Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 15.11.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
КАЛИНА СТАНЧЕВА
При секретаря Христина Цветкова като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 8331 по
описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С
решение № 78491 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 4087/2018
г. на СРС, го, 153 състав, съдът е осъдил „Б.П."
ЕООД, ЕИК *********да заплати на „И.У.П." ЕООД, ЕИК
********* на
основание чл. 79, ал.1 ЗЗД сумите 6 336,90
лв., представляваща месечни такси за месеците февруари,
март, април, юни, юли, август,
септември, ноември и декември 2017 г. по договор за франчайз от 16.11.2015 г.; 1 148,18 лв., представляваща дължима технологична такса за месеците
юни, юли, август, септември, ноември и декември 2017 г. по Договор за франчайз
от 16.11.2015 г.; 338,04 лв., представляваща технологична такса „акаунт"за
месеците юни, юли, август, септември, ноември и декември 2017 г. по Договор за франчайз от 16.11.2015 г.; 281,64 лв., представляваща дължима годишна такса „офис"
за 2017 г. по договора за
франчайз от 16.11.2015 г.; 281,64 лв., представляваща дължима годишна такса „офис " за 2018 г. по
Договор за франчайз от 16.11.2015 г.; 2 464,35 лв., представляваща такса за прехвърляне по чл. 10 от договор
за франчайз от 16.11.2015 г., на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 1
808,46 лв., представляваща неустойка за забава от 20 % от изискуемите и незаплатени задължения, дължима съгласно т. 8 от договор за
франчайз от 16.11.2015 г.
С решението ответното дружество е осъдено да заплати
на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумите 1506,37 лв. -
разноски в исковото производство и 1 040
лв. - разноски в обезпечителното производство.
Недоволен
от така постановеното решение е останал ответникът „Б.П." ЕООД,
който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го обжалва като неправилно поради
нарушение на материалния и процесуалния закон, евентуално недопустимо предвид
наличието на арбитражна клауза в договора. Искането към въззивната инстанция е
да отмени обжалваното решение и отхвърли изцяло предявените искове.
Въззиваемата
„И.У.П." ЕООД, оспорва
жалбата по съображения, подробно изложени в депозирания в срока по чл. 263, ал.
1 от ГПК писмен отговор.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както
вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Обжалваното решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което
същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна
проверка на постановеното решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се
установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното
решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите
на обжалваното решение, поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към
мотивите на СРС.
Предявените пред
първоинстанционният съд искове са осъдителни иск по чл. 79, ал.1, пред. 1 ЗЗД чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 10 850,75 лв.,
представляваща задължение по договор
за франчайз от 16.11.2015 г., формирано по следния начин: 6 336,90 лв., представляваща месечни такси за периода от
м.02.2017 г. до м. 12.2017 г. по договор за франчайз от 16.11.2015 г.; 1
148,18 лв., представляваща дължима технологична такса за периода от м.06.2017 г. до м. 12.2017 г. по договор за франчайз
от 16.11.2015 г.; 338,04 лв.,
представляваща технологична такса „акаунт" за периода от м.06.2017 г. до
м.12.2017 г. по договор за франчайз от 16.11.2015 г.; сумата в размер на 281,64 лв., представляваща дължима годишна такса
„офис" съгласно т. 7 от договора
за франчайз от 16.11.2015 г., за която е издадена фактура № **********/04.12.2017
г.; сумата в размер на 281,64 лв., представляваща дължима годишна такса „собственост" съгласно т. 7 от
договора за франчайз от 16.11.2015 г., за
която е издадена фактура № **********/04.01.2018 г.; сумата в размер на 2 464,35 лв., представляваща такса за прехвърляне по
чл. 10 от договор за франчайз от 16.11.2015 г., както и сумата в размер
на 1 808,46 лв., представляваща неустойка за забава от 20 % от изискуемите и
незаплатени задължения по договора, дължима съгласно т. 8 от договор за
франчайз от 16.11.2015 г.
Ищецът като франчайзодател по Договор за франчайз от 16.11.2015
г по претендира реално изпълнение - заплащане от ответното дружество в качеството му на
франчайзополучател по силата на Договорът за франчайз от 16.11.2015
г., което обстоятелство не е спорно,
на дължими такси по Договор за франчайз, чиято основателност предпоставя
наличие на валидно правоотношение по Договор
за франчайз, елемент от съдържанието на което да е задължението за заплащане на претендираните такси,
както и настъпила изискуемост на
задълженията. В случая правилно е становището на СРС, че посочените
предпоставки са налице.
Законосъобразно е извел извода си СРС , че договорът за франчайз най - общо се определя като
споразумение между две правно независими страни, при което
едната страна, франчайзополучател, плаща на другата страна,
франчайзодател, за правото да продава неговия
продукт, да използва неговата търговска марка и
бизнес формат на определена територия, за определен период от
време. В българското законодателство легална дефиниция на този
вид договор е изведена в пар.1, т.10 от ДР на ЗКПО /към който текст
препраща и пар.1, т.8 от ДР на ЗДФЛ/. "Франчайз"
е съвкупност от права на индустриална или
интелектуална «собственост, отнасящи се до търговски марки, търговски имена, фирмени знаци, изработени модели,
дизайни, авторско право, ноу-хау или патенти, предоставени срещу
възнаграждение, за да се използват за
продажба на стоки и/или за предоставяне на услуги.
В процесния договор използването им
касае продажба на стоки. Франчайзодателят РЕ/МАКС България предоставя на ответника франчайзополучател за срок от 5 години изключително право да отвори РЕ/МАКС франчайз агенция за недвижими имоти при съблюдаване и прилагане на принципите на
„собствената концепция" и правото да
ползва „собствената концепция", „марките" и „технологичната
платформа" единствено за целите
на развиване на дейност и експлоатация на РЕ/МАКС франчайз агенция за недвижими имоти. Срещу това
право ответникът се е задължил
да заплаща месечна такса от 250
евро без ДДС, а от 01.01.2017 г. - в размер
на 300 евро без ДДС, съответно 360 евро с ДДС, съгласно т. 5 от договора. Задължението е уговорено като срочно, като
изискуемостта на всяка такса настъпва до 5-то число на месеца следващ
този, по отношение на който е начислена таксата. Следователно дължимото възнаграждение по договора за исковия период от м.02.2017 г. до м. 12.2017 г., без м.05 и м. 10 е
в общ размер на 3 240 евро с ДДС, или 6 336,90 лв.
В т. 7 от Договора е
уговорена още и годишна такса „офис" в размер на 120 евро без ДДС, 144 евро с ДДС, или 281,64 лв. на
година. Тази такса също е уговорена като срочна /да се заплаща в края на
всяка година/, предвид което претендираните от ищеца годишни такси „офис"
за 2017 г. и за 2018 г. също са с настъпила
изискуемост.
В т. 10 от
Договора са уговорени предпоставките, при които физическите и юридическите лица, които притежават дялово участие
в дружеството на франчайзополучателя могат да продават, емитират,
възлагат, прехвърлят, записват дялове в полза на трети лица по време на
действието на процесния договор със съгласието
на франчайзодателя. Една
от предпоставките е
към датата на планираното
прехвърляне да е заплатена такса на франчайзодателя в размер на 10% от първоначалната франчайз такса по т. 4 от
договора - 1 050 евро без ДДС, 1 260 евро
с ДЦС, или 2 464,35 лв. Установява се такава сделка за продажба на дружествени дялове със 100% от капитала на
дружеството на франчайзополучателя,
извършена и вписана през 2017 г., предвид което претендираната от ищеца
такса за прехвърляне също е изискуема.
Ответникът, в качеството му на
франчайзополучател по договора, не доказва да
е платил тези такси в посочените размери.
Ето защо законосъобразен е изводът на първостепенният
съд, че предявените искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД са
изцяло основателни и доказани по основание и размер, с оглед на което следва
да се уважат, ведно със законната лихва от предявяването им.
Неоснователно е възражението на ответника за липсата на активна
материална легитимация у ищеца. Правомощията
на франчайзодател по договора са на
РЕ/МАКС Европа, който се представлява в България от регионален представител. Първоначално при сключване на процесния
договор такъв е бил „Формула имоти" ЕООД. Видно от
представеното на английски, в превод на български,
писмо от 31.01.2017 г. на РЕ/МАКС Европа, считано
от 18.01.2017 г. главен
франчайзодател на РЕ/МАКС за територията на България е ищецът И.У.П." ЕООД. Такава възможност е изрично уговорена в процесния договор за франчайз /т. 10Б/,
с оглед на което е ирелевантно до кой е адресирано това писмо.
Неоснователно е и възражението на ответника за
недействителност на клаузата на чл. 10 от договора, тъй като
задължението за плащане на такса за прехвърляне е изрично
уговорено от страните като облигационна последица от прехвърлянето, а не е
предпоставка за дествителността на самото прехвърляне.
По
иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
В т.
8б от договора е уговорена валидна клауза за неустойка, чийто размер е определяем. При забава на дължими по договора такси
франчайзополучателят дължи неустойка
за забава в размер на 20% от размера на дължимата сума. Размерът на дължимата неустойка, изчислена на
база 20% върху претендираната от ищеца
главница от такси, е 1 808,46 лв., с оглед на което акцесорната претенция също следва да се уважи изцяло.
Поради
съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции и в упражнение на правомощията
си по чл.271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното
решение.
При
този изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивникът „следва да
заплати на въззиваемата страта разноски пред настоящата въззивна инстанция в
размер общо на 1 510 лв.
Воим от горното,
съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 78491 от 29.04.2020 г. по гр. д. №
4087/2018 г. на СРС, го, 153 състав, вкл.в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Б.П." ЕООД, ЕИК *********да заплати на „И.У.П." ЕООД, ЕИК ********* да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК„И.У.П."
ЕООД, ЕИК ********* разноски пред настоящата въззивна инстанция в размер
общо на 1 510 лв.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280,
ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.