Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,12. 06. 2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на трети юни през две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря Антоанета Луканова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 10795
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, ищец пред СРС,
срещу решение № 563140 от 17.12.2018 г., постановено от СРС, Трето ГО, 151 състав
по гр.д.№ 11869 по описа за 2018 г., в
частта, в която е отхвърлен иска по чл.422 ГПК вр. с 415 ГПК, както следва:
за сумата над 135,11 лв./главница/, претендирана ведно със законната лихва от
подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане; за сумата в
размер на 16,84 лв., представляваща лихва за забавено плащане на главницата,
изтекла за периода 15.08.2014 г. до 27.07.2017 г. и законна лихва за забава
4,87 лв. върху главницата за дялово разпределение -23,28 лв.
Въззивникът твърди, че решението
е неправилно като противоречащо на материалния закон- чл.33, ал.2 ОУ на
дружеството, които били в сила от 12.03.2014 г. При приложение на последната
разпоредба сумите по фактурата № *********, издадена на 30.07.2014 г. ставали
изискуеми едва м.07.2014 г. В самата фактура изрично било посочено, че за
периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г. били издавани кредитни известия. Прогнозно
начислените суми за периода погрешно били възприети от съда и ответника като
изискуеми задължения по фактури. Задължението ставало изискуемо след издаването
на Общата фактура. Затова неправилно СРС бил приел, че част от претенциите са погасени по давност. Същевременно по
отношение на вземането по чл.86, ал.1 ЗЗД се излагат и доводи за приложение на
чл.32, ал.1 от ОУ, съгласно които задължението за заплащане на сумите в
ежемесечните фактури, ставало изискуемо най-късно до края на текущия месец,
следващ месеца на доставка на ТЕ. Сочи, че имало издадени констативни протоколи
по чл.539 ГПК, които били налични, но съдът не бил дал указания за
представянето им. Общата фактура за отоплителен сезон 2013 – 2014 г. била
публикувана на 15.08.2015 г. По отношение сумата за дялово разпределение се
сочи, че същата била включена към сумата по извлечение от сметки и формирала
крайната цена. Върху сумата за дялово разпределение била начислена и лихва за
забава, която била прибавена към претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД. По отношение
на сумите за дялово разпределение се сочи, че дружеството-ищец се било
суброгирало в правата. Счита, че неправилно СРС бил приел, че е необходима
покана за изпадането в забава на потребителя, тъй като тази сума била включена
във фактурата и качването на фактурата на сайта на дружеството, представлявало
покана.
Иска се от съда да отмени
решението в обжалваната му част и да уважи така предявеният иск, изцяло. Претендира
направените разноски.
Ответникът по въззивната жалба-И.Г.Д.,
ответник и пред СРС, не е депозирал отговор
по въззивната жалба.
Третото лице-помагач-„Т.” ООД не
взема становище по въззивната жалба.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 07.01.2019 г., а въззивната жалба е подадена на 14.01.2019 г.,
следователно същите е в срока по чл.
259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва СРС
частично е отхвърли иска по чл.422 ГПК.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка
съдът приема, че обжалваното решение е
постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 04.09.2017 г.
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът е бил
уведомен на16.10.2017г.
В срока по чл.414 ГПК – на 25.10.2017
г. длъжникът е подал възражение срещу така издадената заповед за изпълнение
като е посочил, че претенциите са погасени по давност. Представител е и
доказателства за плащане.
На заявителя е било указано да посочи
дали е получил соченото плащане от длъжника, на което заявителят е отговорил,
че сторените плащания са извън процесния период.
СРС е указал на заявителя, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 22.01.2018 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 20. 02.2018 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че за процесния период м.05.2013 г. до
м.04.2016 г. от ищцовото дружество са издадени 3 бр. Общи фактури с дати на
издаване 31.07.2014 г., 31.07.2015 г. и 31.07.2016 г. за реално потребената ТЕ,
съответно за периода м.05.2013 г.- м.04.2014 г. на стойност 55,57 лв.; за
м.05.2014 г. до м.04.2015 г.- 67,43 лв. и за периода м.05.2015 г. до м.04.2016
г.- 46,44 лв. Общите фактури били публикувани на 14.08. през съответната
година. Относно възражението за погасяване на задълженията по давност СРС се е
позовал на ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. За периода до 03.02.2014 г. относими
били ОУ на дружеството, съгласно, които месечните суми за топлинна енергия били
дължими в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, т.е.
последното число на месеца, следващ месеца на доставката. След това падежът на
месечните фактури се определял от датата на публикуване в интернет страницата
на ищеца. Ответникът не спорел, че фактурите са публикувани регулярно. Заявлението
по чл.410 ГПК било подадено на 08.08.2017 г. При това положение при прилагането
на 3-годишната давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД вземанията на ищеца за главница по
първата Обща фактура на стойност 55,57 лв., касаеща периода м.05.2013 г. до
м.04.2014 г. били погасени по давност. За основателни са приети вземанията по
другите две фактури на обща стойност от 113,87 лв. За периода след 08.08.2014
г. била дължима и стойността на услугата
за дялово разпределение, която СРС е определил в размер на 21,24 лв. или общо претенциите за главница били
основателни в размер на 135,11 лв. /113,87 лв. + 21,24 лв./. Размерът на лихвата за периода от
15.08.2014 г. до 27.07.2017 г. възлизал на 16,84 лв. По отношение
претендираната лихва за забавено издължаване на главницата за дялово
разпределение е прието, че по ОУ няма посочен срок за плащане, поради което
било необходимо покана. Претенцията за лихва за забава върху непогасената
главница за дялово разпределение е отхвърлена като неоснователна.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
Действително, задължението за
плащане на ползваната ТЕ е периодично, тъй като касае повтарящи се през
определен период от време еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-годишна давност. В този смисъл е и приетото в ТР № 3/2011
г. на ОСГТК на ВКС.
В случая заявлението по чл.410 ГПК е било подадено на 08.08.2017 г., а претендираният период по отношение на
стойността на потребената ТЕ е от 01.05.2013
г. до 30.04.2016 г. Стойността на последната е предявена за установяване в
размер на 169,44 лв.; лихва за забавеното й издължаване в размер на 33,03 лв.,
стойност на услугата дялово разпределение – 23,28 лв. и лихва за забавеното й
издължаване в размер на 4,87 лв.
При прилагане правилата на ОУ на
топлопреносното дружество, действащи в редакцията, относима за всеки един от
периодите, СРС е определил конкретната стойност на всяка една от претенциите
като се е позовал и на заключението на допуснатата изслушана и приета по делото
съдебно-счетоводна експертиза, която не е била оспорена от нито една от
страните.
Съгласно действалите до 11.03.2014 г. ОУ, купувачът е длъжен
да заплаща месечните дължими суми в срок от 30 дни след изтичането на периода
за който се отнасят. В този смисъл са и мотивите на СРС в решението, предмет на
инстанционен контрол в настоящето производство в частта, в която е прието, че
част от вземанията са погасени по давност. По отношение на втората и третата фактура
и при съобразяване с отразените там периоди, са приложени ОУ на дружеството, в
сила от 12.03.2014 г.
Неоснователен е довода на
въззивника, че СРС не му е указал, респ. не му е дал възможност да представи
констативните протоколи за обявяване на Общите фактури на сайта на дружеството.
Точно, обратното, видно от доклада по чл.140 ГПК, самият първоинстанционен
състав е поставил задача на вещото лице да провери кога е станало обявяването
на фактурите. Следва да се отбележи и, че този факт не е бил спорен между
страните; така е посочено и в мотивите на обжалваното решение.
По отношение на довода, че не е
необходима покана за изпадането в забава на ответника досежно стойността на
услугата дялово разпределение, самият въззивник сочи, че се суброгира в правата
на третото лице, което само по себе си потвърждава извода на СРС, че в ОУ на
ищцовото дружество не е предвиден срок за плащане на тази стойност.
Следва да се отбележи и факта, че
съгласно заключението на вещото лице резултатът по изравнителната сметка през
м.07.2014 г. за периода м.11.2013 г. – м.04.2014 г. е сума за връщане в размер
на 71,89 лв. Наред с това след извършена проверка по представените с
възражението по чл.414 ГПК фискални бонове, вещото лице е достигнало до извода,
че ответникът е заплатил суми на обща стойност от 93,83 лв. С платените суми са
погасени задължения по фактури за дялова разпределение и една фактура за
прогнозно потребена топлинна енергия.
При това положение въззивната
инстанция приема, че СРС е решил спора възможно най-благоприятно за ищеца,
въззивник пред настоящата инстанция.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият не претендират разноски и такива не са сторени, поради което не му се присъждат.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 563140 от 17.12.2018 г., постановено от СРС,
Трето ГО, 151 състав по гр.д.№ 11869 по описа за 2018 г., в обжалваната част.
Решението
е постановено при участието на „Т.” ООД като трето лице-помагач на страната на
ищеца.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: