гр. София,
№
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, НО, ІІІ въззивен състав в публично заседание на шести март две хиляди и
деветнайсета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНКА К.А
ЧЛЕНОВЕ : МИРОСЛАВА ТОДОРОВА
МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Радка Георгиева и в
присъствието на прокурора Албена Тараланска, като разгледа докладваното от съдия
ТОДОРОВА в.н.о.х.д. № 278 по описа за две хиляди и деветнайсета година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е
по реда на глава XXI НПК.
С присъда от 17.07.2018 г. по н.о.х.д. № 2320/17 на СРС,
с която подсъдимият С.И.С. е бил признат за виновен за това, че на 11.04.2012
г. около 10:00 часа в гр.София, ж. к. „Люлин 4“ пред бл. 437 чрез нанасяне на
удар с ръка, в която държал каишки на кучета, свита в юмрук, нанесъл удар в
лицето на Е.Б.Х., след което му нанесъл още няколко удара с юмруци с двете си
ръце в областта на лицето на Х., като с тези си действия причинил на Е.Х.
средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на задния израстък на лявото
рамо на долната челюст, което реализира медикобиологичния признак счупване на
челюст, затрудняващо дъвченето и говоренето, като на основание чл. 129, ал. 2,
във вр. с ал. 1 от НК и чл. 54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за
срок от една година. На основание чл. 304 от НПК подсъдимият е признат за
невинен и оправдаван по обвинението за това, че вследствие на същите тези удари
Е.Х. паднал на земята върху лявата си ръка и с това му била причинена средна
телесна повреда, изразяваща се в счупване на проксималната фаланга на пети
пръст на лявата ръка, което увреждане да е реализирало
медикобиологичния признак трайно затруднение движението на левия горен крайник.
С присъдата на основание чл. 25, ал. 1 във вр. чл. 23, ал. 1 от НК е наложено
на подсъдимия едно общо наказание по настоящото производство и по н.о.х.д № 15134/2012
г. на Софийския районен съд, а именно лишаване от свобода за срок от три
години. На основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено изпълнението на общото
най-тежко наказание с изпитателен срок от пет години. Подс. С.И.С. е осъден да
заплати на Е.Б.Х. сумата от 8 000 (осем хиляди) лева, представляваща
обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат от престъплението,
ведно със законната лихва от датата на увреждането 11.04.2012 г. до окончателното
изплащане на сумата, като в останалата част до пълния предявен размер от 30 000
лв. гражданският иск е отхвърлен. Подс. С.И.С. е осъден да заплати на Е.Б.Х. и
сумата от 2000 лева за направените от него разноски за адвокатско
възнаграждение. Подс. С.И.С. е осъден да заплати съдебни разноски – по сметка
на СДВР сумата от 60 лева, по сметка на СРС – сумата от 250 лв., за
възнаграждания на вещи лица, както и сумата от 320 лева, представляваща държавна
такса върху уважената част на гражданския иск и пет лева за служебно издаване
на изпълнителен лист.
Срещу присъдата са депозирани в
законоустановения срок въззивни жалби от повереника на частния обвинител и
граждански ищец Е.Б.Х. и от защитника на подсъдимия С.И.С..
В жалбата и допълнението към нея
от защитника на подс. С.С. се твърди, че присъдата, в частта, с която е осъден,
е необоснована, незаконосъобразна и явно несправедлива и се иска нейната отмяна
с постановяване на нова, с която подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан
по повдигнатото обвинение, алтернативно се поддържа искане за преквалифициране
на деянието по чл. 132 НК и за намаляване на наказанието. Излагат се доводи, че
когато деянието е извършено, подсъдимият е бил на 21-22 г. възраст без
противоправни прояви, а производството по делото е продължило непропорционално
дълго. Поддържа се, че времевата отдалеченост на деянието предпоставя
изпитателният срок да е в минимален размер по чл. 66, ал. 1 НК, като се
подчертава, че е без правно значение фактът, че по кумулираното осъждане
изпитателният срок е бил 5-годишен.
В жалбата на повереника на частния
обвинител и граждански ищец Е.Б.Х. се атакува присъдата в оправдателната й част
за нанесена средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на фаланга на пети
пръст на лява ръка, като се твърди, че е необоснована и незаконосъобразна,
както и в частта относно наказанието, което се определя за несправедливо
занижено, и в частта относно уважения размер на гражданския иск. Поддържа се,
че присъденото обезщетение не репарира по справедливост действително
причинените вреди, изключителния дискомфорт, страх и ужас, преживяни от
доверителя му. Поради това се прави искане присъдата да бъде изменена, като
бъде увеличено наложеното наказание и бъде увеличен размерът на присъденото
обезщетение.
Срещу жалбата на повереника е
постъпил отговор от защитника на подсъдимия, с който се моли въззивният съд да
я приеме за неоснователна. Посочва се, че съдът следва да отчете и факта, че разглеждането
в първата инстанция е второ по ред, като първата присъда е била отменена само
по жалба на подсъдимия, поради което не съществува процесуална възможност за
влошаване на положението на подсъдимия.
В закрито
заседание с определение по реда на чл. 327 от НПК въззивният съд е преценил, че
за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага провеждането на
допълнителен или повторен разпит на подсъдимия, свидетелите и вещи лица.
В откритото съдебно заседание пред въззивния
съд представителят на СГП моли първоинстанционната присъда да бъде потвърдена, тъй като я приема за законосъобразна. Изтъква,
че от събраните по делото доказателства по безспорен начин се
установява причинената на Е.Х. средна телесна повреда чрез причиняване на
счупване на задния израстък на лявото рамо на долната челюст, което затруднява
говоренето и дъвченето. Приема,
че фактическата обстановка е установена категорично чрез разпита
на свидетелите, заключенията по съдебномедицинските
експертизи и приложените медицински документи. Посочва, че мотивите на първоинстанционния съд са обективни и изчерпателни
и изцяло кореспондират на установената фактическа обстановка. На следващо място поддържа, че в първоинстанционното производство не са допуснати съществени процесуални
нарушения.
Повереникът на частния
обвинител и граждански ищец поддържа
въззивната си жалба и моли да бъде уважена от името на доверителя си, като
същевременно излага съображения за неоснователността на въззивната жалба на
подсъдимия. Моли въззивният съд да провери дали първоинстанционният съд правилно е установил каква е обществената
опасност на извършеното деяние и каква е личната обществена опасност на подсъдимия и оттам дали е формирал правилни изводи както за вида и размера на
наказанието, така и за присъденото обезщетение. Моли въззивният съд да приеме, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като
е занижил обществената опасност на извършеното от подсъдимия деяние. Във връзка с това моли въззивният съд да обърне внимание, че във
въззивната си жалба защитата на подсъдимия твърди, че деянието е извършено 2012
г. и така обосновава, че наказателната репресия следва да бъде в по-ограничен размер. Повереникът изразява несъгласие с тази теза, тъй като причината за това да се забави наказателният процес е изчезването на
последния протокол при първоинстанционното разглеждане на делото с присъдата. Счита, че лесно може да се посочи кой има интерес от липсата на протокола. Същевременно обръща внимание на съдебното минало на подсъдимия
и така обосновава, че наказанието е твърде занижено. По тези съображения
предлага на въззивния съд да приеме, че са налице
фактически и правни основания за изменение на първоинстанционната присъда, като
наложи по-тежко наказание на подсъдимия за извършените две деяния, включително за това, за което приема, че подсъдимият е
незаконосъобразно оправдан, и да увеличи размера на присъденото
обезщетение.
Защитникът на подсъдимия поддържа подадената от него въззивна жалба по
изложените в нея и допълнението доводи и моли да бъде уважена. По отношение на това кой има интерес да изчезне протокола от последното заседание при първото разглеждане на
делото моли да бъде съобразено, че подсъдимият и защитникът имат интерес производството да приключи доста по-бързо в случай на осъдителна
присъда, да бъде направена кумулацията, която е извършена от първата инстанция, с
оглед изтичането на изпитателния срок в по-ранен момент. Поради което изразява категорична позиция, че подсъдимият няма
никакъв интерес производството да се бави, както и че такъв протокол изобщо не е бил прилаган по
делото, което било видно от номерацията на самото дело.
В
последната си дума подсъдимият С.И.С. заявява, че поддържа казаното от
защитника му и моли въззивният съд да уважи жалбата му.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, като съобрази изложените от страните доводи и сам служебно провери
изцяло правилността на присъдата съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира
за установено следното:
Въззивните жалби
са неснователни.
Съдебното разглеждане в първата инстанция
е второ по ред. Първоначално срещу подсъдимия е било внесено обвинение със
същата фактическа и правна рамка като настоящото, по което е било образувано
н.о.х.д. № 14537/12 г. на СРС. С присъда от 16.04.2015 г. подс. С. е бил
признат за виновен и осъден по повдигнатото му обвинение в цялост, като му е
било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 3 години, чието
изпълнение е било отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от 5 години.
Подс. С. е бил осъден да заплати на гражданския ищец Х. сумата от 15 000
лв., обезщетение за причинените неимуществени вреди, ведно със законната лихва
от датата на деянието. Подсъдимият е бил осъден да заплати и направените
съдебни разноски по делото, както и тези, направени от частния обвинител и
граждански ищец. Срещу присъдата била депозирана въззивна жалба от защитника на
подсъдимия, по която било образувано в.н.о.х.д. № 5233/16 г. на СГС. С решение
от 6.02.2017 г. СГС отменил присъдата на СРС и върнал делото за ново
разглеждане от нов състав на първоинстанционния съд, като приел, че в
първоинстанционното производство е допуснато съществено процесуално нарушение –
липса на протокол от съдебното заседание, в което е следвало да приключи съдебното следствие,
да се даде ход на съдебните прения и последна дума на подсъдимия, както и да се
отрази постановяването и обявяването на присъдата.
За
да постанови присъдата си, първоинстанционният съд е събрал всички относими към
предмета на делото доказателства чрез показанията на
свидетелите Е.Б.Х., М. И. Б., Л. П. Б., Д. С. Й., И. В. Й., Б.А. Б., Н. Н. Г.,
Й. П. М., П. Л. С., К.
К. Л., А. Б. К., Д. Б. Ф., писмените доказателства – удостоверение
за раждане № ********** от 5.01.2018г. (л.
138 от НОХД №2320/2017 г.), писмо от 9 РУ СДВР №26792/05.06.2013 г. (л. 90,
н.о.х.д №14537/2012 г. на СРС), справка
от „ЛИДЛ България ЕООД енд ко” КД от 16.10.2014 г. (л. 100, н.о.х.д №14537/2012 г. на СРС), отчет за командировка от Д.Ф.( л. 103, н.о.х.д
№14537/2012 г. на СРС), пътен лист от 27.04.2012 г. (л. 104, н.о.х.д
№14537/2012 г. на СРС), фактура от 11.04.2012г.,
препис от първа страница на студентска книжка (л. 119, н.о.х.д №14537/2012 г.
на СРС), препис-извлечение от акт за смърт на Н.И.Х. от 6.01.2013 г. (л. 120, н.о.х.д №14537/2012 г. на СРС), експертно решение ТЕЛК от 28.06.2012 г. за Н.И.Х.
(л. 121, н.о.х.д №14537/2012 г. на СРС), характеристика на подсъдимия С. (л. 21, досъд.
пр.), протокол за разпознаване от 11.04.2012 г. (л. 43, досъд. пр.), история на
заболяване на Е.Х. (л. 54, досъд. пр.), оперативен протокол от 12.04.2012
г. (л. 60, досъд. пр.), епикриза на Е.Х.
от 14.04.2012 г. (л. 62, досъд. пр.), медицинско направление изх. №1724/11.04.2012г.
за подсъдимия С. (л. 81, досъд. пр.), медицинско направление за подсъдимия С.
изх. № 6059/11.04.2012 г. (л. 83, досъд. пр.), съдебно медицинско удостоверение
№ V-99/2012 г.. за подсъдимия С. (л. 82, досъд. пр.), медицинско направление за
Е.Х. от 11.04.2012 г. (л. 86, досъд. пр.), медицинско направление за М.Б.-Б.от
12.04.2012 г. (л. 87, досъд. пр.), амбулаторен лист от 17.04.2012 г. за М.Б.-Б.(л.
92, досъд. пр.), протокол за доброволно предаване от 18.04.2012 г. (л. 95,
досъд. пр.), справка за съдимост (л. 127, досъд. пр.), чрез експертните способи
за събиране и проверка на доказателствата – съдебномедицинска експертиза (л.
46, досъд.пр.), предварителна съдебно медицинска експертиза (л. 78, д. пр.), съдебномедицинска
експертиза по писмени данни (л. 108, н.о.х.д №14537/2012 г. на СРС), допълнителна
съдебномедицинска експертиза (л. 127, н.о.х.д №14537/2012
г. на СРС).
След самостоятелна оценка
на събраните доказателства, която не налага съществено изменение на изводите на
първостепенния съд, СГС включи
допълнително няколко значими за правилното изясняване на обвинението
обстоятелства към релевантната фактология.
Обосновано районният съд е
приел, че през 2012 г. подсъдимият С.И.С., 22-годишен, живеел в бл. 437, в ж.к.
„Люлин”, гр.София. В дома си отглеждал неустановена порода кучета, които
разхождал обичайно в междублоковото пространство в квартала.
Около 10:00 ч. на 11.04.2012
г. подсъдимият излязъл от входа на бл. 437, като водил на каишки две от
кучетата си, а други две го съпровождали без каишка. Подсъдимият и животните
продължили движението си в пространството пред блока. Междувременно двете
свободно движещи се кучета започнали да лаят по преминаващата по тротоара св. М.Б.,
която се изплашила и започнала да вика.
Св. Е.Х. се намирал наблизо
и направил забележка на подсъдимия да контролира кучетата си. Това поставило
началото на словесен конфликт между него и свидетелката Б., от една страна, и
подс. С., от друга. Тримата си разменили реплики на висок тон, а подс. С.
нанесъл юмручен удар в лицето на св. Х. с ръката, в която държал каишките на
кучетата. Св. Х. отвърнал с юмручен удар в лицето на подсъдимия, след което
двамата си разменили
още няколко удара в лицето.
От ударите на подсъдимия на
св. Х. било причинено счупване на задния
израстък на лявото рамо на долната челюст, което реализира медикобиологичния признак
счупване на челюст, затрудняващо дъвченето и говоренето. Същевременно при
нанесените от негова страна удари с ръка св. Х. се самонаранил, като си
причинил счупване на проксималната фаланга на пети пръст на лявата ръка, което
реализира медикобиологичния признак трайно затруднение на движението на левия
горен крайник.
Подс. С. надделял при
размяната на удари, вследствие на което св. Х. паднал на капака на паркиран в
непосредствена близост автомобил. Тогава подсъдимият си тръгнал, като се
прибрал с кучетата си в дома си. До блока се намирали свидетелите Н. Г.и Й.М.,
които в това време монтирали оптични кабели в тротоара. Св. Г.се притекъл със
закъснение да разтърве биещите се, но сблъсъкът вече бил преустановен. Св. Б.,
която също наблюдавала отстрани, отишла при св. Х., помогнала му да седне и да
почисти кръвта от лицето си. Тя подала и сигнал на тел. 112, на който се отзовали
полицейските служители свидетелите Д.Й.и И.Й.. Двамата извикали екип на спешна
медицинска помощ. Св. Х. бил закаран в НМБАЛСМ „Пирогов”, където бил прегледан
и диагностициран, установено било счупването на челюстта му и на проксималната
фаланга на пети пръст на лявата ръка. След това св. Х. се върнал в 9 РУ – СДВР,
за да депозира показания, а на следващия ден претърпял оперативна намеса с
фиксация на челюстта с поставена шина за срок от един месец. Лечението и
възстановяването изискали спазване на режим на хранене без твърда храна и
възпиране от движения на челюстта. Св. Х. изпитвал значителни болки около половин
месец, за което време приемал обезболяващи лекарства. В процеса на
възстановяването болките намаляли прогресивно. Не са установени усложнения в
оздравителния процес.
От ударите, нанесени от св. Х.,
подс. С. получил кръвонасядане (масивно) на дясна ушна мида – 5.5/2.5 см.; кръвонасядане
в дясна задушна област на главата – 3/1 см.; подкожен закрит кръвоизлив в
областта на външния край на горната устна в дясно – 2/1,5см.; кръвонасядане по
лигавицата на горната устна кухина на горната устна в дясно – 2,5/1,5 см.;
линейна рана (малка) в същата област с дължина 0,2 см.; кръвонасядане по
лигавицата на устната кухина на долната устна вдясно - 1,5/1,5 см.;
кръвонасядане в областта на долната челюст в дясно - 2,5/1 см.
Подс. С.И.С.
е роден на *** ***, живее в гр. София, българин, български гражданин, неженен,
със средно образование, безработен, студент, баща е на
едно малолетно дете, родено на *** г. Осъден е с влязла в сила на 28.07.2015 г.
присъда за престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК,
извършено на 27.11.2011 г., на 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е
отложено за срок от 5 години.
За подсъдимия са събрани
добри характеристични данни по местоживеене. Съседите му го познават като възпитан
и добронамерен млад човек, без агресивни прояви към тях.
Въззивният съд намира, че при извеждане на
релевантната фактическа обстановка районния съд не е допуснал съществени
процесуални нарушения. Първо подробно е пресъздал под формата на преразказ
съдържанието на отделните доказателства и доказателствени средства, с което е
предоставил възможност на страните да проследят начина, по който е формирал
изводите си относно точния им смисъл и значение за изнасяване на цялостната
хронология. След това е посочил кои от доказателствените източници кредитира и
защо.
По отношение на повода и началото на конфликта правилно районният съд
е отчел, че показанията на свидетелите очевидци – Б. и Х., са еднопосочни и не
съдържат съществени противоречия помежду си.
Наред с това показанията на св. Х. съдържат информация и относно
присъствието на другите двама свидетели очевидци, които възприели физическия
сблъсък между него и подсъдимия – свидетелите Н. Г.и Й.М.. Св. Х. разказва, че наблизо
двама работници полагали кабели. Свидетелят съобщава още, че единият работник
направил забележка на младежа, водещ двете кучета, да ги върже, но доколкото
тази част от показанията му не намира надеждна опора в други доказателствени
материали, правилно районният съд не я е оценил като достатъчен източник за
несъмнено установяване на това обстоятелство.
Фактът, че св. Х. е участник в конфликта и
страна в съдебния процес, включително – граждански ищец, несъмнено следва да
бъде съобразяван, тъй като предпоставя заинтересованост от благоприятен за него
изход, който е обвързан с осъждането на подсъдимия. Същевременно, за разлика от
обясненията на гражданите, привлечени като обвиняеми, показанията на
пострадалите от престъпление, макар да са предмет на обвинението, съответно и
на доказване, са обвързани със задължение за установяване на истината под страх
от наказателна отговорност. Тази нормативна гаранция за достоверност обаче не
отменя необходимостта показанията да бъдат внимателно анализирани на плоскостта
на собственото им съдържание и на отношението им към останалите несъмнено
установени доказателства. Поради това възивният съд намира, че показанията на
св. Х., дадени в хода на съдебното следствие, правилно са били кредитирани в
частите, в които не се опровергават от други доказателства. В този ред на мисли
обосновано са възприети с доверие относно размяната на първоначалните реплики и
нанесените му удари в лицето от подсъдимия, включително за това, че подсъдимият
нанесъл първия удар.
По отношение на факта, че
физическият сблъсък е бил между св. Х. и
подсъдимия, събраните гласни доказателства, включително тези, които
омаловажават участието на подсъдимия, са еднопосочни. Поради това и проведените
разпознавания в досъдебното производство не са единствените идентификационни
доказателствени средства, а следва да бъдат преценявани наред със свидетелските
показания. В досъдебното производство е извършено разпознаване с участието на
св. Х. и св. Б.. Показанията на св. Х., в частта, в която установява
самоличността на подсъдимия, са последователни и еднопосочни, а от протокола на
самото разпознаване е видно, че при извършване на действието той също не е
изразил колебание. За разлика от него, св. Б. първоначално, веднага след
преустановяване на конфликта, се объркала за личността на извършителя, като в
приобщените й показания при условията на чл. 281, ал. 5 НПК разказва, че след
като прекратил да удря св. Х., мъжът с кучетата си тръгнал, а когато вече бил
пристигнал патрулният автомобил, пред входа на блока слязъл мъж, който
изключително много приличал на извършителя и свидетелката в първия момент го
объркала с него и го посочила на полицаите. След това обаче тя разбрала, че е
сбъркала, защото този мъж бил по-възрастен от извършителя, но приличал на него,
поради което тя помислила, че са роднини. В хода на съдебното следствие св. Б.
потвърждава, че първоначално е допуснала грешка и обяснява по същия начин
причината за нея, като посочва, че след това разпознала истинския извършител в
9 РУ-СДВР. На показанията й, че е посочила именно подсъдимия, кореспондират
констатациите, отразени в протокола за разпознаване от 11.04.2012 г., за
физическите белези, по които го е идентифицирала. Действително не са били
изготвени фотоалбуми, но липсата им не е достатъчна, за да дискредитира
резултатите от разпознаването. Това е така, тъй като са налице няколко
съществени обстоятелства, които потвърждават тяхната надеждност. На първо
място, протоколите за разпознаване са съставени без да бъдат допуснати
съществени процесуални нарушения, като поемното лице св. Л.Б.потвърждава
подписа си в протокола за разпознаване с нейно участие. На следващо място
свидетелите, които са били разпознаващи – Х. и Б., не допускат съмнение в
способността си да разпознаят извършителя, като показанията им, от друга страна,
също не възбуждат съмнение по отношение на възможността им да въприемат добре
извършителя и впоследствие да го познаят. На трето място – и двамата свидетели
разпознават един и същи човек – подсъдимия.
Същевременно свидетелите Б., Л.и С.в
показанията си разказват, че са видели подсъдимият да се кара с непознат мъж,
т.е. също потвърждават неговото участие в конфликта. Оттук нататък се
констатират различия в свидетелските показания относно това дали подсъдимият е
нанасял удари и колко, но те не влияят на несъмнено установеното му участие в
конфликта, предмет на разглеждане.
На следващо място въззивният
съд установи, че обосновано районният съд е изяснил, че подсъдимият е нанесъл
няколко удара с ръка в лицето на св. Х.. По отношение на тези обстоятелства показанията
на св. Х. намират обективна подкрепа в медицинските документи, в които са
отразени нараняванията на св. Х. и заключенията на съдебномедицинските
експертизи. Същевременно показанията му
кореспондират на показанията на св. Б. и показанията на свидетелите Г.и М.,
като при анализа на последните първоинстанционният съд е съобразил всички
съществени въпроси, които подлежат на обсъждане, когато се приобщават
показания, събрани от друг състав и от разследващ орган в досъдебното
производство.
Правилно районният съд е
оценил, че показанията на свидетелите Н. Г.и Й.М., които преди събитието не са
познавали страните в конфликта, могат съществено да допринесат за правилното
изясняване на делото, в случай че са проявили достатъчна наблюдателност и
желаят да разкажат в пълнота всичко, което са видели. Св. Г.в показанията си
споменава, че куче се разлаяло по жена, което станало повод за спор между
подсъдимия и пострадалия, а той и колегата му наблюдавали спора от около
двадесет метра. На следващо място св. Г.пояснява, че жената била видимо
изплашена. Въззивният съд намира, че в тази част показанията на свидетеля не се
опровергават от никакви обективни доказателства, като кореспондират на
показанията на свидетелите Б. и Х.. От тях, независимо от оценката на случая,
която самият свидетел дава, е видно, че поводът за намесата на св. Х. не е бил
безобиден, тъй като и той, и св. Б. са приели поведението на кучето като
застрашително. Оттук нататък св. Г.съобщава, че е видял двамата мъже да се
карат и казва, че е имало удари. След това заявява, че е продължил да работи.
Същевременно обаче и от неговите показания, и от показанията на свидетелите Б.
и Х. е видно, че той отишъл да се намеси, за да съдейства за преустановяване на
конфликта, което несъмнено означава, че сблъсъкът е бил физически и достатъчно
сериозен, че да предизвика спонтанната реакция на св. Г.да се притече на помощ.
Законосъобразно районният съд е приобщил показанията му, депозирани при първото
разглеждане на делото в СРС, на основание чл. 281, ал. 1, т. 2 от НК, тъй като
те поради по-голямата им близост до събитието възпроизвеждат и по-пълно
съхранен спомен, съответно – съдържат повече подробности за конфликта и
поведението на участниците в него. В тези показания св. Г.съобщава, че двамата
мъже се сбили, разменили си по един-два удара, като единият надделял над
другия. Св. Г.твърди, че св. Х. също участвал в сбиването. Св. Х. отрича да е
удрял подсъдимия, а в показанията си св. Б. заявява, че не го е видяла да
отвръща физически на подсъдимия. Правилно
обаче първостепенният съд е приел, че именно показанията на св. Г.за това, че
св. Х. също е участвал в сбиването, представляват достоверно отражение на
действителността. Това е така, тъй като
в тази им част те се потвърждават от обективните данни, удостоверени в
медицинското направление с изх. № 6059/11.04.2012 г. и в съдебномедицинското
удостоверение №V-99/2012 г. за констатираните увреждания в областта на главата
на подс. С., както и заключението на съдебномедицинската експертиза, което ги е
изследвало.
Първостепенният съд
законосъобразно е приобщил и показанията на св. Г.от досъдебното производство
на основание чл. 281, ал. 4 от НПК, тъй като е липсвало съгласие от всички
страни, след което е обсъдил доказателствената им стойност, основавайки се на
правилно разбиране за процесуалния закон. Въпреки че при анализа им районният
съд изрично не е извел аргументи от разпоредбата на чл. 281, ал. 8 НПК, на
практика е достигнал до законосъобразен извод относно границите на тяхната
пълноценност. В показанията, депозирани пред разследващ орган без участието на
подсъдимия и защитника, е отразено, че св. Г.заявил, че провокиран от женски
викове, той се обърнал, за да види какво става и забелязал, че жената се
опитвала да се предпази от три кучета, водени от момче, които изглеждали
страшни. Тогава се появил мъж, около 40-годишен, който направил забележка на
момчето за кучетата и опитал да предпази жената. Момчето се доближило до мъжа,
казали си нещо, което св. Г.не чул, и се сдърпали, като се ударили по веднъж.
Видял как момчето ударило по-възрастния мъж, който паднал. Св. Г.тръгнал към
тях, за да ги разтърве, но още преди да стигне физическият сблъсък бил
приключил. След това момчето се прибрало с кучетата в блока. След прочитане на
показанията му св. Г.не потвърждава безусловно достоверността им, напротив –
изразява учудване за някои от твърденията, като пояснява, че кучетата не били
агресивни. В същото време в показанията си, депозирани в съдебно следствие, неговият
колега св. М. не си спомня добре случая, а в прочетените му показания от
първото съдебно следствие пред друг състав на съда, които той потвърждава, не
се съдържат конкретни твърдения за поведението на двамата мъже, които участвали
във физическия конфликт. Свидетелят разказва единствено, че колегата му отишъл
да ги разтърве. В приобщените му показания, депозирани пред орган на досъдебното
производство, са отразени идентични твърдения на сочените в разпита на
свидетеля Г.на досъдебното производство.
При извършване на собствената проверка на
достоверността на показанията на св. Г., чието активно съпричастие и намеса по
време на събитието означава, че той е възприел ескалирането на конфликта и в
случай че споменът му е точно съхранен, това би допринесло съществено за
изясняване на истината, въззивният съд на първо място взе предвид, че тези,
депозирани пред разследващ орган в досъдебното производство, в чието събиране
не е участвал подсъдимият, са приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК, т.е. без
съгласие на подсъдимия и защитника. Поначало при обсъждане на показания,
събрани от разследващ орган, съдът несъмнено винаги следва да съобрази няколко
принципни съображения от съдържанието на правото на справедлив процес на всеки
гражданин, обвинен в престъпление. Съгласно чл. 6, т. 3, б. “д” ЕКПЧ в
минималния комплекс от права, които държавата е длъжна да му гарантира, се
включва и правото му да участва в разпита на свидетелите, чиито показания са в
основата на обвинението му. В този смисъл противопоставими като пълноценни
доказателства на подсъдимия в настоящия процес са тези свидетелски показания,
при събирането на които му е била осигурена възможност пряко да се конфронтира
със свидетелите и да им задава въпроси, да прави бележки и възражения, тъй като
това създава сигурност, че показанията са депозирани доброволно, отразени са
вярно в протокола и е осигурена ефективна възможност на обвиняемия да
разколебава доказателствата им стойност или да я опровергава. Затова и чл. 281,
ал. 8 НПК не позволява осъдителната присъда да се основава само на показания,
дадени пред разследващ орган, прочетени по реда на ал. 4, т.е. без съгласието
на подсъдимия. Вложената законодателна целесъобразност е недвусмислено ясна и
обслужва приоритетната необходимост да не се позволи централните доказателства
да са събрани в рамките на тайно и несъстезателно производство чрез използване
на принуда или чрез превратно отразяване на смисъла на показанията в протокола
и да се гарантира ефективно правото на защита на обвиняемия. Изхождайки от тази
принципна рамка на минималните гаранции за справедлив процес, въззивният съд прие, че надеждни са тези
доказателства, установени чрез прочитане на показанията на свидетелите пред
разследващ орган, които намират обективна подкрепа в други обективни факти или
в показания, събрани в хода на съдебното следствие с гарантирана
състезателност. На следващо място въззивният съд отчете, че св. И.Й. заявява,
че при извършената полицейска проверка на място след получаване на сигнала
работниците не могли да допринесат съществено за изясняване на случая. Поради това и като съобрази, че показанията
на св. Г.и М. в досъдебното производство показват сходства, които създават
впечатление за формалното им уеднаквяване от разследващия, като впоследствие
св. М. в съдебно следствие заявява, че не си спомня случая, а св. Г.изразява
съмнение в достоверността на собствените си показания, въззивният съд намира,
че обосновано районният съд е приел, че само въз основа на тях, при
констатираното им противоречие с останалите гласни доказателства, не могат да
бъдат формирани безусловно несъмнени фактически изводи. Ето
защо
правилно първата съдебна инстанция е приела, че от показанията на св. Г.,
дадени в хода на първото съдебно следствие при условията на състезателност и
пълноценна възможност на подсъдимия и защитника му да участват в разпита, които
кореспондират на медицинските документи, издадени за подсъдимия, се извежда, че
св. Х. не е стоял безучастен след нанесения му първи удар и също е нанесъл
удари с ръка в лицето на подсъдимия. Същевременно показанията на св. Х. и св. Б.
в съответната част, доколкото напълно игнорират несъмнено установените
обективни факти за нараняванията на подсъдимия по същото време, които съгласно
заключението на съдебномедицинската експертиза могат да бъдат получени както
съобщава св. Г.и чието съществуване не зависи от волята на нито една от
страните в конфликта, правилно не са били кредитирани.
Косвено значение за изясняване на
случая, както и контролно за оценка на достоверността на свидетелските
показания на Х. и Б.имат показанията на св. И.Й., който съобщава,
че полученият сигнал бил във връзка с инцидент, при който мъж се опитал да
помогне на жена, нападната от куче, като
се скарал със собственика и последвала саморазправа. По същество показанията на
св. Й.пресъздават разказа на пострадалия и жената, с които разговарял на място.
Видно е, че извънпроцесуалният разказ на двамата веднага след събитието
съответства на показанията им за повода и началото на конфликта. В приобщените
показания на св. Й.от досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 4 НПК се
съдържат доказателства и за това, че пред блока се появили майката на
подсъдимия Л.Д.и свидетелката К.Л., които обяснили, че подсъдимият в момента
пътувал към „Пирогов”. Св. И.Й. не съобщава за това на мястото да се установени
други лица освен посочените и двамата работници. На неговите показания
кореспондират и показанията на колегата му св. Д.Й.от досъдебното производство,
приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК.
В прочетените показания на св. Д. Й.от предходното съдебно следствие се
съдържа информация и за това, че от устатата на пострадалия текла кръв, а от
разказа на жената, подала сигнал, той разбрал, че пострадалият бил нападнат от
момче, което водело кучета, след като му бил направил забележка.
На следващо място въззивният
съд провери, че първоинстанционният съд не е подценил показанията на
свидетелите, които имат отношения на близост с подсъдимия – свидетелите Б., Л.и
С.. Отчел е заинтересоваността им, но ги е обсъдил въз основа на правилата на
доказателствения анализ и е приел, че те не са достоверни. Въззивният съд намира
оценъчната дейност на районния съд за обоснована. На първо място е видно, че
показанията на тези свидетели излагат версии, които се различават помежду си за
съществените обстоятелства на събитието. На следващо място, показанията им не
се отличават с убидетелна логическа устойчивост, хомогенност, конкретност и
последователност.
Св. Б., приятел на бащата на
подсъдимия, твърди, че е очевидец на случая. Същевременно обаче свидетелят не
съобщава никакви други характерни детайли, които да потвърждават, че той
действително е бил на мястото – не е забелязал други хора в близост, не е видял
пристигналите полицаи за проверка. Съобщава за увреждания, които подсъдимият не
е получил – твърди, че неговата уста била „разбита“. Приобщените му показания от първото
разглеждане на делото и от досъдебното производство не кореспондират нито
помежду си за съществените подробности, нито на тези, депозирани в хода на
съдебното следствие. Несъответствията правилно са били фиксирани от районния
съд, като настоящата съдебна инстанция не констатира основания за коригиране на
мотивите в тази насока. Особено значимо за дискредитиране на показанията е
обстоятелството, че свидетелят твърди, че подсъдимият, а не другият мъж е
останал на мястото на сблъсъка. Това твърдение обаче категорично е опровергано
не само от показанията на св. Г.и св. Б., но и от обективния ход на събитията
впоследствие и идването на полицейските служители, които не заварили подсъдимия.
Св. С.също твърди, че била свидетел на случая, но нейното присъствие не е
забелязано на мястото от другите свидетели, а тя самата не е в състояние да
съобщи нищо конкретно за събитието. В прочетените й от досъдебното производство
показания на основание чл. 281, ал. 4 НПК тя заявява, че същата сутрин имала
среща с приятелката на подсъдимия св. Л.и вървейки, видяла подсъдимия с три
кучета, а срещу него забелязала да върви по-висок мъж, който го хванал за
раменете и със своята глава го ударил в главата в областта на лицето.
Подсъдимият вдигнал ръце, за да се предпази, държейки каишките на кучетата, а
мъжът започнал да го удря с юмруци в лицето. В хода на съдебното следствие св. С.поддържа
казаното, но заявява, че не си спомня случая. В следващите й показания, дадени
пред разследващ орган, също приобщени на основание чл. 281, ал. 4 от НПК, св. С.посочила,
че не поддържа първите си показания, а съобщава, че отивала да си купи цигари
от павилион на бул. „Райко Даскалов” и срещнала пред бл. 437 майката на
подсъдимия и св. К.Л.. Научила от майката, че подсъдимият се бил сбил с мъж,
който го нападнал, поради което сега бил отишъл в „Пирогов“. В тези показания тя обяснява, че св. Л.й била
казала какво да съобщи в първия си разпит. В хода на съдебното следствие св. С.поддържа
първите си показания, като причината за отказа от тях свързва с това, че
разследващият полицай й казал, че може да бъде обвинена в лъжесвидетелстване.
Същевременно обаче св. С.твърди, че сблъсъкът се случил, докато тя пресичала
булеварда, поради което нямала пряка видимост към мъжете от паркираните
автомобили. Непоследователността на показанията на св. С.и липсата на
достатъчно значима информативност за инцидента правилно са били съобразени от
районния съд като основание за тяхното дискредитиране. От нейните показания обаче въззивният съд намери
за установено, че в този период подсъдимият, когото тя познавала, отглеждал
10-11 кучета в апартамента си, които не били породисти. Въззивният съд взе
предвид, че обективно свидетелката е могла да има впечатления за това
обстоятелство, а то кореспондира на установения факт, че подсъдимият разхождал
по време на разглежданото събитие 4 кучета.
