Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.
София, 13.11.2018 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми март през две
хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
Васил Александров
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 8824 по описа за 2017
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 2.05.2017 г., постановено по гр.д.№ № 5060/ 2017 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 78 състав, по предявен от ЕТ „Д.- Й.И.”- с.Б., обл. Б./ЕИК********/
срещу „Ю.Б.” АД- *** /ЕИК ********/ установителен иск е признато за установено
на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, че чл.3.1, чл.4.1, чл.5.3 и чл.21 от
Договор № BL15365/ 28.01.2008 г.,
чл.2, чл.3.3 и чл.10 от Анекс № 1/ 27.04.2009 г., чл.15 от Анекс № 2/ 20.09.2010
г. и чл.2, чл.3, чл.4 и чл.5.2 от Анекс № 3/ 09.01.2012 г., сключени между
страните по делото, са нищожни уговорки. Със същото решение „Ю.Б.” АД- *** /ЕИК
********/ е осъдено да заплати на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД на ЕТ „Д.-
Й.И.”- с.Б., обл. Б./ЕИК********/ сумата 10 214.85 лв., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба- 01.07.2016 г., до окончателното
й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата част до пълния предявен размер
от 16 343.77 лв. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът “Ю.Б.” АД е
осъден да заплати на ищеца ЕТ „Д.И.” сумата 2 798.86 лв.- разноски по
делото, а на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът ЕТ „Д.- Й.И.” е осъден да заплати
на ответника “Ю.Б.” АД сумата 552.45 лв.- разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от „Ю.Б.” АД- ***
/ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени
исковете, и в частта относно присъдените на ищеца разноски, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете,
с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна ЕТ „Д.- Й.И.”- с.Б., обл. Б./ищец по делото/ оспорва жалбата и моли
постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено в обжалваната
част, като претендира разноски за въззивното производство.
Предявени са искове с
правно основание чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП и чл.55, ал.1,
изр.1 ЗЗД, евентуално съединени с искове по чл.26, ал1, изр.3 ЗЗД и чл.55,
ал.1, изр.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.
По
същество постановеното от СРС решение е неправилно в обжалваната част и следва
да бъде отменено.
Предявеният
от ЕТ „Д.- Й.И.” установителен иск по
чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД вр. чл.143 и
чл.146 ЗЗП е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
Безспорно
е по делото, а се установява и от събраните писмени доказателства, че на 28.03.2008
г. между страните е бил сключен Договор за банков кредит- Продукт „Бизнес
кредит“ № ВL15365/ 28.01.2008 г., по силата на който ответникът „Ю.Б.“ АД
предоставил на ищеца ЕТ „Д.- Й.И.” кредит „за посрещане на извънредни,
нерегулярни нужди от оборотни средства“ в размер на 50 000 лева за срок от 120
месеца. Сумата е усвоена от кредитополучателя по открита на 31.03.2008 г. заемна
сметка /видно от представено от ответника приложение към договора от 31.03.2008
г./, като за обезпечаване на дълга е сключен договор за учредяване на договорна
ипотека върху недвижим имот в полза на банката. За усвоения кредит
кредитополучателят се задължил да заплаща годишна лихва, представляваща сбор от
два компонента- базов лихвен процент /БЛП/- „малки фирми“ на банката в лева,
който към момента на сключване на договора бил 10 %, и договорна лихвена
надбавка от 3.5 пункта- съгласно чл.4 от договора, или общо годишна лихва в размер на 13.5 %.
Съобразно така уговорените параметри на възнаградителната лихва е изготвен
погасителен план, според който месечната погасителна вноска е определена на
780.53 лв., считано от 21.10.2008 г.
/видно от представения от ищеца погасителен план към договора, неоспорен
от ответника/. За периода 21.04.2008 г.- 21.09.2008 г., определен като срок за
усвояване на кредита по процесния договор /чл.2, ал.3/, е начислена само лихва в размер
на 393.75 лева- за първия
месец, и по 562.50 лева-
за
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 8824/
2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
останалите 5 месеца от посочения 6- месечен
период. Последната погасителна вноска по договора, дължима на 31.03.2018 г., е
определена на 783.21 лв. Съгласно чл.3,
ал.1, изр. последно от договора промени в погасителния план се правят само
при взаимно съгласие на страните или едностранно от банката при промяна на
определения в чл.4 БЛПМФ или в случаите на чл.2, ал.4 и чл.6, ал.2 от договора.
Според клаузите на чл.4, ал.1 и ал.3
действащият базов лихвен процент- „малки фирми“ /БЛПМФ/ на банката не подлежи
на договаряне и промените в него стават „задължителни за страните“, считано от
първото 21- во число след промяната му, като за промените, които влизат в сила
с приемането им от компетентните банкови органи, банката уведомява
кредитополучателя чрез обявяването им в банковите салони.
С
Анекс № 1 от 27.04.2009 г. между страните са договорени: капитализиране на
просрочената от кредитополучателя сума /3 397.08 лв./ към редовната главница;
12- месечен гратисен период, в който последният следвало да заплаща само
месечна вноска за договорна лихва от 450 лв.; и ежемесечна „такса управление“
от 0.05 % върху остатъчната главница.
С
Анекс № 2 от 20.09.2010 г. са
договорени между страните: капитализиране на просрочена от кредитополучателя
сума /2 092.12 лв./ към редовната главница; 12- месечен гратисен период, през
който последният следвало да заплаща само месечна вноска за договорна лихва; и фиксирана годишна лихва по кредита в размер
на 14.6 %, считано от 21.09.2010 г.
С
Анекс № 3 от 9.01.2012 г. са договорени:
капитализиране на просрочената от кредитополучателя сума /2 354.35 лв./ към
редовната главница; 12- месечен гратисен период, в който следвало да заплаща
само месечна вноска за договорна лихва; и фиксирана
годишна лихва по кредита от 15.34 % /ГЛП = БЛПМФ + 5.1 % надбавка/.
Не
е спорно по делото, а се установява и от събраните доказателства, вкл. приетото
като неоспорено от страните експертно заключение на съдебно- счетоводната
експертиза, че през периода м. април 2008 г.- м. ноември 2008 г. „БЛПМФ-
оборотни нужди“ на банката бил няколкократно променян, което довело до промяна
на годишния лихвен процент /в посока увеличение/, както следва: на 14.1 %- от 22.04.2008
г., на 14.6 %- от 20.05.2008 г., на 15.1 %- от 20.08.2008 г., на 16.1 %- от 20.10.2008
г., и на 17.6 %- от 21.11.2008 г.
Според
заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- счетоводна
експертиза, прието като неоспорено от страните, надплатената от
кредитополучателя ЕТ „Д.- Й.И.“ в резултат на завишаване на БЛП на банката през
процесния период от 21.04.2008 г. до 21.04.2016 г. /дата, предхождаща
подаването на исковата молба/ сума възлиза на 16 996.21 лв. общо.
Дължимата според първо-началния погасителен план сума, включваща главница и
възнаградителна лихва, възлиза на 73 852.89 лв. /от които: 34 646.01
лв.- главница, и 39 206.88 лв.- договорна лихва/, а изплатената от кредитополучателя
ЕТ „Д.- Й.И.“ през периода 21.04.2008 г.- 21.04.2016 г. сума е в размер на 93 037.04
лв. /от които: 30 997.53 лв.- погасена главница, 57 994.69 лв.-
погасена договорна лихва, 1 641.59 лв.- погасена неустойка за просрочие,
1 856.88 лв.- погасени такси за управление, и 546.35 лв.-погасени други
такси/, т.е. налице е разлика от 16 996.21 лв.
Сключеният
между страните договор е такъв за банков кредит по чл.430 и сл. ТЗ.
Кредитодателят е банка, която извършва публично привличане на влогове или други
възстановими средства и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка
и на собствен риск- чл.2, ал.1 ЗКИ. Като юридическо лице, което предоставя
услуги и сключва договори с потребители като част от своята търговска или
професионална дейност в публичния или в частния сектор, ответната банка е
търговец по смисъла на § 13, т.2 от ДР на Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/. Другата страна по правоотношението- кредитополучателят- едноличен
търговец, обаче, няма качеството
потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, тъй като според дадената в
тази норма легална дефиниция „потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки
или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по
този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност“.
Няма основание за приравняване положението на физическото лице- потребител с
това на едноличния търговец, осъществяващ търговска
или професионална дейност, което налага извод, че Законът за защита на
потребителите /ЗЗП/, в който пряко са транспонирани правилата на Директива
93/13/ЕИО от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори- & 13а, т.9 от ДР на ЗПП, на който ищецът основава главния си иск
по чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП, в случая не намира
приложение.
При
тези съображения както главният иск по чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД вр. чл.143 и
чл.146 ЗЗП, така и свързаният с него осъдителен иск по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за
връщане на дадена без основание сума от 10 214.85
лв. /за горницата до пълния предявен размер от 16 343.77 лв. искът е
отхвърлен и решението в тази част е влязло в сила/ като неоснователни следва да
бъдат отхвърлени.
Предвид
отхвърлянето на главните искове, на разглеждане- съгласно чл.271, ал.2 ГПК
подлежат евентуално предявените искове
по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД /накърняване на добрите нрави/ и чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД- за сумата 9 684.74
лв.
Предявеният
от ЕТ „Д.- Й.И.“ иск по чл.26, ал.1,
изр.3 ЗЗД е основателен относно
включените в договора от 28.03.2008 г. спорни договорни клаузи.
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 8824/
2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Само
по себе си уговарянето в кредитния договор на възможност за предоговаряне на
приложимия към кредита годишен лихвен процент, водещо до промяна в задълженията
на кредитополучателя за плащането на анюитетни вноски в друг размер, не
противоречи на добрите нрави. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато с така уговореното задължение се нарушават
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на неоправданото имуществено
разместване. В случая в клаузите на сключения на 29.03.2008 г. кредитен договор
страните са уговорили: промени в погасителния план да могат да се правят освен
по тяхно взаимно съгласие, и едностранно от банката при промяна на определения
в чл.4 БЛПМФ или в случаите на чл.2, ал.4 и чл.6, ал.2 от договора- чл.3, ал.1, изр. последно от договора;
действащият базов лихвен процент- „малки фирми“ /БЛПМФ/ на банката да не
подлежи на договаряне и промените в него да стават „задължителни за страните“, считано
от първото 21- во число след промяната му, като за промените, които влизат в
сила с приемането им от компетентните банкови органи, банката уведомява
кредитополучателя чрез обявяването им в банковите салони- чл.4, ал.1 и ал.3 от договора.
Не
е спорно по делото, а се установява и от събраните доказателства, че въз основа
на горното банката- ответник няколкократно е променила едностранно действащия
относно процесния кредитен договор годишен лихвен процент, в резултат на което,
считано от 22.04.2008 г. кредиполучателят е следвало да заплаща погасителни
вноски в увеличен размер. Тъй като са в нарушение на действащия и в търговските
отношения принцип на договорната автономия по чл.9 ЗЗД, не отговарят на изискването
за добросъвестност в гражданските и търговските взаимо-отношения и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по
правоотношението, оспорените от ищеца договорни клаузи дават възможност на
ответника- като икономически по- силната страна в договорното правоотношение,
едностранно да промени БЛП- „малки фирми“ /БЛПМФ/ на банката в посока увеличение,
без да се позовава на ясно разписани правила за това /липсват изрично разписани
в договора критерии, въз основа на които банката да има правно основание да
промени лихвения процент, като липсва и действаща към датата на сключване на
договора методология за промяна на БЛП, приложима в отношенията между страните/,
и съответно- едностранно да повиши приложимия за процесния кредитен договор
годишен лихвен процент. Следователно съдържащите се в сключения на 29.03.2008
г. кредитен договор клаузи, въз основа на които са извършени едностранно от
ответната банка изменения на приложимия към процесния договор годишен лихвен
процент, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и ответника и то във вреда
на последния, тъй като при неизвестни /респ. непрозрачни/ основания той не би
могъл да предвиди евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на
такава информация преди да бъде сключен договорът не може да бъде компенсирана
с това, че в хода на изпълнението му кредитополучателят ще бъде уведомен по
предвидения ред за промяната на лихвения процент. Следва да се отбележи, че
нормативните актове, регламентиращи банковата дейност, не препятстват
едностранното изменение на лихвата по сключените от банката договори, но
условията, при които това е допустимо, следва стриктно да бъдат регламентирани
/в тази насока са и относимите към процесния случай разпоредби на чл.57, ал.2
ЗКИ/. При конкретно развилите се между страните отношения едностранното
определяне размера на възнаградителната лихва- винаги в посока увеличение, от
страна на банката- кредитодател, е породило задължение на насрещната страна в
обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като
краен резултат- водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, изр.3 ЗЗД. Предвид горното, при извършената от настоящия въззивен състав
преценка на релевантните факти и обстоятелства се налага приемането на извод за
нищожност на договорните клаузи на чл.3,
ал.1, изр. последно и чл.4, ал.1 и ал.3 от сключения на 29.03.2008 г.
кредитен договор- на основание чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, поради накърняване на
добрите нрави, и съответно- за недължимост на начислените въз основа на тях за
периода 22.04.2008 г.- 20.09.2010 г. възнаградителни лихви, надхвърлящи първоначално
договорения между страните размер на същите- при годишен лихвен процент от 13.5
% /чл.4 от договора/.
Неоснователен, обаче, е искът /исковете/
по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД за нищожност на съдържащи се в анексите от 27.04.2009
г., 20.09.2010 г. и 9.01.2012 г. договорни клаузи, тъй
като посочените в тях годишни лихвени проценти са договорени по взаимно
съгласие на страните, а не са определени едностранно от банката- кредитодател.
Така според сключеното на 20.09.2010 г. индивидуално споразумение- Анекс № 2
към процесния кредитен договор- чл.3, е уговорен годишен лихвен процент по
договора в размер на 14.6 %, считано от 21.09.2010 г., а според сключеното на
21.01.2012 г. индивидуално споразумение- Анекс № 3- чл.3, е уговорен годишен
лихвен процент по договора в размер на 15.34 %, считано от 21.01.2012 г. Цитираните
анекси към договора са сключени при зачитане на договорната автономия по чл.9 ЗЗД, като липсва основание за приемането на извод както за нарушаване
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на неоправдано имуществено
разместване, така и на извод за нищожност на тези договорни клаузи- поради
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД.
Л.4 на Реш. по гр.д.№ 8824/
2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Относно
цитираните договорни клаузи следователно искът /исковете/ по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Искът по чл.55, ал.1,
изр.1 ЗЗД за присъждане на сумата 9 684.74 лв. е също неоснователен.
Фактическият
състав на чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на
нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Основанието трябва да липсва не само при получаване на
имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на
даденото. В тежест на ищеца е било да установи при условията на пълно главно
доказване факта на плащане на процесната сума, а ответникът дължи доказване, че
е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото /чл.154 ГПК/.
По
делото е безспорно установено наличието на договор за банков кредит, който е
формален /изискуемата от закона форма за действителност е писмена- чл.430,
ал.3 ТЗ/, срочен,
двустранен, възмезден и консенсуален. Банката- кредитор е имала
задължение да отпусне уговорената парична сума, а кредитополучателят е имал
няколко насрещни задължения: да върне главницата, заедно с уговорената лихва по
кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на банката необходимите
сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и да даде
обезпечение. По силата на този договор ищецът- ЕТ е получил целеви кредит в
размер на 50 000 евро. Установено е по делото, че по време на действие на
договора кредитополучателят е заплатил на банката по- висок размер на
първоначално уговорените месечни погасителни вноски на обща стойност 16 996.21
лева, считано за периода 21.04.2008 г.- 21.04.2016 г. /8 години/. Надвишаването
на платените в полза на ответника за периода до 20.09.2010 г. суми е в резултат
на едностранното повишаване на базовия лихвен процент- „малки фирми“ /БЛПМФ/-
оборотни нужди, на банката за кредити в лева /приложим и за процесния договор
за кредит/ и съответното му едностранно повишаване на годишния лихвен процент
по договора- въз основа на договорни клаузи, които се явяват нищожни на
основание чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД- поради накърняване на добрите нрави, а
именно: чл.3, ал.1, изр. последно и
чл.4, ал.1 и ал.3 от сключения на 29.03.2008 г. кредитен договор. При така
приетия извод за нищожност на посочените договорни клаузи платените суми в
повече от първоначално уговорения размер на месечните погасителни вноски се
явяват платени при начална липса на основание по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД, поради
което и подлежат на връщане. Тъй като договореният между страните годишен
лихвен процент от 13.5 % е бил приложим в отношенията им само
за периода 21.03.2008 г.- 20.09.2010 г., когато е действал сключеният помежду
им договор от 21.03.2008 г., надплатените за този период суми, начислени от
банката- ответник при по- висок лихвен процент, подлежат на връщане съгласно
чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД.
За
тези суми обаче заявеното от ответника възражение
за изтекла погасителна давност, поддържано и във въззивната жалба, се явява
основателно, поради което и за тях искът
по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД подлежи на отхвърляне като неоснователен /поради
погасяване на вземанията по давност/.
Правилно
е прието от първоинстанционния съд, че приложима относно процесното вземане,
произтичащо от неоснователно обогатяване, е общата 5- годишна погасителна
давност по чл.110 ЗЗД, тъй като не се касае за периодични плащания
по смисъла на чл.111, б.„в” ЗЗД. Това е така, тъй като между страните е
договорено погасяване на парично задължение на отделни вноски, които
не представляват периодични плащания по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД. Според
дадените в Тълкувателно решение № 3/ 2012 г. на ВКС- ОСГТК тълкувателни
разяснения периодичните
плащания по смисъла на чл.111, б."в" ЗЗД представляват самостоятелно
обособени, еднородни престации, независими една от друга, и произтичащи от общ
юридически факт, а дадените в установената по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС разрешения /Решение № 28/ 5.04.2012 г. по гр.д.№ 523/ 2011
г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 103/ 16.09.2013 г. по т.д.№ 1200/ 2011 на ВКС, І
ТО; Решение № 261/ 12.07.2011 г. по гр.д.№ 795/ 2010 г. на ВКС, ІV ГО/ са в
смисъл, че при
договора за заем е налице неделимо плащане, като в случай, че е уговорено
връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това
не превръща тези вноски в периодични плащания; договореното връщане на заема на
погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от
страна на длъжника на части- аргумент за противното основание от чл.66 ЗЗД;
това не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява
частични плащания по договора. Същевременно следва да се има предвид в случая,
че възражение за погасяване по давност на периодични платежи може да е
релевантно при предявяването на претенция за присъждането им на договорно
основание, а предявеното от ищеца по делото основание е извъндоговорно-
неоснователно обогатяване, в който случай квалифицирането на вземанията му като
„периодични платежи“ е изцяло необосновано.
В
случая погасителните вноски- предмет на исковата претенция, касаят периода
22.04.2008 г.- 20.09.2010 г., откогато възниква изискуемостта на предявеното от
ищеца вземане и започва да тече давностният срок, предвид признатата нищожност
на основанието за плащането му. Считано от посочената крайна дата- 20.09.2010
г., а и за заплатените до 30.06.2011 г. погасителни вноски, до датата на
подаване на исковата молба- 1.07.2016 г., когато е прекъсната давността
/чл.116, б.“б“ ЗЗД/, 5- годишният давностен срок е изтекъл,
поради което и
признатите на ищеца
за този период
Л.5 на Реш. по гр.д.№ 8824/
2017 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
вземания по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД са
погасени по давност, което обосновава извод за отхвърляне на иска за
присъждането им /в тази част/ като неоснователен.
За
останалата част от периода, считано от 20.09.2010 г. до 21.04.2016 г., не е
налице плащане без основание от страна на кредитополучателя, тъй като между
него и банката- кредитодател са сключени анекси към договора за кредит, т.е.
индивидуални споразумения, в които е уговорен годишен лихвен процент по същия в
размер на 14.6 %, считано от 21.09.2010 г. /Анекс № 2 от 20.09.2010 г.- чл.3/,
и годишен лихвен процент от 15.34 %, считано от 21.01.2012 г. /Анекс № 3 от
9.01.2012 г.- чл.3/. Предвид наличието на сключени между страните при зачитане
на договорната автономия по чл.9 ЗЗД анекси към договора, липсва основание за
приемането на извод както за нищожност на тези договорни клаузи по смисъла на
чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД- поради накърняване на добрите нрави, така и за
настъпило за банката- ответник неоснователно обогатяване вследствие обедняването
на ищеца.
При
това положение искът на ЕТ „Д.- Й.И.“ по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД- за връщане на
надплатена сума по договора от 9 684.74 лв., като неоснователен следва също
да бъде отхвърлен.
При
тези съображения, поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в
която са уважени главните искове по чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД вр. чл.143 и чл.146
ЗЗП и чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД и вместо това да бъде постановено решение за
отхвърлянето им като неоснователни. В резултат на разглеждането по същество от
въззивния съд на евентуално предявените от ЕТ „Д.- Й.И.“ искове по чл.26, ал.1,
изр.3 ЗЗД и чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД, оставени без разглеждане с
първоинстанционното решение, следва да бъде прогласена нищожността на
договорните клаузи на чл.3, ал.1, изр. последно и чл.4, ал.1 и ал.3 от
сключения на 29.03.2008 г. кредитен договор- на основание чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД- поради накърняване на добрите нрави, като искът по чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД-
за прогласяване нищожността на договорните клаузи на чл.5.3 и чл.21 от сключения
на 28.03.2008 г. кредитен договор, на чл.2, чл.3, ал.3 и чл.10 от Анекс № 1/
27.04.2009 г., на чл.15 от Анекс № 2/ 20.09.2010 г., и на чл.2, чл.3, чл.4, чл.5.2
от Анекс № 3/ 09.01.2012 г., и искът по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД- за връщане на
надплатена сума по договора от 9 684.74 лв., като неоснователни следва да
бъдат отхвърлени. В частта, в която главният иск по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД е
отхвърлен за горницата над сумата 10 214.85 лв. до пълния предявен
размер от 16 343.77 лв. /разлика от 6 128.92 лв./, и в частта относно
съразмерно присъдените на ответника „Ю.Б.” АД- *** разноски от 552.45 лв.
решението на СРС като необжалвано е влязло в сила.
При
този изход на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК и чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК
ищецът- въззиваема страна, дължи да заплати на ответника- въззивник сумата 647.55 лв.- разноски за
първоинстанционното производство /допълнително/, и сумата 1 119.30 лв.- разноски за въззивното производство, а на
основание чл.78, ал.3 ГПК и чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК ответникът- въззивник
дължи да заплати на ищеца- въззиваема страна, сумата 350 лв.- разноски за
първоинстанционното производство, и сумата 300 лв.- разноски за въззивното
производство. За разгледаните по същество евентуално предявени искове,
отхвърлени с настоящото въззивно решение, ищецът- въззиваема страна следва да
бъде осъден да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата 218.70 лв.-
държавна такса.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ Решение от 2.05.2017
г., постановено по гр.д.№ 5060/ 2017 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 78
състав, изключая отхвърлителната
част относно главния иск по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД- за горницата над сумата 10 214.85 лв. до пълния предявен
размер от 16 343.77 лв. /разлика от 6 128.92 лв./, и частта относно
съразмерно присъдените на ответника „Ю.Б.” АД- *** разноски в размер на 552.45
лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от ЕТ „Д.-
Й.И.”- с.Б., обл. Б./ЕИК********/ срещу „Ю.Б.” АД- *** /ЕИК ********/ искове по чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД вр. чл.143
и чл.146 ЗЗП за признаване за установено, че клаузите на чл.3.1, чл.4.1,
чл.5.3 и чл.21 от Договор за банков кредит- продукт “Бизнес кредит“ № BL15365/ 28.01.2008 г., чл.2, чл.3.3 и чл.10 от
Анекс № 1/ 27.04.2009 г., чл.15 от Анекс № 2/ 20.09.2010 г. и чл.2, чл.3, чл.4
и чл.5.2 от Анекс № 3/ 09.01.2012 г., са нищожни- като неравноправни по смисъла
на чл.143 и чл.146 ЗЗП, и иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за присъждане на сумата 10 214.85 лв., платена без основание по Договор за банков
кредит- Продукт „Бизнес кредит“ № ВL15365/ 28.01.2008 г. и анекси към него от
27.04.2009 г., 20.09.2010 г. и 9.01.2012 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба- 01.07.2016 г., до окончателното й изплащане, като неоснователни.
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
по предявения от ЕТ „Д.- Й.И.”- с.Б., обл. Б./ЕИК********/ срещу „Ю.Б.” АД- ***
/ЕИК ********/ при условията на
евентуалност иск с правно основание чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, че клаузите
Л.6 на Реш. по гр.д.№ 8824/ 2017 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
на чл.3, ал.1, изр. последно и чл.4, ал.1 от
Договор за банков кредит- продукт “Бизнес кредит“ № BL15365/ 28.03.2008 г., са нищожни- поради накърняване на добрите нрави.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ЕТ „Д.-
Й.И.”- с.Б., обл. Б./ЕИК********/ срещу „Ю.Б.” АД- *** /ЕИК ********/ при условията на евентуалност иск с правно основание чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД за признаване за установено, че клаузите на чл.5.3 и чл.21 от Договор
за банков кредит- продукт “Бизнес кредит“ № BL15365/
28.01.2008 г., чл.2, чл.3.3 и чл.10 от Анекс № 1/ 27.04.2009 г., чл.15 от Анекс
№ 2/ 20.09.2010 г. и чл.2, чл.3, чл.4 и чл.5.2 от Анекс № 3/ 09.01.2012 г. към
сключения на 21.03.2008 г. договор за банков кредит, са нищожни- поради
накърняване на добрите нрави, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ЕТ „Д.-
Й.И.”- с.Б., обл. Б./ЕИК********/ срещу „Ю.Б.” АД- *** /ЕИК ********/ при условията на евентуалност иск с правно
основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за присъждане на сумата 9 684.74 лв., претендирана като заплатена без
основание по Договор
за банков кредит- продукт “Бизнес кредит“ № BL15365/
28.01.2008 г., ведно с Анекс № 1/ 27.04.2009 г., Анекс № 2/ 20.09.2010 г. и
Анекс № 3/ 09.01.2012 г. към него, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба- 01.07.2016 г., до окончателното й изплащане, като
неоснователен, като за периода до 30.06.2011 г.- поради погасяване на вземанията
по давност.
ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД- *** /ЕИК ********/
да заплати на ЕТ „Д.- Й.И.”- с.Б.,
обл. Б./ЕИК********/ сумата 350 лв.
/триста и петдесет лева/- разноски
за първоинстанционното производство, на основание чл.78, ал.1 ГПК, и сумата 300 лв. /триста лева/- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА ЕТ „Д.- Й.И.”- с.Б.,
обл. Б./ЕИК********/ да заплати на „Ю.Б.”
АД- *** /ЕИК ********/ сумата 647.55 лв.
/шестстотин четиридесет и седем лева и 55 ст./- разноски за първоинстанционното производство, на основание чл.78,
ал.3 ГПК, и сумата 1 119.30 лв.
/хиляда сто и деветнадесет лева и 30 ст./- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА ЕТ „Д.- Й.И.”- с.Б.,
обл. Б./ЕИК********/ да заплати по
сметка на Софийски градски съд сумата
218.70 лв. /двеста и осемнадесет лева и 70 ст./- държавна такса по евентуално предявените искове, разгледани по
същество във въззивното производство.
Решението
по гр.д.№ 5060/ 2017 г. на СРС, 78 състав, е влязло в сила като необжалвано от страните в частта, в която главният иск на ЕТ „Д.- Й.И.”- с.Б. по чл.55,
ал.1, изр.1 ЗЗД е отхвърлен за горницата над сумата 10 214.85
лв. до
пълния предявен размер от 16 343.77 лв. /разлика от 6 128.92 лв./, и в частта относно присъдените на
ответника „Ю.Б.” АД разноски в размер на 552.45 лв.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.