Р Е Ш Е Н И Е
град София, 28.02.2020 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В
състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря
ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА разгледа докладваното от мл. съдия МИХАЙЛОВА въз.гр.дело № 3753 по описа за 2019 година и
за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273
от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Б.П.“ ЕООД срещу съдебно решение № 555837
от 06.12.2018г., постановено по гр.д.№ 43321/2015г. по описа на СРС, Г. О., 127
състав, с което са отхвърлени предявените от „Б.П.“ ЕООД срещу „В.С.“ ЕООД (с
предишно наименование „Р.К.Р1“ ЕООД)
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3, чл. 92, ал. 1
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за плащане на сумата от 8940 лв. с включен ДДС,
представляваща платена авансово част (50%) от възнаграждението по развален
договор за изработка от 01.11.2012 г. с предмет: разработване, внедряване и
интеграция на специализиран софтуер по техническо задание „Взаимовръзка Бюджет
2012“, ведно със законната лихва върху сумата от 04.03.2015 г. (датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното
и изплащане, сумата от 1490 лв., представляваща компенсаторна неустойка за
неизпълнение в размер на 10 % от стойността на договора, сумата от 298 лв.,
представляваща неустойка за забава по допълнително споразумение от 08.01.2013
г. за периода 10.01.2013 г. – 30.03.2013 г., както и сумата от 712.61 лв.,
предсавляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху авансово
платената част от възнаграждението за периода 26.04.2014 г. – 06.02.2015 г., за
които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК от 06.04.2015 г. по гр. д. № 11406/2015 г. по описа на СРС, 127-ми
състав, както и „Б.П.“ ЕООД е осъдено да заплати на „В.С.“ ЕООД (с предишно
наименование „Р.К.Р1“ ЕООД) на осн. чл.
78, ал. 3 от ГПК сумата от 1490 лв. – разноски в исковото производство.
В жалбата са инвокирани доводи
относно необоснованост и неправилност на съдебното решение, като постановено в
нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Моли се
съдът да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което
да уважи предявените искове. Прави се искане за присъждане на направените по
делото разноски в първата и въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна – ответник „В.С.” ЕООД, чрез адв. С., депозира
писмен отговор, с който оспорва подадената въззивна
жалба. Посочва, че въззивникът не е изтъкнал
конкретни процесуални нарушения, които счита, че първоинстанционният
съд е допуснал, а единствено е направил общо възражение в тази насока, което не
кореспондира с правната и фактическа обстановка по делото. Изразява становище,
че съдът е обсъдил всички доказателствени материали,
въз основа на което е достигнал до правилни правни изводи, посочвайки кои доказателствени средства кредитира и кои не. Моли съда да
остави въззивната жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които да променят
така приетата за установена от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите
на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. Решението е и правилно,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от ищеца „Б.П.“ ЕООД срещу
ответника „В.С.“ ЕООД обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.
55, ал. 1, пр. 3, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон,
поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника
във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи за неоснователност на исковите претенции с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3, чл. 92, ал. 1 и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД и недължимост на вземането,
предявено с тях, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Изводите на
съда са обосновани с оглед данните по делото. Доводите в жалбата са общи, а по
същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
Съдът
приема, че доводите в жалбата за допуснато процесуално нарушение от СРС са без
значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната
инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна,
поради което ирелевантни са процесуални нарушения,
които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение.
Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране на нови
доказателства от въззивния съд, но във въззивната
жалба не са направени никакви доказателствени
искания. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално
нарушение от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на
изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай
на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая
такова искане не е направено. С оглед на което довода на ищеца за допуснато
процесуално нарушение от СРС, изложен в
депозираната от него въззивна жалба се явява
неоснователен.
По
предявения иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, съдът приема за установено следното:
Съдът приема, че в разпоредбата на чл.55, ал.1 от ЗЗД
са уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат разграничени
с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване и с
оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в този смисъл
Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/. Фактическият състав на разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, включва
престиране на
претендираното на съществуващо
валидно основание към момента на
извършване на престацията и последващо отпадане на основанието
с обратна сила - поради унищожаемост, разваляне на договора
или настъпване на прекратително условие / съгласно задължителните разяснения, дадени в ППВС 1/1979
г./. Съдът приема, че фактите, подлежащи
на установяване са: даване на
нещо от страна
на ищеца, получаване на същото
от страна на ответника, отпадане
с обратна сила на основанието, което е обусловило имущественото разместване. Съобразно
разпоредбата на чл.154 от ГПК в тежест на
ищеца е да докаже първите две предпоставки, след доказването на които в тежест
на ответника е да докаже наличие
на основание за задържане на
сумата, а при липсата на такова
- че е върнал полученото.
