РЕШЕНИЕ
№ 514
гр. Варна, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:И. Владова
Членове:Антония Якимова
мл.с. Елица Н. Желязкова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от мл.с. Елица Н. Желязкова Въззивно гражданско
дело № 20253100500327 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 3545/14.01.2025 г. при ВРС,
подадена от Б. В., чрез пълномощника адв. Б., против Решение №
4499/12.12.2024 г., постановено по гр.д. № 13318/2023 г. по описа на ВРС, В
ЧАСТТА, с която е отхвърлена претенцията с правно основание чл. 31, ал.
2 ЗС, предявена от Б. В. за осъждане на К. В. да й заплати сумата в размер на
7200 лв., представляваща дължимия размер на обезщетението за лишаването
й от ползването на делбения недвижим имот - апартамент, находящ се в гр.
Варна, район М., ул. „Х. Д.“ ***, с площ 87.80 кв. м., за периода 07.04.2022 г.
– 24.04.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.06.2024
г. до окончателното й изплащане, както и е отхвърлена претенцията по чл. 86
ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху претендираното обезщетение от
7200 лв. за периода 07.04.2022 г. – 12.06.2024 г. в общ размер на 1158.29 лв. ,
и е отхвърлена претенцията на Б. В. срещу К. В. за заплащане на сумата 300
лв. месечно, представляваща обезщетение за едноличното ползване на
съсобствения недвижим имот, находящ се в гр. Варна, район М., ул. „Х. Д.“
***, с площ 87.80 кв. м., от К. В., считано от датата на влизане в сила на
решението в тази му част /имащо характер на определение/ до окончателното
извършване на делбата, на основание чл. 344, ал. 2 ГПК.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно, постановено в
нарушение на материалния закон, като са налице съществени нарушения на
процесуалните правила. Оспорва изводите на съда, че по делото не са
установени предпоставките по чл. 31, ал. 2 ЗС. Излага, че от представената
1
нотариална покана от 07.04.2022 г. се установява, че Б. В. е поканила бившия
си съпруг К. В. да й заплаща обезщетение за лишаването й от ползване на
притежаваната от нея ½ ид. част от съсобствения им имот, като по делото не
са събрани доказателства, от които да се установява, че след тази дата К. В. й е
предоставил достъп до жилището. Сочи, че от показанията на свидетел Г. З. се
установява, че в имотa последно са живели бившият й съпруг К. В. заедно с
неговата приятелка И.П.. Счита, че този факт се установява и от събраните по
делото писмени доказателства за събиране на входни месечни такси, в които
като ползватели са записани К. В. и И.. Твърди, че основателна се явява и
акцесорната претенция за заплащане на законна лихва, считано от датата, на
която К. В. е получил покана за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС,
а именно от 07.04.22 г. Относно претенцията с правно основание чл. 344, ал. 2
ГПК за заплащане на месечен наем до окончателно приключване на делбата,
твърди, че от показанията на св. П. не се установява Б. В. да е имала достъп до
имота и да го е ползвала лично, поради което и неоснователно съдът е
отхвърлил претенцията й в тази част. Моли за отмяна на решението в
обжалваните му части и претендира разноски.
Становището на въззиваемата страна е за неоснователност на
въззивната жалба. Твърди, че решението на ВРС е правилно и
законосъобразно, като счита депозираната жалба за бланкетна. Сочи, че от
показанията на св. З. не се установява К. В. да е ползвал лично имота. Оспорва
по делото да е била заявена претенция с правно основание чл. 344, ал. 2 ГПК,
като счита, че произнасянето на първоинстанционния съд в тази част е
недопустимо. Моли за потвърждаване решението в обжалваната му част.
Претендира разноски.
В съдебно заседание жалбоподателят не се явява и не се представлява. С
писмена молба, депозирана от адв. Б., изразява становище, с което поддържа
депозираната въззивна жалба и моли за отмяна на решението в обжалваните
му части.
Въззиваемият К. В. не се явява, представлява се от адв. Г., който
поддържа депозирания писмен отговор и моли за оставяне в сила на
решението в обжалваните му части.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от К. М. В. срещу
Б. Ж. В. иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС да бъде допусната съдебна
делба на следния недвижим имот, а именно: 1. Жилище, апартамент,
представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР
на гр. Варна, одобрени със Заповед № РД-18-98/10.11.2008 г. на ИД на АГКК, с
последно изменение на КККР, засягащо самостоятелния обект – от 12.05.2023
г., находящ се в гр. Варна, район М., ул. „Х. Д.“ ***, с площ 87.80 кв. м.,
разположен в сграда с идентификатор ***, изградена в поземлен имот с
идентификатор 10135.1502.145, при съседни самостоятелни обекти в сградата:
на същия етаж: ***.8; под обекта: ***.4 и над обекта: ***.10, ведно с
прилежащата изба № 59, с площ 3.90 кв. м, както и 1.3920 % идеални части от
общите части на сградата, при посочени от ищеца квоти между съделителите,
а именно: по 1/2 ид. част за ищеца К. М. В. и за ответницата Б. Ж. В.. В
исковата молба е изложено, че страните са бивши съпрузи, които по време на
брака си са придобили процесния имот в режим на съпружеска имуществена
общност. С влязло в сила решение по гр.д. № 708/2022 г. по описа на ВРС, 43
състав, гражданският им брак бил прекратен с развод, поради което и ищецът
2
моли придобитото по време на брака жилище да бъде поделено между него и
бившата му съпруга Б. В..
С влязло в сила Решение № 767/07.03.2024 г., постановено по гр.д. №
13318/2023 г. по описа на ВРС, съдът е допуснал съдебна делба на процесния
недвижим имот - жилище, апартамент, представляващ самостоятелен обект в
сграда с идентификатор *** по КККР на гр. Варна, одобрени със Заповед №
РД-18-98/10.11.2008 г. на ИД на АГКК, находящ се в гр. Варна, район М., ул.
„Х. Д.“ ***, с площ 87.80 кв.м. между съделителите К. М. В. и Б. Ж. В. при
следните квоти: ½ ид. част за К. М. В. и ½ ид. ч. за Б. Ж. В. на основание чл.
34, ал. 1 ЗС.
Във втората фаза на делбата ответницата Б. В. с писмена молба от
12.06.2024 г. преди първото по делото заседание е отправила претенция по
сметки по реда на чл. 346 ГПК с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС срещу К. В.
да й заплати сумата в размер на 7200 лв., представляваща дължимия размер на
обезщетението за лишаването й от ползването на делбения недвижим имот за
периода 07.04.2022 г. – 24.04.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 12.06.2024 г. до окончателното й изплащане.
Приета е за съвместно разглеждане и акцесорна претенция с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, след уточнението й с молби от 09.10.2024 г. и
17.10.2024 г., за осъждане на К. В. да заплати на Б. Ж. В. сумата 1158.29 лв.,
представляваща дължима мораторна лихва върху претендираното
обезщетение в размер на 7200 лв. за периода 07.04.2022 г. – 12.06.2024 г.
Приета за съвместно разглеждане е и претенцията с правно основание
чл. 344, ал. 2 ГПК на ответната страна Б. Ж. В. за осъждане на К. В., да й
заплаща сумата 300 лв. месечно, представляваща обезщетение за едноличното
ползване на съсобствения недвижим имот, считано от датата на влизане в сила
на определението по чл. 344, ал. 2 ГПК до окончателното извършване на
делбата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид становищата и доводите на страните, прие за установено
следното от фактическа страна:
Предмет на въззивна проверка са единствено исковите претенции с
правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и претенцията по чл. 344,
ал. 2 ГПК. Въпросът за делба на процесния имот е решен с обжалваното
решение, което в частта, с която същият е изнесен на публична продан, е
влязло в сила, като необжалвано.
Пред ВРС е представена нотариална покана /л. 71 от делото/ от Б. Ж. В.
до К. М. В., връчена на последния на 07.04.2022 г., от която се установява, че
Б. Ж. В. е поискала от К. М. В. заплащане на месечен наем в размер на 300 лв.,
ведно с лихвите върху тази сума за всяка закъсняла вноска, във връзка с
обстоятелството, че същият ползва самостоятелно съсобствения им недвижим
имот – апартамент, находящ се в гр. Варна, ул. „Х. Д.“ № 10, ет. 3.
По делото са ангажирани гласни доказателствени средства посредством
разпита на двама свидетели, по един за всяка една от страните, за
установяване на обстоятелствата, свързани с ползването на съсобствения на
страните имот.
От показанията на свидетеля Г. З., допуснат на страната на Б. Ж. В.
/ищец по заявените претенции/ се установява, че същият живее в блока,
където се намира процесният апартамент и е съсед на страните по делото.
3
Излага, че живее на първия етаж, а К. и Б. са живеели на третия етаж. Сочи, че
към момента апартаментът на страните е необитаем, като последно там са
живели К. и неговата приятелка. Свидетелят споделя, че Б. е напуснала много
отдавна жилището.
От показанията на свидетел И. Т.П., съжителстваща на семейни начала с
ищеца К. М. В., които съдът цени при условията на чл. 172 ГПК, се
установява, че към настоящия момент двамата с К. живеят в апартамент на ул.
„П.“ ***, гр. Варна, като това жилище е било на починалата му майка.
Свидетелката сочи, че познава К. от 2020 г. Знае, че преди да се разделят К. и
Б. са живели в процесното жилище на ул. „Х. Д.“ № 10. Споделя, че Б. винаги е
имала ключ за жилището. Свидетел П. излага, че до месец януари 2023 г. е
живяла в апартамента с К., като е възможно когато ги е нямало Б. също да е
ходила в жилището. Споделя, че в апартамента отсядат дъщерята на Б. и К. със
семейството си, когато са си в България. Заявява, че от м. януари 2023 г.
жилището не се ползва нито от К., нито от Б.. Знае, че е правена оценка от
вещо лице на апартамента, като достъпът е бил осигурен от бившата жена на
К. – тя е отворила жилището.
По делото е приета като писмено доказателство справка за събраните
месечни такси за месец октомври 2024 г., от която се установява, че таксите за
процесният апартамент се начисляват на името на К. В., като за съответния
месец е събрана такса само за един живущ в жилището.
Съдът намира, че не следва да обсъжда, намиращата се в кориците на
делото справка за събрани суми за входни такси за месеците от януари до
декември, в която като ползватели на апартамент № 59 са записани К. В. и И.,
доколкото същата не е приета изрично от първоинстанционния съд като
доказателство по делото /видно от протокол от проведено ОСЗ на 27.11.2024
г/, а и отделно в същата не е посочено за коя година се отнасят начислените
такси.
Пред ВРС е допусната СТЕ за установяване дали имотът е реално
поделяем, както и за установяване размера на пазарния наем за периода
07.04.2022 г. – 24.04.2024 г.
Съгласно заключението на вещото лице, което съдът намира за
обективно, пълно и компетентно дадено, се установява, че процесното
жилище е неподеляемо съобразно броя на съделителите и квотите им в
съсобствеността. Вещото лице е констатирало, че жилището се състои от
дневна с трапезария и кухня, една спалня, хол, коридор, перално помещение и
едно сервизно помещение.
За исковия период 07.04.2022 г. – 24.04.2024 г. общият размер на
пазарния наем възлиза на 14 141 лева, като за 2022 г. вещото лице е
определило месечен наем в размер на 520 лева, за 2023 г. в размер на 600 лева,
а за 2024 г. наемът за жилището на месец би възлизал на 700 лева.
При така установените факти, настоящият състав намира следното
от правна страна:
По иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС.
Разпоредбата предвижда, че когато общата вещ се използва лично само
от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата,
от която са лишени, от деня на писменото поискване.
Съгласно мотивите на ТР № 7/2012, постановено по т.д. № 7/2012 на
ОСГК на ВКС хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС е частен случай на общата
4
забрана по чл. 59 ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго.
Препятстването от страна на ползващия съсобственик – макар и по силата на
правомерно поведение – на възможността друг съсобственик да упражни
субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ -
нарушава забраната по чл. 31, ал. 1 ЗС да не се пречи и поражда установеното
в ал.2 на чл.31 от ЗС – право на обезщетение. Последното е регламентирано
като средството за защита на лишените от възможност пряко да си служат с
общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и е компенсация
срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците. Поради това, че
не може да получи реално ползване, съответстващо на правата му в
съсобствеността – съсобственикът има право на парично обезщетение.
В настоящия случай не е спорно, че страните в производството са
съсобственици на процесния имот при квоти ½ ид. част за всяка от страните,
като имотът е допуснат до делба и е изнесен на публична продан с
обжалваното решение, което в тази част е влязло в сила.
Спорно в случая е дали ответникът по иска с правно осн. чл. 31, ал. 2 ЗС
К. В. е ползвал лично имота в период 07.04.2022 г. – 24.04.2024 г., като по този
начин е ограничил правото на бившата си съпруга Б. В. също да ползва
процесното жилище според правата си в съсобствеността.
Според мотивите на ТР № 7/2012, постановено по т.д. № 7/2012 на
ОСГК на ВКС правото на обезщетение на лишения от ползване съсобственик
възниква, когато същият е отправил покана до ползващия съсобственик да си
служи с общата вещ и въпреки това той или член на неговото семейство
продължава пряко и неспосредствено да си служи с цялата обща вещ,
съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на
семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг
съсобственик, той или член на неговото семейство не си служи пряко и
неспосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг
съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/; ползващият
съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за
послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва
общата вещ.
В настоящия случай от представената по делото нотариална покана се
установява, че ищцата Б. В. е отправила искане до бившия си съпруг за
заплащане на обезщетение за едноличното ползване на процесното жилище от
негова страна, която покана е достигнала до К. В. на 07.04.2022 г. В случая не
е спорно, че Б. В. наред с бившия си съпруг също има ключ за жилището, като
дори при посещението на вещото лице същата е осигурила достъп до имота.
Въпреки това обаче настоящият състав намира, че от събраните по делото
доказателства се установява, че в периода от поканата – 07.04.2022 г. до края
на 2022 г. имотът е бил ползван от К. В. и жената, с която живее на
фактически начала – свидетелят по делото И.П.. Този факт се установява от
показанията на св. З., който макар да не сочи конкретен период посочва, че
последно в жилището са живели К. В. и приятелката му, чието име свидетелят
не помни. Св. И.П., която живее на фактически начала с ответника, споделя, че
тя е живеела с него в апартамента до януари 2023 г.
Фактът, че ответникът по иска К. В. не е възпрепятствал достъпа на
бившата си съпруга до съсобственото жилище, не означава, че в периода, в
който същият е живял там с новата си приятелка на практика не е лишил от
правото Б. В. също да ползва апартамента според неговото предназначение.
5
Това е така, доколкото според броя на помещенията в жилището е обективно
невъзможно в същия период апартаментът да се ползва за жилищни нужди
както от К. В. и приятелката му, така и от бившата му съпруга Б. В.. Вещото
лице по допуснатата СТЕ установява, че имотът е неподеляем според броя
съделители и техните квоти в съсобствеността, същият има едно кухненско
помещение, едно сервизно помещение и една спалня. В този смисъл са и
мотивите на ТР № 67 от 25.11.1969 г. по гр.д. № 67/1969 г. на Върховен съд, в
което е прието, че когато се касае до съсобствено жилище, което се ползва
само от един от съсобствениците, при разрешаването на въпроса за допускане
и друг от съсобствениците в общото жилище, е необходимо да се извърши
преценка доколко съсобственото жилище може да бъде използвано за
задоволяване на жилищни нужди и на другия съсобственик, като тази
възможност следва да се преценява с оглед фактическото положение на
жилищните и сервизните помещения, като се държи сметка доколко
жилището може да се ползва и от другите съсобственици съобразно правата
им на съсобственост. Прието е, че когато се констатира, че с оглед размерите
на жилището и членовете на семейството на досегашния обитател същото
жилище не може да бъде използвано за задоволяване на жилищните нужди и
на други обитатели, то неползващият съсобственик има право да търси
обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. В този смисъл е и Решение № 104 от
08.04.2014 г. по гр. д. № 5821/2013 г. на Върховен касационен съд.
По изложените съображения настоящият състав намира, че претенцията
за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС се явява основателна
единствено за периода от получаване на поканата – 07.04.2022 г. до 31.12.2022
г., до когато се установява жилището да е ползвано от К. В. и приятелката му
И.П.. За периода след януари 2023 г. няма данни жилището да е ползвано
лично от К. В., поради което и претенцията се явява неоснователна.
Според заключението на вещото лице по допуснатата СТЕ за периода
07.04.2022 – 31.12.2022 г. месечният наем възлиза на сумата от общо 4281
лева или за притежаваната от Б. В. ½ идеална част – дължимото обезщетение е
в размер на 2140.50 лева.
По претенцията с прано основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
По изложените съображения основателна се явява акцесорната
претенция за заплащане на лихва за забава върху обезщетението, дължимо за
периода 07.04.2022 – 31.12.2022 г. Претенцията за заплащане на законна лихва
е претендирана върху всяка дължима сума за обезщетение за месеците
07.04.2022 г. – до 31.12.2022 г. с краен период до 12.06.2024 г. Лихва за забава
се дължи от момента на поканата, в случая 07.04.2022 г. в какъвто смисъл е и
практиката на ВКС, обективирана в Решение № 314/22.06.2011 г., постановено
по к.гр.д. № 1568/2010 г. по описа на ВКС, IV ГО.
Доколкото според заключението на вещото лице средния пазарен наем
за месеците през 2022 г. е в размер на 520 лева, респ. за притежаваната от
ищцата ½ ид. част от имота, обезщетението е размер на 260 лева месечно, то
на тази основа следва да се изчисли дължимата законна лихва. За месец април
дължимото обезщетение за лишаване от ползване обаче не е в размер на 260
лева, доколкото претенцията за месец април е от 07.04.2022 г., респ.
дължимото обезщетение е в размер на 208 лева /260 лева за 30 дни – по 8.66
лева на ден, за 24 дни обезщетението е в размер на 208 лева/.
При така изложеното законната лихва, дължима върху обезщетението за
април месец /07.04.2022 – 30.04.2022 в размер на 208 лева/, изчислена с
6
помощта на електронен калкулатор за законната лихва, дължима за периода от
07.04.2022 г. до 12.06.2024 г. е в размер на 54.50 лева.
Дължимата лихва за забава върху обезщетението за месец май 2022 г. в
размер на 260 лева, дължима за периода от 01.05.2022 г. до 12.06.2024 г. е в
размер на 66.40 лева.
Дължимата лихва за забава върху обезщетението за месец юни 2022 г. в
размер на 260 лева, дължима за периода от 01.06.2022 г. до 12.06.2024 г. е в
размер на 64.16 лева.
Дължимата лихва за забава върху обезщетението за месец юли 2022 г. в
размер на 260 лева, дължима за периода от 01.07.2022 г. до 12.06.2024 г. е в
размер на 61.99 лева.
Дължимата лихва за забава върху обезщетението за месец август 2022 г.
в размер на 260 лева, дължима за периода от 01.08.2022 г. до 12.06.2024 г. е в
размер на 59.75 лева.
Дължимата лихва за забава върху обезщетението за месец септември
2022 г. в размер на 260 лева, дължима за периода от 01.05.2022 г. до 12.06.2024
г. е в размер на 57.51 лева.
Дължимата лихва за забава върху обезщетението за месец октомври
2022 г. в размер на 260 лева, дължима за периода от 01.10.2022 г. до 12.06.2024
г. е в размер на 55.34 лева.
Дължимата лихва за забава върху обезщетението за месец ноември 2022
г. в размер на 260 лева, дължима за периода от 01.11.2022 г. до 12.06.2024 г. е в
размер на 53.11 лева.
Дължимата лихва за забава върху обезщетението за месец декември
2022 г. в размер на 260 лева, дължима за периода от 01.12.2022 г. до 12.06.2024
г. е в размер на 50.94 лева.
Общият размер на дължимата лихва за забава, изчислена върху всяка от
вноските за обезщетение /07.04.2022 -31.12.2022 г./ до 12.06.2024 г. е в размер
на 523.70 лева. В тази част решението също подлежи частично на отмяна, като
се присъди сумата от 523.70 лева на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а претенцията се
отхвърли за разликата до общо претендирания размер от 1158.29 лева.
По претенцията с правно основание чл. 344, ал. 2 ГПК:
На първо място следва да се отбележи по отправеното в отговора на
въззивната жалба възражение, че претенция с такова правно основание е
надлежно заявена във втората фаза на делбата преди първото по делото
съдебно заседание с молба от 12.06.2024 г., като е приета за разглеждане от
първоинстанционния съд, видно от протокол от същата дата /л. 75/.
Съдът намира, че от събраните по делото доказателства не се установява
към настоящия момент съсобственото жилище да се използва от К. В., поради
което и искането за заплащане на обезщетение до окончателно извършване на
делбата се явява неоснователно. Както бе прието и по-горе в мотивите на
решението се доказа, че ответникът К. В. е използвал лично жилището до
31.12.2022 г., като след този период не се установява да е ползвал апартамента.
По изложените съображения решението в тази част е правилно и следва да се
потвърди.
По разноските:
При този изход на спора разноски се следват и на двете страни.
Решението на първоинстанционния съд в частта за разноските, в частта по
7
претенциите по сметки, следва да бъде отменено изцяло с оглед изхода от
настоящото дело. Пред първата инстанция ищцата Б. В. е претендирала общо
разноски в размер на 1540 лева по представен списък по чл. 80 ГПК, както и
доказателства за извършването им, от които 1000 лева заплатено адвокатско
възнаграждение, 500 лева – депозит за СТЕ и СОЕ, както и 40 лева – държавна
такса. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК и доколкото исковете са уважени частично, на
ищцата се следват разноски в размер на общо 490.87 лева съразмерно с
уважената част от претенциите.
Ответникът е претендирал разноски в размер на 1000 лева за заплатен
адвокатски хонорар. Представен е списък, както и договор за правна помощ. С
оглед изхода на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК се следват разноски в първата
инстанция по претенциите по сметки в общ размер на 681.25 лева.
Във въззивното производство жалбоподателят Б. В. е поискала разноски
в размер на 1194 лева, от които 1000 лева заплатен адвокатски хонорар, както
и 194 лева – държавна такса, за което са представени доказателства. С оглед
изхода на спора, разноски се следват съразмерно на уважената част от
жалбата, а именно в размер на 380.59 лева.
Въззиваемата страна К. В. е претендирал разноски в размер на 1000 лева
– заплатено адвокатско възнаграждение по представен договор за правна
помощ. С оглед изхода на спора разноски за въззивното производство се
следват в размер на 681.25 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 4499/12.12.2024 г., постановено по гр.д. №
13318/2023 г. по описа на ВРС, 46 състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлена
претенцията с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, предявена от Б. Ж. В.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „С.“ ***, за осъждане на К. М. В., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „П.“, ***, да й заплати сумата в размер на
2140.50 /две хиляди стои и четиридесет лева и 0.50/ , представляваща
дължимия размер на обезщетението за лишаването й от ползването на
делбения недвижим имот за периода 07.04.2022 г. – 31.12.2022 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 12.06.2024 г. до окончателното й
изплащане, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К. М. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „П.“, ***
ДА ЗАПЛАТИ на Б. Ж. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „С.“ ***
сумата от 2140.50 /две хиляди стои и четиридесет лева и 0.50/ ,
представляваща дължимия размер на обезщетението за лишаването й от
ползването на съсобствения им недвижим имот, а именно жилище-
апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор
*** по КККР на гр. Варна, одобрени със Заповед № РД-18-98/10.11.2008 г. на
ИД на АГКК, с последно изменение на КККР, засягащо самостоятелния обект
– от 12.05.2023 г., находящ се в гр. Варна, район М., ул. „Х. Д.“ ***, с площ
87.80 кв. м., за периода 07.04.2022 г. – 31.12.2022 г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 12.06.2024 г. до окончателното й изплащане на
осн. чл. 31, ал. 2 ЗС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4499/12.12.2024 г., постановено по гр.д.
№ 13318/2023 г. по описа на ВРС, 46 състав, В ЧАСТТА, с която е
8
отхвърлена претенцията с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС , предявена от
Б. Ж. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „С.“ ***, за осъждане на К.
М. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „П.“, ***, да й заплати
разликата над присъдените 2140.50 лева до общо претендирания размер от
7200 лева, представляваща дължимия размер на обезщетението за
лишаването й от ползването на съсобствения им недвижим имот, а именно
жилище- апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор *** по КККР на гр. Варна, одобрени със Заповед № РД-18-
98/10.11.2008 г. на ИД на АГКК, с последно изменение на КККР, засягащо
самостоятелния обект – от 12.05.2023 г., находящ се в гр. Варна, район М., ул.
„Х. Д.“ ***, с площ 87.80 кв. м. и за периода от 01.01.2023 г. до 24.04.2024 г.
ОТМЕНЯ Решение № 4499/12.12.2024 г., постановено по гр.д. №
13318/2023 г. по описа на ВРС, 46 състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлена
претенцията с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявена от Б. Ж. В.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „С.“ ***, за осъждане на К. М. В., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „П.“, ***, да й заплати сумата в размер на
523.70 /петстотин двадесет и три лева и 0.70/ , представляваща дължима
мораторна лихва върху претендираното обезщетение за лишаване от ползване
на съсобствения им недвижим имот в размер на 2140.50 лв., дължима за
периода 07.04.2022 г. – 12.06.2024 г., като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К. М. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „П.“, ***
ДА ЗАПЛАТИ на Б. Ж. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „С.“ ***
сумата от 523.70 /петстотин двадесет и три лева и 0.70/ , представляваща
дължима мораторна лихва върху присъденото обезщетение за лишаване от
ползване на съсобствения им недвижим имот в размер на 2140.50 лв.,
дължима за периода 07.04.2022 г. – 12.06.2024 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4499/12.12.2024 г., постановено по гр.д.
№ 13318/2023 г. по описа на ВРС, 46 състав, В ЧАСТТА, с която е
отхвърлена претенцията с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД , предявена от
Б. Ж. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „С.“ ***, за осъждане на К.
М. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „П.“, ***, да й заплати
разликата над присъдените 523.70 лева до общо претендирания размер от
1158.29 лева, представляваща дължима мораторна лихва върху
претендираното обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения им
недвижим имот.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4499/12.12.2024 г., постановено по гр.д.
№ 13318/2023 г. по описа на ВРС, 46 състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлена
претенцията на Б. Ж. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „С.“ ***, за
осъждане на К. М. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „П.“, ***, да й
заплаща сумата 300 лв. месечно, представляваща обезщетение за
едноличното ползване на съсобствения недвижим имот, а именно: Жилище,
апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор
*** по КККР на гр. Варна, считано от датата на влизане в сила на решението в
тази му част /имащо характер на определение/ до окончателното извършване
на делбата, на основание чл. 344, ал. 2 ГПК.
ОТМЕНЯ Решение № 4499/12.12.2024 г., постановено по гр.д. №
13318/2023 г. по описа на ВРС, 46 състав в частта за разноските, дължими по
претенциите по сметки, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К. М. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „П.“, ***
9
ДА ЗАПЛАТИ на Б. Ж. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „С.“ ***
сумата от 490.87 /четиристотин и деветдесет и 0.87/ лева, представляваща
разноски в първоинстанционното производство на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Б. Ж. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „С.“ *** ДА
ЗАПЛАТИ на К. М. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „П.“, ***
сумата от 681.25 /шестстотин осемдесет и един и 0.25/ лева, представляваща
разноски в първоинстанционното производство на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА К. М. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „П.“, ***
ДА ЗАПЛАТИ на Б. Ж. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „С.“ ***
сумата от 380.59 /триста и осемдесет и 0.59/ лева, представляваща разноски
във въззивното производство на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Б. Ж. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „С.“ *** ДА
ЗАПЛАТИ на К. М. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „П.“, ***
сумата от 681.25 /шестстотин осемдесет и един и 0.25/ лева, представляваща
разноски във въззивното производство на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването
му на страните пред Върховен касационен съд на Република България.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10