Показанията на св. К.Л.също се
отличават с непоследователност и вътрешна противоречивост. В хода на съдебното
следствие свидетелката твърди, че наблюдавала от 16 етаж на блока и не разбрала
точно какво се е случило, но видяла, че подсъдимият и непознат мъж се карат и
викат, а след това се сбили, но не може да каже кой ударил пръв. В тази част
показанията й са допълнителен аргумент в подкрепа на дадената от районния съд
оценка на показанията на св. С., която твърди, че срещнала св. Л.долу, отстрани
на блока, т.е. показанията на двете свидетелки си противоречат за това
обстоятелство. В прочетените показания на св. Л.от първото разглеждане на
делото в СРС тя твърди различни обстоятелства – че от дома на подсъдимия чула
лай на кучета и истерично крещене. Показала се на прозореца и видяла
подсъдимия, мъж и жена, които викали. Подсъдимият се дръпнал назад, а мъжът го
ударил два пъти с глава в лицето, а после посегнал с юмрук. По-късно, когато
подсъдимият се върнал в апартамента, тя видяла, че от носа му тече кръв. След
изслушването на предходните си показания в съдебно заседание св. Л.заявява, че
са верни. Освен изтъкнатата рационално необяснима непоследователност на разказа
на св. Л.в течение на наказателния процес, видно е, че нейните показания за
събитието напълно игнорират съществуването на несъмнено установеното сериозно
увреждане на челюстта на св. Х.. Съпоставката на констатираните
кръвонасядания по лицето на подсъдимия и
счупената челюст на св. Х. красноречиво изяснява, че подсъдимият не само е
нанесъл удари в лицето на свидетеля, но и че те са били значително по-силни от
тези, получени от самия него.
На следващо място обосновано
районният съд не е възприел като достоверно отражение на действителността
показанията на св. Д.Ф., депозирани при първото съдебно следствие в СРС, прочетени
по реда на чл. 281, ал. 1, т. 5 от НПК. В тези показания св. Ф.твърди, че възприел
физическия сблъсък, тъй като инцидентно се намирал на мястото поради това, че
доставял багаж с микробус на роднини в блока. Посочва, че видял как
по-възрастен мъж нанесъл няколко удара на по-млад мъж в областта на главата,
след което двамата се сбили. По-късно разбрал, че скандалът е заради кучетата,
водени от по-младия. По делото обаче се установява, че този свидетел по същото
време бил служител на „ЛИДЛ България ЕООД енд ко” КД, а от справка от
дружеството от 16.10.2014 г. е видно, че
в процесния период – 10 – 11.04.2012 г.
бил на работа в градовете Разлог, Гоце Делчев, Петрич и Перник във връзка с
изпълнение на обичайната му дейност като мобилен техник. Фактът на
командироването на свидетеля извън София на 11.04.2012 г. е достатъчен, за да бъде установено, че той
обективно не би могъл да бъде там, където твърди в свидетелските си показания,
че е бил, поради което показанията му са неверни.
Оттук насетне районният съд е извършил
логически вярна оценка и на събраните доказателства за характера и
медикобиологическите белези на причиненото увреждане на челюстта на св. Х. и
състоянието му след операцията. В тази насока заключенията на съдебномедицинските
експертизи кореспондират на показанията на самия пострадал и неговия съсед св. К..
От заключението на допълнителната съдебномедицинска експертиза се изяснява, че
при счупването на ставния израстък на долната челюст винаги е налице затрудняване
на дъвченето и говоренето. Зарастването приключва до месец след счупването, а
затруднението на функцията продължава около два месеца. Изяснено е, че болките
са значителни, локализирани в областта
на счупването, но е възможно да се явят и към шията и
слепоочната област. Силата на захапката се възстановява след възстановяване на
костната тъкан. Докато се провежда лечението с междучелюстна фиксация,
пострадалият се храни с течнокашова храна, тъй като не може да дъвче.
Най-честите възможни усложнения са артрит – артрозно възпаление на ставата с
болка и понякога сковаване на самата става.
Обосновани са изводите на
първостепенния съд и относно установените кръвонасядания на подсъдимия,
подкожния закрит кръвоизлив в областта на външния край на горната устна в дясно,
малката (0,2 см.) линейна рана в същата област.
Установените телесни
увреждания на подсъдимия и на св. Х. са с морфологичен характер на травматични
и се дължат на удари с или върху твърди тъпи предмети, каквито са и
човешките ръце, свити в юмруци, като по начин и време те съответстват да са
получени при възникналия инцидент на посочената дата. Медикобиологичните
характеристики на увреждането на челюстта на св. Х. съответства на средна телесна
повреда, а на подсъдимия – на по-леката форма на лека телесна повреда,
изразяваща се в болка и страдание.
На следващо място
заключенията на съдебномедицинските експертизи за уврежданията и на св. Х., и
на подсъдимия кореспондират на гласните доказателства, че двамата са си
разменили повече от един удар.
Противоречиви са събраните
доказателства относно механизма на причиняване на счупването на базата на
проксималната (първа) фаланга на V-ти пръст на лява ръка с кос ход откъм
радиално (вътрешна повърхност) на около 30% от ставната повърхност. От
заключението на допълнителната съдебномедицинска експертиза, изготвено от
вещото лице Гатев, се установява, че това счупване на лявата ръка не спада към
групата на т.нар. типични счупвания. В медицинската документация не е отразено
описание на мекотъканни травми (контузии с отток, кръвонасядания и/или
охлузвания на кожата) в травмираната област, а от приложените обзорни
изследвания е видно разместване на счупени фрагменти на костта, което не
позволява да се изведе само въз основа на обективните находки извод за
направлението на травматичното въздействие (удар или притискане), предизвикало
счупването на базата на фалангата на пръста, като то допуска различни фиксирани
положения на този пръст. Установената фрактура не е в областта на директно
травмираната зона, като локацията й дава основание да се допусне и индиректно
травмиране. Въз основа на локацията и характера на счупването в заключението е
обоснован изводът, че е възможен механизъм, при който травматичната сила е с
въздействие с посока външно-странично навътре, т.е. травмиращият предмет да е
въздействал в страничната част на ръката. Обективно и компетентно е аргументирано,
че е напълно възможен и механизъм при разгънат пръст, на упражнен натиск върху
пръста отвътре-навън, който да е довел до авулзионно (откършечно) счупване. В устните си
уточнения в съдебно следствие вещото лице пояснява, че при т.нар. боксьорски
удар обичайно се чупи дланната кост в дланна фалангиална става, а не фалангата
на пръста, но не може да бъде изключено самонараняване. Изяснено е, че ако
счупването е резултат на теренна травма, би имало налично охлузване, каквото не
е описано в медицинската документация. В нея е отразено единствено клиничното
описание, което е било от водещо значение за
лечението.
С оглед изложените съображения за
начина на установяване на относимите към предмета на разглеждане обстоятелства
от първостепенния съд въззивната инстанция прие, че щом събраните по делото
доказателствени материали са обсъдени съгласно изискванията на чл. 305 ал. 3 НПК и не е допуснато превратното им тълкуване, вътрешното убеждение на първата
инстанция по фактите е правилно формирано и не може да бъде променяно или
замествано.
На следващо място въззивният съд
намира оплакването за неправилно приложение на материалния закон за
неоснователно.
Въззивният съд споделя крайния
правен извод на първоинстанционния съд, че събраните по делото доказателства по
несъмнен начин установяват, че подсъдимият С. е извършил престъплението по по
чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, като чрез нанасяне на удар с ръка, в която
държал каишките на кучетата, свита в юмрук, в лицето на Е.Б.Х., и още няколко
последващи удара с юмруци и с двете си ръце в областта на лицето на
пострадалия, му причинил средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на
задния израстък на лявото рамо на долната челюст, представляващо счупване на
челюст, което затруднява дъвченето и говоренето.
Установени са с необходимата
категоричност деянието на подсъдимия – нанасяне на удари с юмрук в лицето на Х.,
което е инициирало причинноследствения процес, довел като неизбежна последица
до причиненото увреждане. Неговата медикобиологична характеристика – на средна
телесна повреда, е безусловно изяснена чрез експертен способ за събиране и
проверка на доказателствата. В тази насока – за наличието на съставомерните
факти – изложените съображения от районния съд са подробно обосновани и не се
налага да бъдат допълвани. Същевременно в жалбите не са изложени конкретни
възражения относно правната оценка на посочените обстоятелства.
Първоинстанционният съд е обсъдил и въпроса, че св. Х. не е провокирал
физическия сблъсък с противоправно поведение, тъй като намесата му в защита на
св. Б. не е нито правно, нито морално укорима. На следващо място, всички несъмнено установени
обстоятелства за причината и началото на конфликта, разгледани в логическата им
обусловеност, изясняват, че подс. С. нанесъл първия удар в лицето на св. Х.. Поради
това въззивната инстанция намира жалбата на подсъдимия в частта, с която се
иска преквалифициране на деянието, за неоснователна.
Законосъобразни са мотивите на
районния съд и относно наличието на субективната страна на престъплението, тъй
като обективираното поведение на подсъдимия установява, че той е действал с пряк
умисъл – съзнавал е общественоопасния характер на деянието си, което представлява
недопустима форма на физическа агресия срещу личната неприкосновеност на
частния обвинител с упражняване на сила, която по своята насоченост и
интензивност, неизбежно е била годна да причини счупвания на лицеви кости и
подсъдимият е съзнавал това. В този смисъл типичният причинноследствен процес
от удара до увреждането на челюстта не допуска никаква възможност подс. С. да
не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици за пострадалия.
Напротив, цялостното развитие на конфликта показва, че той е целял именно това
– с противоправни средства да накърни телесната неприкосновеност на гражданин,
който му направил забележка да държи кучетата си така, че да не представляват
опасност за минувачите, като така да постигне силово надмощие в започналия с
частния обвинител конфликт.
Районният съд обективно и
законосъобразно е изследвал останалата част от обвинението срещу подсъдимия,
като е достигнал до верния извод, че тя не се доказва по начин, който да
допуска признаването на подсъдимия за виновен. От съдебномедицинските
експертизи е видно, че увреждането на лявата ръка на частния обвинител Е.Х. е
такова, че може да бъде получено чрез различни механизми, но вероятността да е
резултат от теренна травма не кореспондира на данните в медицинската
документация, защото липсват отразени охлузвания по ръката. Същевременно, нито
св. Г., нито св. Б. твърдят, че пострадалият е падал на земята вследствие на
удар на подсъдимия, а заявяват, че е паднал върху капак на автомобил. Подобно
падане обаче е изяснено убедително по делото, че не би могло да причини този тип увреждане, тъй
като тялото не получава достатъчно ускорение, за да се получи достатъчно силен
удар с контактната повърхност. Такова ускорение и ударна сила би получило, ако
лицето е паднало директно върху терен, а именно от около половин метър по-голямо
разстояние. В случая обаче нито има надеждни доказателства за падане на земята,
нито има надлежащи охлузвания, каквито биха се получили при съприкосновението
на ръката с терена. Освен това счупването е нетипично, като отразените му характеристики
не изключват възможността то да бъде получено при атакуващ удар с ръка, каквито
удари по делото се установява, че частният обвинител е нанасял на подсъдимия. Всичко
това е достатъчно, за да се приеме, че не се установява несъмнено подсъдимият
да е причинил счупването на пръста на св. Х. чрез събаряне на земята. Ето защо
въззивният съд намира въззивната жалба на частния обвинител срещу присъдата в
оправдателната й част за неоснователна,
доколкото единственият законосъобразен изход на основата на събраните
доказателства е било приложението на чл. 304 НПК за посоченото увреждане.
Оттук насетне въззивният
съд провери извършената от районния съд индивидуализация на наказанието на
подсъдимия, като отчете, че е налице въззивна жалба от страна на частния
обвинител, а постановената присъда при първото разглеждане на делото в СРС е
по-тежка от настоящата, тъй като е предвиждала по-продължително наказание
лишаване от свобода, т.е. принципно е възможно утежняване на положението на
подсъдимия с увеличаване на наказанието.
Същевременно обаче, на
основата на конкретната проверка на относимите доказателства, въззивният съд
намери, че извършената индивидуализация на наказанието лишаване от свобода от
първостепенния съд е законосъобразна, защото справедливо отчита всички относими
факти извън съставомерните за личността на подсъдимия и за обществената
опасност на деянието. Правилно районният съд е взел предвид като смекчаващи
отговорността обстоятелства със сериозна тежест чистото съдебно минало на подс.
С. към датата на извършване на деянието, положителните характеристични данни и
продължителността на наказателния процес по причини, които не са свързани с
неговото поведение. Наведените предположения от повереника на частния
обвинител, че забавянето на съдебното производство с връщането на делото от
въззивния съд за ново разглеждане от районен съд поради липса на протокол се
дължи на подсъдимия, са спекулативни и не намират обективна опора по делото,
поради което не могат да бъдат взети предвид. Несъмненият факт за седемгодишна
продължителност на наказателното производство обаче е от първостепенна
значимост за определяне на справедливото наказание, тъй като колкото повече се
отдалечава времето на държавната репресия от деянието, толкова повече се
поставя под съмнение ефективността на евентуалната му строгост. Правилно са
били възприети като смекчаващи обстоятелства и доказателствата за настъпилите
промени в живота на подсъдимия междувременно – неговото родителство на малко
дете и факта, че е студент. Действително междувременно подсъдимият е осъден за
деяние, което отново е свързано с физическо насилие, причинило същия
съставомерен резултат – средна телесна повреда. Видно от справката на съдимост
обаче, то е извършено на 27.11.2011 г., т.е. преди процесното деяние, когато
подсъдимият е бил на 21 години, т.е. бил е млад пълнолетен. След тези деяния, в
годините на настъпване на социалната зрялост, няма данни подсъдмият да е
извършвал престъпления. Факт, който несъмнено следва да бъде отчетен при
изясняване на точната степен на обществена опасност на дееца, която следва да
бъде неутрализирана, тъй като наказанието ще се изтърпява сега. В същата насока
правилно първоинстанционният съд е взел предвид повода на конфликта – във
връзка с начина, по който подсъдимият е отглеждал кучетата си, който не може да
бъде оправдание, но изяснява, че агресивността на подсъдимия не е възникнала
безпричинно и спонтантно. Ако беше така, това щеше да изясни други качества на
личността на подсъдимия и необходимост специално да бъде въздействано върху
реакцията му на гняв. Като отегчаващо отговорността обстоятелство въззивният
съд съобрази уврежданията, които са по-леки от съставомерните и които не влияят
на правната квалификация на престъплението, както и това, че действително
подсъдимият с неумелата грижа за кучетата си е станал причина за създаване на
безпокойство у св. Б. и св. Х.. В същото време споделя аргументите на първата
инстанция, че настъпилата смърт на майката на частния обвинител и граждански
ищец 5 месеца по-късно не може да бъда вменявана в тежест на подсъдимия. Не се
установява тя да е в пряка причинна връзка с поведението на подсъдимия, нито са
събрани доказателства, че за настъпването на това трагично събитие за частния
обвинител е допринесло неговото здравословно състояние след деянието.
Обосновано и законосъобразно обаче като отегчаващо обстоятелство са отчетени
доказаните чрез съдебномедицинска експертиза значителни неудобства на
пострадалия в процеса на възстановяване. На тази основа районният съд
законосъобразно е приел, че наказанието следва да бъде определено при условията
на чл. 54 НК при решителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства –
в размер на 1 година лишаване от свобода. Същевременно правилно районният съд е
отхвърлил като неприложима разпоредбата на чл. 55 НК, тъй като събраните по делото
доказателства не установяват нито изключителни, нито многобройни смекчаващи
отговорността обстоятелства, които да обосновават, че и най-лекото предвидено
наказание за престъплението е непропорционално тежко за конкретното деяние.
