем на С.М.Г. – заемател, сумата от 500 лв., срещу насрещното негово задължение
да върне сума в общ размер на 577,84 лв., включваща предоставените парични
средства и фиксирана възнаградителна лихва, при годишен лихвен процент (ГЛП) от
40 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 48,55 %, на осем месечни погасителни вноски, всяка от
които в размер на 72,23 лв., с падеж на първата вноска – 26.05.2017 г. и на
последната – 22.12.2017 г.
Според чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от договора с подписването му страните се
съгласяват да се рефинансира друг заем между тях по договор № 2748886 в размер
на 230,22 лв., като от заемната сума от 500 лв. заемодателят прихваща сумата от
230, 22 лв. и задължението за последната се погасява, а остатъкът от заеманата
сума се изплаща на заемателя, за което договорът има
силата на разписка.
Предвид цитираната клауза и доколкото договорът е подписан от ответника
и подписът му не е оспорен в настоящото производство, съдът приема, че кредиторът
е изпълнил задължението си за предоставяне на сумата от 500 лв. по уговорения
начин, респективно за ответника е възникнало насрещно задължение да върне заетите
средства, ведно с уговорената възнаградителна лихва на посочения падеж.
По делото
няма данни да са извършени плащания по кредита, като изискуемостта на вземанията за главница от 500 лв. и
договорна лихва от 77,84 лв. е настъпила с изричане срока на договора –
22.12.2017 г., когато е падежът на последната погасителна вноска. Размерът на посочените вземания не е оспорен, а същият се установява и
от съдържанието на представения договор, поради което предявените установителни искове за тези суми са основателни и следва да
бъдат изцяло уважени, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 31.05.2018 г., до окончателното изплащане на задълженията.
С оглед установената забава на ответника, за същия е възникнало задължение
за заплащане и на мораторна лихва върху неизплатените погасителни вноски, на
основание чл. 33, ал. 1 ЗПК. За претендирания период от 27.05.2017 г. до
31.05.2018 г. същата е в размер на претендираната сума от 35,95 лв., изчислена
с помощта на програмен продукт „Апис Финанси“.
Следователно и предявеният установителен иск за обезщетение за забава е
основателен и следва да бъде уважен.
Неоснователни
обаче се явяват останалите обективно кумулативно съединени искове с предмет
вземания за начислена такса и неустойка по договора, като съображенията за това са следните:
По отношение на вземането за такса разходи за
събиране на просрочени вземания:
Според чл. 16, ал. 2 от договора, заемателят
заявява, че е запознат и съгласен с Тарифата за таксите на „И.А.М.“ АД,
актуална към датата на сключване на сделката. Въпросната Тарифа е приобщена към
доказателствения материал по делото (л. 72). Според нейното съдържание при
забава в плащането на погасителна вноска с повече от 30 дни се начисляват разходи
за събиране на вземането, изразяващи се в изпращането на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни разговори и посещения на
адреса на потребителя, като общият размер на начислените разходи не може да
надвишава сумата от 45 лв.
Обсъжданата уговорка съдът намира за нищожна, на основание
чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като противоречи на императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК и максимално предвидения праг на отговорността на длъжника при допусната забава,
установен в ал. 2 от същата разпоредба, до размер на законната лихва. Доколкото
в полза на ищеца не е възникнало вземане срещу ответника за начислената такса
въз основа на недействителна клауза от договора, предявеният установителен иск
за сумата от 45 лв. следва да бъде отхвърлен.
По отношение на вземането за неустойка:
Съгласно чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора за заем, заемателят
се задължава в тридневен срок от подписването му да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения, а именно: поръчителство на две физически лица,
които да отговарят на определени изисквания за трудова ангажираност, получавани
доходи и кредитна история, или банкова гаранция за дължимата сума по кредита
със срок на валидност 30 дни след крайния срок на договора. При неизпълнение на
това задължение, заемателят дължи неустойка в размер
на 454,24 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с погасителните вноски, като
към всяка от тях се добавя сумата от 56,78 лв.
На първо място, така уговорената неустойка е нищожна, на основание чл. 21,
ал. 1 ЗПК, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 16 ЗПК, предвиждаща
задължение на кредитора за оценка кредитоспособността на потребителя преди
предоставянето на кредита. В действителност посочената клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на кредитора за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху последния, като води до
неоснователно увеличаване на размера на неговите задължения.
