ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 52
гр.
Пловдив, 09.01.2019 г.
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, V състав
в закрито заседание на девети януари две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
като
разгледа докладваното от младши съдия Зорница Тухчиева частно въззивно гр. д. №
2862 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. във
връзка с чл. 413, ал 2 ГПК
Образувано
е по частна жалба вх. № 80258/ 06.12.2019 г. , подадена от „Агенция за контрол
на просрочени задължения“ ЕООД, действащо чрез пълномощника си юрисконсулт Д.А.
срещу разпореждане от 19.11.2019
г., обективирано в заповед за изпълнение на парично задължение № 10090/
19.11.2019 г. по ч.г. д. № 18706 по
описа за 2019 г. на РС- Пловдив, V – ти
граждански състав.
Разпореждането
се атакува в частта, с която е отхвърлено заявлението на дружеството -
жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против П.М.У. за сумата от 235,60 лева,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение.
В
жалбата се излагат подробни съображения за неправилност на разпореждането в
обжалваната му част, поради постановяването му при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Цитира се практика в подкрепа на
релевираните с жалбата оплаквания. Формулирано е искане за отмяна на
разпореждането в отхвърлителната му част и издаване на заповед за изпълнение за
сумите, претендирани със Заявлението по чл. 410 ГПК.
Частната жалба е подадена от
легитимирано лице, в законоустановения срок и е насочена срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество е
основателна. Съображенията в тази насока са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 2 от ГПК, заявлението трябва да отговаря на
изискванията, посочени в чл. 127, ал. 1 от ГПК – да съдържа изложение на
обстоятелствата, на които се основава искането.В производството по чл. 410 от ГПК съдът не събира доказателства, нито може да прави
изводи относно представени такива – в този смисъл т. 2б от ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ВКС. Преценката на съда относно основателността
на искането е ограничена до проверка на твърденията изложени в заявлението –
доколко в същото се съдържа надлежно конкретизирано по основание и размер
вземане.
В настоящия случай в подаденото заявление по чл. 410 ГПК в т. 9 е посочен вида и размера на всяко от претендираните
парични вземания като главница, договорна лихва, неустойка, законна лихва, а
изложените в т. 12 обстоятелства обосновават възникнали правоотношения по
договор за кредит и за цесия, на основание на които се претендират посочените в
заявлението вземания. Изложените в т. 9 и т. 12 от заявлението твърдения
съдържат надлежно конкретизиране по основание и размер на всяко от
претендираните вземания и дават основание да се приеме, че същите са
индивидуализирани и не следва да се изисква от заявителя посочването на
допълнителни данни. От външна страна е налице формална редовност на
заявлението, което е процесуална предпоставка за издаване на заповед по чл. 410 ГПК за заявените вземания.
При посочените в заявлението обстоятелства, на които
заявителя основава вземането си за главница, договорна лихва, неустойка,
законна лихва, районният съд е приел, че претенцията за сумата от 235,60 лева,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение, следва да се
отхвърли поради противоречие със закона и добрите нрави /чл. 411, ал. 2, т.2 ГПК/. В тази
връзка предходната съдебна инстанция е
изложила подробни мотиви, аргументирайки тезата, че неустойката се явява
нищожна, поради което не поражда права и задължения за страните. Настоящият
съдебен състав не споделя, изложените в разпореждането мотиви.
В аспект на гореизложеното следва да се приеме, че
заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се
произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Подобно
произнасяне би означавало да се извърши преценка по същество относно съществуването
на материалното право само въз основа на твърдения в заявлението, без
запознаване с конкретното съдържание на клаузите, без възможност за тълкуването
им във връзка с останалото договорно съдържание. С оглед целта на заповедното производство
да провери единствено ликвидността на вземането, наличието на евентуален спор
относно валидността на правопораждащия факт следва да бъде разрешен по исков
ред, тъй като изисква провеждане на двустранно състезателно производство,
каквото, както вече беше отбелязано, заповедното не е.
В допълнение следва да се посочи, че формираният от
настоящия състав извод не противоречи на европейското законодателство
/Директива 2008/48 и Директива 2009/22/ и съдебна практика. В решение C-618/10 СЕС действително приема, че в
заповедното производство съдът следва да приложи правилата на директивата и без
наличие на възражение, но при определени условия - при наличие на необходимите
фактически и правни данни. Посоченото уточнение следва да се тълкува в смисъл,
че в процедури, в които не се използват доказателства, съдът не е длъжен да
прави подобна проверка.
В мотивите на същото решение изрично е посочено, че при липса
на хармонизация на националните механизми за събиране на безспорни вземания,
правилата за провеждането на националните заповедни производства се уреждат във
вътрешното право на държавите членки въз основа на принципа на процесуалната им
автономия, но при условие тези правила да не са по-неблагоприятни от правилата,
които уреждат подобни вътрешни положения, нито да правят практически невъзможно
или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите
от правото на Съюза. Разяснено е също така, че всеки случай, в който се поставя
въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно
трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи
сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство и за неговото
развитие и особености пред различните национални инстанции.
От друга страна следва да се има предвид, че
практиката на СЕС поначало съобразява принципа за състезателност в процеса,
като например в Решения C-472/11 и СЕС С-243/08 СЕС приема, че ако съдът служебно установи основания
за нищожност, следва да даде възможност на страните да вземат становище по нея,
като след като бъде уведомен, потребителят може да се откаже от защитата, в
случай че националното право го допуска. В рамките на заповедното производство,
с оглед целената с него бързина и опростеност на процеса, липсва процесуална
възможност за провеждането на този процес относно процеса. До издаване на заповедта
за изпълнение производството има едностранен характер. Едва с връчването на
заповедта за изпълнение производството се трансформира в двустранно, като в
полза на длъжника-потребител е предвидено улеснено средство за защита чрез
подаване на бланкетно възражение по образец, което е пречка за стабилизиране на
заповедта. Посочената правна уредба създава достатъчни гаранции за правото на
защита на длъжника, които са достъпни за всички субекти, включително и тези без
юридическо образование, още повече, че формулярът се връчва на длъжника
едновременно със заповедта и ведно с указания за попълването му. С оглед
изложеното не би могло да се приеме, че националната уредба прави практически
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на потребителските права на длъжника.
Напротив, предвидена е облекчена процедура по оспорване на вземанията с
подаването възражение, което може и да не бъде мотивирано. Следва да бъдат
съобразени също така и настъпилите след Решение C-618/10 на СЕС законодателни промени в ГПК, създаващи
допълнителни гаранции срещу неприсъственото стабилизиране на заповедта за
изпълнение в хипотезите, когато същата е връчена с прилагане на фикцията на чл. 47, ал. 5 ГПК, в които случаи е предвидено служебно пренасяне на
спора в двустранно исково производство, в което длъжникът лично или чрез
служебно назначен от съда особен представител да упражни процесуалните си
права.
На основание изложеното обжалваното разпореждане
следва да се отмени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за
издаване на заповед за изпълнение за сумите, посочени в заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, за които е отказано издаване.
Съгласно т. 8 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г., ВКС, ОСГТК
определението на въззивния съд в заповедното производство не подлежи на
обжалване.
По изложените съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане, обективирано в заповед за изпълнение на
парично задължение № 10090/ 19.11.2019 г.
по ч.г. д. № 18706 по описа за 2019 г. на РС- Пловдив, V
– ти граждански състав, в частта, с която
е отхвърлено заявлението на "Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, ЕИК *********
за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу длъжника П.М.У., ЕГН ********** за сумата от 235,60 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ
ИЗДАДЕ заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
в полза на "Агенция
за контрол
на просрочени
задължения" ЕООД, ЕИК ********* против П.М.У., ЕГН **********, за
заплащане на сумата в размер на 235,60 лева, представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение.
ВРЪЩА делото на
Районен съд -Пловдив за издаване на заповед за
изпълнение съобразно настоящото определение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: