Р Е Ш Е Н И Е
№ 850/3.11.2020г.
гр. Пазарджик
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ПАЗАРДЖИК, XII състав, в открито
съдебно заседание на седми октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мариана Шотева
ЧЛЕНОВЕ: 1. Христина Юрукова
2. Красимир Лесенски
при секретаря Янка Вукева и с участието на прокурора Станка Димитрова,
като разгледа докладваното от съдия Лесенски касационно административнонаказателно
дело № 987 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 63, ал. 1, изр. 2 от ЗАНН във връзка с чл. 208 и сл. от АПК и
е образувано по касационна жалба на „Петрол“ АД, с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. Л., ул. „Т.“ № .., срещу Решение № 95 от 10.07.2020
г., постановено по АНД № 77/2020 г. по описа на Районен съд Велинград.
С
обжалваното решение е потвърдено наказателно постановление № 13-001804 от 08.01.2020 г. на Директора на
Дирекция “Инспекция по труда” гр. Пазарджик, с което на касатора е наложена
имуществена санкция в размер на 1 500 лева на основание чл. 416, ал. 5, във
връзка с чл. 415, ал. 1 от Кодекса на труда, за нарушение на чл. 415, ал. 1 от КТ.
В касационната жалба се твърди, че решението на районния съд е
неправилно и незаконосъобразно, постановено при неправилно приложение на закона
и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, обосноваващи, че
съдебното решение не отговаря на изискванията за законосъобразност, правилност
и обоснованост. Представят се подробни аргументи. Иска се отмяна на решението,
както и да се отмени изцяло издаденото наказателно постановление.
Ответникът по касационната жалба – Дирекция “Инспекция по труда” гр.
Пазарджик, чрез процесуалния си представител в писмено становище счита жалбата
за неоснователна.
Представителят на Окръжна прокуратура Пазарджик изразява становище за
неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на Районен съд
Велинград е правилно, обосновано и законосъобразно и следва да бъде оставено в
сила.
Административен съд Пазарджик, като взе предвид доводите на страните и
посочените касационни основания, прие за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е
процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
При проверка на обжалваното
решение, настоящата инстанция счита, че същото е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон. Събрани
са достатъчно доказателства, установяващи фактическата обстановка, при
преценката, на които са възприети законосъобразни правни изводи, които напълно
се споделят от настоящата инстанция.
С
обжалваното решение е потвърдено наказателно постановление № 13-001804 от
08.01.2020 г. на Директора на Дирекция “Инспекция по труда” гр. Пазарджик, с
което на касатора е наложена имуществена санкция в размер на 1 500 лева на
основание чл. 416, ал. 5, във връзка с чл. 415, ал. 1 от Кодекса на труда, за
нарушение на чл. 415, ал. 1 от КТ.
Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, РС правилно е
възприел следната фактическата обстановка по делото:
По
повод на постъпил сигнал в ДИТ – Пазарджик за неизплатени трудови
възнаграждения на служители в Бензиностанция Петрол-5211, в гр. Велинград,
стопанисвана от „Петрол“ АД, служители на ДИТ Пазарджик извършили проверка на
10.04.2019г. в обекта на контрол. При проверката констатирали, че след
извършена вътрешноведомствена ревизия в бензиностанцията и установени липси в
размер на 11 415,79 лв., от страна
на работодателя били извършени удръжки от трудовите възнаграждения за месеците
февруари и март на няколко служители, между които и П. Й. А.. В резултат на
извършените удръжки и формираната нулева разлика, на служителите не били
изплащани трудови възнаграждения за месеците февруари и март 2019 г. От
работодателя били изискани необходимите документи за извършване на проверка за
правомерността на извършените удръжки от заплатите. След проучване и запознаване с представените
от „Петрол“ АД документи, са издадени задължителни предписания по чл. 404, ал.
1 КТ, обективирани в
Протокол ФАРП № 1912001/02.05.2019г., сред които с т. 34 работодателят е
задължен да гарантира изплащането на трудовото възнаграждение в размер на 60 на
сто от брутното трудово възнаграждение за м. февруари 2019 г. на П. Й. А. и не
по-малко от минималната работна заплата за страната, съгласно чл. 245, ал. 1 КТ, със срок на изпълнение 30.05.2019 г. Определен
е срок за изпълнение на предписанията до 30.05.2019г. От
страна на търговското дружество е постъпило Уведомление на 31.05.2019 г., в
което е заявено, че считат предписанието за изпълнено, предвид, че размерът на
дължимата сума на работника за трудово възнаграждение се формира на база на
извършените изчисления за отработените дни след направените удръжки,
включително и със съгласието на работника, за което той доброволно се е
съгласил. Представени са декларации и заявления на работника. До „Петрол“ АД е
отправена Покана за съставяне и връчване на акт за установяване на
административно нарушение, относно неизпълнение на предписания, дадени в
Протокол № 1912001 от 02.05.2019 г. Съставен е Акт за установяване на
административно нарушение за това, че „Петрол“ АД, в качеството му на
работодател, не е изпълнило дадени
задължителни предписания по т. 34 от Протокол № 1912001 от 02.05.2019 г.
Посочено е, че нарушението е извършено на 31.05.2019 г. Деянието е
квалифицирано като нарушение на чл. 415, ал. 1 от КТ. Въз основа на АУАН е издадено
обжалваното наказателно постановление, с което е наложена имуществена санкция
от 1500 лева за нарушение на чл. 415, ал. 1 от КТ.
При
така установеното от фактическа страна, районният съд правилно е приел за
безспорно установено и доказано извършеното от жалбоподателя административно
нарушение. При постановяване на решението си първоинстанционния съд подробно е
изследвал спорните въпроси, като е приел, че при реализиране на административнонаказателната
отговорност не са налице нарушения на процесуалните правила, които да водят до
опорочаване на производството по налагане на административно наказание. В
мотивите на оспореното решение е даден отговор на всеки един от доводите на
жалбоподателя, които са приети за неоснователни. Тези правни изводи се споделят
от настоящата инстанция.
Според
разпоредбата на чл. 245 от КТ при добросъвестно изпълнение на трудовите
задължения на работника или служителя се гарантира изплащане на трудово
възнаграждение в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не
по-малко от минималната работна заплата. Така въведеното от законодателя цели
да гарантира осигуряване на минимума от парични средства, необходими на всеки
човек и домакинство за посрещане на ежедневните и ежемесечните му нужди. Именно
по тази причина разпоредбите, които уреждат изплащането на трудовото
възнаграждение, са императивни и на тях не могат да противоречат никакви
уговорки в противен смисъл. В чл. 272, ал. 1, т. 6 от КТ е предвидена
възможността работодателят да прави удръжки от трудовото възнаграждение на
работниците и служителите, без тяхното съгласие, сред които за вземанията му по
дължими от страна на работниците и служителите обезщетения при реализиране на
ограничената им имуществена отговорност по реда на чл. 210 от ГПК. Но дори и в
тази хипотеза, дължимото трудово възнаграждение следва да е в размера на
гарантирания от закона минимум по чл. 245, ал. 1 от КТ. Този извод се налага от
систематичното тълкуване на чл. 272, ал. 1, т. 6 от КТ и чл. 210, ал. 4 от КТ,
който предвижда, че удръжките от трудовото възнаграждение са в размерите,
посочени в Гражданския процесуален кодекс, а в чл. 446, ал. 1 от ГПК, размерът
на минималната работна заплата е предвидена като несеквестируем минимум.
Прието
е, че от представите по делото ведомости за заплати е видно, че за м. февруари
2019 г. на П. Й. А. е начислено трудово възнаграждение и удръжки за липси и начети,
като към този момент служителят не е получил реално парично възнаграждение. Съгласието
на работника за неизплащане на трудово възнаграждение под законоустановения
минимум, обективирано в подписаната от П. Й. А. Декларация за доброволно издължаване на
суми е правно ирелевантно и работодателят е длъжен да гарантира изплащането му
в този размер. В тази насока са дадените предписания от органите на ДИТ
Пазарджик, което не са изпълнени в определения срок, поради което правилно и
законосъобразно е ангажирана отговорността на работодателя по чл. 415, ал. 1 от КТ. Изложени са подробни
съображения за това, че процесното нарушение не е маловажно в смисъла на
чл.415в, ал.1 от КТ.
Изводи
на районния съд са правилни и въз основа на тях той е постановил един правилен
и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила.
Процесното
задължително предписание е дадено на касационния жалбоподател по т. 43 от
Протокол № 1912001 от 02.05.2019г., съставен от две длъжностни лица -
инспектори в Дирекция „Инспекция по труда“, Пазарджик. Изрично е посочено в
протокола, че предписанието, следва да бъде изпълнено в срок до 30.05.2019г.
Този акт е връчен на неговия адресат на 03.05.2019 г., факт удостоверен
посредством представено по делото известие за доставяне. Предписанието не е
било обжалвано по административен или съдебен ред и е влязло в сила - тоест
следва да бъде изпълнено. Според
установения в чл. 48, ал. 5 от Конституцията на Република България принцип,
работниците и служителите имат право на здравословни и безопасни условия на
труд, на минимално трудово възнаграждение и на заплащане, съответстващо на
извършената работа, както и на почивка и отпуск, при условия и по ред,
определени със закон. Според правилото на чл. 29, ал. 1 от Указ № 883 от
24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове, всеки член от
кодекс има заглавие, което изразява неговото главно съдържание. В този
контекст, трябва да се отбележи, че от приемането на чл. 245 от КТ (ДВ, бр. 27
от 1986 г.) до днес, функцията на нормативния текст, винаги и неотменно е била
гаранционна. Първоначално разпоредбата е била наименувана „Гарантиран размер на
трудовото възнаграждение“, а след изменението на текста (обн. ДВ, бр. 100 от
1992 г.), тя се променя на „Гарантиране на изплащането на трудовото
възнаграждение“. Очевидно е изменението на заложената от законодателя цел – ако
в първоначалната редакция, законодателната воля е да се гарантира „размерът“ на
трудовото възнаграждение, разбира се при имплицитно заложеното изискване той да
бъде изплатен на правоимащия, то след посоченото изменение вече изрично и
пряко, функцията на правилото за поведение се концентрира върху гаранцията за
„изплащане“ на трудовото възнаграждение. Касаторът е следвало да предприеме
необходимите действия да осигури (гарантира) фактическото изплащане на
трудовото възнаграждение на П. Й. А. в посочения минимален размер. Въпросите, свързани с констатирани липси
в обекта, даването на съгласие за извършване на удръжки от трудовото
възнаграждение и тяхната правна квалификация, нямат релация с текущия правен
спор и не е възможно да се обсъждат в рамките на това производство. В случая от
значение е несъмнения и неспорен факт, че след влизане в сила на процесното
предписание, от страна на неговия адресат не са предприети каквито и да е
действия по изпълнение на възложената административна принуда. Това бездействие
от страна на задълженото лице е съставомерно по смисъла на чл. 415, ал. 1 от КТ
и има за последица, осъществяване на неговата административно наказателна
отговорност.
При разглеждане на делото
първоинстанционният съд не е допуснал нарушения на процесуалните правила, които
да налагат отмяната на решението му. Решението на Районен съд Велинград ще
следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба като неоснователна - без
уважение.
Предвид установения изход на спора
пред касационната инстанция и на основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН, в полза на
ответната страна следва да бъдат присъдени разноски за касационната инстанция,
които представляват юрисконсултско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство. На основание чл. 63, ал. 5 от ЗАНН, вр. чл. 37 от Закона за
правната помощ, вр. чл.27е от Наредбата за заплащане на правна помощ, съдът
намира, че следва да се присъди минимално възнаграждение в размер на 80 лева с
оглед провеждането на едно съдебно заседание, без явяване в открито съдебно
заседание по делото на процесуалния представител и изготвянето само на писмен
отговор.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК,
Административен съд Пазарджик
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В
СИЛА Решение
№ 95 от 10.07.2020 г., постановено по АНД № 77/2020 г. по описа на Районен съд
Велинград.
ОСЪЖДА
„Петрол“АД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Л., ул. „Т.“ № .. да заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по
труда“, гр. София, бул. „К. Ал. Д.“ № ., сумата от 80 /осемдесет/ лева разноски
пред касационната инстанция за юрисконсултско възнаграждение.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/
ЧЛЕНОВЕ:
1./п/
2./п/