№ 1067
гр. София, 11.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Яна Ем. В.ова
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Яна Ем. В.ова Въззивно гражданско дело №
20221100500376 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
С решение № 20147819 от 29.06.2021 г. по гр.д. № 48390/2020 г. на Софийски
районен съд, I г.о., 43 състав, е признато за установено на основание чл.23,
ал.2 СК по отношение на Н. Й. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв.
Орландовци, ул. „*******, че ВЛ. Й. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
кв. Орландовци, ул. „*******, е собственик на 20 777,90/24 482,20 ид. части
от апартамент № 70, находящ се в гр. София, кв. Орландовци, ул. *******, в
жилищна сграда – бл. *******, със застроена площ от 90,04 кв.м., при съседи:
изток – ап. от вх.В, запад – ап. № 71, север – двор, юг – двор, заедно със
зимнично помещение № 16 с полезна площ от 3,77 кв.м., без съседи по
документ за собственост, заедно с 5,030 % ид.ч. от общите части на сградата
– вх.В и идеални части от правото на строеж върху мястото, попадащо във II
/втора/ зона, а съгласно схема № 15-876791/25.09.2020 г. на самостоятелен
обект в сграда процесния апартамент е с идентификатор №
68134.508.1584.2.70 в сграда с идентификатор № 68134.508.1584.2, която е
разположена в поземлен имот с идентификатор № 68134.508.1584 по КККР на
гр. София, одобрени със заповед № РД-18-53/23.11.2011 г. на ИД на АГКК, с
последно изменение засягащо самостоятелния обект – от 24.09.2020 г.,
представляващ жилище – апартамент, брой нива на обекта – едно, с площ от
90,04 кв.м., с прилежащи части – зимнично помещение № 16 – 3,77 кв.м.,
ведно с 5,030 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж, при
съседни самостоятелни обекти в сградата с идентификатори: на същия етаж
68134.508.1584.2.71, под обекта 68134.508.1584.2.66, над обекта
68134.508.1584.2.74, придобит на 16.07.1998 г. чрез договор за замяна,
1
обективиран в нотариален акт за замяна на недвижим имот № 81, том XХХVI,
дело № 8910/1998 г. по описа на Д. Д., нотариус с район на действие Районен
съд – София, като е отхвърлен предявеният иск за разликата над 20 777,90/24
482,20 ид. части до 24 482,20/24 482,20 ид. части от имота като
неоснователен.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението в частта, с която е признато за
установено право на собственост на ищеца върху процесния имот, което
надвишава 17073,60/24482,20 ид.ч., въззивна жалба е подадена от ответницата
Н. Й. Б., чрез процесуалния представител адв. Н.Г.. Излагат се съображения
за неправилност на решението в обжалваната част. Сочи се, че ответницата е
съгласна с всички изводи на първоинстанционния съд, освен довода, че е
недопустимо да се установява дарение със свидетелски показания, а оттам и
че сумата, с която е извършено доплащането в размер от 4000 щатски долара,
не била лични средства на ответницата, с които е участвала при
придобиването на общия имот. Сочи се, че релевантно за спора е какъв е
произходът на средствата, с които е станало доплащането при замяната – дали
има принос или на двамата съпрузи, а не на какво правно основание е станало
това – дарение, наследство или друго. Сочи се, че в случая, доколкото
предмет на делото е трансформацията на лични средства, е допустимо да се
установява произходът на средствата за придобиването на имота и със
свидетелски показания. Твърди се, че като е приел, че е недопустимо със
свидетелски показания да се установява произходът на средствата за
придобиване на имота, първоинстанционният съд е допуснал съществено
процесуално нарушение. В случая с показанията се установявал именно
произходът на средствата, а не правното основание, на което същите са
придобити от ответницата. Прави се искане решението да бъде отменено в
обжалваната част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
ищеца ВЛ. Й. Б., чрез процесуалния му представител адв. Р.Ш.. Изложени са
съображения за нейната неоснователност, като се твърди, че за да бъде
доказан произходът на средствата, за които се твърди да са били лична
собственост на Н.Б., следва да се докаже основанието за придобиването им, а
в случая доколкото се твърди то да е дарение, свидетелските показания били
недопустими. Сочи се, че поначало свидетелските показания били
недопустими на основание чл. 164, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, тъй като чрез тях
ответницата се стремяла да обори съдържанието на официален документ –
нотариалния акт за замяна на недвижимия имот. Прави се искане решението
да бъде потвърдено в обжалваната от ответницата част.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подадена и насрещна въззивна жалба от
ищеца, като с нея се обжалва решението в частта, с която е отхвърлен
предявеният иск по чл. 23 СК за разликата над 20 777,90/24 482,20 ид. части
до 24 482,20/24 482,20 ид. части от процесния имот като неоснователен.
