Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 54 /гр. Варна, 19.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито публично съдебно заседание на
двадесет и осми януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИЛИЯН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ
НИКОЛИНА ДАМЯНОВА
При
участието на секретаря Д. Чипева като
разгледа докладваното от съдия Георги Йовчев в.т.д.№772/2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на В.Р.М. *** срещу
решение №55/09.08.2019 г. по т.д.3/2019
г. по описа на ОС - Разград, в частта с
която е отхвърлен предявения от въззивника срещу „ЗАД АРМЕЕЦ” АД, ЕИК121076907, със седалище гр.София, иск с правно основание чл.432 от КЗ, за горницата над 5000 лева до 150 000
лева, претендирани като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП,
настъпило на 09.08.2018 г., както и в частта, с която обезщетението от 5000
лева е присъдено ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 15.01.2019 г., а не от 02.11.2018 г.
Във въззивната жалба се сочат допуснати нарушения при
постановяване на решението, изразяващи се в противоречие с материалния
закон – чл.52 от ЗЗД. Поддържа,
че присъденото обезщетение е занижено значително и не отговаря на действителния обем претърпени
болки и страдания. Счита, че
постановеният съдебен акт в обжалваната част не отговаря на установената
съдебна практика, по отношение определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди. Излага, че не са
налице предпоставки за намаляване размера на обезщетението, тъй като
възражението за съпричиняване е останало недоказано.
Насрещната
страна „ЗАД АРМЕЕЦ” АД,
ЕИК121076907, със седалище гр.София е подала писмен отговор, в
който оспорва жалбата.
Третото
лице помагач С.Х.А. *** е подал писмен отговор, в който оспорва
жалбата.
В останалата част, решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Съдът,
след преценка на представените по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните в
производството, в съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
В
хода на въззивното производство е постановено решение N 147/04.11.2019 г., по в.н.д.N 261/2019 г. по описа на ВнАС, с което е
отменено определение от 07.02.2019 г. по
НОХД N
4/2019 г. по описа на РС – Кубрат, за одобряване на споразумение, с което С.А.
е признат за виновен за извършено на 09.08.2018 г. престъпление по чл.343,
ал.3, предл.VІ, б.“а“ във вр.
с ал.1, б.“б“ и чл.342 НК, при управление на МПС в нарушение на
чл.5 ЗДвП, чл.20, ал.1 и ал.2 ЗДвП и чл.21, ал.1 ЗДвП, в резултат на което по
непредпазливост е причинил седна телесна повреда на въззивницата В.М., след
което избягал от местопроизшествието.
След отмяната, делото е върнато за ново разглеждане от друг
състав на съда.
Независимо
от отмяната на споразумението, въпросите за наличието на деликт при съответното
авторство, противоправност и вина не подлежат на преразглеждане, тъй като този
въпрос е разрешен и със сила на пресъдено нещо, доколкото първоинстанционното
решение не е обжалвано от ответника или от третото лице помагач в осъдителната
му част и е влязло в сила.
Страните
не оспорват и останалите предпоставки за възникване отговорността на
застрахователя – наличието на валидно застрахователно правоотношение между
причинителя и застрахователното дружество по застраховка „гражданска
отговорност”; настъпването на
застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на
застрахователя. Следователно –
процесните претенции са доказани по основание.
Въззивните
възражения са сведени единствено до неправилността на съдебния акт, поради
нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД. Поддържа се неправилно определяне
на дължимото обезщетение, посредством намаляването му в нарушение на принципа
за справедливост и липса на съпричиняване на вредоносния резултат. В този
предметен обхват следва да се произнесе и въззивния съд съобразно правилото на
чл. 269, изр.2 ГПК.
От
съвкупната преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства, вкл.
и експертни заключения се установява, че
въззивницата В.Р.М., в резултат на произшествието е получила тежка съчетана
травма, както следва: на главата – разкъсно – контузна рана в лява слепоочна
област, травматичен кръвоизлив над твърда мозъчна обвивка; травматичен
кръвоизлив под меки мозъчни обвивки в областта на дясното слепоочие;
общомозъчен оток в дясна голямомозъчна хемисфера и травматична кома; на гръдния
кош - контузия на бял дроб, счупване на първо и второ ребро в дясно отпред и
първо ребро в ляво отпред; подкожен емфизем на предна гръдна стена и дискретен
плеврален излив в дясно; на крайниците – деформация, оток и кръвонасядане на
лява глезенна става. Получените травми са довели до усложнения, изразяващи се в
световъртеж от централен произход, както и посттравматична енцефаломалация
темпорално и субталамично в дясно.
Според
вещото лице, травмите на главата обуславят разстройство на здравето с временна
опасност за живота, оздравителният период е не по-малко от шест медеца и до
една година, като е необходимо продължително проследяване от невролог и системно лечение. За времето от изпадането в коматозно
състояние, както и известен период след дехоспитализацията й, въззивницата не е била в състояние да се
обгрижва сама. Почти година след произшествието, при извършения от вещото лице
преглед са установени остатъчни
последици от тези увреждания - световъртеж, загуба на равновесие,
посттравматична енцефаломалация (мозъчно размекване вдясно), като е дадена прогноза
за бъдещи физически болки. Установява
се, че към дата на ПТП-то въззивницата е страдала от хронична обструктивна
белодробна болест ІІ стадий /ХОББ/, усложнена с хронична дихателна
недостатъчност, като това състояние не е допринесло за причиняване на телесните
повреди, но може да се отрази негативно на продължителността на
възстановителния период и последиците по отношение на гръдната травма, която от
свия страна може да обостри хроничното заболяване. От заключението по
допълнителната съдебно медицинска експериза се установява, че в резултат на
проведените оперативни интервенции, в
окосмената част на главата над лява ушна мида е налице широк розовобелезникав
белег с дължина 5.5. см и ширина около 1 см., а в средата на долната част на
шията е налице белег с дължина 2.5 см. Поради несвоевременно проведено лечение
на счупената ключица, в тази област е забелязва срастване-деформация, която и
затруднява движението на горния й ляв крайник.
От заключението на вещото лице по
изслушаната в първоинстанционното производство
съдебно-психологична експертиза се установява, че психическото състояние
на въззивницата след произшествието и в месеците на провежданото й лечение,
покрива критериите на остра стресова реакция, като в пряка причинна връзка с
преживяното същата е претърпяла т.нар травматичен стрес. Към момента на
проведеното от експерта освидетелстване, същата е демонстрирала симптоми на
посттравматично стресово разстройство, групирани в няколко типа: натрапчиви
спомени (оживяване на травмиращото събитие, мъчителни и разстройващи сънища
относно психотравменото събитие); избягващо поведение или периоди на
„вцепеняване“; нарастваща тревожност и/или възбудимост; избягване на действия,
хора и ситуации, напомнящи за травмата, раздразнителност.
В
резултат на преживяната травма, в поведението и психичното състояние на
въззивницата са настъпили промени, проявяващи се в безпокойство, подтиснато
настроение, страхове, когато излиза на улица, от тъмно, при каране на колело,
както и симптоми от невротичния регистър - колебания в съня, тонуса, прекомерна
чувствителност. На поведенческо ниво се наблюдава промяна в стила на
контактуване, социална изолация, затваряне вкъщи.
Според
вещото лице, за преодоляване на тези състояния е необходимо лечение с
медикаменти изписани от специалис психиатър в комбинация с психотерапия.
От
показанията на свидетеля Б. Е. Ю., които
съдът цени като непосредствени и кореспондиращи с останалите доказателства се
установява, че след инцидента и претърпените оперативни интервенции,
въззивницата е продължила лечението си в домашни условия, като с оглед
характера на уврежданията е срещала множество неудобства в ежедневието,
свързани с хранене, обличане, събличане, налагащи чужда помощ. Пострадалата се
оплаквала от постоянни болки в областта на главата, ребрата, крака, имала е
световъртеж и припадъци. Според свидетеля, преди инцидента въззивницата е била общителна и усмихната, но след
настъпилото ПТП, се е затворила в себе си, ограничила е рязко социалните си
контакти и обкръжение.
По
отношение на размера, съдът съобрази, че справедливостта, като критерий за
определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а
предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства
- обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността
на търпимите болки и страдания, физическите, но и психологическите последици за
увредения, както и икономическата конюнктура в страната към момента на
увреждането, преценени адекватно и в тяхната съвкупност. В тази връзка следва
да се изтъкне, че именно посочената динамика в икономическа конюнктура стои в
основата на непрекъснатото нарастване нивата на застрахователно покритие за
неимуществени вреди и законодателното задължение за тяхното периодично
осъвременяване. Задължението на застрахователя е функция от задължението на
застрахования да обезщети увреденото от него лице, а същевременно двете
задължения са едни и същи по съдържание и размер в рамките на застрахователния
договор.
Принципът
на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на
увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички
тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице
неимуществени вреди /болки и страдания/, тогава решението е постановено в
съответствие с принципа на справедливост. В този смисъл е и константната
съдебна практика - Решение № 356 от 09.12.2014 г. по гр. д. № 2946/2014 г. на
Върховен касационен съд; Решение № 356 от 09.12.2014 г. по гр. д. № 2946/2014
г. на Върховен касационен съд и редица други.
За определяне
на размера на обезщетението за репариране на преживените болки и страдания в
конкретния случай следва да се вземе изживяното по време и след произшествието,
съответно изключително негативното му отражение в психологически и емоционален
план, периода на лечение на въззивницата, времето през което е била затруднена
да се обслужва самостоятелно, да се движи нормално, което безспорно е довело до
дискомфорт и затруднение в ежедневието. Наличието на тежка съчетана травма,
довела до временна опасност за живота и продължителен период на възстановяване,
обуслява извода за висок интензитет на болките и страданията, които е изпитала В.Р.М..
Наред с това, следва да се съобрази, че болките
и страданията, във физически,
психологичен и емоционален план, не се ограничават само до изживените в
момента на самото престъпление болки и страдания, а продължават и след това.
Анализът на събраните доказателства сочи, че претърпения инцидент се е отразил
върху неимуществената сфера на въззивницата, поради което критерият на
справедливостта изисква да бъде определено обезщетение, което в най-пълна
степен да репарира неблагоприятните последици върху личността на пострадалата.
Предвид
това и съобразявайки се с факта, че повече от година и половина след преоизшествието,
въззивницата все още е ограничена във възможността да води пълноценен живот,
както и с правилото на закона за определяне на дължимото обезщетение за
търпените болки и страдания "по справедливост", съдът счита, че
справедливото обезщетение е в размер на 100 000 лева.
Съгласно
разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за
настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. От тълкуването на
тази разпоредба следва, че съпричиняването никога не проявява действие
самостоятелно, а само заедно с извършено непозволено увреждане. В този случай
вредите на пострадалия не са причинени само от действия или бездействия на
деликвента, а и от действия или бездействия на увреденото лице. При това обаче
причинената вреда трябва да бъде неделима, т. е. да не може да бъде определено
дали се дължи единствено на действията или бездействията на деликвента или на
тези на увреденото лице. В този случай причинността на поведението на увредения
няма самостоятелно съществуване и е обусловена от наличието на причинна връзка
между действието или бездействието на деликвента и вредата. Във всички случаи
действията на деликвента и на увредения, които са довели до настъпването на
общата и неделима вреда трябва да са реализирани преди или едновременно с непозволеното
увреждане, но не и след това. За наличието на съпричиняване не се изисква
противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за настъпването
на общата вреда. Както е посочено в т. 7 от ППВС № 17/1963 година от значение
за прилагането на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието на
причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен
резултат, а не и вината на пострадалия.
Намаляването на обезщетението по реда на чл.51, ал.2 от ЗЗД не представлява
санкция за неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на
негово задължение. Съпричиняването е факт от действителността с настъпването на
който правото свързва определение неблагоприятни за увреденото лице правни
последици изразяващи се в намаляването на обезщетението за всички вреди,
настъпили вследствие на непозволеното увреждане. Законът възлага на увреденото
лице да търпи неблагоприятните последици от допуснатото от него съпричиняване
на вредоносния резултат, но не определя изрично начина, по който следва да бъде
извършено намаляването на обезщетението. Като критерий в тази насока може да
бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема предвид
степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между
тях. Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при
които не се изисква виновно поведение на деликвента, като е приложим в случаите
когато съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не
могат да разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий
за намаляване на обезщетението като такъв се използва и степента на вината, при
който водещи са тежестта на вината на едната или на двете страни в деликтното
правоотношение. В този случай, ако вина за настъпване на общия вредоносен
резултат имат и двете страни в правоотношението, то се преценява коя от тях
по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са равнозначни,
обезщетението се намалява поравно. Освен тези два критерии, като критерий за
намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по
свое усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на
съпричиняването. Всеки един от тези критерии сам по себе си не може да послужи
за намаляване на размера на дължимото обезщетение, поради което следва същите
да бъдат прилагани съвместно един с друг при отчитане на всички обстоятелства,
имащи значение за настъпването на непозволеното увреждане и степента на
вредоносния резултат.
