№ 18734
гр. София, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. Н.
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20241110130904 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са от „..“ ЕООД, ЕИК .., чрез пълномощника юрисконсулт В.,
срещу Н. М. Н. при условията на обективно кумулативно съединяване
положителни установителни искове с правна квалификация чл.415, ал.1 във
вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК и
чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от
ГПК по ч.гр.д. № 33654/2022г. по описа на СРС, 169 състав.
Ищецът излага доводи, че на 25.4.2020 г. между „..“ ЕАД и Н. М. Н. бил
сключен договор за потребителски кредит № .., в размер на 4993,34 лв, като
общата дължима сума, която кредитополучателя следвало да върне заедно с
разходите по кредита била в размер на 7804,85 лева. Срокът за издължаване
на кредита, съгласно погасителния план бил 25.05.2022г., като изискуемостта
на кредита била настъпила. Кредиторът „..“ ЕАД подал заявление по чл.417
ГПК, по което било образувано ч.гр.д. №33654/22г. на СРС, по което били
издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 12.07.2022г. за
сумите: 4719,20 лева – главница по договор за потребителски кредит
../25.04.2020г., ведно със законната лихва от 22.06.2022г. до изплащане на
1
вземането; 2234,07 лева – договорна лихва за периода от 25.09.2020г. до
25.05.2022г.; 2153,60 лева – мораторна лихва за периода от 25.09.2020г. до
07.06.2022г. Сочи, че „..“ ЕАД е цедирала в полза на „..“ ЕООД вземанията по
посочената заповед за изпълнение и изпълнителен лист с договор за продажба
на вземания от 29.05.2023г. Бил упълномощен от цедента да уведоми
длъжника за извършеното прехвърляне на вземания, излага доводи, че е
процесуално легитимиран да предяви настоящия иск. Моли съдът да признае
за установено, че ответникът дължи сумите, за които е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 33654/2022г. по описа на СРС, 169 състав.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е подал отговор на исковата
молба. Във възражението по чл.414 ГПК е посочил, че е изплатил сумата от
2234,07 лева, като намира, че други суми не дължи, тъй като са начислени въз
основа на неравноправни клаузи. В първото по делото открито съдебно
заседание, преди обявяване на проекта за доклад за окончателен такъв,
процесуалният представител на ответницата е направил възражение, че
договорът за цесия не е породил действие спрямо длъжника, тъй като не е бил
надлежно уведомен за него. Навежда доводи за недействителност на договора,
поради неправилно посочен ГПР. Прави възражение за прекомерен размер на
възнаградителната лихва, който противоречи на добрите нрави. Прави
възражение, че е не достатъчно конкретизиран размерът на лихвата. Навежда
възражение за погасяване по давност на вземанията. Моли исковете да бъдат
отхвърлени като неоснователни и недоказани.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема
за установено следното:
От приложеното по настоящето дело ч.гр.д. №33654/2022г. на СРС, 169
състав, се установява, че в полза на „..“ ЕАД на 12.07.22г. е издадена заповед
за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК и
изпълнителен лист за следните суми: 4719,20 лева – главница по договор за
потребителски кредит ../25.04.2020г., ведно със законната лихва от
22.06.2022г. до изплащане на вземането; 2234,07 лева – договорна лихва за
периода от 25.09.2020г. до 25.05.2022г.; 2153,60 лева – мораторна лихва за
периода от 25.09.2020г. до 07.06.2022г.
2
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника, като в
законоустановения срок същият е подал възражение, че не дължи сумите по
заповедта, поради което на заявителя е указано, че може да предяви иск за
установяване на вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата
държавна такса. Настоящите искове са предявени в указания срок. Представен
е договор за цесия от 29.05.2023г. и Приложение №1 от същия, от които се
установява, че на ищеца е прехвърлено вземането по процесния договор за
заем, както и че правоприемството е настъпило след издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, поради което
цесионерът се явява легитимиран да предяви искът за установяване на
вземанeто, доколкото исковата молба е подадена в предоставения срок по
чл.415 ГПК. (т.10б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Няма доказателство
за връчване на уведомление за извършената цесия, но същото е приложено
към исковата молба и връчено на ответника с книжата по делото.
Сключен е между „..“ ЕАД като заемодател и Н. М. Н. като заемател
договор за предоставяне на потребителски кредит №../25.04.2020г., по силата
на който кредиторът предоставил на кредитополучателя кредит в размер на
4994,34 лв., а заемателят се задължил да го върне в рамките на 23 месеца
ведно с всички дължими лихви и такси чрез ежемесечни равни погасителни
вноски при годишен процент на разходите 49,69 %.
По делото и изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът намира за обективно и компетентно дадено и
кредитира изцяло. Вещото лице след проверка в счетоводството на ищеца е
установило, че по договор за потребителски кредит ../25.04.2020г. е била
усвоена сума в размер на 4994,34 лева на 28.05.2020г. по сметка .. на Н. М. Н..
По договора били постъпили плащания от ответницата и осчетоводени от
ищеца на дати 27.08.2020г. – 200 лева; 11.09.2020г. – 160 лева; 08.07.2021г. –
500 лева; 16.12.2021г. 8,68 лева; общо 868,68 лева. С тях били погасени
следните задължения: 275,14 лева – главница с падежи 25.07.2020г. до
25.08.2020г.; 576,44 лева – погасена лихва с падежи 25.07.2020г. – 25.09.2020г.;
погасено обезщетение за забава до 24.09.2020г. в размер на 17,10 лева.
Вещото лице е изчислило, че незаплатени са останали 4719,19 лева главница с
падежи 25.09.2020г. до 25.05.2022г.; 2234,07 лева – неплатена договорна лихва
с падежи 25.09.2020г. до 25.05.2022г.; сумата от 2153,61 лева – незаплатено
3
обезщетение за забава от 25.09.2020г. до 07.06.2022г., като общата дължима
сума е в размер от 9106,87 лева. В съдебно заседание вещото лице е дало
отговор на допълнителен въпрос като е посочило, че ГПР е в размер на
61,8669 %, като в договора не са начислявани допълнителни разходи и такси,
единствено възнаградителната лихва.
Други относими и допустими доказателства по делото не са
представени.
При така установените факти от значение за спора съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Предявени са положителни установителни искове с правна
квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от
ЗЗД във вр. с чл.9 от ЗПК за установяване дължимостта на вземанията, за
които е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по
чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №33654/2022г. по описа на СРС, 169 състав.
Установява се от събраните по делото доказателства, че сумата по
договор за кредит е усвоена от кредитополучателя. Крайният срок за
погасяване на кредита е настъпил и всички вземания по него са падежирали
към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК.
Сключен е договор за цесия между „..“ ЕАД и ищеца по делото, с
който вземанията на кредитора по договора са прехвърлени на ищцовото
дружество. По отношение на длъжника прехвърлянето на вземането има
действие от деня, когато му бъде съобщено от предишния кредитор /чл.99,
ал.4 от ЗЗД/. Правнорелевантно за действието на цесията е съобщението,
извършено от цедента.
По силата на принципа за свобода на договаряне няма пречка старият
кредитор да упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД. Предвид изложеното, установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на
цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането
има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на
вземането, би имало значение само при условие, че ответникът е платил
своето задължение по договора за кредит. В случая, няма твърдение че
4
ответникът е платил преди връчване препис от исковата молба на различно от
цесионера-ищец лице. Не се твърди по делото да е извършено плащане на
стария кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за
извършената цесия би имало значение.
В случая по делото са представени доказателства, че цедентът е
упълномощил цесионера да извърши това съобщаване от негово име. От
представените доказателства не се установява уведомлението да е достигнало
до длъжника, в установената трайна съдебна практика /в този смисъл Решение
№ 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., Решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., и Решение
№78/09.07.2014 г., постановено по т.д. 2352/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./, е
възприето становището, че поради отсъствие на специални изисквания в
закона за начина, по който следва да бъде уведомен длъжникът за извършената
цесия, то надлежно уведомяване е налице и тогава, когато уведомлението е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият
кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт,
настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението, макар и като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при
решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.
Предвид изложеното съдът приема, че ответникът е надлежно уведомен за
цесията с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея, сред
които е и уведомлението за цесията.
По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за
потребителския кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. За да бъде валидно сключен
договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените
в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и
чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на
ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и
др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали
страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва
да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т.
3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
5
ВКС.
Процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват
нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ
спорното право документ/, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата
стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен
лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора,
условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата
стойност на кредита, срокът за погасяване на кредита, броя на месечните
вноски с равен размер, право да се откаже от договора. Предоставянето, респ.
получаването на предварителна информация е удостоверено в договора, което
обстоятелство е признато от ответника с поставянето на подпис на договора за
паричен заем. Всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че не са налице основания за
недействителност на договора за заем, нито нарушение на която и да е
разпоредба, визирана в чл. 11 ЗПК, водеща до недействителност на процесния
договор, поради което и същият е валидно сключен.
Съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи,
предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на
добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията и
доказателства по делото /в този смисъл Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д. №
2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229/ 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011
г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС/, че уговорката за заплащане на възнаградителна
лихва в размер на 49,14 % годишно противоречи на добрите нрави.
Ограничението на свободата на волята на страните са именно добрите нрави,
които са неписани, но трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани
със справедливостта, добросъвестността и нормалното развитие на
обществените отношения. Основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В конкретния
случай, уговореният лихвен процент надхвърля 4 пъти законната лихва, която
е приета за периода на действие на договора, което представлява нарушение
6
на добрите нрави.
Следва да бъде отбелязано, че съгласно дадения отговор от вещото
лице ГПР е в размер на 61,8669 %, като е посочило, че в него е включена само
начислената възнаградителна лихва. В договорът е посочен ГПР в размер на
49,69%. Ето защо, посоченият в договора годишен процент на разходите от
48,3% не отговаря на действителния такъв. При това положение
действителният ГПР надхвърля установената в чл. 19, ал. 4 ЗПК горна
граница. Отделно от това, посочването само с цифрово изражение на процента
ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставена от разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази пар. 2 от
ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/ 48/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г относно
договорите за потребителските кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на
законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане
целите на цитираната Директива 2008/48/ ЕО. Съгласно Съображение 19 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание на фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна
7
прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
приложим за кредита и определен по еднакъв начин навсякъде в Общността. В
тази насока и в Съображение 24 от същата Директива е посочено, че е
необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация преди
да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на
кредита участва кредитен посредник, или не. Според Съображение 31 от
Директивата за да се даде възможност на потребителя да познава своите права
и задължения по договора за кредит, този договор следва да съдържа цялата
информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните цели на Директивата
следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК ще е налице не само, когато в
договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и
ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посочения в договора ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднакво нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят се явява реално лишен от
възможността за преценка относно действителния размер на ГПР, което право
Директивата и ЗПК целят да му признаят и гарантират. Както бе посочено по-
горе, в настоящия случай е налице посочване само на цифровата величина на
ГПР (49,69%), която не обезпечава получаването на каквато и да информация
относно вида, размера и компонентите, включени в годишния процент на
разходите, като съобразно и заключението на вещото лице не отговаря на
действителния ГПР. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в
договора по смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди заемателя
относно цената и икономическите последици от сключването му.
Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на
член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че
клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече недействителност на договора в неговата цялост.
8
С оглед всичко изложено по-горе, съдът приема, че не са спазени
посочените изисквания на ЗПК, поради което договорът за паричен заем е
недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при
констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23
ЗПК, ответникът дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и
лихви (вкл. Договорна лихва и лихва за забава) или други разходи. С оглед
всичко изложено, на връщане подлежи само чистата стойност на заема –
сумата от 4994,34 лв. От приетото заключение по съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че ответницата е извършила плащания в размер на
868,68 лева, като след тяхното съобразяване дължими остават 4125,66 лева.
До този размер исковата претенция е основателна, като следва да бъде
отхвърлена по отношение на главницата до пълния предявен размер от
4719,20 лева, както и за сумите от 2234,07 лева възнаградителна лихва за
периода 25.09.2020г. до 25.05.2022г. и сумата от 2153,60 лева мораторна лихва
за периода от 25.09.2020г. до 07.06.2022г.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски съразмерно с уважената
част от иска. Ищецът е представил доказателства за сторени разноски в
настоящото производство в размер на 350 лева за депозит за вещо лице и
182,14 лева за държавна такса, като на основание чл.78, ал.8 ГПК съдът
определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, както и
182,14 лева държавна такса в заповедното производство и 50 лева
юрисконсултско възнаграждение. Съразмерно с уважената част на иска,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца за настоящото
производство разноски в размер на 286,38 лева и в заповедното производство
в размер на 105,17 лева. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника се дължат
разноски, съобразно с отхвърлената част от иска. Представен е списък с
разноски като се претендира сумата от 500 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение. Ищецът следва да бъде осъден да му заплати 273,49 лева,
съобразно отхвърлената част от иска.
По изложените мотиви, съдът
9
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правна квалификация
чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.9 от ЗПК и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от „..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище
и адрес на управление гр. София, ж.к. „.., срещу Н. М. Н., ЕГН **********, с
адрес гр. София, .., че Н. М. Н. ДЪЛЖИ на „..“ ЕООД следните вземания, за
които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №
33654/2022г. по описа на СРС, 169 състав: сумата от 4125,66 лева – главница
по договор за потребителски кредит ../25.04.2020г. сключен с „..“ ЕАД от Н. М.
Н. като кредитополучател, ведно със законната лихва от 22.06.2022г. до
изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове над сумата от
4125,66 лева до пълния предявен размер от 4719,20 – главница по договор за
потребителски кредит ../25.04.2020г. сключен с „..“ ЕАД от Н. М. Н. като
кредитополучател, както и за сумите: 2234,07 лева – договорна лихва за
периода от 25.09.2020г. до 25.05.2022г.; 2153,60 лева – мораторна лихва за
периода от 25.09.2020г. до 07.06.2022г. като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Н. М. Н., ЕГН **********,
да заплати на „..“ ЕООД, ЕИК .., разноски по делото в размер на 286,38 лева
, както и разноски в заповедното производство в размер на 105,17 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК, „..“ ЕООД, ЕИК .., да
заплати на Н. М. Н., ЕГН **********, разноски по делото в размер на 273,49
лева.
След влизане в сила на решението заверен препис от същото да се
приложи по ч.гр.д. № 33654/2022г. по описа на СРС, 169 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10