Във въззивното производство
не се установяват допълнителни факти със смекчаващо отговорността на подсъдимия
значение, поради което не са и налице основания въззивният съд да измени
присъдата с намаляване на наказанието или с неговата замяна при условията на
чл. 55 НК, тъй като противното ще неглижира неоснователно обществената опасност
на престъплението и ще представлява девалвиращо ефекта на осъждането
снизхождение. Така определеното по вид и стойност наказание не подценява нито
личността на подсъдимия, нито тежестта на извършеното от него престъпление.
Поначало при индивидуализацията на наказателната отговорност на всеки подсъдим
съдът трябва да изхожда от базисното положение, че наказанието следва да
постигне целите си без да е безсмислено жестоко. Основният принцип при
определяне на справедливото наказание е то да бъде наложено с минималната
тежест, която е годна да реализира целите му по чл. 36, ал. 1 НК – да се
поправи осъденият, за да спазва законите и добрите нрава; да му се въздейства
предупредително и да му се отнеме възможността да върши други престъпления; да
се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на
обществото. От първостепенен обществен интерес е наказанието да цели поправяне
и превъзпитание на подсъдимия, формиране на самоконтрол, овладяност и вътрешни
задръжки, които да го възпират от извършване и на други престъпления в бъдеще.
Същевременно генералната превенция не може и не бива да се противопоставя на
индивидуалната превенция, защото положително въздействие върху обществото се постига
само когато наказанието е стриктно съответно на конкретната обществена опасност
и морална укоримост на конкретния деец и на конкретното деяние. На тази основа
въззивният съд намира, че в контекста на правилната социална интеграция на
подсъдимия след 2012 г. досега, конкретната ситуация, в която е извършено
престъплението, както и изминалия период от време от деянието, налагането на
наказание лишаване от свобода за срок от 1 година е достатъчната по степен
наказателна репресия за постигане на ефективна превенция.
Въззивният съд намира, че районният съд
правилно е решил и въпроса за прилагане на условното осъждане по отношение на
подсъдимия, тъй като са налице предпоставките на чл. 66, ал. 1 НК. Районният
съд е пропуснал да определи конкретен изпитателен срок за процесното наказание,
но е определил изпитателен срок за определеното общо най-тежко наказание
измежду настоящото и това по н.о.х.д № 15134/2012 г. на СРС, поради което не е
допуснал неяснота на присъдата, която би възпрепятствала точното й изпълнение.
Районният съд законосъобразно е установил, че между двете наказания –
процесното и това по н.о.х.д. № 15134/2012 г., са налице предпоставките на чл.
25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК за групиране с налагане на най-тежкото от тях, а
именно 3 години лишаване от свобода. Същевременно
обаче при определяне на продължителността на изпитателния срок на общото
най-тежко наказание първата инстанция е подценила значението на
продължителността на настоящото производство. Видно е, че с влязлата в сила на
28.07.2015 г. присъда за деяние, извършено на 27.11.2011 г., действително
подсъдимият е бил осъден на 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е
отложено за срок от 5 години, т.е. до извършването на групирането на
наказанията подсъдимият е търпял вече изпитателен срок от 3 години. Това
обстоятелство следва да бъде преценено на плоскостта на тежестта на оказваното
въздействие на изпитателния срок върху живота на подсъдимия и възможностите за
правилната му социална интеграция след настъпване на реабилитация, доколкото
новият изпитателен срок започва да тече с влизане в сила на настоящата присъда,
поради което ако е 5-годишен, както е постановил районният съд, би довел до
деветгодишно отлагане на изпълнението по влязлата в сила на 28.07.2015 г.
присъда. Въззивният съд намира, че подобна продължителност, която е резултат на
забавянето на настоящото производство за деяния, извършени от подсъдимия в
ранните години на неговото пълнолетие, е непропорционална, като справедливо
оразмереният изпитателен срок на отложено изпълнение на общото най-тежко
наказание лишаване от свобода следва да бъде намален на 3 години. Поради това
прие, че в този смисъл следва да бъде изменена първоинстанционната присъда.
С оглед изхода на делото правилно
районният съд е решил съпътстващите наказателноправното осъждане въпроси,
свързани с доказаното основание за уважаване на гражданския иск по чл. 45 ЗЗД
за обезщетяване на причинените на гражданския ищец неимуществени вреди от
престъплението като фактически състав на непозволено увреждане. Същевремнно
обаче въззивният съд намира, че присъденият размер от 8000 лв. не е достатъчен,
за да репарира справедливо търпяните от гражданския ищец значителни болки и
страдания от счупената челюст и преживяния сериозен дискомфорт от оперативната
интервенция, поставянето на шина и последвалите затруднения в процеса на
дъвчене и говорене. По делото несъмнено се установява, че това увреждане
неизбежно е било свързано и с налагане на социални ограничения във връзка с
общуването и възпроизвеждането на реч. Съдебномедицинската експертиза не намира
обективни основания да постави под съмнение, че гражданският ищец продължава да
изпитва при определени обстоятелества болки в областта на челюстта. Поради
това, като обсъди значението на всички изтъкнати обстоятелства, довели до
сериозна промяна в обичайния начин на живот на ищеца и причиненото му
страдание, въззивният съд намира, че размерът на обезщетението следва да бъде
увеличен от 8000 лв. на 10000 лв.
На следващо място въззивният съд установи, че
първоинстанционният съд законосъобразно е решил въпроса за присъждането на
разноските върху подсъдимия. В тази насока районният съд е изложил обосновани и
законосъобразни мотиви, които изцяло се споделят от въззивния съд и не налагат
необходимост нито от корекция, нито от допълване, като е необходимо единствено
да бъде допусното изменение в размера на дължимата държавна такса върху
уважената част на гражданския иск, тъй като е увеличена на 10 000 лв. Това
означава, че общата дължима държавна такса в размер на 4 % от тази сума възлиза
на 400 лв., поради което присъдената държавна такста от 320 лв. следва да бъде
увеличена с 80 лв.
В заключение, след обобщаване на резултатите
от извършената на основание чл. 314 НПК служебна проверка на присъдата,
въззивната инстанция не констатира други основания за нейното изменение или
отмяна, поради което прие, че в останалата част следва да бъде потвърдена.
Така мотивиран и на основание чл. 337, ал.
1, т. 2 и ал. 3 вр. 334, т. 3 от НПК съдът
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ
присъда по н.о.х.д № 2320/2016 г. на СРС, НО, 109 състав от 17.07.2018 г.,
като:
–
НАМАЛЯВА от 5 (пет) на 3 (три) години определения при условията на чл.
66, ал. 1 НК изпитателен срок на наложеното на основание чл. 25, ал. 1 вр. чл.
23, ал. 1 НК наказание лишаване от свобода за срок от 3 години, считано от
влизане на присъдата в сила;
–
УВЕЛИЧАВА размера на обезщетението за неимуществени вреди, което подс. С. И. С.
е осъден да заплати на основание чл. 45 ЗЗД на гражданския ищец Е.Б.Х. от 8000
лв. на 10000 (десет хиляди) лева;
–
УВЕЛИЧАВА размера на държавната такста върху уважената част на гражданския иск
от 320 лв. на 400 (четиристотин) лева.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване. Да се съобщи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.