№ 647
гр. София, 09.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора Иванова
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20211100511030 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 20062362 от 09.03.2021 год., постановено по гр.дело № 10375/2020
г. на СРС, І Г.О., 174 състав, е признато за установено, че „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, ЕИК
*******, дължи на „С.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.99, ал.1 ЗЗД, сумата от 44,44 лева, представляваща недължимо
платена на 09.07.2014 г. сума от „Т.“ ЕООД по фактура № **********/03.02.2013 г. и
представляваща такса за достъп до разпределителна мрежа за период, в който
ел.захранването на обект в гр.София, национален парк “Витоша“, хижа „Бели брези“,
абонатен № 94113011, клиентски № 210007930686, е било прекъснато и което вземане
е прехвърлено на заявителя с договор за цесия от 07.09.2017 г., заедно със законната
лихва от 05.07.2019 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 38656/2019 г. по
описа на СРС, 174 състав. С решението на съда е осъден „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, ЕИК *******,
да заплати на „С.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл.78, ал.1 ГПК съдебни
разноски в размер на 350 лева.
Срещу решението на СРС, 174 с-в е постъпила въззивна жалба от „ЧЕЗ Е.Б.“ АД,
1
ЕИК *******/ със сегашно наименование “Е.П.“ ЕАД, ЕИК *******/, гр.София,
подадена чрез юрк.А. В., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде
постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения установителен иск. Твърди
се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на
материалноправните разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в
жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „С.“ ЕООД- в ликвидация, гр.София, чрез
пълномощника си адв.К. Б. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -
потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане на
направени разноски по делото.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявения от ищеца “С.“ ЕООД- в ликвидация,
гр.София, срещу ответника „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, ЕИК *******/със сегашно наименование
“Е.П.“ ЕАД, ЕИК *******/, гр.София, установителен иск с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във вр. чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД. Решението е постановено при спазване на
съдопроизводствените правила и материалния закон. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника-
ответник във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
2
констатации /чл.272 ГПК/. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото
и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Като неоснователни следва да се преценят доводите за неправилност и
необоснованост на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната
жалба обжалваното решение е обосновано. Обжалваното решение е и правилно.
Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните
по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна
инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по
делото доказателства.
На следващо място в настоящия случай, при предявен иск с правно основание
чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже извършено плащане, а ответника
от своя страна носи доказателствена тежест да установи наличие на основание за
същото. Следователно в доказателствена тежест на въззивника- ответник, съобразно
разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК е да установи, че са налице всички предпоставки
за възникване на спорното вземане, а именно, че е налице валидно правно основание за
получаване на вземането и същото е дължимо от въззиваемата страна- ищец. По
въпроса за разпределението между страните на доказателствената тежест относно
релевантните за спора факти по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, са
постановени от ВКС на основание чл. 290 ГПК: решение № 556/ 13.07.2010 г. по
гр.дело № 46/2009 г. на ІV г.о.; решение №721/03.01.2011 г. по гр.дело № 401/2009 г. на
ІV г.о.; решение №211/26.11.2013 г. по т.дело № 1082/2012 г. на ІІ т.о.; решение №
138/07.10.2009 г. по т.дело № 375/2009 г. на ІІ т.о.; решение № 556/13.07.2010 г. по
гр.дело № 46/2009 г. на ІV г.о.; решение № 739/15.11.2010 г. по гр.дело №316/2010 г. на
ІV г.о.; решение №26/28.02.2013 г. по т.дело№ 297/ 2012 г. на ІІ т.о., в които е прието,
че по иска за неоснователно обогатяване в тежест на ищеца е да докаже своето
обедняване и обогатяването на ответника, както и причинната връзка между тях, а в
тежест на ответника е да докаже основанието на своето обогатяване, ако твърди, че е
налице такова. По иска по чл.55, ал.1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже какво е
получил ответникът, а ответникът - на какво основание го е получил, ако твърди, че
някакво основание съществува. Правопораждащият факт е този на плащането /в тази
насока е и т.1 на ППлВС №1/1979 г./, поради което ищецът доказва само настъпването
на този факт, а в доказателствена тежест на ответника е да установи съществуването на
основание да получи, съответно да задържи даденото - да докаже факти, изключващи
правото на ищеца да получи връщане на даденото. Ако получилият облагата не докаже
по несъмнен начин, че има основание да я задържи, то той дължи нейното връщане. По
делото ответникът излага и доказва фактите, изключващи правото на ищеца да получи
връщане на даденото. В настоящия случай, ищецът е доказал по делото извършено
плащане на сумата от 44,44 лв. по сметка на ответника. Това обстоятелство не се
3
оспорва от страна на ответника. Ответникът обаче, не е ангажирал доказателства по
делото, че е налице валидно правно основание за получаване на сумата от 44,44 лв.,
както и че същата е дължима от въззиваемата страна- ищец. В процесния случай,
ответникът не е доказал по делото наличие на валидно правно основание за получаване
на процесната сума. Следователно получената от въззивника- ответник процесна сума
в размер на 44,44 лв. се явява дадена при начална липса на основание, тъй като към
момента на самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго/ от имуществото на ищеца в това
на ответника по делото/. При това положение се налага извода, че са налице основания
в закона въззивника- ответник да върне на ищеца получената без правно основание
сума.
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл.94а, ал.1 от ЗЕ, енергийното
предприятие - краен снабдител осигурява снабдяването с електрическа енергия на
обекти на битови и небитови крайни клиенти, които обекти са вече присъединени към
електроразпределителната мрежа на ниво ниско напрежение в съответната
лицензионна територия; като съгласно разпоредбите на чл.97, ал.1, т.4 и чл.98а от ЗЕ
продажбата на електрическа енергия на крайни клиенти става по регулирани от ДКЕВР
цени и при общи условия на енергийното предприятие – краен снабдител. В §1, т.15 от
ДР на ЗЕ се съдържа легална дефиниция на понятието „достъп“, според която това е
правото за използване на преносната мрежа и/или разпределителните мрежи за пренос
на електрическа енергия или природен газ срещу заплащане на цена и при условия,
определени с наредба. Приложима към процесния период е Наредбата за регулиране на
цените на електрическата енергия /обн. ДВ бр. 17/02.03.2004 г., отм. ДВ
бр.38/23.04.2013г./. Съгласно чл.2, т.10 от същата, цените по които се заплаща за
достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, се регулират по
предвидения в същия ред, по който ред ДКЕВР осъществява ценово регулиране. За
процесния период продажбата на електрическа енергия се регламентира и от
Правилата за търговия с електрическа енергия /обн., ДВ, бр.64 от 17.08.2010 г., отм.,
бр.66 от 26.07.2013 г., в сила от 26.07.2013 г./. Съгласно чл.25, ал.1 от същите,
потребителите на крайните снабдители, които използват разпределителните мрежи
при публично известни общи условия, заплащат всички мрежови услуги, включително
добавки за зелена енергия и енергия от високоефективно комбинирано производство
на крайния снабдител, а съгласно чл.26, ал.1 мрежовите услуги се заплащат върху
използваната електрическа енергия съгласно показанията на средствата за търговско
измерване в местата на измерване, определени в съответствие с Правилата за
измерване на количеството електрическа енергия и договорите по чл. 11, т. 1, 2 и 3 по
утвърдените от ДКЕВР цени. Дължимостта на цената за достъп до
електроразпределителната мрежа не е обвързана с потреблението на електроенергия, а
само с предоставената мощност или ангажирания от потребителя капацитет на
мрежата. Липсата на потребление на електроенергия в свързания с
електроразпределителната мрежа обект не води до отпадане на задължението на
потребителя да заплаща определената цена за достъп до електроразпределителната
мрежа. Освобождаването от такова задължение след присъединяване към визираната
мрежа, сключване на договор за продажба на ел. енергия и предоставянето на заявената
от потребителя и договорена между страните по договора мощност, може да е
следствие само от прекратяване на облигационната връзка по визирания договор или
от преустановяване на достъпа до електроразпределителната мрежа. При
прекъсване на електрозахранването в електроснабдения обект и демонтиране на
4
средствата за търговско измерване от страна на преносното предприятие - краен
снабдител, както е в процесния случай, разпределителната мрежа не се ползва, не се
потребява електрическа енергия, като възможността да бъде използвана договорената
мощност е преустановена. Независимо дали това прекъсване е правомерно, тъй като се
дължи на неизпълнение на задължението за заплащане на цената на потребена
електрическа енергия /каквато право за продавача е предвидено в чл.123а от ЗЕ и чл.42,
ал.2 от Общите условия/, или е неправомерно /този въпрос има значение само относно
евентуалната отговорност за вреди между страните/ – и в двете хипотези потребителят
е лишен от достъп до разпределителната мрежа. След като последната не се използва
от потребителя не по негово желание, а поради липсата на техническа възможност за
това, вследствие на прекъсване на захранването и демонтиране на електромерите от
страна на ответното дружество, заплащането на цена за достъп до нея като вид
мрежова услуга не се дължи от потребителя, тъй като фактически такава не му е била
предоставена. Обективно потребителят не е бил присъединен към
електроразпределителната мрежа в този период, тъй като предоставянето на ел.
мощност към процесния обект е било преустановено от снабдителя, с оглед на което в
тежест на същия не могат да се възлагат разходи за поддръжката и управлението на
тази мрежа. От това следва, че плащането на сумата по издадената от ответника
фактура е лишено от правно основание, поради което подлежи на връщане на
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Изложените по-горе съображения дават основание на съда да направи извод, че
в хода на производството по делото при доказателствена тежест за ответника, същия не
е ангажирал доказателства, от които да се установи по несъмнен начин, наличието на
предпоставки за получаване на преведената на 09.07.2014 г. сума в размер на 44,44 лв.
по негова сметка, а именно, че е налице валидно правно основание за получаване на
процесната сума, както и че същата е дължима на ответника от страна на въззиваемата
страна- ищец. В тази връзка предявения от ищеца срещу ответника установителен иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД за признаване за
установено вземане на ищеца по отношение на ответника за сумата от 44,44 лв. се
явява изцяло основателен и доказан, и като такъв правилно е бил уважен от
първоинстанционния съд за посочения размер.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
При този изход на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. С оглед изричното изявление на пълномощника на
въззиваемата страна - ищец адв.Ралица Рачева, направено в съдебно заседание на
01.02.2023 год., че не претендира присъждане на разноски, такива не следва да й се
присъждат за настоящата въззивна инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20062362 от 09.03.2021 год., постановено по
гр.дело № 10375/2020 г. на СРС, І Г.О., 174 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6