Р Е Ш
Е Н И Е
№ 2281 05.06.2019 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII - ти граждански състав, в публично заседание на девети май две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 12888 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация по чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър
Дертлиев” № 25, офис- сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Н.Т.С.
и М.Д.Д. – ***, чрез пълномощника си *** М. е предявил против И.Г.Г. с ЕГН **********
***, искове за признаване на установено, че ответникът дължи следните суми: 750 лева - представляваща главница по договор за паричен заем сключен на
16.09.2015г. с номер *** с Изи Асет Мениджмънт АД с падеж 16.03.2016г.,
вземането по който договор е прехвърлено на ищеца; възнаградителна лихва
- 72.51 лева за периода от 30.09.2015г.
до 16.03.2016г.; Обезщетение за забава – 143,22 лева за периода от 01.10.2015г.
до датата на подаване на заявлението в съда 08.05.2018г.; 45 лева - такса разходи за събиране на вземането; неустойка
за неизпълнение на договорно задължение в размер на 339,04 лева за периода от
30,09,2015 г. до 16,03,2016 г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в
съда- 08.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7340/2018 г. на ПдРС.
В исковата молба ищецът твърди, че по
силата на договор за паричен заем № ***
от 16.09.2015г. сключен между
„Изи Асет Мениджмънт” АД в качеството си на заемодател и ответника в качеството
си на заемател, заемодателят е
предоставил парична сума в размер на 750 лева, с договорна лихва в
размер на 72,51 лева, платими на 13 равни двумесечни погасителни вноски, с
краен падеж 16.03.2016 г. Съгласно договора длъжникът следвало в 3-дневен срок от подписване на договора за
заем да предостави на Заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а
именно: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представи на Заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД;
да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР
към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, като
поръчителите подпипсват договор за поръчителство ИЛИ банкова гаранция с
бенефициер - Заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на Заемателя по договора, която да е валидна 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. Предвид
обстоятелството, че Заемателят не бил представил на Заемодателя нито едно от
договорените обезпечения. Поради неизпълнение на това задължение е
начислена неустойка в размер на 339,04 лв. Ответникът не изпълнил изцяло
задълженията си към кредитора. С Приложение 1 от 01.04.2016 г. към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. „Изи
Асет Мениджмънт” АД е прехвърлил вземанията си на “Агенция за събиране на
вземания” ООД, ЕИК *********, чийто правоприемник е кредиторът, заедно с всички
привилегии и обезпечения. Кредитополучателят бил уведомен за цесията.
Тъй като ответникът не е изплатил изцяло задълженията
си договора за паричен заем, то ищецът подал заявление по чл. 410 ГПК срещу
ответника, по което било образувано цитираното частно гр. дело, но съдът дал
указания на ищеца да предяви настоящите установителни искове за съществуване на
вземанията. Моли същият да бъде уважен. Претендират се и разноски за
заповедното и исковото производство.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез особения си представил адвокат М.Д., е депозирал
писмен отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове по
основание и размер. Оспорва сключването на договор за заем. Липсвало
предложение за сключване на договор за паричен заем. Твърди, че уговорена
неустойка била неравноправна и недействителна. Същата се явявала прекомерна и
противоречаща на обезщетителната й функция.
Твърди, че чл. 8, ал. 1 от договора е нищожна. Навеждат се доводи, че
ответникът не бил уведомен за цесията. Твърди, че претендираната сума от 45 лв.
-
такса
разходи за събиране на вземането противоречи на
чл. 33 ЗПК.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От приетото за послужване ч.гр.д. №
7340 по описа за 2018 г. на ПдРС, се
установява, че ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за следните суми: 750 лева - представляваща
главница по договор за паричен заем сключен на 16.09.2015г. с номер *** с Изи
Асет Мениджмънт АД с падеж 16.03.2016г., вземането по който договор е
прехвърлено на ищеца; възнаградителна лихва - 72.51 лева за периода от 30.09.2015г. до 16.03.2016г.;
Обезщетение за забава – 143,22 лева за периода от 01.10.2015г. до датата на
подаване на заявлението в съда 08.05.2018г.; 45 лева - такса разходи за събиране на вземането; неустойка
за неизпълнение на договорно задължение в размер на 339,04 лева за периода от
30,09,2015 г. до 16,03,2016 г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в
съда- 08.05.2018 г. до окончателното изплащане на вземането. Заповедта за изпълнение е била връчена
на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради това съдът е указал на
кредитора да предяви иск за установяване на вземането си. Искът е предявен в
преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане
по същество.
По делото се установява от събраните
доказателства, че на 16.09.2015 г. между ответника и „Изи Асет Мениджмънт”
АД е сключен договор за предоставяне на
паричен заем № ***.
Съгласно чл. 3
от договора, същият има силата на разписка. Договорът е надлежно подписан от
ответника и в този смисъл удостоверява предаването на заемната сума в размер на
750 лева от заемодателя на заемателя.
От чл. 2, т.3
от договора се установява, че падежът на последната вноска за връщане на главницата
по заема е изтекъл на 16.03.2016 г., преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Общият размер на
всички плащания е 822,51 лева.
„Изи Асет Мениджмънт” АД представлява финансова институции по смисъла
на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Вземанията по процесния договор са
цедирани от „Изи Асет Мениджмънт” АД
на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, съгласно рамков договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010
г. и приложение № 1 от 01.04.2016 г. към него. Извършването на цесията не е
оспорено от ответника, поради което и съдът намира представените документи за
достатъчни доказателства за установяването на това обстоятелство.
Досежно възражението на ответника, че цесията не му е
била съобщена, съдът го намира за неоснователно. Изходящото от цедента (или
упълномощения цесионер) уведомление, приложено към исковата молба на цесионера
и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин
уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК
при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника /виж решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т.
о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение
№ 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.
Действително, назначеният от съда особен
представител на ответника притежава особено процесуално качество да защитава
интересите на длъжника в хода на съдебното производство, но до конституирането
му се е стигнало след като съдът е приел, че съобщението до ответника е редовно
връчено. Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 от ГПК фикция, съгласно която
съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от
канцеларията на съда или общината, се прилага, когато ответникът не може да
бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно
да получи съобщението, но при всички положения в тази хипотеза съобщението и
книжата до ответника се смятат за редовно връчени. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК
при връчване на съдебни книжа чрез залепване на уведомление ответникът се счита
призован и уведомен за образуваното срещу него производство с изтичането на
предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в
рамките на този срок за получаване на книжата. Затова и по силата на визираната
разпоредба в процесния случай преписите от исковата молба с приложенията към
нея, в частност изявлението, обективирано в уведомителното писмо за извършената
цесия, се презумира да са получени от ответника, а не от назначения му особен
представител. Уведомлението, представено с исковата молба на ищеца-цесионер и
достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на
съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал.
3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Следователно от датата на връчване
исковата молба и приложенията на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК е изпълнена
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и извършеното прехвърляне на вземането е
съобщено на длъжника. Следва да се
посочи само за пълнота, че актуалната съдебна практика стига по-далеч, като
намира, че уведомяването за настъпила предсрочна изискуемост /уведомяването за
прехвърляне на вземането/ може да се съобщи редовно и на назначения по делото
особен представител /виж решение № 198 от
18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о. на ВКС/.
В уведомителни писма с изх. № УПЦ-П-ИАМ/2388534 от
07.04.2016 г. и № УПЦ-П-ИАМ/2388534 от 18.07.2018 г. е посочен цедентът, цесионерът, датата на
договора за цесия, индивидуализирано е и правоотношението вземанията, по което
са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Ето защо съдът намира,
че най-късно в хода на настоящия процес по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК
ответникът е редовно уведомен за извършената цесия. Оттук ищецът е материалноправно легитимиран да
претендира всички вземания въз основа на договор за паричен заем № *** от 16,09,2015
г. срещу ответника, тъй като последният дължи да престира на него, а не на
стария кредитор.
Ето защо, съдът приема, че ищецът е
материалноправно легитимиран да претендира всички вземания по договора за
паричен заем.
Въз основа на изложеното, по делото са
доказани в кумулативност - наличието на сключен договор за паричен заем, по
който на ответника е предоставена парична сума; валиден договор за цесия между
стария и новия кредитор, по силата на който цесионерът-ищец е придобил
изискуемите процесни вземания за главница, възнаградителна лихва, обезщетение
за забава, неустойка, както и, че длъжникът е уведомен за цесията.
От ответната
страна, върху която лежи тежестта да установи при условията на пълно и главно
доказване изпълнение на задължението за връщане на заетата сума в пълен размер,
ведно с лихвите, такова доказване не беше проведено. Вземанията са станали
изискуеми на краен падеж, а именно 16.03.2016 г., до когато е следвало да бъдат
погасени.
Относно размера на задълженията и
погасените суми, по делото е прието
заключението на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните,
което съдът кредитира като компетентно и обективно дадено, се установява, че
невъзстановеният размер по прецесния договор е: 750 лева - главница,
договорната лихва – 72,51 лв. за периода от 30,09,2015 г. до 16,03,2016 г., неустойка
за неизпълнение – 339,04 лв., такси разходи – 45 лева и обезщетение за забава в
размер на 179,97 лв. от 01,10,2015 г. до 08,05,2018 г.
Предвид изложеното, с оглед на
диспозитивното начала, съобразно представените по делото писмени доказателства
и приетата по делото ССЕ, която съдът кредитира изцяло, анализирани поотделно,
в тяхната съвкупност и взаимовръзка, както и с оглед липсата на оспорване на
вземанията от страна на ответника, съдът намира, че предявените – главен иск за
сумата от 750 лева и двата акцесорни
– за договорна лихва от 72,51 лева и
обезщетение за забава от 143,22 лева, са доказани по основание
и размер, поради което следва да бъдат уважени. Основателно е и искането за
установяване дължимост на законна лихва върху главницата от постъпване на
заявлението до окончателното погасяване.
Относно неустойката:
Фактическите предпоставки за уважаване
на иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД са следните: 1. валидно поето
задължение от страна на ответника. 2. неизпълнение на това задължение или
наличие на неточно или забавено изпълнение; 3. наличие на уговорка между
страните, че за съответното неизпълнение или неточно или забавено изпълнение ще
се дължи неустойка в определен размер; 4. отсъствие на някоя от причините,
водещи до отпадане на договорната отговорност на ответника на длъжника -
случайно събитие, непреодолима сила и др.
В чл. 4, ал. 2 от договора за заем
между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ответника е предвидено, че при неизпълнение на
задължението по чл. 4, ал. 1 от договора на заемателя се начислява неустойка за
неизпълнение в размер на 339,04 лв. Чл. 4, ал. 1 от договора за заем предвижда,
че заемателят следвало в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя
обезпечение на задълженията му по договора, а именно: две физически лица -
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи на
Заемателя служебна бележка за размер на трудовото възнаграждение, нетният
размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лв.; да работи по
безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки
за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад
да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, като поръчителите подпипсват
договор за поръчителство ИЛИ банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, която
е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на
Заемателя по договора, която да е валидна 30 дни след крайния срок за плащане
на задълженията по договора за заем.
Настоящият
съдебен състав намира, че искът
с правно основание чл. 92 ЗЗД е неоснователен и като такъв следва да се
отхвърли по следните съображения. Съгласно задължителните указания на ТР №
1/2009 г. ОСТК съдът следи служебно за нищожността на клаузи за неустойка. В
този смисъл е и трайната практика на ВКС, - така решение № 93 от 19.03.2012 г. по гр. д. № 1057/2011 г., II г.
о., ВКС, решение №
110/11.04.2014 г., гр.дело № 1237 по описа за 2013 г., ВКС, ІV г.о., решение №
384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ВКС, решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т.о., ВКС, решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на II т.о.,
ВКС. От систематичното тълкуване на клаузите на чл. 4 от Договора между „Изи Асет Мениджмънт” АД и
ответника, предвидената по делото неустойка в размер на 230,08 лв. излиза извън
типичните си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Същата е уговорена с цел да се
заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 ЗЗП, уреждащ максимален
размер на годишния процент на разходите, поради което на основание чл. 21 ЗЗП е
нищожна и плащане по нея не се дължи.
По изложените съображения искът с
правно основание чл. 92 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен.
Десежно претенцията за заплащане на такса
разходи в размер на 45лв. Страните в клаузата на чл. 8 от договора са уговорили
в случай на забава отговорност на заемателя за разходи за събиране на
вземанията на кредитора, която започва от 9 лв. за всеки 30 дневен период, но
не повече от 45 лв.
Съдът
намира тази клауза за нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Според тази
разпоредба всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Визираната клауза на
чл. 8, ал. 1 от договора има за цел да заобиколи ограничението на чл. 33 ЗПК,
съгласно което при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като тази лихва за забава
не може да надвишава законната лихва. Това правило е уредено от норми от
императивен порядък, които са установени в публичен /обществен/ интерес с оглед
целта на закона - да осигури защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез
насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставянето
на потребителски кредит /чл. 2 ЗПК/. С клаузата на чл. 8, ал. 1 от договора се
въвежда допълнително плащане, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотези на
забава на длъжника т.е. представлява прикрита неустойка за забава. Очевидно
тези плащания нямат за цел да покрият разходи по събирането на закъснели
погасителни вноски, тъй като те са уговорени предварително, като абсолютни суми
и в отнапред определени граници. Разноските, необходими за събиране на всяко
конкретно вземане, при настъпила забава, не могат да бъдат определени
предварително. В договора е посочено, че разноските са за телефонни разговори,
ел. съобщения, изпращане на писма и ангажиране на служител, от която следва, че
те ще варират според конкретните обстоятелства. Ето защо, от начина по който те
са определени, се налага извода, че са установени с цел да се избегне
ограничението на закона свързано с размера на дължимото обезщетение при забава.
Отделно от това според чл. 10а ЗПК кредиторът не може да изисква заплащането на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Разходите за телефонни разговори, напомнителни писма и другите действия по чл.
8, ал. 1 от договора, представляват разходи за управление на кредита. Те са
свързани с неговото събиране, а всяко действие по събирането му е действие по
управление на кредита. С оглед на изложеното начислената от кредитора сума за
такса разходи от 45 лв. се явява недължима, като произтичаща от недействителна
договорна клауза. Но дори и да беше валидна тази клауза, по делото не се
ангажираха доказателства за извършването на такива разходи. Изцяло във волята
на кредитора е да стори същите, но уговорения отнапред техен размер не го
освобождава от задължението да докаже действителното им извършване.
По изложените съображения исковата претенция
следва да се отхвърли в тази й част.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора право на
разноски имат и двете страни. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски пропорционално
на уважената част от исковете. Същият е доказал заплащането на държавна такса в
размер на 221,85 лв., депозит за особен представител – 324,48 и внесен депозит
за вещо лице в размер на 120 лв. Претендира на основание чл. 78, ал.8 ГПК вр.
НЗПП да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева.
Съдът намира, че при съобразяване на действителната фактическа и правна
сложност на делото присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение следва
да бъде 150 лева. Общият размер на разноските на ищеца за исковото производство
възлизат на 816,33 лева, като по
съразмерност следва да му бъдат присъдени 584,06 лева. За заповедното
производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 78,13 лева, като
следва да му се присъдят по съразмерност 55,90
лева. На ответника не следва да се присъждат разноски, тъй като такива
не са направени.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И.Г.Г.
с ЕГН ********** ***, че дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р
Петър Дертлиев” № 25, офис- сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Н.Т.С.
и М.Д.Д. – *** следните суми: сумата от
750 лева - главница, произтичаща
от договор за паричен заем № *** от 16.09.2015 г., сключен между ответника и
„Изи Асет Мениждмънт” АД, вземането по който е цедирано на „Агенция за събиране
на вземания” ООД, чийто правоприемник е кредиторът, с Приложение 1 от 01.04.2016
г. по Рамков договор от 16.11.2010 г. за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/; възнаградителна лихва – 72,51 лева за периода от 30.09.2015г. до 16.03.2016г.; обезщетение за забава –
143,22 лева за периода от 01.10.2015 г. до 08.05.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, начиная от 08.05.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7340/2018 г. на ПдРС, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
признаване за установено по
отношение на И.Г.Г. с ЕГН ********** ***, че дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК: *********, сумата от 45 лева - такса разходи за събиране на вземането и неустойка
за неизпълнение на договорно задължение в размер на 339,04 лева за периода от
30,09,2015 г. до 16,03,2016 г.
ОСЪЖДА И.Г.Г.
с ЕГН ********** *** заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър
Дертлиев” № 25, офис- сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Н.Т.С.
и М.Д.Д. – *** Н.Т.С. сумата от 584,06
лева, представляващи съдебно
деловодни разноски за исковото производство
и сумата от 55,90 лева,
представляващи съдебно деловодни разноски за заповедното производство, на
основание чл. 78, ал.1 ГПК.
Решението може да бъде обжалвано от
страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив.
СЪДИЯ :/П/
Вярно с оригинала!
ДГ