РЕШЕНИЕ
№ 1745
гр. Пловдив, 19.10.2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХIV състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи
септември, две хиляди двадесет и третата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря Г.Г. и с участието
на прокурора Тодор Павлов, като разгледа докладваното от съдия Методиева
касационно административнонаказателно дело № 756 по описа на съда за 2023 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.63в от Закона за административните нарушения
и наказания /ЗАНН/ и глава дванадесета
от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Касационният жалбоподател Р.К.П. ***,
обжалва чрез пълномощника си адв. Р., Решение № 8/13.02.2023 г., постановено по
АНД № 23/2022 г. по описа на Районен съд – Първомай. С обжалваното решение е
потвърдено Наказателно постановление № 21-0325-000960/10.01.2022 г. на Началник
РУ Първомай при ОД на МВР Пловдив, с което наказателно постановление на П. са
наложени административни наказания глоба
от 2000 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 24 месеца на
основание чл.174, ал.3, пр.2 от ЗДвП.
С жалбата се твърди постановяване на първоинстанционното решение при
нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Изложени
са конкретни съображения по същество, които се поддържат и в съдебно заседание
от пълномощника на жалбоподателя, като се сочи, че в случая е налице наказване
два пъти за едно и също нещо, с което е налице нарушение на чл.50 от ХОПЕС. Моли
се отмяна на постановеното съдебно решение и потвърденото с него наказателно
постановление. Претендира се присъждане на разноски. В хода на производството
от страна на пълномощника на жалбоподателя е било направено искане за отправяне
на преюдициално запитване до СЕС, което е било оставено без уважение от
касационния съд с нарочно определение от 07.06.2023 г.
От страна на ответника Началник на
РУ Първомай при ОД МВР Пловдив не е бил представен отговор по касационната
жалба, като за съдебното заседание е представена молба-становище, в която са
изложени съображения, относими към друго, вече приключило производство. В
проведеното последно съдебно заседание не е изпратен представител.
Прокурорът от ОП – Пловдив Павлов излага становище за правилност и
законосъобразност на първоинстанционното решение.
Касационният съд, като извърши преглед на обжалваното съдебно решение, във
връзка с наведените в жалбата основания, съобразно с нормата на чл.348, ал.1 от НПК, констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения законов срок и от страна по
първоинстанционното съдебно производство, за която решението е неблагоприятно,
поради което се явява допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Районен съд - Пловдив, след като е провел пълно и всестранно разследване по
делото, е възприел за установена описаната в обжалваното решение фактическа
обстановка, която се възприема изцяло и от настоящия съд, поради което и е
ненужно да се повтаря.
За да потвърди наказателното постановление съдът, постановил оспореното
решение, е счел, че жалбоподателят П. е извършила нарушение на чл.174, ал.3 от ЗДвП, изразило се в отказа ѝ, като водач, да ѝ бъде извършена проба
за установяване употребата на наркотични вещества с техническо средство „Дръг
Чек“. Впрочем, самата П. не оспорва факта на осъществения отказ да бъде тествана
за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози. Съдът е
изложил достатъчно убедителни и подробни мотиви относно наличието на правомощие
на извършилите проверката длъжностни лица да я осъществят, които мотиви се
възприемат и от касационния съд.