Отделно
от това, неустойката обезпечава изпълнението на допълнително задължение, което
не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на основното задължение
на потребителя за връщане на заетата сума, и размерът й почти се равнява на
чистата стойност на отпуснатия кредит. По тези аргументи съдът намира, че разглежданата неустойка е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД,
тъй като води до свръхобезпеченост на кредитора и
създава предпоставки за неговото неоснователно обогатяване. Същата излиза извън
присъщите й обезпечителната, обезщетителна и
наказателна функции и в този смисъл противоречи на добрите нрави, както и на
принципа на справедливостта, приложим в договорните отношения между страните.
Нещо повече -
предвид размера на неустойката, краткия срок за предоставяне на обезпечението,
и множеството условия, на които трябва да отговаря то, очевидно крайната цел на
кредитора от включване на тази клауза в договора не е да обезпечи изпълнението
на задълженията по него, а да си осигури завишен размер на крайната сума, която
следва да бъде върната, заобикаляйки изискванията на специалния закон за максимален
годишен процент на разходите по кредита (чл. 19, ал. 4 ЗПК). Този извод се
потвърждава и от обстоятелството, че неустойката се дължи при неизпълнение на
задължението (тоест след възникване на правоотношението по договора), а
изплащането й е разсрочено и включено във вноските по погасителния план,
изготвянето на който логически предшества сключването на договора.
Изложеното
обуславя извод за неоснователност и на установителния
иск с предмет обсъжданата неустойка.
По
разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и предвид
направеното искане, в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 349,02
лв. за сторени съдебно-деловодни разноски в настоящото производство, съразмерно
с уважената част от исковете, при обща размер на разноските по делото от 632,91
лв., от които 225 лв. за държавна такса (л. 28), 307,91 лв. за депозит за
особен представител (л. 49) и 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение,
определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение
№ 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, в полза на ищеца следва да бъде присъдена и сумата
от 41,36 лв. за сторените в заповедното производство разноски за държавна такса
(25 лв.) и юрисконсултско възнаграждение (50 лв.), съразмерно с уважената част
от исковете.
Ответникът не е представил доказателства за направени разноски по
делото, поради което такива не следва да му бъдат присъждани.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ответникът С.М.Г., ЕГН **********,***, дължи на ищеца „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***,
офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, следните суми: сумата от 500 лв. (петстотин лева), представляваща неизплатена
главница договор за паричен заем № 2796500 от 25.04.2017 г., сключен между
ответника и „И.А.М.” АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с
приложение № 1 от 01.11.2017 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 16.11.2010 г., сумата
от 77,84 лв. (седемдесет и седем лева и осемдесет и четири стотинки),
представляваща договорна лихва за периода от 26.05.2017 г. до 22.12.2017 г., ведно със законната лихва върху тези
суми, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 31.05.2018 г., до
окончателното изплащане на задълженията, както
и сумата от 35,95 лв. (тридесет и пет лева и деветдесет и пет стотинки),
представляваща обезщетение за забава за периода от 27.05.2017 г. до 31.05.2018
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. 8474/2018г. по описа на Районен съд – Варна, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 9, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 ЗПК във вр. чл. 99 ЗЗД;
ОТХВЪРЛЯ
предявените по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК от „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ***, срещу С.М.Г., ЕГН **********, установителни искове с правно основание чл. 10а, ал. 1 от ЗПК и чл. 92, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за
установяване в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца по договор за
паричен заем № 2796500 от 25.04.2017 г., сключен между ответника и „И.А.М.” АД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца с приложение № 1 от 01.11.2017 г.
към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010
г., следните суми: сумата от 45 лв. (четиридесет
и пет лева), представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания,
както и сумата от 454,24 лв.
(четиристотин петдесет и четири лева и двадесет и четири стотинки),
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, начислена
за периода от 26.05.2017 г. до 22.12.2017 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 8474/2018г. по
описа на Районен съд – Варна;
ОСЪЖДА С.М.Г., ЕГН **********,***, да заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***,
офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата
от 349,02 лв. (триста четиридесет и девет лева и две стотинки),
представляваща сторени в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, съразмерно
с уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК във вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ;
ОСЪЖДА С.М.Г.,
ЕГН **********,***, да заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***,
офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата
от 41,36 лв. (четиридесет и един лева и тридесет и шест стотинки), представляваща
сторени в заповедното производство съдебно-деловодни разноски, съразмерно с
уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК във вр. чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ;
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните;
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: