Р Е Ш Е Н И Е
гр.С., 21.03.2017
г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на девети
февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я
ЯНА ФИЛИПОВА
при
секретаря Ц.П., като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 9360 по описа за 2016 год. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № ІІ-123-132 от 25.05.2016 год. постановено
по гр.дело № 16576/2013 г. на СРС, ІІ ГО, 123 състав, е осъдена Агенция „П.И.“,
със седалище и адрес на управление:*** да заплати на „ДЗИ- О.З.“-ЕАД, гр.С., сумата
от 776,26 лв.- регрес по щета № 42012131000269/ 2010 г., образувана при „ДЗИ- О.З.“-ЕАД, гр.С., на основание чл.213, ал.1, изречение 1 от КЗ/ отм./ във
връзка с чл.49 ЗЗД, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 15.04.2013 г. до окончателното й плащане;
сумата от 251,18 лв.- обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 20.02.2010 г. до 14.04.2013
г., включително, на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, както и сумата от 552 лв.-
направени по делото разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Срещу решението на СРС, 123 с-в е постъпила въззивна жалба от Агенция „П.И.“, гр.С.,
подадена чрез юрк.Г.Н. с искане същото да
бъде отменено изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат
отхвърлени предявените искове. Твърди се, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила и на материалноправните разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в жалбата.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна-„ДЗИ- О.З.“-ЕАД, гр.С., чрез своя
процесуален представител адв.Т.М. оспорва жалбата, като неоснователна, по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като
неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.Претендира
присъждане на направените по делото разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца- -„ДЗИ- О.З.“-ЕАД, гр.С. срещу ответника
Агенция „П.И.“,
гр.С., обективно съединени искове с правно основание чл.213, ал.1, изр.3 от КЗ/ отм./ вр. чл.49 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените
във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.213, ал.1, изр.1 от КЗ/ отм./, приложим към датата на
настъпване на процесното ПТП, с плащането на
застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата до размера на платеното обезщетение
и обичайните разноски, направени за неговото определяне. В случая регресното
право срещу ответника /въззивник/ се основава на чл.49 от ЗЗД, регламентиращ отговорността на възложителя за вредите, причинени при или
по повод изпълнението на възложена работа. Видно от законовата разпоредба
предпоставките за предвидената суброгация са: 1/ да
е бил сключен договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2/ застрахователят да е изплатил на застрахования
застрахователното обезщетение.
В настоящия случай
посочените предпоставки са налице, доколкото се установява, че на 04.01.2010
год., по
време на действието на сключения между ищеца и застрахования М.К.Т. договор за застраховка " Автокаско на МПС", сключен на 18.05.2009 г. и със срок на действие от 18.05.2009 г. до 17.05.2010 г., е настъпило
предвидено в него застрахователно събитие, като в резултат на преминаване на
застрахования лек автомобил „Ауди А6“, с д.к.№ ****** през необозначена и необезопасена вдлъбнатина / пропадане/ на пътната настилка на пътното платно на
пътя, на около 2 км. от разклона за с.К.,
в посока с. Нови хан, община Елин Пелин, който път от събраните по делото доказателства
се установява, че е част от републиканската пътна мрежа, стопанисван от ответника АПИ, са му били причинени имуществени вреди, в
предната ходова част на автомобила- броня, калник, решетка, подкалник, картер
скорости и други.
Не се спори
между страните, а и видно от представените по делото доказателства, за претърпените имуществени вреди ищецът е заплатил на собственика на
автомобила на 03.02.2010
г. застрахователно обезщетение в размер на сумата
от 776,26
лв., като за факта, удостоверяващ извършеното плащане е прието като доказателство по делото опис към нареждане за масово плащане № 29-149/
03-02-2010 г. Следователно съгласно чл.213, ал.1
от КЗ/ отм./, ищецът е встъпил в правата на застрахования срещу причинителя на вредите
от процесното ПТП.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя за недоказаност на обстоятелството, че процесното ПТП е настъпило вследствие на
преминаване на застрахования автомобил през необезопасена и необозначена дупка на пътното платно на републикански път. Това
обстоятелство се доказва от представения по
делото протокол
за ПТП № 928856 от 04.01.2010 г., който представлява официален документ, съставен
след оглед на място от длъжностно лице- служител на МВР, в кръга на службата му
и по установените в закона ред и форма /съобразно Наредба №І- 167/24.10.2002
г./ Действително, съобразно чл.179, ал.1
от ГПК
материалната доказателствена сила на протокола
обхваща лично възприетите от длъжностното лице факти, но в случая това е
спазено. Протоколът е съставен от полицейски служител след посещение на място в
деня на инцидента, т. е. служителят лично е установил фактите на база извършен
оглед и професионална преценка на ситуацията, а не се е доверил само на твърденията на водача на лекия
автомобил. Макар длъжностното лице да не е присъствало при самото
настъпване на ПТП, което в случая е практически невъзможно, то е възприело
лично фактическата обстановка- такава, каквато е била непосредствено след
настъпване на ПТП, поради което и относно посочените по- горе релевантни факти,
описани в протокола, последният представлява официален удостоверителен документ
по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК. При посочения в този протокол механизъм на ПТП,
неопроверган от страна на ответника с допустими по ГПК доказателствени
средства, и въз основа на
приетото по делото
като неоспорено от
страните заключение на вещо лице
по допусната авто- техническа експертиза
доказана се явява, по преценка на съда, и причинната връзка между процесното
ПТП и настъпилите за застрахования при ищеца автомобил вреди.
На следващо място съдът приема, че след като
протоколът за ПТП е бил надлежно изготвен, в доказателствената тежест
на ответника е било
установяването на различна фактическа обстановка, като
например- липсата на неравности /дупки/ по пътното платно в участъка, в който е
настъпило процесното пътно- транспортно произшествие, или изпълнение на
задължението му за поставяне на предупредителни пътни знаци за обозначаването на тези неравности. Наред с това изготвеното от вещото лице по
допуснатата от съда авто- техническата
експертиза заключение, установяващо причинна връзка между описаното в протокола
ПТП и настъпилите щети, не е оспорено от ответника.
Налице са и
предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, който управлява
пътищата, поради неизпълнение на задължението му за ремонт и поддържане на
републикански път- изключителна държавна собственост, задължение, което се
извежда от нормите на чл.3, ал.2, пр.1; чл.8, ал.2 ; чл.19, ал.1, т.1 вр. ал.2,
т.1 и т.3; чл.29; чл.30, ал.1 от Закона за пътищата /ЗП/; & 1, т.13 и т.14
от ДР на ЗП. Според цитираните законови норми ответникът е длъжен да управлява
републиканските пътища /включително републиканския път, където е станало
процесното ПТП/ и да осъществява дейностите по изграждането, ремонта и
поддържането им, като ирелевантно в случая е дали изпълнява тези нормативно
установени задължения чрез възлагането на определени дейности на трети лица.
Тъй като в случая е установено настъпването на вреди по застрахования при ищеца
автомобил от нарушената цялост на пътното платно, каквато представляват дупките
на пътя, е установено и бездействие от страна на компетентните служби на
ответната административна структура /АПИ/ за ремонт и поддържане на пътя, както
и за сигнализиране на препятствия на пътя /чл.167, ал.1 ЗДвП/, от което са
причинени вредите по автомобила. Налице е следователно противоправно
бездействие, което е основание за ангажиране отговорността на ответника-
възложител на работата при условията на чл.49 ЗЗД, като съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 от ЗЗД
доказване на виновно поведение не е необходимо. При така изложените съображения
претенцията на ищеца по чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./
вр. чл.49 от ЗЗД, във вр. с чл.45 от ЗЗД за заплащане обезщетение за имуществени вреди,
които настоящият съд приема за доказани по делото, е установена по основание.
Съдът
приема, че изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение в размер на сумата
от 776,26 лв. покрива действителните имуществени вреди, понесени от
застрахованото лице, и предвид настъпилата съобразно чл.213, ал.1 КЗ/ отм./
суброгация подлежат на възстановяване в този претендиран по делото размер.
По отношение на предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, във въззивната жалба липсва
конкретни оплаквания досежно незаконосъобразност на съдебния акт в тази част. С
оглед факта, че съдът е обвързан само с доводите във въззивната жалба и при
липсата на такива намира, че следва да препрати към мотивите на първоинстанционният съд в частта относно основателността на заявената
претенция за заплащане на мораторна лихва върху претендираната главница за
исковия период от време.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, постановеното от СРС, ІІ ГО, 123 състав съдебно решение от 25.05.2016
г. по гр.дело № 16576 /2013 г., като
правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
С
оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата инстанция. С оглед направеното искане на въззиваемата страна- ищец и
на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, въззивникът- ответник,
следва да бъде осъден да й заплати сумата от 300 лева – уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение по банкова сметка ***, съгласно договор за правна
защита и съдействие № 608713/ 14.07.2016
год.
Така мотивиран
Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № ІІ-123-132 от 25.05.2016 г. на СРС, ІІ Г.О.,
123 състав по гр.дело № 16576/2013 г.
ОСЪЖДА Агенция „П.И.“, със седалище и
адрес на управление:***, да заплати на „ДЗИ- О.З.“-ЕАД, ЕИК *******,
гр.С., ул.“*******, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК,
сумата от 300 лв. /триста лева/, представляваща направените пред въззивната
инстанция разноски /адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.