Излагат се съображения за неправилност на решението в тази част. Сочи се,
че от доказателствата по делото не се установявало да е имало доплащане на
сума предвид неравностойност на имотите, а от съдържанието на нотариалния
акт за замяна на недвижим имот и изявленията на страните по него било
видно, че процесният апартамент е бил придобит от В.Б. в замяна на
прехвърления от него апартамент, представляващ негова лична собственост,
2
без да е било изисквано или договаряно каквото и да било доплащане, както
се твърди от ответницата. Сочи се, че свидетелските показания, че такова
доплащане е било налице, били недопустими на основание чл. 164, ал. 1, т. 2 и
т. 3 ГПК, тъй като чрез тях ответницата се стремяла да обори съдържанието
на официален документ – нотариалния акт за замяна на недвижимия имот.
Дори да се приемело, че свидетелските показания са допустими в случая, от
съдържанието им не можело да се направи еднозначен извод, че е имало
уговорка за доплащане, съответно – че са били доплатени каквито и да било
суми, още по-малко, че тези суми са били лична собственост на ответницата.
Никъде в отговора на исковата молба не било заявено, че сумата от 4000 щ.д.
е представлявала нейни лични средства, получени безвъзмездно от баща
като дарение. Такива твърдения били въведени от свидетелите по делото.
Прави се искане да бъде отменено решението в обжалваната част и да бъде
уважен предявеният иск изцяло. Претендират се разноските за
производството.
С определение № 20188783 от 23.09.2021 г. по гр.д.№ 48390/2020 г. на
Софийски районен съд е оставена без уважение молба, подадена по реда на
чл. 248 ГПК, от Н. Й. Б., чрез адв. Н.Г., за изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските.
Срещу определението в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК е подадена частна жалба
от Н. Й. Б., чрез адв. Н.Г.. Излагат се съображения за неговата неправилност,
като се сочи, че се поддържат доводите, наведени и в молбата по чл. 248 ГПК,
по които първоинстанционният съд, в нарушение на процесуалните правила,
не се е произнесъл.
В срока за отговор на частната жалба такъв не е подаден от насрещната
страна.
Решението като необжалвано е влязло в сила в частта, с която е признато за
установено право на собственост на ищеца върху процесния имот за
17073,60/24482,20 ид.ч.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявен е иск с правна квалификация чл. 23, ал. 1 СК.
Ищецът твърди, че процесният имот е придобит по време на брака, но е
налице трансформация на лично имущество, притежавано от него. Твърди, че
имотът е придобит чрез замяна на негов личен имот, придобит преди
сключване на брака с ответницата.
Установява се, че страните В.Б. и Н.Б. са сключили граждански брак на
20.06.1993 г., видно от удостоверение за сключен граждански брак № 016643
от 20.06.1993 г. Същият е бил прекратен с решение № 123164 от 16.06.2020 г.
по гр.д.№ 15823/2019 г. на СРС, 86 състав.
3
Не е спорно между страните и от доказателствата по делото се установява, че
процесният недвижим имот е придобит по време на брака между В.Б. и Н.Б.
по силата на договор за замяна на недвижим имот, обективиран в нотариален
акт за замяна на недвижим имот № 81, том ХХХVІ, дело № 8910/1998 г. по
описа на нотариус Д. Д. при Софийска нотариална служба към Софийски
районен съд, сключен между Б. Д. Д. и И.Ц. Д.а и ВЛ. Й. Б., ищецът по делото.
Безспорно е между страните и обстоятелството, че недвижимият имот,
прехвърлен от В.Б. в замяна на процесния, е бил негова лична собственост,
придобита преди брака с ответницата, сключен на 20.06.1993 г. Ответницата
още с отговора на исковата молба сочи, че не оспорва това обстоятелство, но
твърди, че доколкото новопридобитият имот е бил по-голям и по-скъп от
притежавания от ищеца, налице е била разлика в стойността им, която е
доплатена от нея с нейни лични средства, предоставени от баща . Твърди,
че тези средства са в размер от 4000 щатски долара. Счита, че 1/3 от
процесния имот е нейна лична собственост, с оглед което не оспорва иска за
признаване за установено, че ищецът е собственик на 2/3 от имота, а
единствено по отношение на тази 1/3, която счита за своя лична собственост.
Предмет на въззивното производство е собствеността върху 7408,60/24482,20
ид.ч. върху имота. Ищецът твърди, че доплащане за придобиване на
процесния имот не е имало и същият е придобит изцяло от него по силата на
преобразуване на лично имущество чрез договора за замяна, а ответницата
твърди, че тя е собственик на спорните 7408,60/24482,20 ид.ч., предвид
извършеното доплащане в размер от 4000 щатски долара с нейни лични
средства, дадени ѝ от баща ѝ.
В подкрепа на твърденията си, ответницата е ангажирала доказателства –
свидетелски показания на св. М.П.а, нейна снаха, и на св. А.Н.. Св. П. сочи, че
преди сключване на договора снаха и нейният бивш съпруг са споделили,
че искат да заменят апартамента си с по-голям, тъй като вече имат дете.
Споделили, че семейството, което ще замени апартамента си с техния,
заминава за чужбина. Помолили свекър и свекърва си да им помогнат със
заплащането, като според свидетелката сумата била около 4000 щатски
долара – семейството, което заменяло апартамента си, искало парите в такава
валута, защото заминавали за Америка. След като свекър дал парите на
дъщеря си Н., на семейно събиране ответницата казала на баща си, че ще му
ги върне, но той казал, че не ги иска, „за да има и тя нещо“. Свидетелката
сочи, че замененият имот бил собственост на В. отпреди брака.
Св. Н. сочи, че е била съседка на ответницата и съпругът на ул. *******В, а
впоследствие ответницата се преместила да живее на ул. *******Б.
Семейството искало да замени апартамента си с по-голям, тъй като вече
били трима. Имало съседи, които заминавали спешно за Америка, и заменили
апартамента си с доплащане, като сумата била около 4000 щатски долара. От
двамата бивши съпрузи свидетелката научила, че бащата на ответницата е дал
цялата сума за доплащането. Свидетелката сочи, че не е присъствала лично
нито на предаване на сумата, нито на изповядване на сделката.
По искане на ответника са разпитани и свидетелите К.Ц. и В.Ч.. Св. Ц. сочи,
че познава В., с когото са колеги, а по-късно се запознал и с Н.. Сочи, че
съпрузите заменили стария си апартамент с по-голям. Не се налагало
4
доплащане. Свидетелят лично закарал В.Б. до нотариата за изповядване на
сделката, но не влязъл вътре. Н.Б. не присъствала. Не знае между предходния
собственик на имота и В. да е имало финансови отношения във връзка със
замяната.
Св. Ч. сочи, че със бившите съпрузи са живеели в един и същи блок, но
впоследствие те заменили апартамента си за по-голям в съседния вход. Сочи,
че собствениците на заменения имот се местели в Америка и искали да
придобият по-малък апартамент, който да дават под наем. Свидетелят
придружил ищеца на огледа на апартамента и твърди, че същият бил в окаяно
състояние, не бил правен ремонт. Свидетелят присъствал на разговор между
ищеца и собственика на заменения имот Б., като ставало дума за замяна, но не
за заплащане. Когато няколко години по-късно свидетелят отишъл в
апартамента, свидетелят споделя, че му направило впечатление хубавото
обзавеждане и В. му казал, че тъстът му е помогнал за него – купуване на
мебели, електроуреди и т.н. не му казал конкретна сума, но според свидетеля
ставало дума за 7 000 – 8 000 лв. Не знаел точно кога са си купували
мебелите.
По отношение на допустимостта на свидетелските показания за установяване
на цена, различна от посочената в нотариалния акт, както и произхода на
средствата, които се твърди да са вложени в придобиването на имота,
въззивният съд намира следното:
В Решение № 8 от 15.02.2019 г. по гр. д. № 1314 / 2018 г. на ВКС, ІІ г.о., на
което се позовава ответницата, се приема, че в производството по иск за
собственост между съпрузи на основание трансформация на лични средства е
допустимо да се установява със свидетелски показания заплащане на цена,
различна от посочената в нотариалния акт, както и произхода на вложените за
придобиването средства. При режима на съпружеската имуществена общност
имуществото има статута на средствата, вложени в придобиването му. С иска
по чл.23, ал.1 СК, се цели установяване, че при осъществяване на
придобивния способ са вложени лични на единия съпруг средства. При
отчитане спецификата на семейните отношения /същите имат не само
имуществен, но и личен характер/, при решаването на възникнал спор,
квалифициран на горното основание, по отношение на имот, придобит с
договор за покупко-продажба, е от значение каква е действителната цена на
придобиването и произхода на средствата, с които е заплатена. Твърдението,
че е заплатена цена, различна от посочената в нотариалния акт, не съставлява
оспорване на удостоверените от нотариуса обстоятелства /волеизявленията на
страните по сделката имат характера на частен документ и поради това
обвързваща съда формална доказателствена сила само относно авторството/.
Фактите за действително уговорения размер на цената и произхода на
средствата, с които същата е заплатена, подлежат на доказване с всички
доказателствени средства, включително и със свидетелски показания. В
цитирания смисъл е и решение № 86 от 4.07.2018 г. по гр. д. № 2862/2017 г. на
ІІ г. о.
Предвид възприетото в практиката на ВКС, неоснователно е възражението на
ищеца, че свидетелските показания по делото са недопустими, тъй като
опровергавали съдържанието на официален документ – нотариалния акт за
замяна. Ответницата твърди, че процесният имот е придобит по силата на
5
договора за замяна, но е извършено и доплащане с нейни лични средства,
предвид разликата в стойността на двата имота, като това нейно твърдение не
съставлява оспорване на удостоверените от нотариуса обстоятелства,
доколкото касае волеизявленията на страните по сделката, които имат
характера на частен документ. В тази връзка въззивният съд съобразява и
приетото в решение № 20 от 26.02.2021 г. по гр. д. № 1409/2020 г. на ВКС, І
г.о., че когато съпругът не е титуляр по възмездната сделка, той не е и страна
по нея, а трето лице, което придобива права по силата на закона и може да
опровергава съдържанието на нотариален акт, с който сделката е оформена с
всички доказателства. За страната по сделката, оформена в нотариална форма,
действа забраната на чл. 164, ал.1 т.2 ГПК, защото тя може да се снабди с
обратно писмо от другата страна по сделката, установяващо действителната
воля на страните по нея. Същата забрана действа и за опровергаване
съдържанието на частен документ, подписан от страната – чл. 164, ал.1 т.6
ГПК. В случая ответницата не е страна по сделката, по силата на която е
прехвърлен процесния недвижим имот, като това обстоятелство не се оспорва
от ищеца.
Въззивният съд намира, че следва да бъдат кредитирани показанията на св.
Н., която няма дела и родство със страните и не е заинтересована от изхода на
спора, както и на св. П., която е снаха на ответницата и чиито показания
следва да се ценят при условията на чл. 172 ГПК.
Както правилно е приел и първоинстанционният съд, установява се
нееквивалентност на престациите на двете страни – придобитият от бившите
съпрузи апартамент е значително по-голям, като от свидетелските показания
на всички свидетели става ясно, че именно това е причината бившите съпрузи
да желаят придобиването му. Съгласно посоченото решение № 20 от
26.02.2021 г. по гр. д. № 1409/2020 г. на ВКС, І г.о., за да се установи пълна
трансформация е необходимо да се докаже еквивалентност между
придобивната цена и вложените средства с извънбрачен произход – в случая
приблизителна еквивалентност между заменяните имоти.
В случая ищецът не е доказал такава еквивалентност. В тази връзка на първо
място следва да се отбележи, че след въведеното от ответницата твърдение,
че процесният имот е придобит и с нейни лични средства, ищецът не е въвел
твърдение, че придобитият имот е бил в лошо състояние и поради това е
прехвърлен в замяна на по-малък. Такива данни се съдържат единствено в
показанията на св. Ч., но доколкото твърдения за тези факти не са наведени от
страните по делото, същите не са били предмет на доказване и не са били
изследвани. Допълнително следва да се отбележи, че при липса на данни в
какво състояние е бил прехвърленият от ищеца имот, дори да се приеме, че
процесният придобит по време на брака имот не е бил в добро състояние, а в
тази насока са единствено показанията на св. Ч., отново не може да бъде
направен извод за еквивалентност между двата имота. Нееквивалентост
между двата имота ясно личи и от стойността им съгласно данъчните оценки,
описани в нотариалния акт за замяна.
Действително от съдържанието на нотариалния акт не става ясно дали между
страните е имало уговорка да се доплати сума, предвид разликата в
стойността на двата имота. От показанията на св. Н. и св. П. обаче се
установява, че такова доплащане е било уговорено. В тази част показанията
6
също следва да се кредитират, тъй като кореспондират и с обстоятелства,
заявени от св.Ч. – че семейството, което е заменило имота си срещу този на
ищеца заминавало за Америка. Св. П. сочи, че това е и причината сумата да
бъде заплатена в чуждестранна валута – щатски долари. Фактите, заявени от
двете свидетелки, кореспондират и с житейски логичната ситуация при
замяна на два недвижими имота, единият от които съществено по-голям
/разликата е 30 кв.м/, прехвърлителите на по-малкия да изравнят разликата в
пари. Ето защо, както правилно е приел и първоинстанционният съд, следва
да се приеме за установено, че доплащане е имало и същото се е изразявало в
разликата между стойността на двата имота според данъчните им оценки, като
в тази връзка следва да се отбележи, че сумата от 4000 щатски долара
съответства почти напълно на тази разлика в лева, като се вземе предвид
курсът на щатския долар към българския лев по публични данни на БНБ,
достъпни на електронната страница на БНБ, към датата на замяна на имотите.
Ищецът твърди, че в писмения отговор на исковата молба ответницата не се е
позовала на дарение, извършено от баща в нейна полза, с цел доплащане за
придобития по време на брака имот, а такива твърдения били въведени от
свидетелите П. и Н.. Видно от писмения отговор на исковата молба,
ответницата е въвела следното твърдение: „твърдя обаче че заменяните имоти
не са равностойни – придобитият от нас имот (процесният) е по-скъп (по-
голям – 90 кв.м), поради което разликата между стойността на предоставения
от бившия ми съпруг имот (60 кв.м) и придобития процесен имот, е доплатена
от мен, с мои лични средства, предоставени ми от баща ми.“ Следва да се
приеме, че с това твърдение е надлежно въведено възражение за частична
трансформация на лично имущество по смисъла на чл. 23, ал. 2 СК, като
ответницата изрично е посочила, че средствата за доплащането са
предоставени от баща , и застъпва тази позиция последователно в хода на
делото. Доколкото същата сочи, че средствата са нейни лични и са
предоставени на нея от баща , същата се позовава именно на извършено в
нейна полза дарение. В тази връзка е ангажирала като доказателства по
делото показанията на св. П. и св. Н..
Неправилни са изводите на първоинстанционния съд, че е недопустимо
установяването на договор за дарение със свидетелски показания. Съгласно
чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, свидетелските показания са недопустими за
установяване на обстоятелства, за доказването на които закон изисква писмен
акт, както и за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лв.,
освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по
съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен
включително. В случая ответницата твърди баща да е дарил средствата в
размер от 4000 щ.д., необходими за доплащането. Договорът за дарение на
движими вещи и парични средства по правило е неформален договор – чл.
225 ЗЗД. За доказването на договора, включително предаване на сумата,
доколкото това е елемент от фактическия състав на сключването му в
случаите, когато е реален, важат ограниченията по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК,
когато договорът е на стойност, по-голяма от 5000 лв. /в случая се твърди да е
така/, но съгласно тази разпоредба налице е изключение от недопустимостта
на свидетелските показания, когато договорът е сключен между роднини по
права линия /в случая се твърди договорът да е сключен между ищцата и
7
баща /. Ето защо свидетелските показания за установяване съществуването
на такъв договор не са недопустими, противно на приетото от
първоинстанционния съд. В тази връзка следва да се вземе предвид и
обстоятелството, че в случая самият договор за дарение не е предмет на
делото, а установяване на съществуването му е от значение за евентуалната
частична трансформация на лично имущество на ответницата, като по този
повод въззивният съд взема предвид и посочената по-горе практика на ВКС,
съгласно която в производството по иск за собственост между съпрузи на
основание трансформация на лични средства е допустимо да се установява
със свидетелски показания заплащане на цена, различна от посочената в
нотариалния акт, както и произхода на вложените за придобиването средства.
На основание гореизложеното и предвид приетите по делото доказателства,
въззивният съд намира за доказано възражението за частична трансформация
на лично имущество, наведено с писмения отговор на исковата молба. Както е
прието и по-горе, установява се, че доплащане за придобиване на имота е
било налице. Действа презумпцията за съвместен принос на двамата съпрузи
по чл. 21, ал. 3 СК. Ответницата я оборва чрез ангажираните по делото
показания на свидетелите П. и Н.. Защитата на ищеца в тази връзка е, че
допълнително заплащане изобщо не е извършено, като същият не навежда
твърдения в условията на евентуалност относно произхода на вложените
средства, ако се приеме, че заплащане е извършено. Съдът намира за
достоверни и последователни показанията на двете свидетелки П. и Н.
относно обстоятелството, че бащата на ответницата е предоставил парични
средства в размер на около 4000 щатски долара с цел придобиване на
процесния имот, като същите са били заплатени на прехвърлителите му,
макар тази уговорка да не е отразена в нотариалния акт за замяна на имотите.
Предвид приетото от въззивния съд, че се е налагало доплащане за
придобиване на имота, както и като се вземе предвид, че основен принос в
придобиването му има ищеца, заменил свой собствен недвижим имот с тази
цел, показанията на св. П., която сочи, че семейството на ответницата, и в
частност баща , е решил да дари средства за доплащане на имота, „за да
има и тя нещо“, са логични и достоверни. От тях се установява и дарственото
намерение на бащата на ответницата да надари собственото си дете с цел и то
да има дял в собствеността върху имота. Показанията на тази свидетелка
следва да се ценят при условията на чл. 172 ГПК, доколкото същата е снаха
на ответницата. От друга страна същите кореспондират с показанията на св.
Н., която е била съседка на съпрузите и е имала преки и непосредствени
впечатления около събитията покрай сключване на сделката, по силата на
която е придобит имота. Същата сочи, че още към онзи момент станало
известно, по-конкретно било споделено от двамата съпрузи, че заменят
собствения си по-малък апартамент за по-голям, предвид факта, че им се
родило дете, като с цел придобиване на по-големия са направили и
доплащане в размер от 4000 щ.д. на семейството, което им прехвърлило
имота, и което заминавало за Америка. Парите били осигурени от бащата на
ответницата. Свидетелката няма дела и родство със страните и не са известни
обстоятелства, които да поставят под съмнение факта, че същата не е
заинтересована от изхода на делото, в каквато насока са твърденията на
ищеца в насрещната въззивна жалба и в писмения отговор на въззивната
8
жалба на ответницата.
С оглед гореизложеното, следва да се приеме, че презумпцията за съвместен
принос е оборена чрез проведеното от ответницата обратно доказване.
Установява се, че паричните средства, вложени в придобиването на имота,
които се изразяват в разликата между стойността на двата заменяни имоти
съгласно данъчните им оценки /приблизително 4000 щатски долара/, са били
лична собственост на ответницата – същите са придобити по направено от
баща дарение в нейна полза. Налице е частична трансформация на лично
имущество по смисъла на чл. 23, ал. 2 СК. Ето защо въззивната жалба на
ответницата е основателна.
Решението е влязло в сила в частта, с която е признато за установено право на
собственост на ищеца върху процесния имот за 17073,60/24482,20 ид.ч. По
отношение на останалата част, равняваща се на 7408,60/24482,20 ид.ч., се
установява, че е собственост на ответницата по силата на настъпила частична
трансформация на лично имущество. Ето защо решението следва да бъде
отменено в частта, с която е признато за установено, че ищецът е собственик
на процесния недвижим имот над квотата от 17073,60/24482,20 ид.ч. /т.е. за
3704,30/24482,20 ид.ч./ и да бъде потвърдено в частта, с която е отхвърлен
предявеният иск по чл. 23 СК за разликата над 20 777,90/24 482,20 ид. части
до 24 482,20/24 482,20 ид. части от процесния имот като неоснователен.
По частната жалба, подадена от ответницата срещу определението на
първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК:
Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за
завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.
Тези предпоставки трябва да са налице кумулативно, като се има предвид
пълно признание на предявения иск. В случая спорно е между страните каква
е притежаваната от всеки от тях квота в собствеността. Ето защо не може да
се сподели тезата на ответницата, че с поведението си не е дала повод за
завеждане на делото, тъй като не била оспорила претенцията на ищеца до
размера от 2/3 квота в недвижимия имот. Не е налице и пълно признание на
претенцията. Ето защо обжалваното определение е правилно и частната
жалба следва да се остави без уважение.
По разноските за производството, предвид изхода на делото пред въззивната
инстанция:
За първоинстанционното производство на ищеца следва да се присъдят
разноски съобразно постигнатия от него резултат пред въззивната инстанция.
Съобразно уважената част от иска, дължат му се разноски в размер на 1558,52
лв., с оглед което първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, с която са присъдени разноски над тази сума до сумата от 1896,66 лв.
Ответницата не е претендирала разноски за първоинстанционното
производство, поради което такива не са присъдени и няма основание за
присъждането им от въззивния съд.
За въззивното производство право на разноски има само ответницата,
доколкото нейната въззивна жалба е основателна, а насрещната въззивна
жалба, подадена от ищеца, е неоснователна. Искане за присъждане на
разноските се съдържа във въззивната жалба. Същите са в размер от 25 лв. –
9
заплатена държавна такса за въззивното производство.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20147819 от 29.06.2021 г. по гр.д. № 48390/2020 г. на
Софийски районен съд, I г.о., 43 състав, в частта, с която е признато за
установено на основание чл.23, ал.2 СК по отношение на Н. Й. Б., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, кв. Орландовци, ул. „*******, че ВЛ. Й. Б.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв. Орландовци, ул. „*******, е
собственик на апартамент № 70, находящ се в гр. София, кв. Орландовци, ул.
*******, в жилищна сграда – бл. *******, със застроена площ от 90,04 кв.м.,
при съседи: изток – ап. от вх.В, запад – ап. № 71, север – двор, юг – двор,
заедно със зимнично помещение № 16 с полезна площ от 3,77 кв.м., без
съседи по документ за собственост, заедно с 5,030 % ид.ч. от общите части на
сградата – вх.В и идеални части от правото на строеж върху мястото,
попадащо във II /втора/ зона, а съгласно схема № 15-876791/25.09.2020 г. на
самостоятелен обект в сграда процесния апартамент е с идентификатор №
68134.508.1584.2.70 в сграда с идентификатор № 68134.508.1584.2, която е
разположена в поземлен имот с идентификатор № 68134.508.1584 по КККР на
гр. София, одобрени със заповед № РД-18-53/23.11.2011 г. на ИД на АГКК, с
последно изменение засягащо самостоятелния обект – от 24.09.2020 г.,
представляващ жилище – апартамент, брой нива на обекта – едно, с площ от
90,04 кв.м., с прилежащи части – зимнично помещение № 16 – 3,77 кв.м.,
ведно с 5,030 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж, при
съседни самостоятелни обекти в сградата с идентификатори: на същия етаж
68134.508.1584.2.71, под обекта 68134.508.1584.2.66, над обекта
68134.508.1584.2.74, придобит на 16.07.1998 г. чрез договор за замяна,
обективиран в нотариален акт за замяна на недвижим имот № 81, том XХХVI,
дело № 8910/1998 г. по описа на Д. Д., нотариус с район на действие Районен
съд – София – за 3704,30/24482,20 ид.ч., както и в частта, с която е осъдена
Н. Й. Б., ЕГН **********, да заплати на ВЛ. Й. Б., ЕГН **********, разноски
за първоинстанционното производство за разликата над 1558,52 лв. до
присъдения размер от 1896,66 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения срещу Н. Й. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
кв. Орландовци, ул. „*******, от ВЛ. Й. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, кв. Орландовци, ул. „*******, иск за признаване за установено, че
ищецът е собственик на описания по-горе недвижим имот за разликата над
17073,60/24482,20 ид.ч. до 20 777,90/24 482,20 ид. части от имота като
неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20147819 от 29.06.2021 г. по гр.д. №
48390/2020 г. на Софийски районен съд, I г.о., 43 състав, в частта, с която е
отхвърлен предявения срещу Н. Й. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
кв. Орландовци, ул. „*******, от ВЛ. Й. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, кв. Орландовци, ул. „*******, иск за признаване за установено, че
ищецът е собственик на описания по-горе недвижим имот за разликата над
20 777,90/24 482,20 ид. части до 24 482,20/24 482,20 ид. части от имота като
10
неоснователен.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от Н. Й. Б., ЕГН
**********, срещу определение № 20188783 от 23.09.2021 г. по гр.д.№
48390/2020 г. на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА ВЛ. Й. Б., ЕГН **********, да заплати на Н. Й. Б., ЕГН
**********, сумата от 25 лв., представляваща държавна такса за въззивното
производство.
Решението като необжалвано е влязло в сила в частта, с която е признато за
установено право на собственост на ищеца върху процесния имот за
17073,60/24482,20 ид.ч.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от съобщението по реда на глава ХХІІ от Граждански
процесуален кодекс.
В частта, с която е оставена без уважение частната жалба, подадена от Н. Й.
Б., срещу определение № 20188783 от 23.09.2021 г. по гр.д.№ 48390/2020 г. на
Софийски районен съд, решението има характер на определение и подлежи на
обжалване в едноседмичен срок от съобщението пред Върховния касационен
съд по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11