№ 132
гр. Враца, 15.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Пенка Т. Петрова
Ана Б. Ангелова-Методиева
при участието на секретаря Мария К. Ценова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211400500479 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Ф. К. М., чрез пълномощника й
адв.Д.С., против Решение № 260354/08.06.2021 г. по гр.д.№ 531/2021 г. по
описа на РС-Враца, с което е: 1/ Признато за установено, че
жалбоподателката дължи на "Топлофикация-Враца" ЕАД, гр.Враца сумата
1772,41 лв. – дължима главница за неизплатена топлинна енергия, битово
горещо водоснабдяване и топлоенергия, отдадена от сградна инсталация, за
периода 31.07.2017 г. – 30.06.2020 г.; сумата 254,65 лв. – лихва за забава за
периода 31.08.2017 г. – 02.09.2020 г.; законната лихва върху главницата,
считано от 23.09.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, и 2/
Осъдена Ф. К. М. да заплати на "Топлофикация-Враца" ЕАД, гр.Враца
деловодни разноски за заповедното и за исковото производство.
Във въззивната жалба на първо място се твърди, че решението е
недопустимо, тъй като Ф.М. е гражданин на Австрия от 2002 г. и след
освобождаването й от българско гражданство няма основание да има
регистриран постоянен адрес в България. Навеждат се доводи, че в ЗГР няма
1
процедура по отписване от администрацията, че гражданската регистрация е
свързана с българското гражданство и че жалбоподателката, в качеството си
на австрийски гражданин, няма разрешение за дългосрочно или постоянно
пребиваване в България.
На следващо място в жалбата се развиват подробни съображения за
нищожност на издадената заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК като
постановена при липса на компетентност съгласно практиката на
Европейския съд, която нищожност води до невалидност и на постановеното
решение по предявения установителен иск. Навеждат се доводи, че заповедта
е издадена и в нарушение на т.2б от ТР № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, тъй като
вземането не е индивидуализирано. Жалбоподателката намира, че е допуснато
и процесуално нарушение на разпоредбата на чл.411, ал.2 ГПК – не е съставен
писмен акт и не са обсъдени предпоставките за издаване на заповед за
изпълнение, поради което не е констатирано, че са налице основания за
нищожност по смисъла на чл.26 ЗЗД по отношение на Общите условия на
дружеството, които не са нормативен акт, а са част от условията на
индивидуалния договор. Не е констатирано, че е налице нищожност и поради
нарушения на основни принципи на правото, а именно: за неприкосновеност
на частната собственост /чл.17, ал.3 КРБ/, за характера на сградната
инсталация /ЗЕ/, за договаряне между равноправни субекти /чл.8 и чл.16 ЗЗД
и чл.298 ТЗ/, за право на защита във всички стадии на процеса /чл.122 КРБ/.
В жалбата се излагат и оплаквания за допуснати процесуални
нарушения от първоинстанционния съд при разглеждането на делото, които
най-общо се свеждат до следното: допуснати нарушения на задължителна
практика на ВКС, залегнала в ТР № 4/2013 г. за определяне предмета на иска
по чл.422 ГПК и в ТР № 6/2012 г. за присъждане на разноските; допускане на
неотносими въпроси към вещото лице и използване при изготвяне на
експертизата на документи, които не са представени като доказателства по
делото; игнориране на направените от ответника искания и представените от
него доказателства; неправилна преценка на събраните по делото
доказателства и възприемане на факти, за които не са представени
доказателства; кредитиране заключението на СТЕ, което е необосновано и не
е съобразено с основни физични закони; приложение на Общи условия, които
не са приети от потребителя; отказ да се приеме искане за преюдициално
запитване; прилагане на подзаконови разпоредби, които са в противоречие
2
със законите и с правото на ЕС; нарушение на чл.235 ГПК вр.чл.192а АПК,
като е постановил съдебното решение след обнародване в ДВ, бр.60 на
решение по адм.д.№ 14350/2019 г. на ВАС, с което са отменени чл.61 до чл.71
от Наредба 16 334 за топлоснабдяването.
Жалбоподателката счита, че спорът не е изяснен от фактическа страна
по отношение на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, по
отношение на реално ползваната топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване, както и по отношение на цената. В подкрепа на това
становище в жалбата се излагат подробни аргументи, почерпени от физични
закони, както и правни доводи. Развиват се и подробни съображения относно
пасивната легитимация на ответницата, като се извършва позоваване на
правото на ЕС и на практика на СЕС, както и на практика на КС на РБ и на
ВАС.
В жалбата се прави искане за прогласяване нищожността на заповедта
по чл.410 ГПК и недопустимостта на обжалвания съдебен акт, а в случай, че
спорът бъде разгледан по същество – за отхвърляне изцяло на предявения иск
и обезсилване на издадената заповед по чл.410 ГПК. Претендира се
присъждане на деловодни разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от
насрещната страна "Топлофикация Враца" ЕАД, гр.Враца.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от
надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
При извършената по реда на чл.269, изр.1-во ГПК служебна проверка
относно валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт,
настоящият съдебен състав констатира следното:
Районен съд-Враца е сезиран със заявление вх.№ 261028/28.09.2020 г.
на "Топлофикация-Враца" ЕАД, гр.Враца, с което е поискано издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против Ф. К. М., с адрес: гр.*** за
следните парични вземания: 1 772,41 лв. – главница, 254,65 лв. – законна
лихва за периода 31.08.2017 г. – 02.09.2020 г., законната лихва от датата на
подаване на заявлението до изплащане на вземането. В заявлението се
посочва, че паричните вземания представляват стойността на незаплатена
топлинна енергия за периода 31.07.2017 г.-30.062020 г. за жилище с адрес:
гр.***.
3
При извършена от заповедния съд служебна справка по реда на
Наредба № 14/18.11.2009 г. се констатира, че ответницата Ф. К. М. има
регистриран постоянен адрес в Република България, гр.***. В справката е
отразено, че лицето има настоящ адрес в Австрия от 20.06.2000 г.
Районният съд е издал Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК № 260069/25.09.2020 г., с която е уважил заявлението изцяло и
е разпоредил Ф. К. М. да заплати на "Топлофикация-Враца" ЕАД, гр.Враца
посочените в заявлението суми.
Съобщението, с което на длъжника Ф. К. М. е изпратена издадената
заповед за изпълнение, е върнато в цялост и с отбелязване, че лицето не е
намерено на адреса и по данни на сестра му от 18 години е извън страната и
не живее на адреса.
Заповедният съд е разпоредил да бъде извършено връчване на
издадената заповед за изпълнение по реда на чл.47, ал.5 ГПК, след което с
Разпореждане № 264640/30.12.2020 г. на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК е
указал на заявителя, че може да предяви искове относно вземанията си.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК заявителят "Топлофикация-Враца" ЕАД,
гр.Враца е предявил иск с правно основание чл.422 ГПК за признаване за
установено по отношение на Ф. К. М., че дължи сумите по издадената заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК.
С обжалваното Решение № 260354/08.06.2021 г. по гр.д.№ 531/2021 г.
Районен съд-Враца е уважил предявения иск за съществуване на вземането.
Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение
е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила.
Разпоредбата на чл.411, ал.2, т.5 ГПК предвижда, че заповед за
изпълнение не се издава, когато длъжникът няма обичайно местопребиваване
или място на дейност на територията на Република България. Легална
дефиниция на понятието "обичайно местопребиваване на физическо лице" се
съдържа в чл. 48, ал. 7 от КМЧП, съгласно който това е мястото, където
лицето се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с
необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или
установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално
съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които
произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му
да създаде такива връзки. Законът за гражданската регистрация /ЗГР/ урежда
4
две форми на връзка между определено физическо лице и българската
държава – постоянен и настоящ адрес. Съгласно чл.93, ал.1 ЗГР постоянният
адрес е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в
регистъра на населението, а съобразно чл.94, ал.1 ЗГР настоящият адрес е
адресът, на който лицето живее. Постоянният адрес е формален и се намира
там, където лицето желае да бъде вписано, а настоящият адрес е този, който
отразява действителното местоживеене на лицето. Българските граждани, на
които мястото на живеене е в чужбина, нямат настоящ адрес в България и
техният настоящ адрес, т.е. адресът им по местоживеене се отразява в
регистъра на населението само с името на държавата, в която живеят.
Както бе посочено, при извършената в заповедното производство
служебна справка в Национална база данни "Население" е констатирано, че
Ф. К. М. има регистриран постоянен адрес в Република България, гр.Враца, а
по отношение на настоящия адрес е извършено отбелязване, че от 20.06.2000
г. живее в Австрия. При тези данни и при съобразяване на посочената
нормативна уредба, районният съд още към момента на издаване на заповедта
е могъл да направи извод, че длъжникът живее трайно в друга държава, т.е. че
няма обичайно местопребиваване в Република България. Вместо това и в
нарушение разпоредбата на чл.411, ал.2, т.5 ГПК е издадена заповед за
изпълнение. При връчване на заповедта, тъй като длъжникът не е намерен на
посочения постоянен адрес, същата е връчена чрез залепване на уведомление
по чл. 47, ал. 5 ГПК и на заявителя са дадени указания за предявяване на
установителен иск при хипотеза на чл. 415, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 47, ал. 5
ГПК. Такъв иск е предявен, като в рамките на пъвоинстанционното исково
производство изрично е направено възражение за процесуална
недопустимост, тъй като ответницата не живее в РБ и не е гражданин на тази
държава. В подкрепа на това възражение са представени и писмени
доказателства, от които се установява, че с указ на президента на РБ №
29/21.05.2002 г. ответницата Ф.М. е освободена от българско гражданство,
както и че притежава австрийско гражданство. С Определение №
262392/22.04.2021 г. районният съд се е произнесъл по това възражение и е
отхвърлил същото, приемайки че не са допуснати нарушения при издаването
на заповедта за изпълнение и връчването й.
Възражението за недопустимост на предявения иск с правно
основание чл.422 ГПК се поддържа и във въззивната жалба и настоящият
5
съдебен състав намира същото за основателно. При събраните доказателства,
може да бъде направен извод, че към момента на сезирането на съда със
заявлението по чл.410 ГПК длъжникът не е имал обичайно местопребиваване
в Република България, което по императив на предвиденото в чл. 411, ал. 2,
т.5 ГПК не допуска реализирането на облигационната му отговорност по
извънредните способи на заповедното производство. Този факт е бил
установен още при извършената в рамките на заповедното производство
служебна проверка относно настоящия адрес на лицето, поради което е било
недопустимо издаването на заповед за изпълнение. Връчването на заповедта
по какъвто и да е начин не е в състояние да я стабилизира. Обсъдена като
предпоставка за водене на исковото производство, недопустимостта на
издадената срещу длъжника заповед за изпълнение обуславя извод и за
недопустимост на образуваното срещу него исково производство по чл. 422
ГПК.
Заповедта за изпълнение, по аналогия от чл. 423, ал. 3 изр. последно
от ГПК, следва да се обезсили от настоящата инстанция. При обезсилена
заповед за изпълнение, равносилно на липса на заповед за изпълнение,
предявеният установителен иск за установяване дължимостта на вземането по
нея се явява процесуално недопустим, поради което процесуално
недопустимо се явява и постановеното решение по този иск. Ето защо
обжалваното решение следва да се обезсили и производството по делото – да
се прекрати.
С оглед изхода на спора и съгласно разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК
право на разноски има ответницата. Пред първата инстанция са направени
разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лв., видно от
приложеното пълномощно и договор за правна помощ, както и от списъка по
чл.80 ГПК. Пред въззивната инстанция са направени разноски за държавна
такса в размер на 60,45 лв. Представен е и списък по чл.80 ГПК, в който освен
посочените разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция и
за държавна такса по въззивната жалба, са посочени и разноски за адвокатско
възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 380,00 лв. Нито към
жалбата, нито в хода на съдебното производство обаче са представени
доказателства за извършването на такъв разход, поради което съдът намира,
че не следва да бъдат присъждани посочените в списъка по чл.80 ГПК
разходи за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
6
Водим от горното и на основание чл.270, ал.3, изр.1 ГПК,
Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 260068/25.09.2020 г., издадена по ч. гр. д. № 2355/2020 г. на
Районен съд-Враца против длъжника Ф. К. М., ЕГН **********.
ОБЕЗСИЛВА Решение № 260354/08.06.2021 г. по гр.д.№ 531/2021 г.
по описа на Районен съд-Враца като постановено по недопустим иск с правно
основание чл.422 ГПК и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.4 ГПК "Топлофикация-Враца"
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.***, ДА ЗАПЛАТИ
на Ф. К. М., ЕГН **********, сумата от общо 360,45 лв., представляваща
направени пред двете съдебни инстанции разноски, както следва: 300,00 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение за първата инстанция и 60,45 лв. –
внесена държавна такса пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7