На следващо място, съдът намира, че законовите разпоредби, относими към развалянето на договора за изработка,
предвиждат редица специфики спрямо общите правила за развалянето на договорите
по чл.87 и сл. от ЗЗД. Уредбата на договора за изработка се съдържа в особената
част на ЗЗД – чл.258-чл. 269 ЗЗД вкл. Възможността за разваляне на договора за
изработка по отношение на възложителя е разграничима
при две хипотези – 1/ до момента, в който изпълнителят изпълни възложената
работа /чл. 262, ал. 2 ЗЗД/ и 2/ при предаването и прегледа на работата при
явни недостатъци, респективно своевременно в по-късен период при проявяване на
скрити недостатъци /арг. чл.265, ал.2 ЗЗД/.
Съдът приема, че в разпоредбата на чл.55,
ал.1 от ЗЗД са уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат
разграничени с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на
доказване и с оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в
този смисъл Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/. Фактическият състав на
разпоредбата на
чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, включва престиране
на претендираното на съществуващо валидно основание към момента
на извършване на престацията и последващо отпадане на основанието с обратна сила - поради унищожаемост, разваляне на договора
или настъпване на прекратително условие / съгласно задължителните разяснения, дадени в ППВС 1/1979
г. /. Ето защо и основателността на претенцията на ищеца за установяване на вземане по отношение на ответника
по предявения иск с правно основание чл 422 от ГПК вр. с чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД на сумата от 8940 лв. на
отпаднало основание, се предпоставя от установяване при условията на
пълно и главно доказване на следните
факти: плащане на процесната сума на валидно основание към момента на извършване
на престацията и последващо
отпадане на основанието с обратна сила. Съдът приема, че фактите, подлежащи
на установяване са: даване на
нещо от страна
на ищеца, получаване на същото
от страна на ответника, отпадане
с обратна сила на основанието, което е обусловило имущественото разместване. Съобразно
разпоредбата на чл.154 от ГПК в тежест на
ищеца е да докаже първите две предпоставки, след доказването на които в тежест
на ответника е да докаже наличие
на основание за задържане на
сумата, а при липсата на такова
- че е върнал полученото.
На следващо място съдът приема,
че основателността на претенцията на ищеца е обусловена
от установяване на елементите на
фактическия състав на разпоредбата на чл.55, ал.1,
пр.3-то от ЗЗД, в чиято хипотеза е предявена, а именно - обогатяване на едната страна,
изразяващо се в придобиване на имуществена облага и обедняване на другата
страна, връзка между тях, отпадане
на основанието за преминаване на имуществени блага от патримониума
на обеднелия в този на обогатилия
се. В настоящия
случай липсата на
доказателства за неоснователно разместване на блага в правните
сфери на страните обосновава извод за неоснователност
на исковите претенции. При иск с правно
основание чл.55, ал.1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта на плащането, а в
тежест на ответника е да установи, че е налице основание за получаването,
съответно за задържане на полученото от него.
Противно на изложеното във
въззивната жалба от въззивника- ищец, съдът приема,
че ответникът е доказал по безспорен начин факта на реалното изпълнение на
договора, с оглед на което дължима процесната сума.
Това обстоятелство се установява от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства, включително и от заключението на вещото лице по допуснатата
съдебна компютърно-техническа експертиза.
Приетото
и неоспорено заключение на вещото лице по допуснатата съдебна компютърно-техническа
експертиза е компетентно изготвено и обосновано, по поставените му от съда
задачи, с отговорите на които спорният въпрос по предмета на експертното
изследване е изяснен. Ето защо няма основание същото да не бъде кредитирано от
съда. При приемането му в съдебно заседание на 19.04.2016 год., ищецът, чрез
своя процесуален представител не го е оспорил относно истинността на
съдържащите се в него констатации за релевантни за спора факти, нито е поискал
в срока по чл.200, ал.3 от ГПК повторно заключение по същите въпроси, поради
съмнение в тяхната правилност. С оглед на което кредитирайки приетото, като
неоспорено от страните заключение на вещото лице по допуснатата съдебна
компютърно-техническа експертиза, компетентно и обективно изготвено, първоинстанционният съд е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт.
Изложените по-горе съображения дават основание на съда да направи извод,
че в хода на производството по делото при доказателствена
тежест за ответника, същия е ангажирал доказателства, от които се установява по
несъмнен начин, наличието на предпоставки за получаване на заплатената от ищеца
на ответника сума, а именно, че е налице валидно правно основание за получаване
на процесната сума, както и че същата е дължима на
ответника от страна на въззивника-ищец. Съдът приема,
че в случая заплатената от ищеца сума е дадена на валидно правно основание-като
уговорена насрещна престация по договора за
изработка, сключен между страните. В тази връзка предявената от ищеца срещу
ответника, искова претенция с правно основание чл. 422 от ГПК вр. с чл.55, ал.1 пр. 1-во от ЗЗД за заплащане на сумата от
8940 лв. с включен ДДС, ведно със законната лихва върху сумата от 04.03.2015 г.
до окончателното и изплащане, се явява
изцяло неоснователна и недоказана, и
като такава правилно е била отхвърлена от първоинстанционния съд за посочения
размер.
В настоящия случай, с оглед събраните по делото
доказателства, включително и от заключението на вещото лице по допуснатата
съдебна компюртърно-техническа експертиза, прието
като неоспорено от страните, което настоящият състав кредитира изцяло, като
компетентно и обективно изготвено, съдът приема за безспорно установено
обстоятелството, че ответникът, в качеството му на изпълнител не се е отклонил
от поръчката по смисъла на чл.265, ал.1 от ЗЗД, а е в пълно изпълнение на
процесния договор за изработка. В тази връзка съдът счита, че възложителят няма
право да развали договора за изработка с едностранно волеизявление, тъй като в
случая не е налице неизпълнение на договора от страна на изпълнителя. Противно на
изложеното във въззивната жалба, съдът приема, че в случая е налице пълно
изпълнение на сключения между страните договор от страна на изпълнителя.
Ответникът е изправна страна по процесния договор, поради което за ищеца не е
възникнало правото да развали договора за изработка с едностранно
волеизявление. Настоящият състав споделя доводите на първоинстанционния съд, че
ответната страна е била изправна по сключения договор и ищецът не е разполагал
с право едностранно да прекратява последния поради неизпълнение на другата
страна, поради което не са настъпили последиците в чл. 88, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и
не е възникнало задължение за ответника, като страна получила престация, за връщане на полученото на отпаднало основание.
Липсата на доказателства за разваляне на процесния договор за изработка,
поради неизпълнение от страна на ответника, респективно за неоснователно
разместване на имуществени блага в правните сфери на страните обосновава извод
за неоснователност на исковата претенция. В тази връзка предявения иск с правно
основание чл. 422 от ГПК вр. с чл.55, ал.1, пр.3-то
от ЗЗД се явява неоснователен и недоказан, и като такъв правилно е бил отхвърлен
от първоинстанционния съд. Неоснователни
и недоказани се явяват и претенциите на
ищеца с правно основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. 92,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, като относно същите липсват конкретни доводи във въззивната жалба,
поради което и предвид разпоредбата на чл.272 от ГПК решението
и в тази част следва да бъде
потвърдено.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските във въззивното производство:
С
оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се
следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата
страна - ответник, следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за
въззивното производство в размер на сумата от 1100.00 лв., представляващи
уговорено съгласно договор за правна защита и съдействие от 21.02.2019 год. и
заплатено адвокатско възнаграждение, видно от приложеното по делото платежно
нареждане. Направеното от въззивника – ищец, чрез
неговия пълномощник, възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност
на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение в размер на 1100.00 лв.
съдът намира за неоснователно. Съдът приема, че в настоящия случай заплатеното
от ответника адвокатско възнаграждение не е прекомерно, с оглед действителната
фактическа и правна сложност на делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 555837 от
06.12.2018г., постановено по гр.д.№ 43321/2015г. по описа на СРС, Г. О., 127
състав.
ОСЪЖДА
„Б.П.“ ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на „В.С.“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, ж. к. ********* , на основание чл.78,
ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 1100.00
лв. /хиляда и сто лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция
разноски /адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.