Разсъжденията в мотивите на първоинстанционния
съд по въпроса дали изпълнението на състава на посоченото нарушение е възможно
посредством две изпълнителни деяния, които разсъждения са направени въз основа
на установените факти относно последвалото полицейската проверка поведение на
жалбоподателя и сочената от съда липса на необходимост за съставяне на друг акт
по отношение на установеното неизпълнение на предписание за химико-токсикологично
лабораторно изследване за установяване на употребата на наркотични вещества или
техни аналози, според настоящия съдебен състав
са били изцяло ненужни. В случая не е налице твърдяното противоречие от страна
на жалбоподателя в описанието на нарушението, което същият сочи да води до
засягане правото му на защита в насока на това да не може да разбере за какво
бива санкциониран. Вярно е, че в наказателното постановление е възпроизведен
текстът на посочената като нарушена разпоредба на чл.174, ал.3 от ЗДвП, който
включва различни хипотези на нарушения, но това не значи, че на водача е било
вменено едновременното неизпълнение на задължението му да даде проба на
техническото средство и задължението му да изпълни предписание за лабораторно изследване за
установяване на употребата на наркотични вещества или техни аналози, като
разглеждането по този начин на съдържанието на наказателното постановление от
страна на нарушителя е некоректно. Записаното в наказателното постановление
преди отразяване на нарушената законова норма съставлява
текстовото
възпроизвеждане на посочената като нарушена разпоредба и е посочено, като
цитиране на текста на разпоредбата, но това е сторено след
даденото изрично описание на фактите по вмененото на П. нарушение. Видно
е, че и в АУАН, и в наказателното постановление, е посочено едно и също
конкретно установено поведение, а именно, че водачът П. отказва да бъде
изпробвана с посоченото техническо средство. В тази насока записване на цялото
относимо съдържание на нормата на чл.174, ал.3 от ЗДвП е извършено в
наказателното постановление именно с оглед съотнасянето на описаното поведението
на водача като такова, изпълняващо състав на нарушение, измежду тези, визирани
в текста на нарушената разпоредба, свързани най-общо с препятстване от водачите
установяването употребата на наркотични вещества. С оглед на текстовото съдържание
на разпоредбата, безспорно е, че отговорността по чл.174, ал.3 от ЗДвП следва и може да
се реализира при неизпълнение и само на едно от задълженията на водачите,
визирани там, но и при наличие на кумулативното им неизпълнение. Начинът, по
който е отразено съдържанието на разпоредбата на чл.174, ал.3 от ЗДвП обаче, не
променя същностното съдържание на отразеното поведение на нарушителя, което е
изрично записано в наказателното постановление и същото е отразено и по АУАН.
Ето защо и възраженията по касационната жалба за това, че не ставало ясно за
какво нарушение П. е наказана, се явяват неоснователни.
На второ място, неоснователни са и доводите за отмяна на
обжалваното решение, основани на твърдението за допуснато нарушение на основно
право, което е залегнало, както в разпоредбата на чл.50 от ХОПЕС, така и в тази
на чл. 4 от
Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС, а именно правото на всеки да не бъде съден и наказван два пъти за едно
и също нещо. В тази насока, действително пред първоинстанционния съд са били
ангажирани доказателства, че по повод на изцяло същото като фактически данни
поведение на водача П., съставляващо нарушение по чл.174, ал.3 от ЗДвП, е
налице междувременно влязла в сила заповед за прилагане на принудителна
административна мярка по чл.171,т.1, б.“б“ от ЗДвП, съставляваща временно
отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18
месеца. Както настоящият съд е имал възможност да посочи в своето определение
от 07.06.2023 г., касае се до временна по своя характер мярка, която е от вида на
преустановяващите принудителни административни мерки. Нейното
предназначение е да се преустанови възможността водач, който е уличен в
извършване на сериозно нарушение, да управлява МПС, което ограничение е е за
определен период от време, до решаване на въпроса за отговорността на водача за
нарушението, но не повече от посоченото в закона – 18 месеца. Очевидно е, че в
случая е налице наложена вече принудителна административна мярка, която е била
потвърдена от съд и следователно е станала окончателна и която по своя характер
има същите последици като административното наказание лишаване от право да се
управлява МПС, наложено с наказателното постановление, защото по своята същност
препятства осъществяването именно на това право на водача поради забраната да
се управлява МПС без СУМПС. Същевременно обаче, следва да се отчете тук
обстоятелството, че не всякога, когато е налице влязъл в сила акт, отнасящ се
до същото нарушение, ще е налице несъобразяване на принципа „ne
bis in idem“, независимо от тъждеството на фактите и
наличието на две различни производства със сходни последици /със санкционен
характер/. И това е така, доколкото например е възможно приложените спрямо
нарушителя ограничения в различните производства да имат за предмет на защита
различен правен актив /интерес/, както
сочи СЕС в своите решения. В случая, не може да се направи извод за наличие на
нарушение на посоченото право- принцип, предвид наличната детайлна правна
уредба на двете производства – по налагане на принудителна административна
мярка по ЗДвП и налагане на административни наказания, която държи сметка
именно за обстоятелството, че те се развиват относително независимо и касаят
едно и също поведение на виновен водач, но, същевременно, едното има за цел
преди всичко превенция, а другото- справедлива санкция. При това, съгласно
уредбата в ЗДвП и ЗАНН е предвидено двете производства да са обвързани по такъв
начин, че в крайна сметка виновният водач да понесе наказание за извършеното
нарушение, върху изтърпяването на което обаче, пост фактум да окаже влияние
вече приложената административна мярка.
Действително, съгласно посоченото в ТР 3/2015г. на ОСНК на ВКС принципът
е, че „деецът
следва да понесе само едната /санкция/ – за правонарушението (административно нарушение
или престъпление), за което съответното производство е приключило първо по
време с влязъл в сила акт. В случая, ако се касаеше до две напълно независими и
необвързани по никакъв начин производства, би следвало да се приеме тезата на
жалбоподателя, че щом е налице влязла в сила заповед за ПАМ, то вече е налице
приключило с окончателен акт производство за същото деяние и последващото е
недопустимо. Доколкото обаче се касае до еднакви по последици принудителна
мярка – отнемане на СУМПС и административно наказание – лишаване от право да се
управлява МПС, с въведената изрична правна уредба е предвидено достигането
именно до краен резултат на понасянето само на едно санкциониране – по
административнонаказателното производство, защото срокът на принудителната
мярка на практика ще бъде изцяло погълнат от този на административното
наказание. В тази насока, както вече е имал възможност настоящият съд да
посочи, законодателят е предвидил изрично в нормата на чл.29а от ЗАНН, че времето, през което за същото нарушение наказаното лице е било лишено
по административен ред или фактически от възможността да упражнява определена
професия или дейност, се приспада при изпълнение на наказанието временно
лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност. Тази
разпоредба, съпоставена и с нормата на чл.190, ал.2 от ЗДвП, която гласи, че наказанието
„лишаване от право да се управлява моторно превозно средство“ тече от датата на
изземването на свидетелството за управление, сочат на установени конкретни
механизми в националното законодателство, които не допускат кумулиране на
мерките - принудителната административна мярка и наказанията, наложени за
същото нарушение, доколкото при тази правна уредба, дори и да са влезли в сила
издадените в двете отделни производства /административнонаказателното и
административното по налагане на ПАМ/ актове на администрацията, то наложените
мерки никога няма да се кумулират, защото от административното наказание
/разгледано като своеобразен комплекс от две кумулативни
такива – глоба и лишаване от права/ ще се приспадне принудителната
административна мярка, или казано с други думи, ще е налице своеобразно
„поглъщане“ на принудителната мярка от административното наказание, сиреч, ще е
налице като краен резултат съобразяването само
на едно санкциониране за водача по административнонаказателното
производство, или
няма да е налице двойно наказване на водача за едно и също нарушение. В тази насока и ще е
налице изцяло съобразяване на принципа за пропорционалност, като настоящият съд
в този смисъл изцяло възприема мнението на генералния адвокат по дело С-524/153
на СЕС, съдържащо се в заключението му по това дело, че за целите
на пропорционалността може да се извършва
преценка на съгласуваността между двете производства, на сътрудничеството между
органите по време на тяхното протичане и на възможността да се направи
прихващане на евентуалните санкции. В случая, макар в
наказателното постановление да не е посочено изрично, че от наказанието
лишаване от права ще се приспадне времето на реално лишаване на жалбоподателя
от това право с отнемането на СУМПС като принудителна административна мярка,
това приспадане е предвидено в закона. В самата заповед за налагане на ПАМ,
освен това, изрично е записано, както, че максималният срок на лишаването от
СУМПС, който е по-малък от този на предвидения в санкционната разпоредба на
чл.174, ал.3 от ЗДвП срок на лишаването от право да се управлява МПС, не може
да надхвърля определен такъв, така и че мярката ще продължи принципно до
решаване на въпроса за отговорността на водача, който в случая се решава с
наказателното постановление. Сиреч, налице е предвидена законова гаранция, че
независимо от предвидените две различни административни производства, водачът,
като краен резултат, ще бъде наказан само веднъж, което обстоятелство дори не
сочи на допустимо ограничение на принципа „ne bis
in idem“, а сочи изцяло
на съблюдаването му.
Предвид
изложените мотиви и като намери при извършената и служебно
проверка от страна на настоящия съд по реда на чл.218, ал.2 от АПК, че не се
установяват основания за отмяна на обжалваното съдебно решение, като същото е
валидно, допустимо и съответстващо на материалния закон, то настоящият състав
намери, че следва да го остави в сила като законосъобразно.
Воден от горното и на основание чл.221 ал.2 предл. първо от АПК във
връзка с чл.63в от ЗАНН, Административен съд – Пловдив, XXIV касационен състав,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение
№ 8 от 13.02.2023 г., постановено по АНД № 23/2022 г. по описа на Районен съд –
Първомай.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: