Р Е
Ш Е Н
И Е
№
7
гр.Русе, 02.03.2022
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет
и втора година, в състав:
СЪДИЯ: Ивайло Йосифов
при участието на
секретаря Наталия Георгиева и прокурора Пламен Петков, като разгледа
докладваното от съдията адм.д. № 13
по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.203 – чл.207 от АПК във вр. с чл.1,
ал.2 от ЗОДОВ вр. чл.17, ал.6 от ДОПК.
Ищецът Д.В.Н. ***, чрез процесуалния си представител, твърди, че с
неподлежащи на обжалване и поради това влезли в сила съдебни актове - решение №
7/02.03.2020 г., постановено по адм.д. № 705/2019 г. и решение № 15/10.06.2020
г., постановено по адм.д. № 151/2020 г., и двете по описа на Административен
съд – Русе, по негова жалба са отменени съответно решение № 268 от 05.09.2019
г. на в.и.д. директор на ТД на НАП Варна и потвърденото с него разпореждане за
разпределение с изх. № С190018-125-0162528/07.06.2019 г., издадено от публичен
изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна и решение № 376/23.12.2019
г. на същия горестоящ орган и потвърденото с него разпореждане за разпределение
с изх. № С190018-125-0339693/18.11.2019 г. на публичен изпълнител в същата
дирекция. Поддържа, че в производството по административно обжалване на
посочените разпореждания направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 300 лева за оспорване на всеки от тези актове, за което по административните
преписки били представени и надлежни доказателства – договори за правна помощ с
удостоверяване заплащането на договорената сума в брой. Въпреки отмяната на
оспорените решения на директора на ТД на НАП Варна и на потвърдените с тях
разпореждания на публичния изпълнител, съдът отказал да присъди направените при
административното обжалване разноски за адвокатско възнаграждение поради
липсата на уреден за това процесуален ред като посочил, че жалбоподателят
разполага с възможността да ги претендира с иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Поддържа,
че тези заплатени адвокатски възнаграждения за него представляват имуществена
вреда, която е пряка и непосредствена последица от отменените административни
актове. Акцентира на обстоятелството, че не би заплатил посочените
възнаграждения и имуществото му не би се намалило с техния размер, ако не бяха
издадени оспорените разпореждания на публичния изпълнител, впоследствие
отменени по съдебен ред. Моли съда да постанови решение, с което да осъди
ответника – Националната агенция за приходите, да му заплати обезщетение за
претърпените имуществени вреди в общ размер от 600 лева, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на жалбите до решаващия орган. Претендира присъждането
на направените в съдебното производство деловодни разноски.
Ответникът - Националната
агенция за приходите, чрез процесуалния си представител, изразява становище за
неоснователност на исковете. Счита, че ищецът не е представил надлежни
доказателства, от които да се установява заплащането на адвокатското
възнаграждение, което претендира като имуществена вреда от отменените
административни актове. В условията на евентуалност възразява, че заплатеният
адвокатски хонорар, в размер на 300 лева по всяка от жалбите, се явява прекомерен
спрямо фактическата и правна сложност на спора по законосъобразността на
разпорежданията на публичния изпълнител, включително и поради това, че се касае
до няколко еднотипни жалби против актове на същия орган. Поддържа, че самият
жалбоподател е юрист, а към момента на депозиране на жалбите по административен
ред – и действащ адвокат, поради което е могъл да осъществи защитата си и
лично, без да ангажира адвокат. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли исковете, евентуално да присъди обезщетение в по-нисък от
претендирания размер. Счита, че предвид съединяването им за общо разглеждане в
рамките на едно производство, в полза на ищеца би се дължало само едно
адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по делото.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за допустимост и основателност на
предявените искове.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
С определение от
съдебно заседание от 22.02.2022 г. съдът, на основание чл.213 от ГПК вр.чл.144
от АПК, е съединил за общо разглеждане в рамките на настоящото производство
исковете, с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ вр.чл.17, ал.6 от ДОПК,
предмет на настоящото дело и на адм.д. № 19/2022 г. по описа на Административен
съд – Русе, което последно производство, поради отсъствието на предмет занапред,
е прекратено.
Исковете са предявени след отмяната на незаконосъобразните решения на
решаващия орган – директора на ТД на НАП Варна, с които, на основание чл.267,
ал.2, т.5 от ДОПК, жалбите на ищеца (длъжник в изпълнителното производство)
против разпорежданията за разпределение на публичния изпълнител са оставени без
уважение като съдът е отменил и оспорените разпореждания (чл.204, ал.1 от АПК).
Претенциите са насочени срещу процесуално легитимиран ответник (чл.205, ал.1 от АПК), имащ качеството на юридическо лице съгласно чл.2, ал.2 от ЗНАП, каквото
качество териториалните дирекции на тази агенция нямат (вж. и съображенията по
т.5 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004
г., ОСГК). В ДОПК и АПК, към който кодекс се препраща в § 2 от ДР на ДОПК, липсва
регламентиран процесуален ред, по който направените в производството по
административно обжалване разноски за заплатено адвокатско възнаграждение да
могат да бъдат присъдени, поради което приложимият ред за репариране на такива
имуществени вреди е чрез иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ вр.чл.17, ал.6 от ДОПК. По
изложените съображения съдът намира предявените искове допустими. Разгледани по
същество, те се явяват частично основателни.
От административните преписки по приложените адм.д. № 705/2019 г. и адм.д.№
151/2020 г., и двете по описа на Административен съд – Русе, се установява, че
в производствата по административно обжалване на издадените от публичния
изпълнител разпореждания за разпределение – съответно разпореждане с изх.№ С190018-125-0162528/07.06.2019
г. и разпореждане с изх.№ С190018-125-0339693/18.11.2019 г., и двете по изп.д.№
18150005624/2015 г. по описа на ТД на НАП Варна, офис Русе, образувано срещу
ищеца (длъжник), последният е бил представляван от адв.А.С. от АК – Русе,
упълномощен с пълномощни съответно от 22.08.2019 г. и 04.12.2019 г. И по двете
преписки били представени договори за правна защита и съдействие (на л.5 от
административната преписка по адм.д.№ 705/2019 г., респ. на л.41 от адм.д.№
151/2020 г.). Видно от тяхното съдържание, за оказаната правна защита и
съдействие, изразяващи се в обжалване на горепосочените разпореждания на
публичния изпълнител, било договорено адвокатско възнаграждение в размер на 300
лева по всеки от договорите. Във всеки от тях е записано, че сумата следва да
бъде заплатена в брой. Заплащането на така уговорения размер на адвокатското
възнаграждение е изрично отбелязано във всеки от двата договора.
В проведеното съдебно заседание ответникът е оспорил истинността (верността)
на договорите за правна помощ и съдействие, в частта по отношение на
удостовереното в тях заплащане на адвокатското възнаграждение. Във връзка с
оспорването, с протоколно определение от същото заседание, на основание чл.193,
ал.2 и чл.193, ал.3 от ГПК вр.чл.144 от АПК, съдът е открил производство по
оспорване на посочените документи като е указал на ответника, че в негова
доказателствена тежест е да установи обстоятелството, че сумата от 300 лева,
уговорена и отбелязана като заплатена във всеки от двата договора, в
действителност не е заплатена от ищеца на процесуалния му представител в
производствата по административно обжалване на оспорените разпореждания.
Както съдът е посочил и в мотивите към своето определение, с което е
открито производството по оспорване, макар принципно договорът за защита и
съдействие да представлява частен диспозитивен документ, в частта му, в която е
удостоверено плащането в брой на уговореното в него адвокатско възнаграждение,
той има характер на разписка, т.е. съставлява частен удостоверителен
(свидетелстващ) документ съгласно указанията по т.1 от Тълкувателно решение № 6
от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. Според тях, когато
възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в
договора за правна помощ, а самият договор трябва да е приложен по делото. В
този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната
не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Според
чл.130, ал.2 от ЗСВ, тълкувателните решения са задължителни за органите на
съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както
и за всички органи, които издават административни актове.
На следващо място, в константната си практика ВКС приема, че когато
частният свидетелстващ документ удостоверява неизгодни за издателя си факти,
той се ползва освен с формална, но и с материална доказателствена сила, т. е.
има доказателствено значение за стоящите вън от него факти, до които се отнася
удостоверителното изявление (решение № 169/31.01.2013 г., постановено по т.д. №
664/2011 г. на ВКС, ТК, II о., решение №
193/23.01.2014 г., постановено по т.д. № 542/2012 г. на ВКС, ТК, I о., решение
№ 51/21.07.2010 г., постановено по т.д.№ 528/2009 г. на ВКС, ТК, I о. и др.).
Доколкото надлежно удостовереното в договора за правна помощ заплащане в брой
на уговореното адвокатско възнаграждение е противопоставимо на насрещната
страна в процеса, то съгласно дадените задължителни указания с т.1 от Тълкувателно
решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК и възприетата
в константната практика на ВКС материална доказателствена сила на разписката,
удостоверяваща неизгодни за издателя си факти, при оспорване на това
обстоятелство, съгласно чл.193, ал.3, изр.първо от ГПК вр.чл.144 от АПК,
доказателствената тежест се носи от оспорващата страна, в случая от ответника. В
подкрепа на оспорването си ответникът не представя никакви доказателства. Нещо
повече, в съдебно заседание процесуалният му представител изрично заявява, че
не разполага с доказателства, с които да установи твърдението си, че
договорените адвокатски възнаграждения не са били реално заплатени от ищеца на
неговия адвокат, представлявал го в производствата по административно обжалване
на актовете на публичния изпълнител. Поради това съдът намира оспорването
недоказано, по който въпрос той може да се произнесе и с решението си съгласно
чл.194, ал.2, изр.първо и ал.3, изр.първо от ГПК.
От административните преписки е видно, че правната помощ, за която са били
заплатени възнагражденията, е била реално предоставена – процесуалният
представител на ищеца – адв.А.С. от РАК, е изготвил и подал от негово име жалба
с вх.№ 19544/22.08.2019 г. и жалба № 28320/09.12.2019 г., и двете по описа на
ТД на НАП Варна, офис Русе, против разпорежданията на публичния изпълнител.
Съдът намира, че със заплащане на адвокатските възнаграждения патримониумът
на ищеца е бил намален с тяхната сума, което за него безспорно представлява
имуществена вреда.
Основният спорен въпрос по делото е дали заплатените възнаграждения, претендирани
като имуществена вреда, съставляват пряка и непосредствена последица от
незаконосъобразните и отменени от съда административни актове.
В задължителната си практика Върховният административен съд (вж. мотивите
към Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на ВАС по т. д. № 2/2016 г., ОСС,
I и II колегия) вече е отхвърлил виждането, според което обезщетение за
имуществени вреди не се дължи, тъй като адвокатската защита не била
задължителна по закон, хонорарът за нея бил платен по силата на свободно
договаряне, а за гражданина било нормално да се защитава сам. Наличието на
причинна връзка по смисъла на чл.4, ал.1 от ЗОДОВ между претърпените
имуществени вреди, под формата на заплатено при административното обжалване
адвокатско възнаграждение, и увреждането – незаконосъобразния и отменен
административен акт, е обоснована и в константната практика на ВАС, цитирана и в
жалбата.
Ищецът не би заплатил адвокатско възнаграждение и заплатените на това
основание суми не биха представлявали вреда за него, ако не бяха издадени
оспорените от него по административен ред и впоследствие отменени от съда
разпореждания за разпределение на публичния изпълнител. Адвокатската защита при
атакуване законосъобразността на действията на публичния изпълнител се явява
нормален и присъщ разход за обезпечаване на успешния изход на спора, поради
което и вредите, представляващи заплатеното за нея възнаграждение, се явяват
пряка и непосредствена последица от издадените незаконосъобразни актове. Поради
това ирелевантно се явява обстоятелството, че адвокатската защита в
производствата по административно обжалване по ДОПК не е задължителна, както и
че ищецът е юрист и към релевантния период е бил действащ адвокат. Аргумент, че
адвокатската помощ е допустима и възнаграждение за нея се дължи и когато
клиентът също е юрист, е разпоредбата на чл.38, ал.1, т.3, пр.последно и ал.2 от
ЗА, според която адвокатът може да оказва безплатна правна помощ и на друг
юрист, при което, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, има право и на адвокатско възнаграждение в размер не по - нисък от
предвидения в Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следователно в настоящото производство са изцяло приложими задължителните
указания, дадени с цитираното тълкувателно решение, прието във връзка с вредите
от отменени наказателни постановления, в което се приема, че при предявени пред
административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди
от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
От друга страна, както се приема в мотивите на същото тълкувателно решение
на ВАС, институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не може да
се превърне в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът,
спазвайки принципите на справедливостта и съразмерността, следва да присъди
само и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите
на чл.36, ал.2 от ЗА, т.е. да е "обоснован и справедлив" и
следователно съразмерен на извършената правна защита и съдействие. Той следва да
обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото й от
държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства
интересите на която и да е от страните в производството.
Поради това, ако бъде установено, че заплатеното при административното
обжалване на актовете на публичния изпълнител адвокатско възнаграждение е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на спора и надвишава
съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, то заплатеното
в повече няма да се намира в причинна връзка с отменения административен акт и
няма да е негова пряка и непосредствена последица по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ.
Нормативен израз на минималната стойност на адвокатската помощ съобразно
правната и фактическа сложност на различните по вид производства е даден в Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. В нея не е уреден минимален размер на адвокатското
възнаграждение при обжалване на административните актове по административен
ред. Предвидените в чл.8 от наредбата минимални размери касаят процесуалното
представителство пред съда, а не пред горестоящия административен орган. Характерно
за съдебното производство е неговата състезателност и публичност, които
характеристики не са присъщи на производството по административното обжалване,
при което процесуалното представителство се изчерпва с изготвяне на жалбата до
решаващия орган и евентуално – представяне на доказателства с нея – арг. от
чл.267, ал.1 от ДОПК.
Съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение в
производството по обжалване по административен ред на действията на публичния
изпълнител е не този, приложим за съдебното оспорване по административни дела с
материален интерес – чл.8, ал.1, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г., а
размерът, уреден за обжалване действията на съдебен изпълнител без разглеждане
на жалбата в открито заседание – чл.10, т.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. Окръжният
съд разглежда подадените от страните жалби срещу действията на съдебните
изпълнители в закрито заседание, освен когато трябва да се изслушат свидетели
или вещи лица – чл.437, ал.1 от ГПК. При административното обжалване пък въобще
липсва публична фаза, подобна на откритото съдебно заседание. На следващо
място, сходни са и подлежащите на проверка действия и органът, който ги
извършва – действия на публичен изпълнител по реда на ДОПК, респ. на съдебен
такъв (държавен или частен) по реда на ГПК. Правомощията на окръжния съд в производството
по чл.437 от ГПК са контролно – отменителни и с реализирането им се упражнява контрол
за законосъобразност на действието или отказа на изпълнителния орган, а не се
решава спор по същество – по отношение съществуването на изпълняемото право
като съдебното решение не се ползва със сила на пресъдено нещо (вж.
съображенията по т.3 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на ВКС по т.
д. № 7/2014 г., ОСГТК). Контролно – отменителни са и правомощията на решаващия
орган в производството по административно обжалване на действията на публичния
изпълнител. Ярък израз на това е разпоредбата на чл.267, ал.2, т.3 вр. ал.3 от ДОПК – когато отмени обжалваното действие на публичния изпълнител, горестоящият
орган не решава въпроса по същество, а връща изпълнителното дело на органа,
който го е извършил и изпълнителното производство започва от отмененото
действие.
Освен изтъкнатите съображения, обосноваващи приложението по аналогия на
закона (analogia legis, чл.46, ал.2,
изр.първо от ЗНА) на уредения в чл.10, т.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимален размер на адвокатското възнаграждение и по отношение на
производствата по административно обжалване на действията на публичните
изпълнители, то извод за липсата на правна и фактическа сложност на делото,
обосноваваща заплащане на адвокатско възнаграждение над посочения минимум, може
да се направи и предвид идентичните като съдържание жалби, адресирани до
решаващия орган. Очевидно е, че адвокатът влага професионални знания само при
изготвяне на първата по време жалба, доколкото всички следващи я такива я повтарят
почти дословно. В последващите жалби липсват изложени допълнителни съображения
било по правото, било по фактите, които да оправдават заплащане на
възнаграждение над минимума.
По изложените съображения съдът намира, че предявените искове се явяват
основателни до размер на 200 лева за всеки от тях. За горницата до пълния
предявен размер от 300 лева исковете следва да бъдат отхвърлени като
неоснователни, доколкото посочената разлика не съответства на действителната
правна и фактическа сложност на спора пред решаващия орган и поради това не
съставлява вреда, намираща се в пряка и непосредствена причинна връзка с
отменените административни актове.
Ищецът е претендирал и присъждане на законна лихва върху обезщетенията,
считано от датата на подаване на жалбите по административен ред – съответно от 22.08.2019
г. и от 09.12.2019 г., до окончателното изплащане на главниците. По въпроса за началната
дата, от която се дължи законната лихва върху обезщетението, съдът съобрази
задължителните указания по т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, според които при иск за вреди
от незаконни унищожаеми административни актове началният момент на забавата,
съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, е
влизане в сила на решението, с което те са отменени. Доколкото, съгласно
чл.268, ал.2 от ДОПК, решенията на Административен съд – Русе, с които са
отменени решенията на директора на ТД на НАП Варна и разпорежданията на
публичния изпълнител, са окончателни и не подлежат на обжалване, то те влизат в
сила от датата на постановяването им – арг. от чл.296, т.1 от ГПК вр. § 2 от ДР
на ДОПК, съответно на 02.03.2020 г. и на 10.06.2020 г., от които дати съответно
следва да бъде присъдена и законната лихва върху обезщетенията.
С оглед частичното уважаване на исковете и на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени заплатените държавни такси от
по 10 лева, или общо сумата от 20 лева. На същото основание на ищеца се дължат
и разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от
исковете. Ответникът е противопоставил възражението, че с оглед съединяването им
за общо разглеждане в рамките на настоящото производство, на ищеца се дължат не
две адвокатски възнаграждения, а само едно такова.
Възражението е неоснователно. Касае се до вече осъществена адвокатска
защита чрез изготвяне на исковите молби, исковете по които са съединени за общо
разглеждане по реда на чл.213 от ГПК вр.чл.144 от АПК. Отменените от съда
незаконосъобразни административни актове (деликта, за който се дължи
обезщетението и от който произтича вредата), са различни, макар да се касае все
до разпореждания за разпределение по същото изпълнително дело. На следващо
място, при съединяването на дела в хипотезата на чл.213 от ГПК се достига до
обективно съединяване на искове, а по арг. от чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. адвокатските възнаграждения се определят съобразно вида и
броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, поради което би
следвало те и да се присъждат поотделно за всеки от съединените искове.
Независимо от неоснователността на това възражение на ответника, в полза на
ищеца следва да бъде присъдено само едно адвокатско възнаграждение. Както беше
посочено по-горе, според т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС
по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение
се присъждат, само когато страната е заплатила реално възнаграждението. Когато
възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в
договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото като в този
случай той има характера на разписка, удостоверяваща заплащането му. При
съпоставяне на договорите за правна защита и съдействие, сключени между ищеца и
адв.Р.М. (на л.4 от делото и на л.4 от присъединеното адм.д. № 19/2022 г. на АС
– Русе) съдът констатира, че се касае до идентични екземпляри на един и същ
договор, заверени от упълномощения адвокат по реда на чл.32 от ЗА. Преписи на
едно и също пълномощно са представени по всяко от делата, също заверени от
адвоката съгласно чл.25, ал.5 от ЗА. Освен цялостното му съдържание, идентични
са и положени от страните по договора подписи, което съставлява ясна индиция,
че се касае до едни и същи волеизявления, обективирани в сключения договор. Щом
се касае до два заверени преписа от един и същ договор, а не до два отделни
договора за правна защита и съдействие, то следва да се приеме, че е налице
само едно доказателство за уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лева съгласно указанията по т.1 от Тълкувателно решение № 6 от
6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. Следователно, съразмерно на уважената част от
исковете, ищецът има право на разноски за адвокатско възнаграждение по делото в
размер на 200 лева или общо деловодни разноски в размер на 220 лева.
В полза на ответника, поради липса на направено искане, юрисконсултско
възнаграждение не следва да бъде присъждано.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Национална
агенция за приходите, представлявана от изпълнителния директор Румен Пенков
Спецов, да заплати на Д.В.Н., с ЕГН **********,***, сумата от 200 лева – обезщетение за имуществени
вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съгласно договор за
правна защита и съдействие от 22.08.2019 г. за производството по обжалване по
административен ред на решение № 268/05.09.2019 г. на в.и.д. директор на ТД на
НАП – Варна, с което е оставена без уважение жалбата на ищеца против разпореждане
за разпределение с изх. № С190018-125-0162528/07.06.2019 г., издадено от
публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна, които
административни актове са отменени с влязло в сила решение № 7/02.03.2020 г.,
постановено по адм.д. № 705/2019 г. по описа на Административен съд – Русе,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.03.2020 г. до
окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Д.В.Н., с ЕГН **********, против Националната агенция за
приходите, иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ вр.чл.17, ал.6 от ДОПК –
за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от незаконосъобразните и
отменени от съда административни актове - решение № 268/05.09.2019 г. на в.и.д. директор
на ТД на НАП Варна, с което е оставена без уважение жалбата на ищеца против разпореждане
за разпределение с изх. № С190018-125-0162528/07.06.2019 г., издадено от
публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна, за горницата над
200 лева до пълния предявен размер на иска от 300 лева.
ОСЪЖДА
Национална агенция за приходите, представлявана от изпълнителния директор Румен
Пенков Спецов, да заплати на Д.В.Н., с ЕГН **********,***, сумата от 200 лева – обезщетение за имуществени
вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съгласно договор за
правна защита и съдействие от 04.12.2019 г. за производството по обжалване по
административен ред на решение № 376/23.12.2019 г. на в.и.д. директор на ТД на
НАП Варна, с което е оставена без уважение жалбата на ищеца против разпореждане
за разпределение с изх. № С190018-125-0339693/18.11.2019 г., издадено от
публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна, които
административни актове са отменени с влязло в сила решение № 15/10.06.2020 г.,
постановено по адм.д. № 151/2020 г. по описа на Административен съд – Русе,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.06.2020 г. до
окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Д.В.Н., с ЕГН **********, против Националната агенция за
приходите, иск с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ вр.чл.17, ал.6 от ДОПК –
за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от незаконосъобразните и
отменени от съда административни актове - решение № 376/23.12.2019 г. на в.и.д. директор
на ТД на НАП Варна, с което е оставена без уважение жалбата на ищеца против
разпореждане за разпределение с изх. № С190018-125-0339693/18.11.2019 г.,
издадено от публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП Варна, за
горницата над 200 лева до пълния предявен размер на иска от 300 лева.
ОСЪЖДА Национална
агенция за приходите, представлявана от изпълнителния директор Румен Пенков
Спецов, да заплати на Д.В.Н., с ЕГН **********,***, сумата от 220 лева – деловодни разноски.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: