Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 19.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
първи април две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №5538 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника И.Т.Ч. срещу решение от 24.09.2019 г. по гр.д. №69436/2018 г. на
Софийския районен съд, 26 състав, в частта, в която са уважени предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу жалбоподателя установителни искове с правно основание чл.422 ал.1 ГПК
вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ал. ЗЗД за сумата от 79,93 лв.,
представляваща цена на потребена топлинна енергия за периода мес.07.2014 г. –
мес.04.2017 г. за топлоснабден имот с аб. №99134, находящ се в гр. София, бул.
„*******, таван №3, ведно със законната лихва от 06.07.2018 г. до окончателното
изплащане, и сумата от 10,02 лв., представляваща лихва за забава за периода 16.09.2015
г. – 28.06.2018 г., като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в
заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно – постановено в противоречие с материалния закон, и със
събраните по делото доказателства. Сочи, че процесният недвижим имот
представлява таванско помещение, което е прилежаща част към апартамент, и не
представлява самостоятелен обект, както и че в имота не е потребяване топлинна
енергия. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище жалбата, в о.с.з. – оспорва
същата.
Третото
лице-помагач „Т.С.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба.
Решението не е обжалвано от ищеца в
частта, в която предявените установителни искове са отхвърлени за разликата над
посочените по-горе суми, поради което решението в тази част е влязло в законна
сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на
основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката
/ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се
създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и
собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по
правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един
централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на
чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги,
само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на
облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи
условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в
30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма
данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия
срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят
различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по
продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е
договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за
договорите.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил, че е собственик
на процесния имот през процесния период, но от представения по делото нот. акт
за дарение на недвижим имот №67, т.І, н.д. №59/08.04.2002 г. на нот. Здравко
Тончев се установява, че ответникът е вещен ползвател на процесния недвижим
имот, поради което именно той е носител на задължението за
заплащане на цената на доставената топлинна енергия в имота. Този извод следва
от систематическото тълкуване на разпоредбите на чл.153 ал.1 ЗЕ и пар.1 т.2а ДР
на ЗЕ, според който „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация,
горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. За
собственика и ползвателя въз основа на вещно право на ползване не е предвидена
солидарна отговорност, нито по силата на законова разпоредба, нито в общите
условия на ищеца, поради което разпоредбата на чл.122 ЗЗД, че всеки солидарен
длъжник е отговорен за цялото задължение, е неприложима. Видно от легалната
дефиниция на закона и при систематическо тълкуване на посочените две
разпоредби, се налага изводът, че при конкуренция на вещни права, клиент на
топлинна енергия, се явява лицето, което реално ползва имота.
Възражението на въззивника, че процесният недвижим имот – таван, не представлява самостоятелен обект е преклудирано,
доколкото е въведено за пръв път едва с въззивната жалба. Освен това от
събраните по делото доказателства се установява, че имотът има отделен аб.
номер, по който се дължи заплащане на потребената топлинна енергия само за този
имот.
За установяване
факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната цена, в първоинстанционното производство са приети заключения на
СТЕ и ССчЕ, които и настоящият въззивен състав кредитира напълно, като
обосновани и компетентно изготвени. От заключението на СТЕ се установява, че
през процесния период начислените и дължими от ответника суми за ТЕ включват
само такива за сградна инсталация, като сумите са начислени в съответствие с
действащата нормативна уредба. Задълженията
за топлинна енергия за сградна инсталация са част от общата сума за топлинна енергия
на даден абонат за даден топлоснабден имот. Решение №5/22.042010
г. по к.д. №15 от 2009 г. определя сградната инсталация за отопление и горещо
водоснабдяване за обща етажна собственост. Законодателството в България, което задължава собствениците на
апартаменти в сграда – етажна собственост, присъединена към система за
централно отопление, да участват в разходите за топлинна енергия за общите
части и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали
доставка на отопление и не използват парно в своето жилище, не нарушава правото
на Европейския съюз /решение от 05.12.2019 г. на СЕС по
съединени дела С‑708/17 и С‑725/17/.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №224243 от 24.09.2019 г., постановено по гр.д. №69436/2018
г. по описа на СРС, ГО, 26 състав, в обжалваната част.
Решението е
постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.”
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.