Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 09.05.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на втори април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:   ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

 

при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 11113 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 414743 от 25.05.2018 г., постановено по гр. д. № 80301/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 41 състав, е признато за установено по исковете по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, предявени от „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *******със седалище и адрес на управление *** и съдебен адрес ***, срещу М.Г.Ч., ЕГН **********, с адрес *** с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр чл. 60, ал. 2 ЗКИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М.Г.Ч. дължи на „Б.Д.“ ЕАД сумата от 8546.71 лв., представляваща неплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от 04.08.2016 г., ведно със законната лихва от 07.07.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, сумата от 635.33 лв., представляваща договорна (възнаградителна) лихва по договор за кредит за текущо потребление от 04.08.2016 г. за периода от 01.11.2016 г. до 06.07.2017 г., 76.50 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на 10 процентни пункта върху главницата по т. 18.1. от договор за кредит за текущо потребление от 04.08.2016 г. за периода от 09.11.2016 г. до 06.07.2017 г., 120.00 лв., представляваща заемна такса за разходи при предсрочна изискуемост по т. 6 от Тарифата за лихвите, таксите и комисионните на банката вр. т. 16 от договор за кредит за текущо потребление от 04.08.2016 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение от 20.07.2017 г. по ч. гр. д. № 46300/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав. С решението на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК М.Г.Ч. е осъдена да заплати на „Б.Д.“ ЕАД сумата от 704.30 лв., представляваща разноски пред СРС и сумата от 287.57 лв., представляваща разноски в заповедното производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от М.Г.Ч., като са изложени съображения за нищожност и неправилност на решението. Въззивникът твърди, че СРС бил допуснал съществено процесуално нарушение, като не се съобразил с разпоредбата на чл. 60, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 133, ал. 1 и 2 от ЗЗД и субсидиарното приложение на чл. 87 от ЗЗД. Посочва се, че длъжникът отговарял пред кредиторите си с цялото си имущество, като не било допустимо уговорка, с която длъжникът обезпечавал вземането на кредиторите си само с доходите от трудовото си възнаграждение и подобна уговорка водела до недействителност на договора. Пред въззивния съд поддържа въззивната жалба, като претендира освобождаване от разноски.

Въззиваемата страна „Б.Д.“ ЕАД, чрез юрк. Л.Й. изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като счита същата за неоснователна. Посочва се, че при постановяване на решението районният съд бил обсъдил всички факти и обстоятелства, като правилно били преценени и представените доказателства по делото. Пред въззивния съд процесуалния представител на въззиваемата страна оспорва въззивната жалба и претендира разноски, за което представя списък в чл. 80 от ГПК.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата на М.Г.Ч. е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр чл. 60, ал. 2 ЗКИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответника по договор за кредит за текущо потребление от 04.08.2016 г.

Съгласно чл. 430 от ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Следователно ищецът следва да докаже: 1. наличие на валиден договор за кредит между ищеца и ответника, по който ищецът е кредитодател, а ответника-кредитополучател; 2. уговорена възнаградителна лихва в договора за кредит; 3. предаване на парите от ищеца на ответника; 4. ответникът да не е върнал заетата сума. Банката следва да докаже и твърденията си, че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем. В тежест на ответника е установяването на способ за погасяване на задължението или за точното изпълнение на задълженията по договора за кредит от кредитополучателя.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Б.Д.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 41 състав, решение за валидно, допустимо и правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от „Б.Д.“ ЕАД искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр чл. 60, ал. 2 ЗКИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

По делото не е спорно, че между „Б.Д.“ ЕАД в качеството на кредитор и М.Г.Ч. в качеството на кредитополучател на 04.08.2016 г. е бил сключен договор, по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателят сумата от 9000 лв., представляваща кредит за текущо потребление. Съгласно договора за кредит срокът за издължаване на същия е 36 месеца, считано от датата на неговото усвояване, като падежната дата за издължаване на месечните вноски е 01 число на месеца. В чл. 10 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава със залог върху парични вземания в лева. По делото са представени и Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление двустранно подписани. Представени са и Условия по кредитна програма „ДСК Престиж Плюс“ за клиенти – служители на работодатели, за които се предоставят допълнителни преференциални условия по кредити съгласно който е предвидено, че ответницата като служител на УНСС при превод на заплата по разплащателна сметка в банката, с обезпечение залог на вземане по трудово правоотношение, заедно със залог по вземане на сметка следва да получи промоционален лихвен процент. По делото е представен и подписан от ответницата погасителен план към процесния договор за кредит.

По делото не е спорно, че на 04.08.2016 г. между „Б.Д.“ ЕАД и М.Г.Ч. са сключили договор за залог на вземания, който договор бил сключен за обезпечаване цялото вземане /главница лихви и разноски/ на „Б.Д.“ ЕАД по договор за текущо потребление сключен на 04.08.2016 г. в размер на 9000 лв. В чл. 2, ал. 1 от договора е посочено, че предмет на същия е учредяването на залог върху вземанията на ответницата за трудово възнаграждение и други вземания по трудово правоотношение между нея и УНСС /работодател/. В чл. 10 от договора е посочено, че договорът се явявал неразделна част от договора за кредит сключен на 04.08.2016 г. между „Б.Д.“ ЕАД и М.Г.Ч..

По делото е представена и нотариална покана от „Б.Д.“ ЕАД до М.Г.Ч., от която е видно, че поради забава в погасяване на задълженията на ответницата по процесния договор за кредит, банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, като от датата на получаване на писмото цялата непогасена главница по договора за кредит ставала дължима и върху нея се начислявала лихва в размер на уговорения лихвен процент, увеличен с предвидения в договора надбавка за забава. На поканата е направено удостоверяване от М.М.– Р., нотариус с район на действие РС София, с рег. № 504 на НК, че на 30.06.2017 г. е връчен екземпляр от същата на адресата М.Г.Ч. чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47 от ГПК.

По делото е приета и съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият състав кредитира като компетентно изготвена, съгласно която банката е предоставила на М.Г.Ч. кредит в размер на 9000 лв., по разплащателна сметка с титуляр М.Г.Ч., заверена на 04.08.2016 г. със сумата от 9000 лв., като по този начин кредитът бил изцяло усвоен. Съгласно заключението ответникът е заплатил по процесния договор сумата от 562.96 лв., с която били погасени задължения за главница в размер на 453.29 лв., 107.03 лв. договорна лихва и 2.64 лв. санкционна лихва, като последната дата на плащане била 27.10.2016 г. Вещото лице посочва, че размерът на непогасените задължения по процесния договор за кредит към 07.07.2017 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК/ възлизал в общ размер на 9378.54 лв., от която сума 8546.71 лв. – главница, 653.33 лв., договорна лихва за периода от 01.11.2016 г. до 06.07.2017 г., 76.50 лв. – наказателна лихва за периода от 09.11.2016 г. до 06.07.2017 г. и 120 лв. – заем такса. Съгласно експертизата считано от 01.03.2017 г. вноската по договора за кредит е увеличена от 280.16 лв. на 300.04 лв. в резултат на увеличения лихвен процент по кредита, поради неизпълнението на условията по кредитна програма „ДСК Престиж Плюс“ за клиенти – служители на работодатели, за които се предоставяли допълнителни преференциални условия по кредити“, като лихвения процент бил увеличен от 7.55 % на 13.145 %.

По делото не е спорно обстоятелството, че размерът на задължението на ответницата възлизал в общ размер на 9378.54 лв., с оглед на направеното изявление от страна на ответникът в проведеното открито съдебно заседание на 11.04.2018 г. по гр. д. № 80301/2017 г. по описа на СРС, 41 състав, че действително имала задължения към ищеца в посочения в експертизата размер. Така декларираното обстоятелство представлява по своя характер признание на неизгоден за страната факт, който се цени от настоящият състав по реда на чл. 175 от ГПК с оглед останалите данни по делото въззивният съд приема, че то отговаря на истината.

Неоснователни се явяват оплакванията във въззивната жалба за нищожност на съдебното решение. В правната теория и съдебната практика се приема, че пороците на съдебните актове, в зависимост от тежестта, последиците и способите за тяхното отстраняване, са две групи - пороци, които не водят до нищожност, недопустимост или неправилност и пороци, които водят до нищожност, недопустимост и неправилност на съдебния акт. В първата група влизат явната фактическа грешка, неяснотата и непълнотата на решението, за които е характерно, че се отстраняват от съда, постановил порочния съдебен акт, без да е необходимо да се използват способите за атакуване на нищожни, недопустими или неправилни решения. Втората група пороци са тези, които водят до нищожност, недопустимост или неправилност и те налагат да се отстрани порочния акт чрез обжалването му или чрез атакуването му пред ВКС чрез извънредните средства за отмяна на влезли в сила порочни решения, а съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 2 от ГПК нищожността може да се предяви от страна по делото и по исков ред безсрочно или чрез възражение.

Нищожността е най-тежкият порок на съдебния акт, който не е дефиниран в закона, но в съдебната практика се приема, че е налице, когато съденият акт е постановен извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита по пътя на тълкуването. Нищожният съдебен акт, за разлика от недопустимия, не е годен да породи правни последици. От съдържанието на атакуваното съдебно решение № 414743 от 25.05.2018 г., постановено по гр. д. № 80301/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 41 състав, настоящият съдебен състав намира, че то е валидно и не е налице порок, който да води до неговата нищожност. Решението е постановено в рамките на правораздавателната власт на съда, от законен състав, подписано е от съдия, има съдържанието по чл. 236 от ГПК, като мотивите на атакуваното решение са ясни и последователни, както и са съответни на постановения диспозитив.

Неоснователно се явява и оплакването във въззивната жалба за недействителност на договора, тъй като уговорката, с която длъжникът обезпечавал вземането на кредиторите си само с доходите от трудовото си възнаграждение водела до недействителност на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 133 от ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които могат да насочат изпълнението върху всяка вещ или вземане на длъжника, освен посочените в закона несеквестируеми такива. Сключеният между страните договор на 04.08.2016 г. за залог на вземания, с който е учреден залог върху вземанията на ответницата за трудово възнаграждение и други вземания по трудово правоотношение между нея и УНСС /работодател/ не може да доведе до недействителност на процесния договор за кредит за текущо потребление, доколкото същият е сключен като способ за гарантиране изпълнението на задължението по договора за кредит. Сключването на договор за залог на вземания не може да доведе до извод, че длъжникът отговаря единствено с вземането си по трудово възнаграждение, доколкото законът предвижда обратното, като единствените изключения са посочени в закона под формата на несеквестируемо имущество. На следващо място дори да бъде прието, че договора за залог върху вземания се явява недействителен и доколкото е предвидено в чл. 10 от същия, че е неразделна част от договора за кредит сключен на 04.08.2016 г. между „Б.Д.“ ЕАД и М.Г.Ч., то това няма да доведе до нищожност на процесния договор за кредит с оглед разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.

При установените по делото фактически положения, че между „Б.Д.“ ЕАД и М.Г.Ч. през процесния период са били в договорни отношения по договор за кредит за текущо потребление, кредитът е бил усвоен на 04.08.2016 г., кредитополучателят е изпаднал в забава за заплащането на дължимите вноски от 01.11.2016 г., упражняване от страна на банката на правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, като на основание чл. 60, ал. 2 ЗКИ е изпратила уведомление до кредитополучателя получено на 30.06.2017 г., като считано от този момент предсрочната изискуемост има действие след като са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ, както и размера на задълженията на ответника, а именно 8546.71 лв., представляваща неплатена главница по договор за кредит, 635.33 лв., представляваща договорна (възнаградителна) лихва по договор за кредит за текущо потребление от 04.08.2016 г. за периода от 01.11.2016 г. до 06.07.2017 г., 76.50 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на 10 процентни пункта върху главницата по т. 18.1. от договор за кредит за текущо потребление от 04.08.2016 г. за периода от 09.11.2016 г. до 06.07.2017 г. и 120.00 лв., представляваща заемна такса за разходи при предсрочна изискуемост по т. 6 от Тарифата за лихвите, таксите и комисионните на банката вр. т. 16 от договор за кредит за текущо потребление от 04.08.2016 г., както по същество е приел и районният съд, чийто правни изводи въззивният съд също споделя, се установява основателност на исковите претенции в посочените размери.

Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.

На въззиваемата страна с оглед неоснователността на въззивната жалба на основание чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 от ГПК следва да бъдат присъдени направените разноски в размер на 100 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

 

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 414743 от 25.05.2018 г., постановено по гр. д. № 80301/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 41 състав.

ОСЪЖДА М.Г.Ч., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *******със седалище и адрес на управление *** и съдебен адрес ***, на основание на основание чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 от ГПК сумата в размер на 100 лв., представляваща направените разноски пред СГС.

Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:   

                          

 

ЧЛЕНОВЕ: 1         

 

                        

2.