Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../……..01.2021 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети октомври през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. КРИСТИНА ГЮРОВА
при участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №11686 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение №434312/21.06.2018г.,
постановено по гр.д. №70472/2016г. по описа на СРС, 47 състав, е осъдена „Ю.Б.“
АД да заплати на И.В.Е. на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 695,32
евро, представляваща платена без основание лихва въз основа на нищожни клаузи
на чл.2 от анекс №1/07.01.2010г., чл.1.1 от анекс №2/29.02.2012г. и чл.4.2 и
чл.4.3 от анекс №3/18.03.2014г., неразделна част от договор за кредит от
22.04.2008г., както и сумата от 8787,16 евро за периода от м.02.2012г. до
05.03.2015г. поради начисляване на лихва върху главницата по-голяма от
първоначално договорената въз основа на нищожни клаузи на чл.2 от анекс
№1/07.01.2010г., чл.1.1 от анекс №2/29.02.2012г. и чл.4.2 и чл.4.3 от анекс
№3/18.03.2014г., ведно със законната лихва върху тези суми от датата на
исковата молба 02.12.2016г. до окончателното им плащане, на основание чл.78,
ал.1 от ЗЗД направените по делото разноски в размер на 1830 лева.
Постъпила е въззивна жалба от ответника в
производството срещу първоинстанционното решение в цялост. Излагат се
оплаквания, че същото е неправилно поради несъответствие с приложимия
материален закон и необоснованост, както и нарушение на съдопроизводствените
правила. Въззивникът твърди, че кредитът е реструктуриран три пъти поради
допускани просрочия на длъжника, като предметът и на трите анекса е
трансформирането на просрочените вземания на банката в редовна главница.
Поддържа, че клаузите са формулирани ясно, очертават основния предмет на
анекса, отнасят се до самото естество на задължението и не подлежат на преценка
поради неравноправност. Твърди, че към всеки анекс е налице погасителен план,
надлежно подписан от кредитополучателя. Поддържа, че не е налице едностранно
увеличаване на главницата по кредита, а същата е увеличавана по силата на
двустранно подписани анекси. Излага твърдения, че размерът на главницата по
трите подписани анекса е посочен в погасителните планове, неразделна част към
анексите. Навежда доводи, че за периода от 07.12.2011г. до 28.02.2012г. банката
е прилагала по кредита лихвен процент 7, който бил приет от кредитополучателя с
подписа му към анекс 1. При условията на евентуалност поддържа, че ако се
приеме едностранно увеличаване на лихвения процент, същото е извършено на
посочено в договора основание. Оспорва и присъдения от първоинстанционния съд
размер на разликата между лихвите, като поддържа, че същата е в размер на
242,17 евро при съобразяване на капитализацията по анекс 1. С оглед изложеното
моли обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат
отхвърлени.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил
писмен отговор от насрещната страна И.В.Е., чрез пълномощника адв. В.Г., с
който жалбата се оспорва изцяло и се навеждат доводи за нейната
неоснователност. Въззиваемата страна поддържа, че клаузите от трите анекса, с
които е увеличен размерът на главницата са нищожни, тъй като се капитализират
лихви и това води до анатоцизъм.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Установява се от
събраните по делото доказателства, че на 22.04.2008г. е сключен между „АЛФА
БАНКА А.Е.“, чрез клона „АЛФА БАНКА – КЛОН БЪЛГАРИЯ“, и Е.Д.Е.като
кредитополучател и И.В.Е. като солидарен длъжник, договор за кредит
№333-77/2008г. в размер на 88 000 евро със срок на погасяване 10 години
при фиксирана лихва в размер на 6,2% годишно, като съгласно договора
погасяването на кредита се извършва на 120 месечни анюитетни вноски, включващи
главница лихва, съгласно погасителен план, неразделна част от договора. Към
договора са сключени три анекса – анекс №1/07.10.2010г., анекс №2/29.02.2012г.
и анекс №3/18.02.2014г. с погасителни планове към тях, като съгласно анексите
към редовната и просрочена главница се прибавят вземанията на банката по
договора за кредит, включващи лихва върху редовна главница, просрочена лихва и
наказателна лихва върху просрочената главница. С анекс №2/29.02.2012г. е
уговорено, че с подписването му договореният лихвен процент върху ползвания
кредит се променя, като за усвоените суми по кредита кредитополучателят ще
заплаща на банката годишна лихва в размер на 7%. Настоящият състав изцяло
споделя формираната съдебна практика, че уговорката в допълнителни споразумения
към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на
просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва,
представлява анатоцизъм по см. на чл.
10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на
основание чл.
294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г.
за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на
специфични провизии за кредитен риск (отм.); не представлява предвидена в
наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.
10, ал. 3 ЗЗД (в този смисъл решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. №
1504/2018 г. на ВКС, ТК, IІ т. о, в този смисъл са и решение № 30/20.05.2020 г.
по т. д. № 739/2019 г. на ВКС, ТК, I отд., решение № 112/28.10.2020 г. по т. д.
№ 2029/2019 г. на ВКС, ТК, I отд.). Тъй като в настоящия случай,
кредитополучателят е физическо лице, не е налице хипотезата на чл.
294, ал. 1 ТЗ. Следователно, клаузите на допълнителните споразумения и
анекса, с които е уговорено капитализиране на лихви, са нищожни поради
противоречие на закона и сумите, които са осчетоводени от банката като
увеличена главница на основание капитализиране на лихвите, са недължими.
Клаузите, с които е уговорено капитализиране на лихвите, са нищожни на
основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД – поради противоречие с чл.
10, ал. 3 ЗЗД, а не поради нарушение на ЗЗП. В случая с подписаните
допълнителни споразумения изтеклите лихви са прибавени към главницата, като по
този начин са преобразувани в главница и върху тях се начисляват лихви, в
противоречие с чл.
10, ал. 3 от ЗЗД. Извършено е капитализиране – преобразуване на лихви в
главница, която на свой ред носи лихва. Такава договорка е допустима, само ако
законът изрично я допуска и по ред и условия, определени в нормативен акт. Настоящият
състав приема, че към момента на сключване на допълнителните споразумения - 07.10.2010г.,
29.02.2012г., и 18.02.2014г. към договора за кредит не е съществувал нормативно
регламентиран механизъм за изпълнение на законовата делегация на чл.
10, ал. 3 от ЗЗД, какъвто липсва и към настоящия момент. Налице е действаща
материално правна норма, която следва да бъде съобразена. За разлика от
търговското право и нормата на чл. 294
от ТЗ предвиждаща, че между търговци лихва се дължи, освен ако е уговорено
друго и възможността предвидена в ал. 2, да се начислява лихва върху лихва, ако
е уговорена, то в правоотношението възникнало по повод сключен договор за
кредит, по който кредитополучател е физическо лице, сочената норма не може да
бъде приложена. Въпреки, че банковата сделка, каквато е тази по договор за
банков кредит, е търговска по смисъла на чл.
286, ал. 2 от ТЗ, то правилото на чл.
294, ал. 2 от ТЗ е неприложимо, доколкото се явява специална разпоредба,
касаеща отношения между търговци /при кредитополучател-търговец/, в хипотезата
на страна по сделката физическо лице е приложима общата гражданско правна норма
на чл.
10, ал. 3 от ЗЗД. Дори да се приеме да е налице колизия между двете
разпоредби, то съгласно § 1 от ДР
на Закона за защита на потребителите при противоречие на разпоредби на два
закона се прилагат тези, които осигуряват по-висока степен на защита на потребителите.
Кредитополучателят и солидарният длъжник в случая безспорно имат качеството
потребители по смисъла на §
13, т. 1 от ЗЗП, поради което спорното правоотношение следва да се регулира
от по-благоприятната гражданско правна норма на чл.
10, ал. 3 ЗЗД. След като клаузите от допълнителните споразумения,
предвиждащи капитализация на лихвите са нищожни, то платените въз основа на
нищожните клаузи възнаградителни лихви са платени без основание и банката дължи
връщане на надплатените суми. От кредитираното заключение на
съдебно-икономическата експертиза се установява, че за процесния период от
банката е начислена възнаградителна лихва в размер на 19419 евро, а изчислената
от вещото лице сума за лихва, когато не се отчитат извършените капитализации, е
в размер на 10631,84 евро, т.е. разликата е в размер на 8787,16 евро, до който
размер предявеният иск правилно е бил уважен от първоинстанционния съд.
Правилно е и решението в частта, с която е бил уважен
от първоинстанционния съд предявеният иск за връщане на събрана без основание
възнаградителна лихва за периода от м. декември 2011г. до м.февруари 2012г. в
размер на 695,32 евро. Със сключения между страните договор е уговорена
фиксирана лихва в размер на 6,2 % годишно, като с анекса от 29.02.2012г.
лихвеният процент е увеличен на 7%, но от заключението на
съдебно-икономическата експертиза се установява, че банката е събирала лихва в
размер на 7% и преди сключването на анекса, поради което следва да се приеме,
че събраните лихви в размер, надвишаващ уговорения с договора процент от 6,2%
годишно, са недължимо платени и подлежат на връщане. В случая банката се позовава
на общите условия, приложими към процесния договор за кредит, съгласно които
банката има право едностранно да променя договорения лихвен процент във всеки
един от следните случаи: 1/ при съществени изменения в икономическата ситуация
в страната или чужбина и/или промени в българското законодателство, които
правят неизгодна за банката кредитната сделка; 2/ в случай на увеличение с
повече от 50% на цената на паричния ресурс, която банката заплаща за
рефинансирането си на междубанковия пазар в сравнение с цената на ресурса към
момента на подписване на договора за кредит. Договорът за банков кредит е
търговска сделка от категорията банкови сделки, имащи за предмет предоставяне
на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни институции, по смисъла на
§13, т.12 от ДР на ЗЗП и като такъв попада в приложното поле на ЗЗП. Според чл.
143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната
правна норма. Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза в договор с
потребител се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата –
предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към
датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг
договор, от който той зависи. Според разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. В разпоредбата на чл.146, ал.2 от ЗЗП се съдържа легална
дефиниция на понятието клаузи, които не са уговорени индивидуално, а именно
клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор
при общи условия. В разпоредбата на чл. 144 от ЗЗП са предвидени изключения,
при които определени хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договори с
потребители по чл. 143 от ЗЗП, са неприложими. Според чл. 144, ал. 3 от ЗЗП
нормите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат спрямо сделки с ценни книжа,
финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията
/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на
финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на
финансови услуги.
Предвид изложеното, за да е неравноправна и
следователно нищожна договорна клауза
в договор, сключен с потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално, да
осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП, и да не попада в
някое от изключенията на чл. 144 от ЗЗП.
В случая клаузата от общите условия, даваща право на банката
едностранно да променя лихвения процент по договора, не е индивидуално
уговорена, доколкото общите условия са били изготвени предварително от банката
и ищцата не е имала възможност да влияе върху съдържанието им.
С решение №77 от 22.04.2015г. по гр.д.4452/2014г. на
ВКС на РБ, ІІІ ГО, постановено по реда на чл.290 и сл. от ГПК, е даден отговор
на следните въпроси: 1/Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков
кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и на
таксата за управление?; 2/Прилагат ли се за тези
клаузи изключенията, предвидени в чл.144, ал.2 и ал.3 от ЗЗП; и 3/ Какво
трябва да е съдържанието на такива клаузи и как трябва те да се тълкуват от
съда, съобразно чл.147, ал.1 и ал.2 от ЗЗП? В
цитираното решение е възприето становището, че клаузите, които дават право на
търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива
случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена
е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, т.12 от
Закона за защита на потребителите /в сила от 10.06.2006 г./. В разпоредбата на
чл.143, ал.3, т.1 от ЗЗП обаче законодателят е
предвидил изключение от това правило за сделките с ценни книжа, финансови
инструменти и други стоки и услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги. Основният критерий за приложимостта на
изключението е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не
зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от
въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. Тогава
търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл.143 от ЗЗП, тъй като
увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали
клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва
да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл.147, ал.1 от ЗЗП/. Потребителят следва предварително да получи
достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени
цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Съдът не
следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока. При съмнение
обаче съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя
начин /чл.147, ал.2 от ЗЗП/, във връзка с
всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и
услугата /чл.145, ал.1 от ЗЗП/.
В решение №95/13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. на ВКС,
ІІ т.о., решение №205/7.11.2016г. по т.д.№154/2015г. на ВКС, І т.о. и решение
№165/3.12.2016г. по т.д.№1777/2015г. на ВКС, І т.о. е възприето становището, че
за да е налице изключението по чл.144 ал.3 т.1 от Закона за защита на
потребителите не е достатъчно само едностранната промяна на цената на договора
да е свързана с измененията на размера на лихвения процент на финансовия пазар,
които са извън контрола на доставчика на финансова услуга. В решение
№205/7.11.2016г. по т.д.№154/2015г. на ВКС, І т.о, се посочва, че изключението по
чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП е неприложимо, когато липсват ясни правила за условията
и методиката, при които може да се променя едностранно от страна на банката на
първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент. В решение
№165/3.12.2016г. по т.д.№1777/2015г. на ВКС, І т.о. е възприета тезата, че дори
да се налице условията, посочени в чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП, валидността на
клаузата, свързана с възможност за едностранна промяна на от страна на
кредитора на лихвения процент, е обусловена от добросъвестността на търговеца
като изискване за поведение по смисъла на чл.143 ал.1 от ЗЗП.
В случая в общите
условия се посочва, че измененията на лихвените проценти се отразяват
едностранно от банката в погасителния план и се считат за приложими от деня на
изменението в плана. Не е посочено обаче конкретно в общите условия при какви конкретни
представки възниква правото на банката да увеличи размера на лихвата по кредита
и респективно на месечната погасителна вноска, нито е упоменато изрично как
промяната в пазарните условия ще се отразява върху лихвения процент. Тези
предпоставки стоят извън съдържанието на облигационното отношение между
страните. Не е направена и препратка към правила или методология за определяне
на лихвения процент, не е посочено и от какви вътрешно институционални или
външни признаци се влияе същият. Не е посочен никакъв механизъм или
математически алгоритъм, по който тези изменения ще стоят в конкретна
зависимост с нивата на приложимите индекси, нито се препраща към конкретна
методика на банката за това. Поради това следва да се приеме, че клаузата на чл.13
от общите условия, която въвежда право на кредитора едностранно да променя
лихвения процент, е неравноправна. Тя съдържа единствено изброяване на
обективните фактори като условия, при които банката може да извърши промяната,
но банката не твърди и не установява по делото, че на кредитополучателя са били
оповестени и предоставени правила, по които ще се определи, или е определен
конкретният размер на увеличението. Отделно от това ответникът не навежда в
настоящото производство твърдения и доказателства с осъществяването на коя от
хипотезите на чл.13 от общите условия обосновава увеличаването на лихвения
процент по конкретния договор, нито са налице доказателства за начина, по който
това увеличение е извършено, относимо към конкретния договор.
Поради това съдът
приема, че за исковия период липсва правно основание за начисляване на по-висок
лихвен процент от договорения с договора за кредит, поради което банката дължи
връщане на платените лихви в по-висок размер. Неоснователни са изложените във
въззивната жалба възражения относно присъдения от първоинстанционния съд размер
на недължимо платените възнаградителни лихви, като следва да се имат предвид
изложените по-горе съображения за нищожност на извършената капитализация.
Поради изложеното
и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора
на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени направените разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 1300 лева,
съгласно представения списък по чл.80 от ГПК и договор за правна защита и
съдействие.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд, ГО, ІІ-г въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение №434312/21.06.2018г., постановено по гр.д.
№70472/2016г. по описа на СРС, 47 състав.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“
АД да заплати на И.В.Е. разноски за въззивното производство в размер на 1300
лева.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.