Във
всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос на
увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат, който в някой случай
може да бъде по-голям от този на деликвента.
Съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД възлага на увреденото лице задължението
да търпи негативните последици от него, изразяващи се в намаляване на
обезщетението. Същото обаче не поражда субективни права за деликвента и не може
да бъде релевирано от него чрез самостоятелен иск или чрез предявяване на
насрещен такъв в случаите на предявен иск за обезщетение за вредите от
непозволеното увреждане.
Касае
се за право, което може да бъде предявено само по пътя на възражението, като с
оглед на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК съдът не е задължен
да извършва служебна проверка за наличието на съпричиняване, което следва и от
самата разпоредба на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, където е посочено, че обезщетението
може да бъде намалено, а не че се намалява задължително. С оглед на това, за да
бъде въведено в предмета на производството, това възражение следва да бъде
заявено от ответника в срока за отговор на исковата молба. Доказването на това
възражение би довело до намаляване на обема на отговорността на ответника по
предявения иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, поради което
по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същият носи доказателствената тежест за
установяване на факта на съпричиняването. В случая не се касае до насрещно
доказване, което може да бъде и непълно, а ответникът следва да установи
наличието на съпричиняването при условията на главно и пълно доказване, като
изводите за наличието му не могат да почиват на предположения или на обсъждането
само на отделни факти и обстоятелства или пък само на част от събраните в
производството доказателства. Тези изводи могат да бъдат направени само след
съвкупната преценка на всички установени по делото факти и обстоятелства, които
са от значение за наличието или не на съпричиняване, както и на събраните във
връзка с тях доказателства.
В
срока за отговор на исковата молба, ответното застрахователно дружество и
третото лице помагач, са въвели в предмета на производството възражение за
съпричиняване на вредонносния резултат изразяващо се в управление на мотопед,
който не е регистриран съгласно изискванията на действащото законодателство и
не е подходящо оборудван за движение по пътната мрежа на страната – нарушения
на чл.138, ал.1 и чл.39 от ЗДвП, както и нарушение на чл.25 и чл.26 от ЗДвП –
преприемане на внезапна маневра за завиване на ляво, без подаване на сигнал и
непропускане на изпреварващото я МПС. Тъй като управлението без предпазна
каска, не е било своевременно въведено в процеса като възражение за
съпричиняване, неправилно първоинстанционния съд служебно го е е изследвал и го
е съобразил при определяне размера на съпричиняването.
Няма
спор, че управляваният от въззивницата мотопед Tomas Automatic не е регистриран и не е
оборудван с фабрични мигачи. Само това обстоятелство обаче, по никакъв начин не
стои в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, поради което
възражението в тази част е неоснователно.
Съобразно
разпоредбата на чл.25 от ЗДвП, водач на пътно
превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра, като например да
заобиколи пътно превозно средство, да излезе от реда на паркираните превозни
средства или да влезе между тях, да се отклони надясно или наляво по платното
за движение, в частност за да премине в друга пътна лента, да завие надясно или
наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот, преди да започне
маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в
движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да
извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на
движение. При извършване на маневра, която е свързана с навлизане изцяло или
частично в съседна пътна лента, водачът е длъжен да пропусне пътните превозни
средства, които се движат по нея.
В
чл.26 от ЗДвП се сочи, че преди да завие или да започне каквато и да е маневра,
свързана с отклонение встрани, водачът е длъжен своевременно да подаде ясен и
достатъчен за възприемане сигнал. Сигналът се подава със светлинните
пътепоказатели на превозното средство, а за превозните средства, които нямат
светлинни пътепоказатели или те са повредени - с ръка. Сигналът, подаван със
светлинните пътепоказатели, трябва да е включен през цялото време на извършване
на маневрата и се прекратява веднага след приключване на маневрата. Сигналът,
подаван с ръка, може да бъде прекратен непосредствено преди започване на
маневрата.
От
заключението на вещото лице по САТЕ се установява, че мотопедът управляван от
въззивницата се е движил в дясната лента със скорост 34 км/ч., като зад нея в
същата посока със скорост от 58.8 км/ч се е движил л.а. „Фолксваген Голф“,
управляван от третото лице покагач С.А., който е преприел маневра изпреварване,
преминавайки в лявата лента за движение. По време на изпреварването, въззивницата
също е насочила мотопеда към лявата лента за движение, при което водачът на
лекия автомобил е предприел аварийно спиране, но е последвал удар в дясната
страна на автомобила, като към момента на сблъсъка между двете превозни
средства, скоростта на автомобила е била 30.88 км/ч. С оглед мястото, на което е
паднал мотопеда,
следва да се направи извода, че е предприета маневра наляво и навлизане в
насрещната му лента за движение, в резултат на което се е стигнало до удар в
дясната странична част на предприелия изпреварване лек автомобил.
Съобразно
разпоредбата на чл.42, ал.1, т.1 от ЗДвП, водач,
който ще предприеме изпреварване, е длъжен преди да подаде сигнал, да се убеди,
че не го изпреварва друго пътно превозно средство и че движещото се след него
пътно превозно средство или това, което ще изпреварва, не е подало сигнал за
изменение на посоката си на движение наляво.
От събраните по делото доказателства не се установява, че
въззивницата преди да предприеме маневра, свързана с
отклонение наляво е подала предвидения в чл.26 вр. чл.28 от ЗДвП сигнал с
изпъната хоризонтално встрани лява ръка, поради което следва да се приеме, че
водачът на лекия автомобил е
започнал изпреварване в съответствие с правилото на чл.42 от
закона. Едновременно с това, въззивницата е продължила отклонението наляво с
цел ляв завой, без да да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в
движението, които се движат след нея или минават покрай нея, в резултат на
което се е стигнало до произшествието.
От
своя страна водачът на лекия автомобил в нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП е
управлявал автомобила със скорост превишаваща с почти 10 км/ч позволената от
закона скорост за
движение в населени места. Същият в нарушение на чл.21 и чл.20 вр. чл.5, ал.2, т.1 от ЗДвП, не е
конкролирал в достатъчна степен управляваното от него превозно средство, при избиране скоростта на движението не се е съобразил с
характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за
да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие или когато възникне опасност за движението и най-вече, не
е бил достатъчно внимателен към уязвимите участници в движението,
каквито са пешеходците и водачите на двуколесни
пътни превозни средства.
Предвид
изложеното по-горе, отчитайки поведението на водача на лекия автомобил, който е
нарушил правилата на чл.20 вр. чл.5, ал.2, т.1 от ЗДвП, но същевременно
вземайки предвид и поведението на пострадалата, която е нарушила правилата на
чл.25 и чл.26 от ЗДвП и с това е допринесла за собственото си увреждане, съдът
приема, че е налице принос
на пострадалата В.Р.М. за настъпването на вредоносния резултат и определя същия
в размер 1/2. След като се приспадне размера на приетото съпричиняване на
вредоносния резултат, на въззивницата следва да бъде присъдено допълнително
45 000 лв.обезщетение за неимуществени вреди претърпени вследствие ПТП.
С
оглед на изложеното, съдът приема разглежданата претенция за основателна до
размера от 50 000 лева, поради което обжалваното решение следва да се отмени
в отхвърлителната част за горницата над 5000 до 50000 лева, като вместо него се
постанови друго, с което се присъди допълнително обезщетение в размер на
45 000 лева.
В
останалата отхвърлителна и обжалвана част до 150 000 лева, решението
следва да се потвърди.
Неснователни са оплакванията в жалбата, относно момента,
в който застрахователят е изпаднал в забава и дължи лихва върху обезщетението
за неимуществени вреди.
Съобразно разпоредбата на чл.497 от КЗ, застрахователят дължи
законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако
не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати: 1.
изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства
по чл.106, ал.3
от КЗ; 2. изтичането на срока по чл.496, ал.1
от
КЗ, т.е. не повече от три месеца от предявяване на претенцията, освен в
случаите когато увреденото лице, не е представило доказателства искани от
застрахователя по чл.106, ал.3
от КЗ. В случая, претенцията на въззивницата, към която е приложено
единствено пълномощно и проект за искова молба е входирана при застрахователя
на 15.10.2018 г. (стр.154), който в срока по 497, ал.1, т.1 е поискал от
пострадалата относими към претенцията доказателства. Доколкото увреденото лице,
не е представило исканите от застрахователя и относими към претенцията доказателства,
съдът намира, че законната лихва следва да се присъди едва от подаване на
исковата молба в съответствие с нормата на чл.214, ал.2 от ГПК. Ето защо,
решението в тази част, следва да се
потвърди.
С
оглед изхода на спора и предвид своевременно направеното искане, придружено с
договор за правна помощ, сключен при условията на чл.38, ал.1, т.2, в полза на
пълномощника на въззивника, на осн. чл.38, ал.2 от ЗА, следва да се присъди
адвотско възнаграждение за първата и въззивната инстанция в минимален размер,
съобразно общия обжалваем интерес, в размер на 3876 лева с ДДС.
Доколкото с определение на първоинстанционния съд от
30.01.2019 г., въззивницата е освободена от заплащане на държавни такси и
разноски, на осн. чл.78, ал.6 от ГПК, въззиваемото дружество „ЗАД
АРМЕЕЦ” АД, ЕИК121076907, със седалище гр.София, следва да бъде осъдено да заплати в полза на
съда, държавна такса върху уважената
част от иска, в размер на 1800 лева и държавна такса за въззивно обжалване в размер на 900 лева.
На осн. чл.78, ал.8 от ГПК, на
въззиваемото дружество следва да се присъди възнаграждение за защита от
юрисконсулт, съответно на уважената част
от жалбата, в размер на 300 лева.
Мотивиран
от гореизложеното и на осн. чл.272 от ГПК, съдът
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение №55/09.08.2019 г. по т.д.3/2019 г. по описа
на ОС - Разград, в частта с която е отхвърлен предявения от В.Р.М.,
ЕГН**********,*** срещу „ЗАД
АРМЕЕЦ” АД, ЕИК121076907, със седалище гр.София, иск с правно основание чл.432 от КЗ, за горницата над 5000 лева до 50 000 лева,
претендирани като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП,
настъпило на 09.08.2018 г., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
„ЗАД АРМЕЕЦ” АД, ЕИК121076907, със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.“Стефан Караджа“№2, да заплати допълнително на В.Р.М., ЕГН**********,***, сумата от 45 000 (четиридесет и пет
хиляди) лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди
от ПТП, настъпило на 09.08.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №55/09.08.2019 г. по т.д.3/2019 г. по описа
на ОС - Разград в останалите му обжалвани части.
ОСЪЖДА „ЗАД
АРМЕЕЦ” АД, ЕИК121076907, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Стефан
Караджа“№2 ДА ЗАПЛАТИ на адв.Н. Н. Д.,
с ЕГН ********** ***, служ. адрес гр.София, ул.“Христо Белчев“ 2, като
пълномощник на В.Р.М., ЕГН**********,***, сумата 3876 (три хиляди осемстотин седемдесет и шест) лева
с ДДС –
адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство в две
инстранции, на основание чл.38 ал.2 вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА В.Р.М.,
ЕГН**********,*** ДА ЗАПЛАТИ на „ЗАД АРМЕЕЦ” АД, ЕИК121076907, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул.“Стефан Караджа“№2, възнаграждение за защита
от юрисконсулт, съответно на уважената
част от жалбата, в размер на 300
(триста) лева.
ОСЪЖДА
„ЗАД АРМЕЕЦ” АД, ЕИК121076907, със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.“Стефан Караджа“№2 ДА ЗАПЛАТИ в полза на АПЕЛАТИВЕН СЪД ВАРНА, сумата от 2700 (две хиляди и седемстотин) лева,
представляваща държавна такса върху уважената част от исковете, вкл. за
въззивното обжалване, на осн. чл.78, ал.6 от ГПК.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му при
условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: