Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ……........./20.12.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на деветнадесети ноември през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ :
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО П.
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 10029 по описа
за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 156721 ОТ 22.07.2020 г. постановено по гр.д. № 6919/2020 г. на СРС, 162 състав, са отхвърлени частично предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Л.К.Б., К.Н.Б. и П.Н.Б. искове по чл. 422 ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ за приемане за установено в отношенията между страните, че ответниците дължат на ищеца разделно сумата за разликата над
уважения размер от 2213,34 лв. до пълния предявен размер от 3046,40 лв.,
представляваща стойността на потребена топлинна енергия за периода м. 05.2014
г. - м. 08.2016 г„ както и исковете по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата
от 904,88 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за периода от 15.09.2015 г. до 17.09.2019 г.
С
решението първоинстанционният съд е уважил частично иска за установяване
задължение на тримата ответници за 2213,34 лв., представляваща стойността на
доставена топлинна енергия за периода м. 09.2016 г. - м. 04.2018 г. за имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „******, с абонатен номер 252963, ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението - 25.09.2019
г„ до окончателното й изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 10.10.2019 г. по гр.д. № 54282/2019 г. по описа на СРС,
162 състав, като сумите се дължат на ищеца разделно при дялове от 4/6 части за
ответника Л.Б. и по 1/6 част за ответниците К.Б. и П.Б., вкл. се е произнесъл и
относно дължимите между страните разноски.
Решението
е постановено при участието в процеса на „Б.” ООД, като трето лице помагач на
ищеца.
Това решение е обжалвано в срок от ищеца “Т.С.” ЕАД в частите,
в които предявените от дружеството искове са били отхвърлени, респ. и в обусловената
от това част за разноските. Излагат се доводи за неправилност на решението
поради нарушение на материалния закон относно погасителната давност, тъй като следвало
да се съобрази от съда, че предмет на исковете са вземанията за цена на ТЕ станали
изискуеми едва на 15.09.2015 г. при
което сумата по общата фактура от 31.07.2015
г. за отоплителния сезон м.05.2014 г.-м.04.2015 г. не са погасени по давност. Твърди и
несъобразяване с чл.33, ал.2 от ОУ от 2014 г. А за другия период м.05.2015 г. -
м.04.2018 г. сочи че според ОУ условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди на потребители от 2016 г., публикувани във в. „Монитор“, в сила от
11.07.2016 г., съгласно чл. 33, ал. 2 от
ОУ клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактура по чл. 32, ал.2 и ал.
3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45- дневен
срок за периода, за който се отнасят, като издаваната обща фактура през месец
юли/август е за целия предходен отоплителен сезон. Отделно сочи по иска за
мораторна лихва още, че издаваните от
ищеца фактури , вкл. и общата такава, са публикувани, но съдът не указал на
ищеца да пресстави констативните протоколи по чл.593 от ГПК за това Моли да
се уважи въззивната жалба, като се отмени решението в обжалваните част, като иска за главница цена на ТЕ се уважи в
пълен размер, също и исковете за лихва за забава върху тази главница и върху
главницата за дялово разпределение, прави и искане за разноски.
Ответницата
Л.К.Б. и П.Н.Б. оспорват жалбата с общ писмен отговор чрез пълномощник адв. В.Ц.
с възражението, че вземанията изискуеми преди 25.09.2016 г. /3 години преди
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/ са погасени с кратката
3-годишна давност за периодични задължения, каквито са процесните, при което
съдът правилно е приложил института на погасителната давност. Оспорват
изравнителната общата фактура от м.07.2015 г. да променя момента към който е
изтекъл давностния срок за перrодичните месечни вземания по
прогнозните фактури. А за вземанията възникнали след 11.07.2016 г. когато
влизат в сила изм. на ОУ от 2016 г възразяват, че решението на СРС е влязло в
сила като необжалвано. Намират за правилно решението и в отхвърлителната част
за лихвите за забава поради недоказване от ищеца да е публикувал фактурите за
месечните задължения за периода. Молят решението да се потвърди в обжалваните
части, претентдират се от ад.В.Ц. и разноски поотделно за оказваната от него
правна защита по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. за адвокатско възнаграждение.
Ответникът К.Н.Б. оспорва жалбата с отделен писмен
отговор чрез пълномощник адв. Т.П., със същите възражения, като тези изложени
по горе по жалбата на другите въззиваеми страни. от другите двама въззиваеми. Моли
решението да се потвърди в обжалваните части, претентдират се от ад.Т.П. разноски за оказваната от него правна защита
по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. за адвокатско възнаграждение.
Третото лице-помагач не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо.
В частите, в които
исковете за установяване на вземания, са били уважени, решението на СРС не е
било обжалвано и не е предмет на въззивна проверка за допустимост и правилност.
При произнасянето
си по правилността на решението в обжлаваните отхвърлителни части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба
ищецът е направил оплакване относно несъобразяване с чл.33, ал.1 от ОУ и невключване на сумите по изравнителната сметка от 37.07.2015 г. в
задълженията на ответника, което оплакване относно фактите и приложимото
право, очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не
се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни
норми. Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Досежно правилността
на първоинстанционното решение в обжалваните части въззивният съд намира наведените от ищеца с въззивната жалба доводи за
неправилност, за неоснователни.
Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията
на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Издаването на общата фактура не се отразява върху
дължимостта на прогнозните суми помесечно за цената на ТЕ за месеците от
исковия период. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните
вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза
на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между
начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това
дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. Ето защо прогнозните вземания до м.02.2015 г. /
чийто падеж на последното за м.02.2015 г. настъпва на 01.04.2015 г. /, дори и
да са включени в общата фактура от 31.07.2015 г., са погасени по
давност, доколкото 3 годишната погасителна давност е настъпила за тях преди датата
на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на 25.09.2019 г. Новото
изравнително вземане по фактурата от 31.07.2015 г. също е погасено по давност,
тъй като ищецът не установи публикуване в интернет на фактурата съгласно ОУ. Неотносими към предмета на спора се явяват
доводите на въззивника-ищец за издаване и публикуване на месечните фактури, доколкото
ОУ от 2014 г. макар и да сочат плащане от публикуване на фактурите,
доставчикът не е фиксирал точен момент
на това публикуване и така не може да се счита че е уговорен срок за плащане,
от който да настъпва изискуемостта на вземането, при което 3 г. давност за него
тече от 31.07.2015 г. и и изтича преди подаване на заявлението през 2019 г. и
няма доказателства за отправена покана към длъжника преди подаване на
заявлението. С първоинстанционното решение съдът е определил сумата за периода от
м. 09.2016 г. - м.04.2017 г. в размер на 1137,60 лв., както и за периода м.
05.2017 г. - м. 04.2018 г. в размер на 1075,74 лв., т.е. за сумата от общо
2213,34 лв., като непогасена по давност въз основа на приетата и неоспорена по делото СТЕ, при което е приел за неоснователен иска за разликата до до пълния предявен
размер от 3046,40 лв. и за периода м. 05.2014 г. - м. 08.2016 г. като погасен
по давност. Ето защо въззивната жалба е
неоснователна по наведените в нея оплаквания за дължимост на главница за цена
на ТЕ в отхвърлената част по размер и период. Други оплаквания относно начина на определяне
от първоинстанционния съд
на размерите на основателната част на искове спрямо
ответниците, за
които е прието, че са доказани и основателни, липсват, и въззивният съд, при ограничението по чл.269,
изр. второ от ГПК, не може да приема за
установени други факти за доказания и
основателен размер на исковете за главница,
респ. за подлежащите на
отхвърляне размери на исковете спрямо ответниците, които да са различни от изложените
от първоинстанционния съд.
По
отношение оплакванията за неправилно приложение на ОУ от 2014 и 2016 г. относно
лихвата за забава, въззивният съд също намира, че не е налице неправилност на решението.
По отношение на ОУ от 2014 г., действащи до 22.07.2016 г., както вече бе
посочено по-горе в настоящето решение, ищецът не доказа че е публикувал и кога
прогнозните фактури и изравнителната такава, при което длъжникът и реално не е
поставен в забава за вземанията за главница цена на ТЕ за процесния период,
предмет на исковото производство. Не се доказа и отправяне покана за плащането
им по друг начин. Съдът няма задължение да указва на страната какви точно
документи в подкрепа на исковете си да представя по делото, с въззивната жалба
ищецът не е направил искане за допускане на нови доказателства от въззивния
съд. По отношение ОУ, изм.2016 г., в
сила от 11.07.2016 г., тълкуването на разпоредбите на чл.32 и чл.33 от тези ОУ
води до извод, че върху прогнозно начисляваните месечни сметки на дължниците по
чл.32, ал.1 от ОУ- както е в настоящия случай, ищецът не начислява законна
лихва за забава ако сумите по прогнозните фактури не са заплатени в срок от 45
дни от края на месеца , за който се отнасят. Начисляване на законна лихва за
забава е предвидено според чл.33, ал.4 и ал.5 от ОУ изм.2016 г. , само в
случаите на неплатени в срок фактури по чл.32, ал.2 и ал.3 от тези ОУ, но не и
на прогнозните фактури по чл.32, ал.1 от тези ОУ. По отношение на
изравнителната фактура по чл.32, ал.3 от ОУ изм.2016 г., както правилно е
отбелязал и първоинстанционния съд, за общата
фактура по чл. 32, ал. 3 от ОУ за 2017 г., респ. и общата фактура за 2018 г.
разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от ОУ е неприложима, тъй като отчитането на ИРРО,
изготвянето на изравнителната сметка и издаването на общата фактура за този
период е настъпило след предвидения в чл.33, ал.2 ОУ от 2016 г. 45-дневен срок
за плащане – от изтичане на периода, за който се отнасят съответно 30.04.2017
г. и 30.04.2018 г., а именно първата е издадена на 31.07.2017 г., а втората на
31.07.2018 г. Ето защо, при липса на възможност да се приложи уговореното и
предвид разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, ответникът изпада в забава след
покана, каквато ищецът не твърди и не доказва да е отправил.
Не
се установи при служебната проверка нарушение на приложими императивни
материално правни норми.
Поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части следва да се потвърди,
вкл. и в частта за разноските, спрямо които разноски няма производство по чл.248
от ГПК.
По разноските за
въззивната инстанция : По въззивната жалба на ищеца същият няма право на разноски,
тъй като жалбата му не се уважава.
За оказаната от адв.Ц.
и адв.П. безплатна адвокатска защита по делото се дължи на всеки едни от тях
адвокатско възнаграждение и за въззивната инстанция. Според обжалваемия интерес
спрямо ответниците, той се определя в размер на 300 лв. по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба
№ 1/2004 г. за адв.П. /пълномощник само на К.Б./ и в размер на 331,38 лв. за адв.Ц. / пълномощник на П.Б. и Л.Б./. Макар всяка от двете въззиваеми П.Б.
и Л.Б. да е сключила поотделно договор с адв.В.Ц., адвоката е подал общ отговор
на въззивната жалба, като не е осъществена защита по различни за всяка от двете
факти, а само основана на общи възражения, при което и дължимото на адвоката
възнаграждение следва да се определи общо за двете въззиваеми, а не поотделно.
Воден от изложеното,
СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
156721 от 22.07.2020 г. постановено по гр.д. № 6919/2020 г. на СРС, 162 състав,
В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които са
отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД
срещу Л.К.Б., К.Н.Б. и П.Н.Б. искове по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ за приемане за
установено в отношенията между страните, че ответниците дължат на ищеца
разделно сумата за разликата над уважения размер от 2213,34 лв. до
пълния предявен размер от 3046,40 лв., представляваща стойността на потребена
топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. - м. 08.2016 г„ както и исковете по
чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата от 904,88 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
от 15.09.2015 г. до 17.09.2019 г., също и в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат Т. С.П. от САК, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 300 лв., разноски
за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат В. З.Ц. от САК, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 331,38 лв. разноски
за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца „Т.С.“
ЕАД - „Б.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.