РЕШЕНИЕ
№ 1943
Гр. Пловдив, 02.10.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – гр.
Пловдив, І отделение, ХХV състав, в открито
съдебно заседание на единадесети септември през две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ЗЛАТАНОВА
при секретаря Д.Т., като
разгледа докладваното от Председателя адм.дело № 1528 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството е по реда на
чл.121 ал.1 т.1 и
чл.124 от Закон за държавния служител (ЗДСл) във връзка с чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на Д.Г.А., ЕГН **********,
чрез процесуален представител адвокат Р.И.,*** срещу Заповед №
3519/02.04.2018г. на директора на Агенция „Митници“, гр.София, с която е
прекратено служебното правоотношение с жалбоподателя на основание чл.106, ал. 1, т.2 от Закона за
държавния служител /ЗДСл./ - поради съкращаване на длъжността.
Жалбоподателят оспорва заповедта като
твърди да е незаконосъобразна, немотивирана и постановена в противоречие с
материалния закон и при нарушение на административно производствените правила и
на целта на закона. Позовава се на
несъответствие с нормата на чл.59,ал.2,т.4 от АПК поради липса на
изложени фактически основания. Твърди да не са изпълнени условията на
чл.106,ал.1,т.2 от ЗДСл., тъй като не е налице реално съкращение на длъжността.
Прави възражение за липса на предизвестие. Възразява и за липсата на
предварително становище на Инспекцията по труда, въпреки,че страда от
заболяване-захарен диабет, което е включено в наредбата на министъра на
здравеопазването и би следвало да се ползва от особената закрила на чл.333,ал.1
от КТ. Позовава се на чл.7 от Директива 2000/78/ ЕО на Съвета от 27.11.2000г. Моли
съда да постанови решение,с което да отмени оспорената заповед. В подкрепа на
твърденията си представя писмени доказателства. Претендира разноски.
Ответникът, Директор на Агенция „Митници“,
чрез процесуалните си представители Георгиева и Иванов, оспорва жалбата като
неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена. Излагат се съображения за
правилност и законосъобразност на оспорения административен акт. В подкрепа на
твърденията си ангажира писмени доказателствени
средства. Претендира разноски.
Съдът,като разгледа становищата и
възраженията на двете страни и след преценка на събраните по делото
доказателства, намери за установено следното:
За допустимостта:
Жалбата е подадена от адресат на
оспорения административен акт и в срока по чл.149,ал.1 от АПК / заповедта е
връчена на 09.05.2018г.,а жалбата е постъпила в администрацията на Агенция
„Митници“ на 14.05.2018г./ Ето защо е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Обжалваната заповед за валиден
административен акт, издаден в изискуемата се форма, от материално компетентния
за това административен орган.
Заповедта е издадена в противоречие на
материалния закон.
А. е заемал по служебно правоотношение
длъжността Началник на отдел в Агенция „Митници“, отдел „Митническо разузнаване
и разследване“, териториално митническо управление,Митница Пловдив.
От представените по делото утвърдени
длъжностни разписания към 12.02.2018г. и към 02.04.2018г. се установява,че
длъжността на жалбоподателя нито е съкратена,нито са премахнати системата от
функции, задачи и задължения, утвърдени с длъжностна характеристика за тази
длъжност.
Опитът на ответната страна да се
аргументира с това,че е направена цялостна реорганизация в рамките на оперативната
самостоятелност на директора на Агенция Митници, не води до извод за наличие на
предпоставките на чл.106,ал.1,т.2 от ЗДСл.,тъй като длъжността е налице и като
нормативна позиция в длъжностното разписание, и като набор от функции.
Дефиницията на понятието “длъжност в
администрацията” се съдържа в разпоредбата на чл.2
ал.1 от Наредбата за прилагане на единния класификатор на длъжностите в
администрацията
(приета с ПМС № 47 от 01.03.2004г., обн. ДВ, бр.18 от
05.03.2004 г.) ,на която се позовава и жалбоподателят. Според тази дефиниция –
“Длъжност в администрацията е нормативно определена позиция, която се заема по
служебно или по трудово правоотношение, включително по правоотношение,
възникнало на основание на Закона за
Министерството на вътрешните работи, на Закона
за отбраната и въоръжените сили на Република България, на Закона
за изпълнение на наказанията или на Закона
за дипломатическата служба, въз основа на определени изисквания и критерии,
свързана е с конкретен вид дейност на лицето, което я заема, и се изразява в
система от функции, задължения и изисквания, утвърдени с длъжностна
характеристика”.
Следователно, характеристиките на
понятието “длъжност в администрацията” са две: на първо място - нормативно определена позиция, и на
следващо място - изразяваща се в система
от функции, задължения и изисквания, утвърдени с длъжностната характеристика.
Поради това, когато органът по назначаването твърди, че една длъжност е
съкратена по смисъла на чл.106 ал.1 т.2
от ЗДСл,
трябва да бъде установено, че тази длъжност вече не фигурира и като
наименование (нормативно определена позиция) в длъжностното разписание на
съответната администрация, и като система от функции, задължения и изисквания,
утвърдени с длъжностната характеристика. И двете изисквания следва да бъдат
установени кумулативно, а в случая нито едно от тях не е установено.
Основателно е и другото възражение на жалбоподателя за
незаконосъобразност на оспорената
заповед, обоснована с приложението и обхвата на особената закрила по чл. 333,
ал. 1, т. 3 КТ. Цитираната разпоредба предвижда, че при закриване на част от
предприятието или при съкращаване в щата работодателят може да уволни само с
предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай
работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра
на здравеопазването. Закрилата по чл. 333 КТ има обективен характер и цели да
запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и
хуманни критерии. Тя е предварителна, доколкото предхожда извършването на
уволнението и го поставя в зависимост от получаването на предварително
разрешение от определен държавен орган. Регламентирането й в КТ сочи, че
закрилата обхваща всички лица, работещи по трудово правоотношение. Спорно е
дали тя се прилага и по отношение на лицата, работещи в публичния сектор,
независимо от длъжността, която заемат, ако страдат от заболяване, посочено в
чл. 1 от Наредба № 5 от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците,
боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на
труда, издадена от министъра на народното здраве и председателя на ЦС на БПС, (обн., ДВ, бр. 33 от 28.04.1987 г., в сила 1.01.1987 г./
Наредбата).
Между страните няма спор,че предварително разрешение
не е искано, нито,че жалбоподателят страда от заболяване включено в приложното
поле на Наредбата. За последното е представено надлежно доказателствено
средство,а именно експертно решение на ТЕЛК № 5603 от 02.12.2016г./лист 10 от
делото/
В глава шеста от раздел III ЗДСл, озаглавена
"Прекратяване на служебното правоотношение", не е предвидена
разпоредба, препращаща към Кодекса на труда. Поради това и предвид различният
характер на правоотношенията, според преобладаващата практика на ВАС закрилата
по чл. 333, ал. 1 КТ не се прилага по отношение на държавните служители.
Понастоящем това тълкуване се явява в противоречие с
възприетото в решение от 09.03.2017 г. по дело С-406/2015 г. на Съда на
Европейския съюз (СЕС).
Цитираното решение е постановено по повод преюдициално запитване, отправено от ВАС като последна
инстанция по дело, образувано по аналогичен казус. В него СЕС тълкува чл. 7 от
Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка
за равно третиране в областта на заетостта и професиите във връзка с чл. 5, § 2
от Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с
увреждания, одобрена с решение 2010/48/ЕО на Съвета от 26.11.2009 г. и
постановява, че тълкуваната разпоредба от Директива 2000/78/ЕО допуска правна
уредба на държава членка като разглежданата по главното производство, която
предоставя специфична предварителна закрила при уволнение на лица с определени
увреждания, работещи по трудово правоотношение, но не предоставя такава закрила
на държавни служители със същите увреждания, освен ако се установи нарушение на
принципа на равно третиране, което запитващата юрисдикция трябва да провери.
При тази проверка съпоставянето на положенията трябва да се основава на анализ,
съсредоточен върху съвкупността от релевантни правила на националното право,
което регламентира, от една страна, положението на лицата с определено
увреждане, работещи по трудово правоотношение, и от друга страна, положението
на държавните служители, засегнати от същото увреждане, като се вземе предвид
по-конкретно предметът на закрилата срещу уволнението, разглеждано по главното
производство (т. 1 от решението).
В т. 2 е посочено, че в хипотезата, при която чл. 7, §
2 от Директива 2000/78/ЕО, в светлината на Конвенцията на ООН и във връзка с
основния принцип на равно третиране, не допуска правна уредба на държава членка
като разглежданата по главното производство, задължението да се спази правото
на Съюза изисква приложното поле на националните правила за закрила на лица с
определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, да се разшири, за да
се ползват от тези правила за закрила и държавните служители със същото
увреждане.
По силата на чл. 633 ГПК, вр.
чл. 144 АПК решението на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в Р. Б.. Съобразявайки направеното тълкуване и
дадените в решението на СЕС указания по поставените преюдициални
въпроси настоящият състав приема, че различията в правната уредба,
регламентиращи закрила при уволнение само за лица с увреждания, посочени в
цитираната наредба, работещи по трудово правоотношение, поставят жалбоподателя,
засегнат от същото увреждане, но държавен служител, в по - неблагоприятно
положение. Смисълът на закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ е специализиран орган да
оцени отражението на уволнението върху здравословното състояние на засегнатото
лице и с оглед обективния й характер, не е свързана с вида на правоотношението
по престиране на труд.
Ето защо възприетото разграничение в правния режим
създава предпоставка за различно третиране на държавните служители, страдащи от
определено увреждане в сравнение с лицата, засегнати от същото, работещи в
същата администрацията на аналогични позиции, но по трудово правоотношение.
Това е в противоречие с целта на защитата, изяснена по-горе и е подход, който
не съответства на принципа за равно третиране по отношение на заетостта и
упражняването на занятие, възприет в чл. 1 от Директива 2000/78/ЕО. Изложеното
налага заключението, изразено от СЕС в цитираното решение, който при
тълкуването на чл. 7 от Директивата, както и на чл. 5, § 2 от Конвенцията на
ООН за правата на хората с увреждания приема, че задължението да се спази
правото на ЕС от България като държава членка изисква приложното поле на
националните правила за закрила на лица с определено увреждане, работещи по
трудово правоотношение да се разшири, за да се ползват от тези правила за
закрила и държавните служители със същото увреждане. В този смисъл е и
актуалната съдебна практика на ВАС./ Решение № 10283 от 31.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6150/2018 г., 5-членен с-в, Решение № 6558 от
17.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12550/2017 г., VII
о./
Същевременно с императивната разпоредба на чл. 4, ал.
1 ЗЗДискр. е забранена всяка пряка или непряка
дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност,
човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения,
политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст,
сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви
други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република
България е страна. С нормата на чл. 21 от закона, на която основателно се
позовава и оспорващата, е въведено изискване работодателят да прилага еднакви
критерии при осъществяване на правото си за едностранно прекратяване на
трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 2 - 5, 10 и 11 и чл. 329 КТ или на
служебното правоотношение по чл. 106, ал. 1, т. 2, 3 и 5 ЗДСл. без оглед на
признаците по чл. 4, ал. 1. Тези национални разпоредби, тълкувани с насоките,
дадени в решението на СЕС, налагат процесуалните гаранции за защита на лицата с
увреждания от незаконно уволнение да се разпростират спрямо всички субекти по
еднакъв начин, а разликата в третирането следва да се обосновава от обективни
причини или допустима от закона цел.
В тази връзка относими са и
мотивите на Конституционния съд в Решение № 14 от 10.11.1992 г. по конст. дело № 14/1992 г. по въпросите относно прокламирания
в чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Р. Б. принцип на равенство на гражданите
пред закона. В решението е посочено, че ограниченията на правата и
предоставянето на привилегии на определени социални групи е допустимо, но във
всички случаи се касае за обществено необходими ограничения на правата или
предоставяне на привилегии на определени групи граждани при запазване на
приоритета на принципа на равенство на всички граждани пред закона. Прието е,
че допускането на привилегии на основание на раса, народност, етническа
принадлежност, пол, произход, религия, образование, увреждания, политическа
принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние, е
нарушение на принципа на равенство на гражданите пред закона.
В контекста на тълкуването, дадено от СЕС, нормите на
националното и общностното право, както и становището
на КС, в случая за разрешаване на спорния въпрос превес следва да се даде на
уязвимото състояние на лицето. В тази връзка специалната закрила по чл. 333,
ал. 1 КТ следва да му се предостави, не с оглед характера и вида на
правоотношението, а предвид здравословното му състояние.
Въз основа на изложеното съдът намира, че служебното
правоотношение на жалбоподателя е прекратено в нарушение на административнопроизводствените
правила и в противоречие с материалноправните
разпоредби. Данните по делото безспорно сочат, а и ответникът не спори за това,
че предварително разрешение от Инспекцията по труда не е поискано, въпреки диагностицираното заболяване на служителя, което е включено
в Наредба № 5/1987 г. Оспореният административен акт е в противоречие с
изискванията за равно третиране и забрана за дискриминация в областта на
заетостта и упражняване правото на труд, установени с разпоредбите на ЗЗДискр. и Директива 2000/78/ЕО.
Като издадена в нарушение на материалноправни
норми от императивен характер, заповедта на министъра на околната среда и
водите е незаконосъобразна и следва да бъде отменена.
С оглед изхода на спора, следва на
жалбоподателя да се присъдят сторените в производството разноски в размер на 1000лв.
заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представеният договор за правна
защита и съдействие.
Направеното от ответната страна
възражение за прекомерност е неоснователно. Действителната правна и фактическа
сложност на делото е по-голяма от обичайната такава при дела с такъв предмет,
при които минималния допустим размер на адвокатско възнаградение,
съгласно разпоредбите на чл. 7, ал. 1, т.
1
и чл.8,ал.3 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, е минималната
работна заплата за страната. Това означава, че договореното възнаграждение от 1000лв.
е малко повече от двукратния размер на минималните адвокатски възнаграждения.
Затова и определянето на по-нисък размер на възнаграждение от договорения такъв
би било в противоречие с изискването на нормата на чл.36,ал.2 от Закона за
адвокатурата за това размерът на възнаграждението да е справедлив и обоснован.
Водим от гореизложеното, Съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Заповед № 3519/02.04.2018г. на
директора на Агенция „Митници“, гр.София, с която е прекратено служебното
правоотношение с Д.Г.А., ЕГН **********, на длъжност „Началник на отдел в
Агенция „Митници“, отдел „Митническо разузнаване и разследване“ Териториално
митническо управление, Митница Пловдив“,
на основание чл.106, ал. 1, т.2 от Закона за
държавния служител - поради съкращаване на длъжността.
ОСЪЖДА Агенция „Митници“, гр.София, да заплати на Д.Г.А., ЕГН ********** сумата от 1000 лв. разноски за
адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд по реда на
АПК в четиринадесет дневен срок от деня на съобщението, че е изготвено.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с
оригинала!
Секретар: ДТ
МЗ