№ 426
гр. Благоевград, 15.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД в публично заседание на втори юни
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Катя Сукалинска
Моника Христова
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Моника Христова Въззивно гражданско дело
№ 20221200500298 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК и е образувано
по въззивна жалба на ЕМ. ИЧК. Ф. против решение № 906023/12.01.2022г. по
гр.д. № 1027/2020г. по описа на РС Благоевград в частта, с която е отхвърлен
иска с правно основание чл. 212, вр. с чл. 124 от ГПК, в частта, с която
разпределено ползването на процесния имот съгласно вариант IV от
допълнителното заключение на вещото лице, както и в частта за разноските.
С обжалваното решение първоинстанционния съд е отхвърлил
предявения от Е.Ф. инцидентен установителен иск с правно основания чл.
124, ал.1 ГПК и е разпределил ползването на процесния недвижим имот УПИ
– XVII, пл. № 207, кв. 27 по регулационния план на с. К., целият с площ от
649 кв.м., съгласно Вариант IV, Приложение 15 от допълнителното
заключение на вещото лице. По отношение на мазето от двуетажната
жилищна къща, разположена в посочения недвижим имот, съдът е
разпределил ползването му съобразно Вариант VII, Приложение 18 от
допълнителното заключение на вещото лице, а по отношение на тавана в
същата къща – съобразно Вариант VIII, Приложение 19 от допълнителното
заключение на вещото лице.
В жалбата се сочи, че обжалваното решение в посочените му части е
1
незаконосъобразно и неправилно поради противоречие с материалния и
процесуалния закон. Твърди се, че РС неправилно е приел, че ответникът по
делото е държател, а не владелец по отношение на лятната кухня. Развиват се
подробни съображение относно неправилния извод на съда, че с прехвърляне
на 1/8 идеална част от двата недвижими имота в ползва на ищеца е
прехвърлена и идеална част от процесната лятна кухня. По отношение на
разпределение ползването на процесното УПИ въззивникът посочва, че
избраният от съда вариант е неудачен, тъй като, от една страна спорният
навес е изграден и се ползва от ответника, а от друга страна, навесът се
намира близо до улицата и входа на къщата и е удобен с оглед бързото
снабдяване с гориво за отопление в жилището на ответника. Иска се отмяна
на решението в обжалваните му части и постановяване ново, с което искът по
чл. 124, ал.1 от ГПК бъде уважен, а ползването на процесното УПИ да бъде
разпределено съгласно вариант I от първоначалното определение или вариант
V или VI от допълнителното заключение. Претендират се разноски за двете
инстанции.
В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемата страна, с
който оспорва въззивната жалба. Сочи, че разпределението е правилно, а
искането на въззивника неоснователно, доколкото в неговия дял за ползване
попадат три второстепенни постройки, а в дела на ищеца – само спорния
навес. Допълва още, че правилно РС не е уважил предявения установителен
иск, тъй като двете страни са съсобственици на лятната кухня, а ответникът
не е доказал да е владял имота в изискуемия от закона срок. Иска отхвърляне
на жалбата и потвърждаване на първоинстанционното решение.
По делото е постъпила и частта жалба от В. АЛ. Ф. срещу определение №
906022/12.01.2022г. по гр.д. № 1027/2020г. по описа на РС Благоевград, с
което съдът допълнил протоколно определение от 09.12.2020г. и е осъдил
ищеца да заплати на ответницата Е.Ф. сумата от 300 лева, представляващи
разноски за адвокатско възнаграждение с оглед прекратяване на делото по
отношение на нея. В жалбата се посочва, няма безспорни доказателства
адвокатът на страната да е осъществявал работа по делото, липсва
осъществено процесуално представителство, както и доказателство за
извършено плащане на адвокатския хонорар. Твърди, че чл. 6, т.3 от Наредба
1 за минималните адвокатски възнаграждения противоречи на закона, поради
2
което не следва да се прилага, а се определи възнаграждение по
справедливост. Твърди още, че няма и представен списък по чл. 80 от ГПК.
Моли за отмяна на обжалваното определение, в условията на евентуалност
моли за редуциране на присъдения адвокатски хонорар.
В срок е постъпил и отговор на частната жалба от Е.Ф., с който оспорва
същата. Излага доводи в смисъл, че съгласно чл. 36, ал. 1 от ЗА адвокатът има
право на възнаграждение за своя труд, като по делото освен за отговор на
исковата молба са извършени разноски и за консултации и устни съвети.
Посочва, че изрично в представения по делото договор за правна защита е
отбелязано, че възнаграждението е платено в брой. По отношение списъка с
разноски изразява становище, че същият е предпоставка за изменение на
решението в частта за разноските, но не и за тяхното присъждане като цяло.
Моли съда за потвърждаване на обжалваното определение.
Съда след като прецени наведените от страните доводи, при
съобразяване на акта, чиято отмяна се иска, закона и всички останали
обстоятелства по делото, намира от фактическа и правна страна следното:
В мотивите на РС Благоевград е възпроизведена правилно и детайлно
фактическата обстановка, поради което не се налага нейното повтаряне от
страна на въззивната инстанция.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в
законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при
наличието на правен интерес от обжалването.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо.
Допустимостта на иска с правно основание чл. 32, ал. 2 от ЗС, респ. на
решението се обуславя от липсата на споразумение между съсобствениците за
3
начина на ползване на процесните мазе, таван и дворно място или изменение
на обстоятелствата, при които е постигнато такова. В настоящия случай
страните не са доказали сключването на такова устно или писмено
споразумение. Отделно от това от материалите по делото се установи по
категоричен начин влошаването на взаимотношенията между тях. Ето защо и
с оглед осигуряване възможност за спокойно и безконфликтно служене с
общата вещ за предвидените цели, е наложително извършването на
разпределение по реда на чл.32, ал.2 ЗС.
За да се произнесе по правилността на решението по иска с правно
основание чл. 32, ал. 2 от ЗС, настоящият състав следва първо да разгледа и
да се произнесе по предявения от Е.Ф. инцидентен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване на установено по
отношение на В.Ф., че ищецът по този иск е собственик на основание
давностно владение на масивна сграда – лятна кухня, с площ от 31 кв. м.,
находяща се в процесното УПИ.
Обект на вещни права може да бъде вещ, обособена като самостоятелен
обект. Такива обекти могат да бъдат както незастроени недвижими имоти,
така и жилища и стопански постройки, вкл. складове, които не представляват
принадлежност към жилищни обекти. Без вещта да съществува като
самостоятелен обект на право на собственост не може да съществува и вещно
право на собственост върху нея / Решение № 80 от 27.07.2018 г. на ВКС по гр.
д. № 3114/2017 г., II г. о., ГК/. В това решение съдът посочва две основни
характеристики на самостоятелния обект на правото на собственост, а именно
- неговата физическа обособеност и възможността да се ползва самостоятелно
и в този смисъл да има предназначение различно от това да обслужва
дворното място, в което е построен, респ. да обслужва жилищната сграда,
построена в това дворно място. Дали един обект е самостоятелен обаче не
може да се определи само въз основа на тези конкретни, предварително
зададени белези и характеристики, като изводът за статута му зависи и от
другите, установени по делото обстоятелства, които следва да се изследват
във връзка с особеностите на конкретния случай, и с оглед фактическите и
юридически критерии за определяне характера и предназначението на обекта.
Видно от удостоверението от Община С., както и приетата по делото СТЕ,
лятната кухня представлява масивна сграда, построена през 70-те години,
4
находяща се на около 1, 50 метра от източната фасада на жилищната сграда.
Към този момент в имота е бил построен първи и втори жилищен етаж.
Според настоящият състав процесната лятна кухня е допълващо застрояване,
принадлежност, обслужваща построената жилищна част. По делото не бяха
ангажирани доказателства тази лятна кухня да е преустроена по начин, че да
бъде самостоятелен обект на право на собственост. Действително е имало
периоди, в които същата е ползвана от прабабата и бабата на страните –
Божия и Венета, за жилищни нужди, но това не може да доведе до извод за
нейната функционална самостоятелност. Не бяха ангажирани и доказателства
относно наличието на санитарен възел в същата, което е достатъчно да се
приеме, че лятната кухня не е била превърната в жилищен обект. От
свидетелските показания се установява, че първоначалното ù предназначение
е било да обслужва основната къща, като се използва за кухня и за склад. Не
може да се приеме като аргумент за обособеността на спорната сграда и
съществуването на врата като самостоятелен вход, доколкото същият
представлява техническо изпълнение. И към днешна дата лятната кухня
продължава да бъде обслужваща, спомагателна част към сградата, като се
използва за склад от ищеца по иска. С оглед правилото на чл. 98 ЗС, че
принадлежността следва главната вещ, следва да се приеме, че правото на
собственост върху лятната кухня е възникнало и съществува в правната сфера
на страните по делото, а именно: В.Ф. и Е.Ф., поради притежаваните от тях по
½ идеална част от собствеността върху основната жилищна сграда по силата
на представените по делото 08.12.2004г. и 10.01.2012г.
Предвид изводът на съда, че процесната лятната кухня не е
самостоятелен обект на правото на собственост, то същата не може да бъде
придобита по давност. Отделното от това се установи, че съсобственици на
построената жилищна сграда, респ. на лятната кухня по силата на чл. 98 от
ЗС, са страните по делото, поради което искът на Е.Ф. с правно основание чл.
124 от ГПК е неоснователен. Въпреки наличието на разлика в мотивите на
настоящата инстанция и на първоинстанционния съд, то обжалваното
решение по отношение искът за собственост след да бъде потвърдено поради
съвпадение на крайните изводи.
По отношение избрания от първоинстанционния съд вариант за
разпределение на дворното място, настоящият състав намира следното:
5
Производството по чл. 32, ал. 2 ЗС представлява спорна съдебна
администрация в отношенията между съсобствениците в случаите, когато не
могат да формират мнозинство, за да разпределят ползването на общата вещ
или взетото решение на мнозинството е вредно за вещта. С решението по чл.
32, ал. 2 ЗС съдът замества липсващото съгласие на съсобствениците относно
реалното ползване на съсобствената вещ съобразно правата на всеки
съсобственик. При преценката за това как да се извърши реалното
разпределение на ползването на съсобствения имот, следва да се отчитат
правата на всеки съсобственик в съсобствеността, да се осигури удобен начин
за достъп и ползване на имота, както и на построените в него сгради за
обслужването и поддържането им. Следва да се съобрази и принципът за
съразмерност, като се осигури за ползване на всеки от съсобствениците
такава площ, включваща както застроената, така и незастроената част, която
да съответства на квотата в съсобствеността. Съгласно трайната практика на
ВКС в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС съдът няма право да предписва
каквито и да е преустройства, с цел обособяване на отделни дялове /решение
№ 409 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 224/2009 г., І Г0/.
В настоящия случай въззивният съд счита, че възприетият от РС вариант
за разпределение не предписва преустройства с оглед обособяването на
отделни дялове за ползване и същият е съобразен с фактическото положение
към момента и извършените подобрения от всяка страна. Посоченият вариант
не създава неудобства, свежда до минимум съприкосновението между
страните и осигурява еднакъв достъп на всяка от тях от сградата.
Неоснователно е претенциите на жалбоподателя относно навеса, намиращ се
в определената за ползване от ищеца част. На въззивникът е разпределено
ползването, от една страна, изцяло на лятната кухня, а от друга страна,
изградения до нея навес. В противоречие с принципа за съразмерност при
разпределение ползването на застроените части жалбоподателят претендира
ползването на още един навес, което би довело до лишаването на ищеца от
спомагателна постройка. Не може да бъде взето предвид е твърдението на
въззивника, че спорният навес е най-удобният за складиране на гориво за
отопление, тъй като се намира най-близо до входа. Според вещото лице
сградата има два входа, един основен вход и един през терасата, направен
само за първия етаж, който се намира близо до спорния навес. Доколкото
основният вход се намира до разпределените за ползване от въззивника лятна
6
кухня и навес, то същият не е лишен от място за складиране на нужните
отоплителни средства. Предвид горното настоящият състав намира избрания
от районен съд вариант за разпределение ползването на дворното място за
най-подходящ, предвид което решението в тази му част следва да бъде
потвърдено.
По частната жалба:
Съдът намира частната жалба за процесуално допустима, тъй като е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при
наличието на правен интерес от обжалването. Разгледана по същество
жалбата е неоснователна, поради следните съображения:
Съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при
прекратяване на производството по делото, а трайната съдебна практика е
възприела, че основанието за прекратяване е без значение, когато ответникът
е получил препис от исковата молба и е направил разноски, свързани с
подаването на отговор. Достатъчно условие за възникване на правото за
разноски е разходите да са сторени след получаване на препис от исковата
молба с указания по чл. 131 ГПК срок и преди ответникът да е уведомен за
прекратяване на производството, като въпросът за доказването на разходите е
фактически. В случая такива разноски безспорно се дължат в полза на
ответника. Същите са доказани с представения договор за правна защита и
съдействие от 09.12.2020г., сключен между Е.Ф. и адв. Б.Б. с предмет
запознаване, консултации и процесуално представителство по гр.д. №
1027/2020г. по описа на РС Благоевград, в който договор изрично е посочено,
че уговореното възнаграждение в размер на 300 лева е платено в брой на
10.10.2020г. В случая ответницата Ф. е ангажирала адвокат, който е проучил
делото. Фактът, че писменият отговор на исковата молба е подаден лично от
нея, не води до извода, че същата не се е консултирала с адвокат относно
образуваното дело. Отделно от това липсата на представен списък по чл. 80
ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за
разноски, не е основание да се откаже допълване на съдебния акт в частта му
за разноските. Правната последица, установена с чл. 80 изр. 2 ГПК,, настъпва
само по отношение на изменението на решението в частта му за разноските, а
не по отношение на неговото допълване. Съдът намира, че и уговореното
7
адвокатско възнаграждение не е прекомерно по размер по смисъла на чл. 78,
ал. 5 от ГПК. При определяне на справедливия размер в случая, при
съобразяване и липсата на правна и фактическа сложност, въззивният съд
намира, че това следва да е минимума от 300 лв. по чл. 6, т. 3 от Наредба №
1/2004 г. Предвид горното частната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното определение – потвърдено.
По разноските:
В производство по разпределение ползването на съсобствен имот
страните трябва да понесат такава част от разноските, включващи заплатени
такси и възнаграждения за назначени от съда технически експертизи,
съответстващи на размера на дела им в съсобствеността, а относно
заплатените от страните възнаграждения за адвокат, разноските следва да
останат за всяка страна в обема, в който са направени. При обжалване обаче
отговорността за разноски се разпределя по общите правила и се понася от
страната чиято жалба е отхвърлена (Определение № 389 от 8.10.2010 г. по
ЧГД № 293 по описа за 2010 г. на ВКС, II г. о.; Решение № 275 от 30.10.2012
г. по ГД № 444 по описа за 2012 г. на ВКС, II г. о.).
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на
разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият
ответник. Пред настоящата инстанция е направено искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение в размер на 350 лева, като е представен договор за
правна защита и съдействие, от който е видно, че претендираното
възнаграждение е заплатено в брой. Предвид това искането е основателно.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 906023/12.01.2022г. по гр.д. № 1027/2020г.
по описа на РС Благоевград в частта, с която е отхвърлен искът с правно
основание чл. 124, ал.1 от ГПК, предявен от ЕМ. ИЧК. Ф. срещу В.Ф. за
признаване на установено, че ищецът е собственик на основание давностно
владение на следния недвижим имот: масивна сграда – лятна кухня с площ от
31 кв.м., находяща се в УПИ –XVII, пл. № 207, кв. 27 по регулационния план
на с. К., одобрен със Заповед № 513 от 1973г., целият с площ от 649 кв.м., при
граници за УПИ: улица, УПИ XVIII, пл. № 190, УПИ I, пл. № 191, УПИ II, пл.
№ 192, УПИ III, пл. № 193 и пл. № 194, УПИ XVI, пл. № 206, кв. 27 по
8
регулационния план на с. К..
ПОТВЪРЖДАВА решение № 906023/12.01.2022г. по гр.д. № 1027/2020г.
по описа на РС Благоевград в частта, с която на основание чл. 32, ал.2 от ЗС е
разпределено ползването на УПИ - XVII, пл. № 207, кв. 27 по регулационния
план на с. К., целият с площ от 649 кв.м., и изградените в него лятна кухня и
два навеса съгласно Вариант IV, Приложение 15 от допълнителното
заключение на вещото лице инж. Ю..
ПОТВЪРЖДАВА определение № 906022/12.01.2022г. по гр.д. №
1027/2020г. по описа на РС Благоевград.
ОСЪЖДА ЕМ. ИЧК. Ф., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. К., общ.
С., ул. „****“ № 1, да заплати на В. АЛ. Ф., ЕГН **********, с постоянен
адрес: с. К., общ. С., ул. „****“ № 1, сумата от 350 лева, представляваща
сторени разноски в настоящото производство.
Решението по иска с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК подлежи на
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при
предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Решението в останалите му
част е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9