РЕШЕНИЕ
№ 18735
гр. София, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20251110110546 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от М. А. Т.
срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД.
Предявен е за разглеждане установителен иск против ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за
прогласяване на нищожност на договор за паричен заем № 4714328/02.02.2023 г.
поради противоречието му със закона.
Предявен е за разглеждане и установителен иск против ответника „Файненшъл
България“ ЕООД с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за
прогласяване на нищожност на договор за предоставяне на гаранция №
4714328/02.02.2023 г. като противоречащ на ЗЗП и Директива 2008/48, а в условията на
евентуалност – на осн. чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД поради липсата на основание като
обезпечаващ нищожна сделка и на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради накърняване
на добрите нрави.
Ищцата М. А. Т. твърди, че на 02.02.2023 г. сключила с ответното дружество
„Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № 4714328. По силата на
договора й била предоставена сумата от 3500,00 лева при годишен лихвен процент от
35,00 % и годишен процент на разходите – 41,27 %. Сочи, че във връзка с договора за
паричен заем сключила с втория ответник - „Файненшъл България“ ЕООД договор за
предоставяне на поръчителство № 4714328 от същата дата, по силата на който
следвала да заплати на дружеството сумата определена сума, представляваща
възнаграждение за гаранта, чието заплащане било разсрочено заедно с вноските за
погасяване по договора за паричен заем.
Счита, че договорът за паричен заем е нищожен поради противоречието му с
императивни правни норми. Сочи, че предвиденото възнаграждение за гаранта
представлявала част от ГПР на кредита, което не било включено и така годишният
процент на разходите надхвърлял максимално допустимия размер съгласно закона.
1
Намира, че договорът противоречи на разпоредбите на чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11
ЗПК. Развива подробни съображения за нищожност на договора за паричен заем.
Счита, че нищожна е и уговорката за заплащане на възнаградителна лихва в размер от
35,00 % като противоречаща на добрите нрави, доколкото надхвърля трикратния
размер на законната лихва. Поради нищожността на договора за паричен заем, счита,
че недействителен е и договорът, сключен с гаранта, тъй като обезпечавал нищожна
сделка. Счита, че клауза, която предвижда заплащане на поръчител е в пряко
противоречие с Директива 2008/48 и ЗЗП. Ето защо намира и сключеният с втория
ответник договор за поръчителство за нищожен. Счита, че същият противоречи както
на императивни разпоредби на ЗЗП във връзка с неравноправни клаузи в ущърб на
потребителя, така и на добрите нрави.
Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли съда да
признае за установено в отношенията му с ответниците нищожността на процесните
договори за заем и поръчителство.
В срочно постъпили отговори ответниците оспорват както допустимостта, така
и основателността на предявените искове. Считат, че ищцата няма правен интерес от
предявяване на установителни искове за прогласяване нищожността на договорите.
Считат, че процесните договори отговарят на изискванията на закона, не му
противоречат и не водят до накърняване на добрите нрави. Излагат подробни
съображения. По отношение на договора за паричен заем се твърди, че отговаря на
изискавинята на ЗПК, не е налице скрито завишаване на ГПР, доколкото
възнаграждението за гаранта е по второ облигационно отношение, възникнало с друго
юридическо лице и не следва да е част от ГПР. По отношение на договора за
предоставяне на гаранция се сочи още, че същият не е лишен от основание. Поради
тези и останалите подробно изложени съображения, молят предявените искове да
бъдат отхвърлени. Претендират разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 23.07.2025 г. и
приет за окончателен без възражения от страните в проведеното открито съдебно
заседание на 02.10.2025 г., на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и
ненуждаещи се от доказване по делото са отделени фактите, че ищцата и ответниците
са страни по процесните договор за паричен заем № 4714328/02.02.2023 г. и договор за
предоставяне на гаранция № 4714328/02.02.2023 г., както и че уговореното
възнаграждение за гаранта не е включено в изчисляване на размера на ГПР, посочен в
договора за паричен заем.
Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на
отделените за безспорни факти за доказано.
Същите се установяват и от приетите по делото договор за паричен заем №
4714328/02.02.2023 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, и договор за
предоставяне на гаранция № 4714328/02.02.2023 г., сключен с „Файненшъл България“
ЕООД.
По силата на сключения договор за паричен заем № 4714328/02.02.2023 г.
заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД се е задължил да предостави на ответника
сума в размер на 3500,00 лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя в
срок до 01.09.2023 г. съгласно чл. 2, т. 5 от договора. Видно е, че между страните били
уговорени 15 погасителни вноски, всяка от които в размер на 259,25 лева, включваща
главница и лихва. Уговореният ГПР бил в размер на 41,27 %, а процентът на
фиксираната годишна лихва – 35.
2
Видно от чл. 2 от договора, сумата от 3500 лева била предоставена на
кредитополучателя, като същото не е спорно между страните.
Видно от договора за предоставяне на гаранция/поръчителство №
4714328/02.02.2023 г., същият е сключен във връзка с договора за паричен заем №
4714328/02.02.2023 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и М. А. Т.. Ответникът по
договора за предоставяне на гаранция - „Файненшъл България“ ЕООД, в качеството му
на гарант, поел задължението да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на
парично задължение) в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с наредител –
потребителят, с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно договорите за паричен заем, както и за всички
последици от неизпълнението на потребителя по договора за заем /чл. 1, ал. 1 от
договора/. Посочено е в чл. 1, ал. 2 от договора, че гаранцията се издава от гаранта и
влиза в сила в срок от 3 дни от подписване на договора, в случай че потребителят не
изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 и чл. 4, т. 2 от договора за паричен заем в
указание срок да предостави обезпечение – поръчителство от две физически лица или
банкова гаранция. За поемане на задължението по договора, в полза на гаранта
„Файненшъл България“ ЕООД е уговорено възнаграждение в размер на сумата от
1901,25 лева, платима от потребителя разсрочено, на вноски от по 126,75 лева на
уговорените в договорите падежни дати по договора за паричен заем /чл. 3, ал. 1/.
„Изи Асет Мениджмънт“ АД било овластено да приема плащания и за гаранта –
ответник по делото, като дори е уговорено, че в случай че заплатената от потребителя
сума е недостатъчна да покрие както вноската по договора за заем, така и тази към
гаранта, с приоритет се погасяват задълженията към гаранта /чл. 3, ал. 3/.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По исковете по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на
нищожност на договор за паричен заем и на договора за предоставяне на
гаранция:
В тежест на ищеца по предявения главен иск с правно основание по чл.26, ал.1,
предл.1-во ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че
между нея и ответниците са възникнали облигационни отношения по договор за
паричен заем № 4714328/02.02.2023 г. и договор за предоставяне на гаранция №
4714328/02.02.2023 г., които противоречат на закона.
На първо място, съдът намира, че процесните договори са потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора
за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за заем от 02.02.2023 г. е по
правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Процесните договори се подчиняват на правилата на Закон за потребителския кредит и
на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието
3
на които съдът следи служебно.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е
необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със
свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните
договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като
една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения,
когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните
правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се
постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за
спазване на императивните правила на закона и добрите нрави. От извършена
служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър се установява, че
едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е заемодателят
„Изи Асет Мениджмънт“ АД. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
Въз основа на изложените от ищцата фактически обстоятелства, ангажираните
доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че
уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по
договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит –
арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т.
1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Същевременно, при цялостния анализ на процесните правоотношения, е
видно, че сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерски съвет на Република България, а клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 разМ. са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. Размерът на
законната лихва се определя съобразно правилата на чл. единствен, ал. 1
Постановление на МС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения, съгласно които размерът на законната лихва
за просрочени парични задължения в размер на сбора на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година
плюс 10 процентни пункта. Към м. май 2024 г. основният лихвен процент е в размер
на 4,53 %, поради което законната лихва за забава за просрочени парични задължения
е 14,53 %, а съответно максималния размер на ГПР съобразно правилото на чл. 19, ал.
4 ЗПК е 72,65 %, поради което в процесния договор за кредит посоченият ГПР
формално не надвишава максимално допустимия размер.
Видно е, че ГПР без включеното в него възнаграждение за поръчител е в размер
от 41,27 %, като след прибавяне и на уговореното възнаграждение, което само по себе
си представлява 54,32 % от главницата, то действителният размер на ГПР надхвърля
многократно предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.
4
Ето защо може да се направи законосъобразен извод, че ГПР по договора за
паричен заем надхвърля максималния размер, след като се прибави възнаграждението
по договора за гаранция. Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита
възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и
която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от
своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение
(арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Поради
изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване
вземанията на “Изи Асет Мениджмънт“ АД по процесните договори за потребителски
заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по
кредита (в този смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на
СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание
по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите
от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22
ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл.
