РЕШЕНИЕ №
гр. Велинград, 14.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание на
петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретар Мария Димитрова, като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 11 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе
взе предвид следното:
Предявени са от И.И.П., ЕГН
**********,***, против „Ес Джи Финанс” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Пловдив, ул. „Петър Ченков" 3, ет. 1, an. 1, представлявано от управителят
Л.П.Д., кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД, с които се
иска да бъде прогласена
нищожността на договор за паричен заем №
PZ0000000193/28.05.2019г. и да се осъдени ответното дружество да заплати на
ищеца сумата от 275, 80 /двеста седемдесет и пет лева и осемдесет/ лева,
получена без правно основание въз основа на недействителният договор за паричен
заем представляваща възнаградителна лихва, ведно със законната лихва, считано
от предявяване на исковата молба-04.01.2021 г. до окончателното плащане,
съединени при условията на евентуалност с иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се иска да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл. 7, ал. 4 и чл. 8 от договор за
паричен заем № PZ0000000193/28.05.2019 г..
С исковата молба ищецът
твърди, че на 23.08.2019г. сключил с ответното
дружество договор за паричен заем PZ0000000193/28.05.2019г., по силата на който
е получил в заем сумата от 1000 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40,
08 % и ГПР в размер на 48, 32 %, със
срок от 11 месеца и размер на погасителната вноска от 110, 12 лв.. Твърди се,
че съобразно договорките в срок до три дни, считано от датата на сключване на
процесния договор ищецът следвало да предостави едно от двете предвидени
обезпечения в него, а именно: две физически лица, отговарящи на условията,
подробно описани в договора или банкова гаранция. Едновременно с тези
обезпечения заемателят се задължил да издаде запис на заповед в размер на
заемната сума с включените лихви и евентуално дължими неустойки, такси и
разноски, което било направено. Сочи се, че съобразно чл. 8 от договора, ако
заемателят не предостави договореното в
чл. 6 от договора обезпечение или то не отговаря на условията, посочени в чл.
9, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора, то той дължи на
заемодателя неустойка в размер на 1 279,08лв., която ще се плаща разсрочено
като тя се кумулира към падежните вземания по погасителния план. Твърди се, че ищецът изплатил сумата от
1275,60 лв., а без правно основание са му начислени възнаградителна лихва и
неустойка, тъй като договорената между страните лихва в размер на 40,08 % годишно надхвърля
повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, поради което е налице
нищожност на клаузата за
договорна лихва, респ. на клаузата за ГПР. Поддържа се че предвидената в чл. 4
от договора неустойка е скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава
е следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на
разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, а поради невключването й в ГПР последният не
съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Твърди, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР,
който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д. ал. 1 и ал. 2. т. 1
от Закона за защита на потребителите. Твърди, че договорена неустойката
представлява допълнителна облага- печалба към възнаградителната лихва, без
обаче тя да бъде обявена по този начин на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и
без тя да бъде включена в договорното съдържание като договорна лихва и като
част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11. ал. 1. т. 9 и т. 10
от ЗПК, поради което неустоечната клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143.
т. 5 ЗЗП. Предвидено е
тя да се кумулира към погасителните вноски като това е довело до скрито
оскъпяване на кредита. Поддържа,
че процесният договор е изначално недействителен и на основание нарушаване на
изискването на чл.11, ал. 1,
т. 9 ЗПК. Поддържа,
че е налице е неяснота върху каква стойност се изчисляват договорените 40,08 %
възнаградителна лихва. На следващо място се сочи, че липсва ясно разписана
методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР
от 48.32 %/, а във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по
кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение, а такава липсва. Излага, че в конкретния случай, в процесния договор
за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 липсват. Поради
изложено моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски. Ангажира
доказателства.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответното дружество, депозира отговор, с който оспорва изцяло претенциите
на ищеца. Признава, че между страните е сключен договор № PZ0000000193/28.05.2019г., по силата на който ищецът е
получил в заем сумата от 1000 лв., като
твърди да е изправна страна по него. Излага, че към настоящия момент срока на договора
е изтекъл, а ищецът не е изплатил изцяло задълженията си по него, като са
платени изцяло първите дванадесет погасителни вноски и частично тринадесета.
Твърди се, че размерът на лихвата е договорен в съответствие с
принципа на свобода на договарянето, предвиден в чл. 9 от ЗЗД, като ЗПК не
въвежда лимит на възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит.
Сочи, че единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е ГПР да не
е по-висок от петкратния размер на законната лихва, като ответното дружеството
е спазило това ограничение, доколкото ГПР съгласно Договора възлиза на 48,32%.
Признава, че при изчисляването на ГПР е включен размерът на фиксирания годишен
лихвен процент. Поддържа, че в случая договорената възнаградителна лихва от 40,08
%, т.е. надвишението над допустимата според ищеца стойност от трикратния размер
на законната лихва не е съществено, поради което лихвата не противоречи на
добрите нрави. Твърди, че с получаването на Стандартен европейски формуляр
(СЕФ) съгласно изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПК ищецът е бил
информиран за всички условия по заема, имал е свободата да реши дали тези
условия са приемливи за него и дали да се обвърже с тях, като е можел изобщо да
не встъпва в договорни отношения, но въпреки това е взел информирано решение да
го стори, поради което не е налице накърняване на добрите нрави. Излага, че са
неоснователни
твърденията да са налице нарушения и на чл. 11, ал. 1,т. 9 3ПК. Твърди, в сключения договор е посочен
фиксиран ГЛП, който не се променя през целия срок на договора и в който не се
включва неустойка, която не е част нито от разходите, нито от договорената
лихва печалба, при
положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за
страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11. т. 9 ЗПК /Решение №
1285 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. Ангажира доказателства.
Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК
ответникът предявява насрещни искове, с
правно основание по 240 ЗЗД за сумата от 585,45 лв., представляваща непогасена главница по
договор за паричен заем № PZ0000000193/28.05.2019г., ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на предявяване на исковата молба- 17.02.2021 г. до
окончателното й изплащане, кумулативно съединен с иск с правно основание по чл.
86 ЗЗД за сумата от 41.60 лв., представляваща обезщетение за забава, за периода
от 29.11.2019 г. до 17.02.2021 г., съединени при условията на евентуалност с иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД за сумата от 585,45
лв., получена без основание, като се релевира възражение за прихващане между
сумата по главния иск на ищеца с правно основание по чл. 55 ЗЗД и сумите по
насрещните искове.
Съдът, като взе предвид доводите на страните,
прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за
установено следното от правна и фактическа страна:
По
иска с правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД
С доклада по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване
всички обстоятелствата, включени във фактическия състав на спорното право, като
единственото спорно обстоятелство между страните е налице ли са неравноправни
клаузи в процесния договор и водят ли те до неговата нищожност.
Съобразно приетата по делото, без възражения от страните,
съдебно-икономическа експертиза- в ГПР, договорен в размер на 48.32%, е включена само възнаградителната лихва в
размер на 40.8%. Неустойката в договора е в размер на общо1279,08 лева и ако
бъде включена към размера на ГПР ще се формира такъв от 742 %. Ищецът е
извършил плащания в общ размер на 1275,60 лв..
След анализ на съдържанието на договора, съдът приема, че той е за
потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания
относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в
оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи
произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено.
При извършената служебна проверка относно действителността на сключения
между страните договор и като взе предвид наведените в тази насока правни
доводи в исковата молба, съдът констатира следното:
Ищецът е
потребител по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключил през 2019 г.
договора за потребителски кредит като физическо лице и процесният договор не е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Клаузите в
договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени
предварително от търговеца и ищецът не е имал възможност да влияе върху тяхното
съдържание, като доказателства за противното по делото не бяха събрани.
Съгласно чл. 6 от договора потребителят се задължил да учреди в полза на
кредитора обезпечение, като неизпълнението на това му задължение е скрепено със
санкцията уговорена в чл. 8 а именно дължи неустойка в
размер на общо1279,08 лева. От
съдържанието на чл.6 и чл. 8 от договора е видно, че заложените в тежест на
заемателя задължения и срокове за тяхното изпълнение са трудно изпълними, от
където следва, че е сигурно настъпването на условията за начисляване на
предвидената неустойка. Едновременно с това се установява, че в полза на
заемодателя като поемател е издадена ценна книга за сума в размер на зеамната
сума с включените лихви, неустойки, такси и разноски.
