Решение по дело №621/2021 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 14.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

  ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

   мл.съдия  ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА

 

при участието на секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от мл. съдия Чернева в. гр. дело № 621 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищците Г.Д.Г., ЕГН  ********** и С.А.Г., ЕГН **********, чрез адв. И.Т.С. – САК срещу решение № 20239759 от 30.10.2020 г., постановено по гр. д. № 2566/2020 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 42-ри състав, с което са отхвърлени изцяло предявените от въззивниците - ищци срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК:***** субективно съединени искове с правно основание чл. 439 от ГПК, вр. с чл. 124 от ГПК - за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника сумата от 2210,06 / две хиляди двеста и десет лева и шест / лева главница за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва за периода от 03.11.2016 г., до окончателното изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 246,47/двеста четиридесет и шест и четиридесет и седем/ лева за периода от 30.09.2013 г. до 26.09.2016 г. и 365,11 лева съдебноделоводни разноски по изпълнителен лист, издаден на 25.04.2017 г. от Софийски районен съд, 42-ри състав, по гр. дело № 626227/2016 г., въз основа на който е образувано изп.д.№ 20108580401165 по описа на ЧСИ С. Халаджова, поради изтекла погасителна давност.

Въззивниците излагат твърдения, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че погасителната давност за вземането на „Т.С.” ЕАД, следва да се приложи петгодишната давност, а не специалната тригодишна.

Считат извода на съда, че не може изтичането на давността на вземането да се брои от датата на падежа поради ненаправено възражение по реда на чл. 414 от ГПК, за противоречащо на практиката на ВКС и закона.

Излагат доводи, че образуваното срещу тях изпълнително дело е прекратено ex lege по силата на чл. 433, ал. 1, .т 8 от ГПК  и всички извършени по него действия отпадат с обратна сила, включително действията, прекъсващи изтичането на давността за вземането.

На последно място, твърдят, че изпълнителното дело е образувано в нарушение на чл. 433, ал. 1, т. 6 от ГПК, тъй като, според тях, взискателят не е платил таксите и разноските по изпълнението, което било абсолютно основание за прекратяване на изпълнителното дело.

Иска се отмяна на обжалваното решение в цялост като неправилно и незаконосъобразно и постановяване на друго, с което да бъде уважаена претенцията им. Претендират се направените по делото разноски, както и разноските за един адвокат и в дветесъдебни инстанции съобразно приложения към въззивната жалба списък по чл.80 от ГПК.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ответникът „Топлофикация - София” ЕАД чрез юрк. К.М.е депозирал отговор на въззивната жалба. В отговора се изразява становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение, като счита, че обжалваният акт следва да бъде потвърден. Претендират се направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззивниците.

 

Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

С Решение № 20239759 от 30.10.2020 г., постановено по гр. дело № 2566/2020 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 42-ри състав, с което съдът е  отхвърлил като неоснователни исковете, предявени от Г.Д.Г., ЕГН  ********** и С.А.Г., ЕГН **********, със съдебен адрес *** – 1000, пл. *****, представлявани от пълномощника адвокат И.Т.С. *** ЕАД, ЕИК:*****, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от юрисконсулт *****, с които ищците искат да бъде признато за установено, че не дължат на ответника сумата от  2210, 06 лева., представляваща главница за доставена топлинна енергия,  сумата от 246,47 лева, представляваща обезщетение за забава, сумата от 365,11 лева, представляваща  съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 25.04.2017 г. по гр.д. №626227 /2016 г. на СРС, въз основа на който е образувано изп.дело № 20108580401165 г. по описа на ЧСИ С.Х., поради изтекла погасителна давност.

Районният съд не е уважил така предявените искове, като е приел същите за неоснователни, тъй като по гр.д. №626227 /2016 г. на СРС била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 25.04.2017г., с които ищеците били осъдени да заплатят на ответника сумата от 2210,06 лв. главница, ведно със законната лихва за периода от 03.11.2016 г. до окончателното изплащане, лихва за забава в размер на 246,47 лева за периода от 30.09.2013 г. до 26.09.2016 г. и 365,11 лева разноски по делото, а именно: 49,13 лева - разноски за държавна такса и 315,98 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение.  Въз основа на процесния изпълнителен лист и по молба на ответника от 19.07.2017 г. било образувано изп.д № 20108580401165 г. по описа на ЧСИ С.Х., като в молбата е възложено на частния съдебен изпълнител да избира способ на изпълнение. По изпълнителното дело били извършени изпълнителни действия на 23.08.2017 г., като са изпратени запорни съобщения до ,,Изипей‘‘ АД и до ,,Е.-Т.-**‘‘ ООД, с които ЧСИ С.Х. налага мярка запор на всеки един от длъжниците, като с предприетите изпълнителни действия се е прекъсвала давността и е започвала да тече нова пет годишна давност, която не била изтекла и към настоящия момент.

В първоинстанционното производство, съдът е оставил без уважение искането на ,,Т.С.‘‘ ЕАД да бъде присъединено ч.гр.дело №62627/2016 г., което обстоятелство не представлява пречка  за изясняване на подлежащите на доказване факти.

С определение № 81705 от 04.05.2020 г. СРС е изготвил проектодоклад по чл. 140 от ГПК и е насрочил открито съдебно заседание. Докладът е редовно връчен на страните. Същите са изразили изричното си съгласие делото да се гледа в тяхно отсъствие. Във въззивното производство страните не са направили доказателствено искане, с което да се изиска заповедното дело. Не се спори между страните, че е влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена от 11.11.2016 г. и въз основа на нея е издаден изпълнителен лист от 25.04.2017 г. Датата на влизане в сила на заповедта е в периода между датата на издаването ѝ на 11.11.2016 г. и издаването на изпълнителния лист на 25.04.2017 г.

 Следователно срокът по чл. 414, ал.2 от ГПК е изтекъл без длъжниците да са подали възражение, като въззивниците не са оспорили този факт.

Предвид факта, че въззивният съд, в произнасянето си е ограничен до посоченото в жалбата (чл. 269, изр. 2 от ГПК), а жалбоподателите не са направили възражение по смисъла на чл. 423 от ГПК, настоящият състав приема, че заповедта е била връчена на длъжниците, с което е поставено началото на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, в който възражение не е подадено.

От приложеното по делото копие на изп. дело № 20108580401165 г. по описа на ЧСИ С.Х. с рег. №863 НА КЧСИ, се установява, че е било образувано изпълнително производство въз основа на молба от 19.07.2017 г.  от кредитора „Т.С.“ ЕАД срещу длъжниците Г.Д.Г. и С.А.Г.. В молбата изборът на изпълнителен способ за пристъпване към принудително изпълнение е предоставен на частния съдебен изпълнител. Последното изпълнително действие, извършено в хода на  производството по принудително изпълнение е от 23.08.2017 г., което се установява от приложени по делото  запорни съобщения до ,,Изипей‘‘ АД и до ,,Е.-Т.-**‘‘ ООД от 23.08.2017 г., с които ЧСИ С.Х. налага мярка запор на всеки един от длъжниците.

След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от ГПК, Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното :

Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима – подадена е от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по реда на чл. 269 ГПК, Софийски градски съднен съд намира, че обжалваното решение се явява валидно. Същото е постановено от съдия от СРС , в рамките на неговата компетентност и в предвидената от закона форма.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата. Преценявайки изложените доводи, становището на насрещната страна, както и събраните по делото доказателства  Софийски градски съд намира следното :

Съобразно разпоредбата на чл. 439 от ГПК, длъжникът по изпълнителното производство може да оспори, чрез иск изпълняемото право на взискателя, ако възраженията му се основат на факти, настъпили след издаването на съдебния акт. По своето естество искът по чл. 439 ГПК е отрицателен установителен иск и с него ищецът се домогва да установи, че изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело, вследствие на новонастъпилите след постановяването на съдебния акт факти, е престанало да съществува или че изпълняемостта му не е настъпила. Поради което разгледания от първоинстанционния иск е допустим, доколкото наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителния лист е достатъчно основание за пораждане на правен интерес у длъжника за предявяване на иска по чл.439 ГПК, с който се оспорва изпълнението.

Предявеният пред първоинстанционния съд иск е основан на твърдения, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение, с което е признато вземането му, а именно погасяването на вземанията, поради изтекла погасителна давност. В конкретния случай въззивниците твърдят, че погасяването на вземането по давност е настъпило на 30.04.2019 г., което безспорно е дата, следваща влизането в сила на заповедта за изпълнение. По аргумент от разпоредбата на чл. 416 от ГПК с изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК и влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК настъпва стабилитетът на последната и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, води до невъзможност да се обсъждат доводите, основани на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка, поради което настоящият състав намира, че не следва да ги обсъжда.

В настоящото производство подлежат на преценка единствено фактите, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.

Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. В заповедното производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение. Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и  т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения. Същевременно вземането за периодични плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното поведение на длъжника. В този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение №37/24.02.2021 по дело №1747/2020 на ВКС, ГК, IV г.о., съгласно което „По делото не е отчетено също, кога е влязла в сила заповедта за изпълнение, тъй като от изтичането на срока за възражение, когато влиза в сила на заповедта за изпълнение, започва да тече 5-годишната давност за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо“ както и Определение № 214 от 15.05.2018г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., съгласно което „Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.“. В същия смисъл са и Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК.

По изложените съображения настоящия съдебен състав намира, че погасителната давност за вземането е общата 5-годишна давност по арг. от чл.117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай.

В конкретния случай, твърденията на ищеца са за изтекла тригодишна погасителна давност в периода 30.04.2016 г.( датата на настъпване на падежа за вземането) до 30.04.2019 г. Исковата претенция се основава на обстоятелства настъпили след изтичане на срока по чл. 414 ГПК( в случая пеиода между издаването на заповедта за изпълнение на 11.11.2016 г. и издаването на изпълнителния лист на 25.04.2017 г.) на длъжника. При липсата на подадено възражение срещу заповедта за изпълнение от ищеца, в настоящото производство  възраженията основани на обстоятелства настъпили преди изтичане на срока по чл.414 от ГПК са преклудирани. Основателността на иска по чл.439 от ГПК се обуславя от навеждането на твърдения и доказването на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в исковия процес по издаване на изпълнителното основание или съответно изтичане на срока по чл.414 от ГПК в заповедно производство, до който момент длъжника може да прави възражения за съществуването на вземането. В конкретния случай ищецът не е доказал наличие на обстоятелства изключващи или погасяващи правата на взискателя настъпили след изтичане на срока му за възражение срещу издадената заповед за изпълнение. Както бе посочено, при липсата на възражение по чл. 414 ГПК и с изтичане срока за депозиране на такова, давността за вземането се прекъсва на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД и започва да тече нова давност.

В хода на изпълнителното производство, погасителната давност се прекъсва с предприемането на изпълнителните действия, като в хода на принудителното изпълнение тя може да бъде прекъсвана многократно. Давността се прекъсва с предприемането на което и да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали то е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя на основание на чл. 18 от ЗЧСИ. Такива действия са искането на взискателя да се приложи определен изпълнителен способ, както и изпълнителните действия от този способ, като насочване на изпълнението чрез налагане на запор/възбрана върху определена вещ, присъединяването на кредитора, възлагане на вземането за събиране или вместо плащане, извършването на опис, оценка на вещта, назначаването на пазач, насрочването и извършването на публичната продан и следващите действия до постъпването на сумите от проданта или плащанията от третите задължени лица. Тези изпълнителни действия водят само до прекъсване на давността, но не и до спирането й. В изпълнителния процес давността се прекъсва многократно и от всяко прекъсване започва да тече нова погасителна давност. /В този смисъл т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС/.

В конкретния случай давността, започнала да тече с изтичане срока за депозиране на възражение по чл.414 от ГПК, се прекъсва на 19.07.2017 г.- датата, на която кредиторът е подал молба за образуване на изпълнителното дело, като в молбата е отправено изрично  възлагане в съответствие с разпоредбата на чл. 18, ал.1 от Закона за частните съдебни изпълнители. Впоследствие давността бива прекъсната с налагането на мярката запор на 23.08.2017 г. върху трудовото възнаграждение на всеки един от длъжниците, от който момент отново е започнала да тече нова погасителна давност.     Непредприемайки действия по изпълнение в последващите две години до 23.08.2019 г., по отношение на взискателя са настъпили правните последици на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК (или т. нар. „перемпция”) – изпълнителното производство се счита прекратено ex lege и не е необходимо изрично постановление на съдебния изпълнител за прекратяването му.

Неоснователно е твърдението на въззивниците във въззивната жалба, че последица от перемираното дело е това, че всички извършени изпълнителни действия отпадат „с обратна сила, включително действията, прекъсващи изтичането на давността”. В мотивите на задължителното за съобразяване и прилагане ТР № 2/2013г. на ОСГТК е посочено, че за разлика от исковия процес, където давността за вземането се прекъсва еднократно - в началото на процеса, при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Исковото производство започва с предявяването на иска и завършва със съдебно решение, като съдът е длъжен служебно да движи производството до постановяването на решение, независимо от това извършва ли ищецът други процесуални действия. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото, чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В този смисъл, ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, както и да иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В гражданското право давността е правна последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да действа, тогава давност не тече. Ако кредиторът не предприема действия, въпреки че има правна възможност да го стори, давността тече. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/.

С разрешението по т. 10 от цитираното тълкувателно решение се прие, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, респ. чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК - отм. Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановлението си вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като този акт има само декларативен, а не конститутивен ефект. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право /с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица плащания, както и ако взискателя е поискал, извършването на изпълнителни действия, които възстановяват висящността на производството, независимо дали е образувано ново такова и прекъсват давността, съобразно последните разяснения, дадени в решение № 37 от 24.02.2021г. по гр.д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV г.о., което не противоречи на постановеното ТР, а дава отговор на въпроси, които не са поставени в последното/.

С разрешението по т. 10 от цитираното тълкувателно решение се прие, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, респ. чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК - отм. Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановлението си вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като този акт има само декларативен, а не конститутивен ефект. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство, всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право /с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права и редовността на извършените от трети задължени лица плащания, както и ако взискателя е поискал, извършването на изпълнителни действия, които възстановяват висящността на производството, независимо дали е образувано ново такова и прекъсват давността, съобразно последните разяснения, дадени в решение № 37 от 24.02.2021г. по гр.д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV г.о., което не противоречи на постановеното ТР, а дава отговор на въпроси, които не са поставени в последното/.

Предвид изложеното, за да се произнесе съдът по направеното възражение за настъпила погасителна давност, взе предвид следното:

От предприемането на последното изпълнително действие от 23.08.2017г., в продължение на повече от две години взискателят не е поискал извършването на други изпълнителни действия, поради което изпълнителното дело е перемирано към 23.08.2019 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по силата на закона, въпреки липсата на нарочно постановление за прекратяване (в този смисъл и ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Всички изпълнителни действия след тази дата по перемираното изпълнително дело са били недопустими. Без правно значение е молбата, подадена от взискателя „Т.С.” ЕАД на 04.11.2019 г. за запор на банковите сметки и трудовите възнаграждения на длъжниците, доколкото тя е подадена по вече прекратено изпълнително производство и не може да предизвика действие.

 С оглед определяния последен момент, от който е започнал да тече давностния петгодишен срокът по чл. 110 от ЗЗД, а именно датата 23.08.2017 г., същият не е изтекъл и до настоящия момент.

По отношение на доводите на въззивниците, че изпълнителното дело е образувано в нарушение на чл. 433, ал. 1, т. 6 от ГПК, въззивният съд следва да отбележи, че невнасянето на авансовите суми по образуване на изпълнителното дело не е „абсолютно основание за прекратяване на изпълнителното дело”, както неправилно са отбелязали въззивниците. Именно съгласно цитираното от тях ТР № 2/ 26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС (т. 11), предварителното внасяне на таксите от взискателя няма значение за законосъобразността на извършените от частния съдебен изпълнител изпълнителни действия, тъй като съгласно чл. 433, ал. 1, т. 6 ГПК съдебният изпълнител прекратява изпълнителното производство, когато не са заплатени дължимите авансово такси и разноски по изпълнението, но извършените въпреки това изпълнителни действия не са порочни, не подлежат на обжалване на това основание и не може да бъдат отменени по жалба срещу тях. Прекратяването на производството поради невнасяне на дължимите от взискателя авансови такси и разноски е правна възможност, а в чл. 79, ал. 2 ГПК изрично е уредена другата възможност: когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя, те да бъдат събрани от длъжника. Изрично е уредена в чл.79, ал. 3 ЗЧСИ и процесуалната възможност за несъбраните такси, частният съдебен изпълнител да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 ГПК срещу взискателя.

По изложените съображения въззивният съд намира, че предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 във вр. с чл.124 от ГПК за недължимост на сумата от 2210,06 лв. главница за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.08.2013 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва за периода от 03.11.2016 г., до окончателното изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 246,47 лева за периода от 30.09.2013 г. до 26.09.2016 г. и 365,11 лева съдебноделоводни разноски по изпълнителен лист, издаден на 25.04.2017 г. от Софийски районен съд, 42-ри състав, по гр. дело № 626227/2016 г., въз основа на който е образувано изп.д. № 20108580401165 по описа на ЧСИ С. Халаджова, поради изтекла погасителна давност.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените разноски за юрисконсултско възнаграждение от 150 лв. - определено на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.37 от ЗПП вр. чл.25 от Наредба за заплащане на правната помощ.

С оглед на цената на предявените искове въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

                                                                               Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20239759 от 30.10.2020 г., постановено по гр. д. № 2566/2020 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 42-ри състав   

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК, ищците Г.Д.Г., ЕГН  ********** и С.А.Г., ЕГН **********, със съдебен адрес *** – 1000, пл. *****,представлявани от пълномощника адвокат И.Т.С., ДА ЗАПЛАТЯТ на „Т.С.” ЕАД, ЕИК:*****, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от юрисконсулт Костантин М.сумата от 150,00 лв./ сто и петдесет лева/ – юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.                                      2.