11, т. 10 и 11 от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. №
13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по
в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.). Същевременно,
договорите, сключени между потребителя и “Изи Асет Мениджмънт“ АД, и
договорът, сключен между потребителя и „Файненшъл България“ ЕООД, се намират
във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните,
поради което последиците от недействителността на договорите за потребителски
кредит неминуемо рефлектират и по отношение на договорите за предоставяне на
гаранция, поради естеството на правоотношенията (така напр. Решение № 264616 от
09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 264616 от
9.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г., Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на
СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Поради изложеното съдът намира, че предявените искове за прогласяване
нищожността на процесните договори за паричен заем и за предоставяне на гаранция
са нищожни, поради което следва да бъдат уважени.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна, но същата не е сторила такива, като с определение от 11.06.2025 г. е
освободена от заплащането на държавна такса в производството по делото.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът “Изи Асет Мениджмънт“ АД следва да
бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметката за такси на
Софийски районен съд, сумата от 155,55 лева държавна такса, а ответникът
5
„Файненшъл България“ ЕООД – сумата от 76,05 лева.
Претендира се от ищцовата страна заплащането на адвокатско възнаграждение
на осн. чл. 38 ЗА в полза на адв. Елена Иванова в размер на сумата от 1413,00 лева с
вкл. ДДС. Представен по делото е договор за правна защита и съдействие за
осъществена безплатна правна помощ на ищцата от адв. Елена Иванова в хипотезата
на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.
Ответниците са направили възражение за прекомерност на претендираните
възнаграждения, което съдът намира за основателно. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в
случаите на оказана безплатна правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал.
1 ЗАдв., ако в съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда. С
определение №319 от 09.07.2019г. по ч.гр.д.№2186/2019г. по описа на ВКС, Г.К., IV
Г.О. е разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.
2 ЗАдв. пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор
за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат
оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1 - 3 на чл.38, ал.1 ЗАдв.,
като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното
основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското
възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК -
той касае разноските, дължими на страните. При безплатно предоставяне на правна
помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв., както е в случая, адвокатът сам, по собствена
воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат
е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на
съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи
от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че
възнаграждението ще се дължи от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1 - 3
ГПК. Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните разМ. на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101,
§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от разМ.те, разписани в Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните разМ. на
адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия. В случая повдигнатият спор е с ниска правна и фактическа
сложност, като е проведено едно открито съдебно заседание по делото, в което
процесуалният представител на ищцата не се е явил, като освен това не са събирани и
гласни доказателствени средства или експертни заключения. Касае се за спорово, по
които е налице константна и безпротиворечива практика на съдилищата в страната.
Предвид изложеното съдът определя адвокатско възнаграждение в полза на адв. Елена
Иванова за предоставена безплатна правна помощ на ищцата в размер на сумата от 600
лв., платим от двамата ответници поравно. Следва да се посочи, че в хипотезата на чл.
38 ЗАдв. съдът определя размера на дължимото възнаграждение, което следва да бъде
заплатено на адвоката, съобразявайки правната и фактическа сложност на делото, като
в случай че адвокатът е регистрирано по ЗДДС лице, последният следва да съобрази
6
дали за него е възникнало задължение за внасяне на ДДС в хипотеза на присъдено
възнаграждение по осъществена безплатна правна помощ, или не.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. А. Т., ЕГН **********
срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* иск по чл. 26, ал.1, предл.1-во
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, че договор за паричен заем № 4714328/02.02.2023 г. е нищожен
поради противоречие със закона.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. А. Т., ЕГН **********
срещу „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК ********* иск по чл. 26, ал.1, предл.1-во
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, че договор за предоставяне на гаранция № 4714328/02.02.2023 г. е
нищожен поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
********* да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметката за такси на
Софийски районен съд, сумата от 155,55 лева, представляваща държавна такса.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК
********* да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметката за такси на
Софийски районен съд, сумата от 76,05 лева, представляваща държавна такса.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК ********* да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е“ № 3,
представлявано от адв. Е, сумата от 300,00 лева – адвокатско възнаграждение за
осъществявана безплатно адвокатска помощ и съдействие на М. А. Т..
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Еднолично адвокатско дружество с адрес на
дейността: гр. П, представлявано от адв. Е, сумата от 300,00 лева – адвокатско
възнаграждение за осъществявана безплатно адвокатска помощ и съдействие на М. А.
Т..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7