Съгласно чл. 71 от ЗЗД изпълнението
на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато
длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения. Следователно непредоставянето на обещани обезпечения (когато страните са
имали реално очакване/намерение такива да се дадат) дава основание да се иска
незабавно цялото задължение. В случая обаче кредитора променя последиците от
липса на обезпечение и вместо да го санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, която е предвидена да се кумулира към погасителните
вноски, което неминуемо води до скрито оскъпяване на кредита,
При съобразяване изложеното съдът счита, че така уговорената неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и
се превръща само в средство за обогатяването на кредитора. Фактически не се
касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за
главница и лихва, което вземане по икономическата си и правна същност, макар и
наречено от кредитора „неустойка“, представлява допълнителна печалба за
кредитора в размер на сума, която дори надвишава главницата по кредита.
Когато търговецът създава предпоставки за получаване на допълнителна
парична облага във връзка с предоставения кредит и когато това се прави с цел
да се избегнат законови ограничения –ЗПК, да се реализира по –голяма печалба от
страна на кредитодателя, чрез договаряне на по- високо възнаграждение,
независимо от начина на нейното наименуване- „неустойка“, тази облага
представлява печалба за него и като такава следва да бъде калкулирана като
елемент на договорна лихва. По тези съображения съдът счита, че процесната
неустойка би следвало да бъде отразена при формирането на ГЛП и при формирането
на ГПР по договора за потребителски кредит. Съобразно заключението на вещото
лице, прието без възражения от страните, в този случай би се формирал ГПР в
размер на 742 %, от където следва изводът, че е нарушена разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК. При това положение посоченият в договора ГПР от 48.32% очевидно
не отговаря на реалния му размер, който би се получил ако всички
възнаградителни плащания бяха включени при изчисляването му, което освен, че е
нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява нарушение и на чл. 11, ал.1, т.10
от ЗПК, а това съгласно чл. 22 от ЗПК прави договора за кредит изцяло
недействителен.
Принципно
изключването на неустойката от разходите, които следва да бъдат включени в ГПР
касае договорена между страните неустойка имаща характеристиката на такава, а
не употребен не по предназначение термин, прикриващ действителната воля на
дружеството кредитодател да получи допълнителен доход чрез поставяне на условие
и по начин създаващ значителни трудности за потребителя да изпълни. Ето защо
възраженията на ответника се явяват неоснователни. По делото не се установи
клаузата да е индивидуално договорена
или ищецът да е имал възможност да изрази становище по съдържанието на
договора и да повлияе върху него. Обстоятелството, че кредитът е отпуснат по
молба на ищеца и въз основа на стандартен европейски формуляр не обуславя
противния извод.
Санкционирането
на потребителя за неизпълнение на задължението на кредитора да провери
кредитоспособността му преди вземането на решение за отпускане на кредит е
недобросъвестна практика, приложена във вреда на потребителя. Сама по себе си,
така уредените, клаузи на чл. 6 и чл. 8
от договора противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики като
илюстрират директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение, да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл. 143, т. 5 ЗЗП /. За
да достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за
заем /потребителски, с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на главницата по
заема и размера на уговорената неустойка, съотношението на законните лихви и
неустойката, както и съпоставка с вредите от неизпълнението, още повече при
съобразяване на обстоятелството, че ответникът е поемател по ценна книга до
размера на главницата, договорната лихва и другите разходи по кредита.
По изложените съображения съдът намира, че сключеният между страните договор за паричен заем №
PZ0000000193/28.05.2019г. следва да бъде прогласен
за нищожен, на осн. чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. с чл.22 от ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
с оглед на което съдът не следва да се произнася по евентуално предявените искове
за прогласяване нищожността на отделни негови клаузи.
Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани в
разпоредбата на чл. 23 ЗПК-
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Следователно се
установи, че по процесния договор за ответника е възникнало вземане единствено
в размер на главницата или за сумата от 1000 лв.
По иска с правно основание по чл. 55 от ЗЗД
За да възникне претендираното спорно материално право следва в обективната
действителност да са се осъществили следните юридически факти: 1. Процесната
сума да е излязла от патримониума на ищеца 2. Тя да е постъпила в имуществения
комплекс на ответника 3. Това разместване на блага да е предприето без
основание.
Между
страните не се спори и от ангажираните доказателства се установи, че по Договор за паричен заем № PZ0000000193/28.05.2019г., сключен между страните, ищецът
е извършил плащане в размер на общо 1275,60 лева, получено от кредитора и
включващо главница в размер на 414,55 лева, договорна лихва в размер на 160,21
лева, наказателна лихва в размер на 3,16 лв. и неустойка в размер на 697,68
лева. Установи се, че плащането е извършено въз основа на обявен за
недействителен договор, по който платената от ищеца сума надхвърля размера на
главницата с 275,60 лева, която сума следователно е
получена от ответното дружество без основание и следва да бъде върната на
ищеца, доколкото не се доказа наличие на основание да бъде задържана. Ето защо искът на
ищеца с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД се явява основателен и
доказан за сума в размер на 275,60 лв., а за разликата над
него до пълния претендиран от 275,80 лв. следва да бъде отхвърлен.
По насрещните искове с правно
основание по 79 вр. чл. 240 ЗЗД, чл. 55 ЗЗД и възражението за прихващане.
Както бе посочено по- горе сключеният
между страните договор
за паричен заем № PZ0000000193/28.05.2019г. следва да бъде прогласен за нищожен, поради което ответникът по
насрещния иск дължи на ищцовото дружество единствено чистата му стойност или
сума в размер на 1000 лв.. Установи се от изслушаното заключение, че към
27.04.2020 г. (като падежът на последната погасителна вноска
по договора е на 28.04.2020 г.) ищцовото
дружество е получило плащания по него от ответника в размер на 1275,60 лв.,
следователно не е останала непогасен остатък от главницата. Ето защо искът за
заплащане на сумата от 585,45 представляваща непогасен остатък от главница и
акцесорният му за заплащане на сумата от 41,60 лв. обезщетение за забава, като
недоказани следва да бъдат отхвърлени изцяло. Предвид обстоятелството, че по
делото не се доказа в полза на ищцовото дружество да съществува вземане в
размер 585,45 лв. представляваща непогасена главница по процесния договор, като
неосновтелни следва да се отхвърлят искът с правно основание по чл. 55 ЗЗД,
както и релевираното
възражение за прихващане на тази сума с
вземането на ищеца по главния иск за сума в размер на 275,80 лв..
По разноските
На основание 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК вр. чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 и 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, ответникът трябва да се осъди да заплати на процесуалния
представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 1304,28 лева по предявените главни и насрещни искове,
както и сумата от 152, 04 лв., платима на ищеца, представляваща държавна такса
по предявените искове.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН като противоречащ на закона на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във
връзка с чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК, сключения между И.И.П., ЕГН **********,*** и „Ес Джи Финанс” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул.
„Петър Ченков" 3, ет. 1, an. 1, договор за паричен заем №
PZ0000000193/28.05.2019г.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД „Ес Джи Финанс” ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Петър
Ченков" 3, ет. 1, an. 1, представлявано от управителят Л.П.Д. ДА ЗАПЛАТИ на И.И.П., ЕГН **********,***, сумата от 275,60 лева, получена без правно основание въз
основа на недействителен договор за
паричен заем № PZ0000000193/28.05.2019г., ведно със законната лихва, считано от
предявяване на иска до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 275,60 лева до пълния претендиран размер от 275,80
лева
.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК вр. чл. 38, ал.
2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА „Ес Джи Финанс” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Петър Ченков" 3, ет. 1,
an. 1, представлявано от управителят Л.П.Д., ДА ЗАПЛАТИ на адв.
Д.Ф., САК, с адрес ***, сумата от 1304,28 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение в настоящото производство по предявените главни и насрещни
искове.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Ес Джи Финанс” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Петър Ченков" 3, ет. 1,
an. 1, представлявано от управителят Л.П.Д. ДА ЗАПЛАТИ на И.И.П., ЕГН **********,***, сумата
от 152, 04 лв., представляваща платена държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишки окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛИЛИЯ
ТЕРЗИЕВА- ВЛАДИМИРОВА