Р Е Ш
Е Н И Е
гр.
София, 13.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети юли през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Мл.
съдия Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова-Младенова в. гр. дело № 13886 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 175259 от
24.07.2019г. по гр. д. № 54268 по
описа за 2017 г., СРС 162 състав е отхвърлил предявените от Б.В.С. ***
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за
установяване, че ищецът е титуляр на правото на собственост върху три недвижими
имота, находящи се в с. Кокаляне, район Панчарево, вилна зона Китката с
идентификатори 37914.6846.170; 37914.6846.544 и 37914.6846.425, придобити по
силата на давностно владение в периода 2005-2017г. Със същото решение ищецът е
осъден да заплати направените в производството разноски както следва – 100 лв.
на ответника С.О.и 150 лв. – на СРС за изплатено възнаграждение на вещо лице.
Срещу посоченото решение е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Б.В.С.. Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че по отношение на процесните имоти е приложима
разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ат ЗВСОНИ, съгласно която за имотите, подлежащи на
реституция по ЗСППЗ давност започва да тече от деня на влизане на разпоредбата
в сила, а именно 22.11.1997г. В конкретния случай въззивникът-ищец е започнал
да владее имотите с намерение да ги свои от начало 2005г. Според въззивника-ищец неправилни са и изводите
на първоинстанционния съд при анализа на правния статут на трите отделни имота по
исковата претенция. Твърди, че за всеки един от тях е доказано несъмнено от
събраните в пода на производството доказателства наличието на спокойно,
необезпокоявно и трайно владение с намерение свои имотите, поради което
исковата претенция се явява изцяло основателна. Ето защо моли решението на СРС
да бъде отменено изцяло като неправилно, да се постанови друго с което исковете
му да бъдат уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото за настоящата инстанция.
Ответникът по жалбата С.О.-
район Панчарево, чрез процесуалния си представител Главен юрисконсулт Л.Д.,
изразява становище, че решението на СРС е правилно и като такова следва да бъде
потвърдено. Твърди, че исковата претенция,
насочена срещу нея е неоснователна, защото с действията си не е попречила на
извършването на обстоятелствената проверка, имаща за цел да удостовери правото
на собственост върху процесните три имота на ищеца въз основа на изтекла
придобивна давност. Твърди, че още през месец февруари 2018 г.
молбите-декларации за признаване право на собственост на въззивника - ищец
върху процесните имоти са били заверени от общинската администрация и върнати
на молителя. Следователно административната услуга, която изисквал от тях въззивника
– ищец е била извършена, с което правомощията на въззиваемата страна се
изчерпвали. При предоставянето на административната услуга ответникът не е
изразявал становище относно собствеността върху имотите или да е оспорвал
твърдените от въззивника обстоятелства относно наличието на давностна владение
от негова страна. Въззиваемата страна сочи, че изразяването на становище
относно наличието на правото на собственост върху процесните имоти е само в
правомощията на съответния териториално компетентен нотариуса в производството
по издаване на констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка. Предвид
изложеното въззимаемата страна, счита, че при
постановяването му първоинстанционният съд не е допуснал твърдените във въззивната
жалба нарушения и е постановил съдебен акт в съответствие с материалния закон,
който моли да бъде потвърден. Претендира разноски за въззивно производство.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1
от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е
неоснователна. Обжалваното решение е валидно и
допустимо. То следва да бъде потвърдено като правилно, като във връзка с
доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното. От
събраните доказателства се установява следното:
По делото е несъмнено установено,
че въззивникът-ищец Б.В.С. заедно със семейството си от 2001г. обитава поземлен
имот, находящ се в с. Кокаляне, район Панчарево, вилна зона Китката,
собственост на баща му В.С.И.. Същият твърди, че през 2005 г. е завладял съседни
на този парцел имоти с идентификатори 37914.6846.170, в който направил парник и
построил генератори; имот с идентификатор 37914.6846.425 в който отглеждал лозе
и имот с идентификатор 37914..6846.544, в който е изградил резервоари за вода. Събрани
са доказателства по делото, че ищецът е владеел трите имота като развивал в тях
различни стопански дейности. След като никой не предявил собственически
претенции към тях въззвникът – ищец внесъл на 21.04.2017г. заявление в С.О.-
район „Панчарево“ за стартиране на обстоятелствена проверка с оглед придобиване
на правото на собственост върху описаните имоти на основание давностно
владение. В хода на производството от Общината изискали да представи
удостоверение за липса на реституционни претенции. С цел да се снабди с такова
въззивникът-ищец поискал издаването на такова удостоверение от Общинска служба
„Земеделие“ – район Панчарево. Получените от там удостоверения не отговаряли
категорично на въпроса дали за процесните имоти има образувани реституционни
процедури, съответно по отношение на части от тях се съдържали констатации, че
попадат в други възстановени по реда на ЗСПЗЗ парцели. След като преценил, че с
действията си ответната страна прави невъзможно удостоверяването на
обстоятелствена проверка за признаване на правото му на собственост за
въззивника –ищец възникнал правен интерес да поиска от съда да установи вещното
му право на собственост на основание давностно владение по отношение на
процесните парцели. Поради изложеното е сезирал първоинстанционния съд с молба
да бъде установено правото на собственост на ищеца върху три недвижими имота,
находящи се в с. Кокаляне, район Панчарево, вилна зона Китката с идентификатори
37914.6846.170, 37914.6846.425 и 37914.6846.544, придобито по силата на
давностно владение в периода 2005 г. – 2017 г.
От събраните по делото
писмени и устни доказателства се установи, че въззивникът- ищец през 2005г. е
завладял съседните на обитавания от него имот парцели с идентификатори с
идентификатори 37914.6846.170, 37914.6846.544 и 37914.6846.425. От заключението
на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране, се установява, че недвижим имот с идентификатор 37914.6846.170
е идентичен с имот с пл. № 170 по кадастралния план от 1988 г. с графична площ
от 613 кв.м. Същият е собственост на С.О., район „Панчарево“. Видно от
приложеният по делото заверен лист от разписната книга (л. 81 от делото) имотът
е записан на името на Н.Н.П., която е била ползвател по ПМС № 21/1963 г..
Същата е предприела необходимите действия за закупуване на имота от Общината,
но със Заповед № РД-46-387/20.12.2000 г. на кмета на СО – район Панчарево й е
отказано правото да придобие собствеността при условията на § 4а от ПЗР на
ЗСПЗЗ. Заповедта е била обжалвана и отменена с Решение № 6681/19.06.2006 г. на
ВАС, IV отделение, с което преписката е върната на район Панчарево за
извършване на оценка на имота. Съгласно протокол за оценка № 354/29.05.2007 г.,
одобрен със заповед № РД-46-10/10.03.2008 г. на кмета на район Панчарево (л. 83
от делото), издаден по молба за закупуване от ползвателя Н.Н.П. процесния имот
с пл. № 170 е оценен на 3468 лв. (приложен на л. 85 от делото). Определената
цена е била обжалвана като с решение на АССГ, II отделение, 32 състав, по адм.
дело № 2883/2008 г., влязло в сила на 18.11.2008 г., жалбата на Н.Н.П. срещу
заповедта, с която е одобрен оценителният протокол, е била отхвърлена. Видно от
приложеното по делото писмо с изх. № РПН17-ГР/94/912.01.2018 г. на главния
счетоводител на СО – район Панчарево в счетоводството на общината няма данни за
постъпило плащане от страна на Н.Н.П. на сумата от 3468 лв. по посочения
оценителен протокол. При изготвяне на заключението по СТЕ на 17.01.2019 г.
вещото лице е извършило справка в счетоводството на район Панчарево, при която
е установило, че имотът с пл. № 170 все още не е заплатен.
По отношение на втория процесен
недвижим имот с идентификатор 37914.6846.544 от събраните по делото писмени
доказателства и от приетото заключение на вещото лице се установи несъмнено, че
същият е идентичен с имот с пл. № 171, който е бил с площ от 1173 кв.м. по
кадастралния план от 1988 г. Това
уточнение е било направено от вещото лице в откритото съдебно заседание на
първоинстанционния съд на 29.01.2019 г.). Съгласно заключението на СТЕ, в
разписната книга имотът е записан на С.Т., който също е бил ползвател по ПМС №
21, но същият не е бил изкупен по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. Бившата
земеделска земя е била възстановена на Г.Х.Г.с решение на ПК – Панчарево № 4014/12.10.1994 г. за площ от 800 кв.м.,
които са нанесени като имот с пл. № 287 по кадастралния план. Видно от
нотариален акт № 164, том VIII, дело № 2069/25.03.1998 г. (л. 323-324 от
делото), реституираният имот е бил продаден на бащата на ищеца В.С.И., като
впоследствие е бил обединен с имот с пл. № 168 и към настоящия момент
представлява имот с пл. № 385 (с идентификатор 37914.6846.384 по кадастралната
карта и кадастралните регистри), целият собственост на В.С.И. съобразно
приложения по делото Нотариален акт № 47, том III, рег. № 4649, дело №
410/21.09.2001 г. (л. 5-6 от делото). От така установените обстоятелства е
видно, че след попълване на възстановения имот с пл. № 287, от имот с пл. № 171
е останала нереституирана част с площ от 376 кв.м., която в одобрените
кадастрална карта и кадастрални регистри е обединена с други имоти и към
настоящия момент представлява имот с идентификатор 37914.6846.544 с площ от
1173 кв.м., без записан собственик в регистъра на собствениците.
По отношение на третия процесен имот съгласно приложените към делото
писмени доказателства и от заключението на СТЕ недвижим имот с идентификатор
37914.6846.425 с площ от 762 кв.м. по кадастралната карта за територията на
район Панчарево, одобрена със заповед № РД-18-76/21.12.2010 г. на изпълнителния
директор на АГКК, представлява бивш имот с пл. № 172 (425) по кадастралния план
от 1988 г. Същият попада върху стар имот с № 5466 (бивша земеделска земя) с
площ от 1819 кв.м., идентифициран на наследниците на С.В.И.. Старият имот
обхваща имоти с пл. № 172 (425), 173 и
426, като с решение № 5375/16.03.1999 г. (приложено на л. 220 от делото)
Поземлена комисия Панчарево е възстановила на наследниците на посоченото лице
само 974 кв.м. от него, представляващи имоти с пл. № 172 (425) и 426, като е
отказала възстановяване на правото на собственост върху останалите 845 кв.м.
По делото е представен нотариален акт № 137,
том I, рег. № 7749, дело № 126/30.07.2010 г. (л. 160-162 от делото), от който е
видно, че бащата на ищеца В.С.И. е придобил по замяна от част от наследниците
на С.В.И. 1/8 идеална част от
възстановения имот с пл. № 425, находящ се в землището на с Кокаляне, в.з.
„Китката“. Следователно, считано от 30.07.2010 г. бащата на ищеца е станал
съсобственик с останалите наследници по решението на ПК на претендирания
недвижим имот с идентификатор 37914.6846.425, който ищецът твърди да е придобил
по давност.
При така установените факти въззивният
съд намира следното от правна страна:
Предявени
са за разглеждане положителни установителни искове за собственост с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Ищецът основава
правата си върху трите процесни имота с
идентификатори 37914.6846.170, 37914.6846.425 и 37914.6846.544 на
придобивна давност, текла от 2005 год. Дадената от съда правна квалификация е
съответна на заявената с предявения иск защита. Въз основа на допустимо
събраните в производството доказателства, първоинстанционният съд е установил
фактическа обстановка, която се споделя от настоящата инстанция. Фактическите
изводи на първостепенния съд напълно кореспондират с доказателствата и сочат на
необоснованост на исковата претенция. Придобивната давност е способ за
придобиване на право на собственост или други вещни права, посредством
фактическото упражняване на съдържанието на тези права, през период от време,
определен от закона, който има действие спрямо всички и легитимира новия
собственик за такъв спрямо всички, а не само спрямо определено лице, а именно –
досегашният собственик на вещта. Персонифицирането на същия не е елемент от
фактическия състав на владението като фактическо състояние. Владението като фактическо състояние е
несмущавано, непрекъснато, явно и несъмнително упражняване съдържанието на
вещно право, в случая това на собственост, през определен период от време, в
случая 10 години, тъй като ищецът твърди да е обикновен владелец – чл. 79, ал.
1 ЗС, което състояние включва обективен елемент – фактическа власт /corpus/ и
субективен – намерение за своене на обекта /animus/ – чл. 68, ал. 1 ЗС. Според
презумпцията, установена в разпоредбата на чл. 69 ЗС, владелецът държи вещта
като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.
Кумулативното установяване на
горепосочените елементи от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е било в
тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване – чл. 154, ал. 1 ГПК.
Въззивният съд приема, че в разглеждания случай по делото не било проведено
успешно доказване, поради следните съображения:
Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение №
4 от 17.12.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК, придобивната
давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права
върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на
определен от закона срок от време, като изискуемото от чл. 120 ЗЗД вр. с чл. 84
ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия състав на
придобивното основание по чл. 79 ЗС. В мотивите на Тълкувателното решение е
прието, че след като владението е съзнателен акт, то следва, че придобивната
давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните юридически
действия, които по определение обхващат като свой елемент наличието на
представи и желания, насочени към установяването, придобиването, прехвърлянето,
изменението и погасяването на права и задължения /представляващи субективния
елемент от предметното им съдържание/, както и тяхното обективиране чрез волево
изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият
тези преживявания и представи /представляващо обективния елемент от предметното
им съдържание/.
В
приложение на задължителните разяснения, дадени с посоченото Тълкувателно
решение, както и с Тълкувателно решение № 3/2013 год. на ВКС по тълк. дело №
3/2013 год., ОСГТК, се налага и извода, че юридическите лица осъществяват и
двата елемента на владението чрез своите органи, персонифицирани чрез физически
лица или чрез други лица, на които това е възложено /виж чл. 68, ал. 1 ЗС –
„лично или чрез другиго“/.
Ищецът е предявил установителен иск за
собственост на три недвижими имота, съседни на ползвания от него, които
завладял през 2005 г. Твърди, че е
придобил правото на собственост на основание давностно владение върху следните
имоти с идентификатори по кадастрална карта 37914.6846.170, 37914.6846.544 и
37914.6846.425, находящи се в землището на с. Кокаляне, район Панчарево, вилна зона Китката вода. Придобивната
давност е способ за придобиване на право на собственост или други вещни права,
посредством фактическото упражняване на съдържанието на тези права, през период
от време, определен от закона. За да е налице фактическият състав на
придобивната давност е необходимо
властта над имота да е упражнявана от владелеца с намерение да свои имота / чл.
68, ал. 1 ЗС/, като е допустимо имотът да се владее, според закона и „чрез
другиго“, т.е. чрез трето лице, което се явява само негов държател.
За установяване на
твърдяното от ищеца владение по отношение на трите процесни имота по делото са
събрани гласни доказателства чрез разпит в първоинстанционото производство на
свидетелите П.Г.Л.и Л.Б.Л., които в своята съвкупност не установяват пълно и
главно осъществена през процесния период фактическа власт от ищеца с намерение
да свои вещта за себе си. Правилно първоинстанционният съд не ги е кредитирал
като противоречиви и нелогични. В една част те определено не кореспондират с
останалите събрани по делото доказателства, поради което не биха могли да бъдат
кредитирани са доказване на осъществявано от ищеца владение върху процесните
имоти. От тях може да се направи извод,
че цялото семейство е полагало грижи за процесните имоти и опровергава
твърдението на ищеца, че той е осъществявал еднолично фактическа власт върху
тях с намерение да ги свои за себе си.
Настоящият състав намира,
че не е допуснато поддържаното във
въззивната жалба нарушение на съдопроизводствени правила. Първоинстанционният
съд е обсъдил събрания по делото доказателствен материал, в това число и
заключението на назначената съдебно-техническа експертиза, и е изградил крайния
по делото извод в съответствие с материалния закон, който напълно се споделя от
въззивния съд
По отношение на първия процесен имот с
идентификатор 37914.6846.170, въз основа на съвкупната преценка на
доказателствата по делото настоящата инстанция приема, че правилно
първоинстанционния съд е приел, че същият попада в територии по § 4 от ПЗР на
ЗСПЗЗ. Съгласно посочената разпоредба, правото на ползване върху земеделските
земи, предоставени на граждани по силата на актове на Президиума на Народното
събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет, се прекратява, като
гражданите, на които е предоставено право на ползване върху земи по § 4
придобиват право на собственост върху тях, когато са построили сграда върху
земята до 1 март 1991 г. и заплатят земята на собственика чрез общината по
цени, определени от Министерския съвет, съгласно чл. 36, ал. 2 в тримесечен
срок от влизането в сила на оценката (§ 4а, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ). По делото
се установява, че ползвателят Н.Н.П. не е заплатила цената на имота в
тримесечен срок от влизане в сила на решението, с което жалбата й срещу
определената оценка е била отхвърлена (считано от 18.11.2008 г.), нито към
настоящия момент, поради което същата не е придобила правото на собственост
върху вещта. Реституционната процедура по отношение на този имот обаче не е
приключила и давност по отношение на него все още не тече, доколкото по
отношение на местността не изготвен и одобрен, респ. влязъл в сила план на
новообразуваните имоти (ПНИ). С него по реда на чл. 28 ЗСПЗЗ се определят
границите на имотите, които се възстановяват на бившите собственици в
териториите по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, въз основа на който и след влизането му в
сила се издава заповед на кмета на общината по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, във
вр. с чл. 28а ППЗСПЗЗ, с която реално се възстановяват имотите, правото на
собственост за които е признато с решение на поземлената комисия, съответно
общинска служба по земеделие. Ето защо, за имоти в територии по § 4 от ПЗР на
ЗСПЗЗ, какъвто е несъмнено и процесния
правото на собственост върху които не е било придобито по реда на § 4а и
§ 4б на ПЗР на ЗСПЗЗ, придобивната давност започва да тече от момента на
влизане в сила на ПНИ, чрез който обектът на придобиване бива надлежно
индивидуализиран, вкл. чрез отделянето на онези части от предоставен за
ползване имот, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В този смисъл
– Определение № 146 от 27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1621/2017 г., I г. о.,
Решение № 185 от 25.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2066/2013 г., I г. о. и др.
Административната процедура за реституция на тези терени приключва след
приемането на ПНИ и издаване на заповедите по § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ. До този момент
те не са индивидуализирани и като части от възстановените имоти с решението по
чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, дори тези решения да са издадени при първоначалната
редакция на § 4к ЗСПЗЗ. Предвид изложеното правилен е изводът на
първоинстанционния съд, че за тези части давност не тече до приемане на ПНИ.
Поради изложеното, доколкото за
м. „Китката“ в с. Кокаляне няма данни да е изготвен план на новообразуваните
имоти (такъв не е одобрен със заповед на областния управител, която се
обнародва в Държавен вестник, поради което и в писмата на ОСЗ – Панчарево от
2017 г., адресирани до ищеца (л. 14 – 15 от делото), изрично е посочено, че
реституционните процедури не са приключили), към настоящия момент
административната процедура по възстановяване на собствеността не е окончателно
приключила, поради което и на основание чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ по отношение на
този имот не е текла давност през посочения от ищеца период от 2005 г. до 2017
г., респ. не е допустимо придобиване на правото на собственост върху имота на
посоченото оригинерно основание. С оглед на изложеното, положителният установителен
иск за правото на собственост на Б.В.С. по отношение на недвижим имот с
идентификатор 37914.6846.170 е неоснователен и следва да се отхвърли, като
обжалваното решение следва да се потвърди в тази част.
От
събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че вторият
процесен имот с идентификатор 37914.6846.544 представлява бивша земеделска
земя, която е подлежала на възстановяване по реда и при условията на ЗСПЗЗ, но
за него не са подавани заявления за възстановяването му в предвидените в ЗСПЗЗ
и ППЗСПЗЗ срокове, като липсват и доказателства имотът да е придобит по реда и
при условията на § 4а и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ. По делото е установено, че с писмо
изх. № ПО-12-1145.2/13.07.2017г. на ОСЗ Панчарево, което е приложено по делото
/л. 15/ въззивникът - ищец е уведомен , че имот с идентификатор 37914.6846.544
попада върху части от имоти 5464; 5466;5511 и 5512 и реституционният процес за
тях още не е приключил. Поради изложеното е несъмнено, че административната процедура
по възстановяване на собствеността за местност „Китката“ в земището на с.
Кокаляне не е приключила, за което ищецът е бил надлежно информиран, поради което и на основание чл. 5, ал. 2
ЗВСОНИ давност не е текла през посочения от ищеца период от 2005 г. до 2017 г.
и имотът не бил могъл да бъде придобит по давност. В случай следва да се има
предвид и обстоятелството, че дори и при приключила реституционна процедура, в
случай че имотът не е бил възстановен на никое лице, той става общинска
собственост на основание чл. 19, ал. 1
ЗСПЗЗ, и по отношение на него би бил приложим въведеният с § 1 от Закона за
допълнение на ЗС, последна редакция ДВ. бр. 7/2018 г., мораториум, съгласно
който за периода от 01.06.2006 г. до 31.12.2022 г. давността за придобиване на
имоти – частна държавна или общинска собственост спира да тече. Следователно,
дори и при приключила административна процедура по възстановяване на
земеделските земи в местността и неприложимост на забраната по чл. 5, ал. 2
ЗВСОНИ, процесният имот с идентификатор 37914.6846.544, който не е бил
възстановен и е останал в остатъчния поземлен фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ, би бил
общинска собственост и като такъв би било недопустимо придобиването му по
давност през посочения от ищеца период.
Съдът намира за
неоснователно и твърдението на въззивника-ищец, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че по отношение на втория
процесен имот 37914.6846.544 е приложима разпоредбата на чл. 5,
ал. 2 ат ЗВСОНИ, съгласно която за имотите, подлежащи на реституция по ЗСППЗ
давност започва да тече от деня на влизане на разпоредбата в сила, а именно
22.11.1997г. В конкретния случай въззивникът-ищец твърди, че е започнал да
владее имотита с намерение да ги свои от начало 2005г. От приетите
писмени доказателства и заключението на СТЕ, неоспорено от страните и напълно
кредитирано и от настоящата инстанция, се установява, че към датата на влизане
в сила на ЗСПЗЗ този имот е имал характер на земеделска земя по смисъла на чл.
2 от ЗСПЗЗ и с оглед на това е подлежал на възстановяване по реда на този
закон. Следователно, за да се извърши
преценка дали ищецът е придобил по давност правото на собственост върху този
имот, следва да се установи дали през посочения от него период от 2005 г. до
2017 г. е било допустимо придобиването по давност на тези имоти съобразно забраната
на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Това означава да се установи от представените
доказателства дали имот с идентификатор 37914.6846.544 е бил
заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респ. дали и кога е приключила
административната процедура по неговото реституиране.
При съвкупната
преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства настоящият
състав, намира, че по отношение на втория процесен имот 37914.6846.544 е
приложима разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, съгласно която по отношение на
имотите, подлежащи на реституция по ЗСПЗЗ, изтеклата до 21.11.1997 г.
придобивната давност не се зачита и започва да тече от деня на влизането на
тази разпоредба в сила, т.е. от 22.11.1997 г. След тази дата по отношение на
имота може да бъде упражнявано давностно владение, което да доведе до
придобиването му на оригинерно основание, но само ако към датата на
установяване на това владение имотът вече е бил възстановен на бившите му
собственици, т. е. само ако е приключила окончателно предвидената в ЗСПЗЗ
административна процедура по възстановяване на собствеността. В този смисъл е постановена обилна
непротиворечива съдебна практика по реда на чл. 290 - 293 ГПК – Решение № 373
от 21.05.2010 г. по гр. д. № 396/2009 г., I г.о. на ВКС, Решение № 627 от
05.10.2010 г. по гр. д. № 1623/2009 г. на ВКС, I г. о., Решение № 368 от
27.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 310/2011 г., II г. о., Решение № 296 от
29.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 320/2011 г., I г. о. и др. Видно от писмените
доказателства по делото, тази процедура все още не е завършена по отношение на втория
процесен имот. Този извод произтича от намерилия конкретно проявление в
множество разпоредби на закона (чл. 115 от ЗЗД, чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ, чл. 5,
ал. 2 от ЗВСОНИ, чл. 19 от ЗСПЗЗ и др.) общ принцип, че срещу този, който не
може да води иск, давност не тече. В този смисъл е и приетото в решение № 4 от
11.03.1998 г. по конст. дело № 16/1997 г. на Конституционния съд на РБ, че
разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ не е противоконституционна, тъй като тя
е проявление на горепосочения принцип и тъй като целта на тази разпоредба е да
се препятства възможността трети лица да придобият по давност собствеността
върху земеделски земи, преди те да са възстановени на техните собственици с
решение на поземлена комисия и преди бившите собственици да могат да защитят
правата си чрез предявяване на иск за собственост.
Ето защо и на това
основание предявеният положителен установителен иск за правото на собственост
на Б.В.С. по отношение на недвижим имот
с идентификатор 37914.6846.544, придобито въз основа на давностно владение, е
неоснователен и следва да се отхвърли, както правилно е постановил
първоинстанционния съд.
При преценка на
основателността на жалбата по отношение на третия процесен имот с идентификатор
37917.6846.425 настоящия въззивен състав счита, че същата е неоснователна. При несъмненото
установено съвместно упражняване заедно с неговия баща на фактическа власт
върху имота, в тежест на ищеца е да докаже, че именно той е владял процесния
имот с идентификатор 37914.6846.425, като го е държал с намерение да го свои за
себе си и е манифестирал това свое намерение на останалите лица в имота. Съвладелец
и съсобственик земята е баща му В.С.И., който през 2010 г. е придобил 1/8
идеална част от нея.
Несъмнено е установено
събраните писмени и гласни доказателства /чрез разпита на свидетелите П.Г.Л.и Л.Б.Л.– л. 130-131 от делото/, че
ищецът е допуснат от баща си В.С.в
имотите си, в това число и в процесния с идентификатор 37917.6846.425. Тук следва да се има предвид, че в практиката
на ВКС, основополагащо за преценката дали е налице владение или държане е
винаги основанието, което е довело до установяването на фактическата власт. Ако
е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим
имот към момента на установяването й, както е в настоящия случай /допускане от
собственика/, презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена. В
този смисъл Решение № 41 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4951/2015 г., I г.
о., ГК/. След като веднъж фактическата власт върху имота е установена като
държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на
държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на
собственост по давност- Решение № 270/20.05.2010 г., постановено по
гр. д. № 1162/2009 г. на II ГО на ВКС. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само, когато по
естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от
момента на установяването си- Решение № 41 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. №
4951/2015 г., I г. о. Ето защо, за да придобие неговата част от вещта по давност,
въззивникът- ищец е следвало да отблъсне владението на баща си с извършването
на действия, които да отричат правото му на собственост върху имота, но по
делото не са събрани доказателства в тази насока. С оглед установените
отношения между ищеца и неговия баща, то следва да се приеме, че липсват
признаците за владението, да е несъмнително и явно. И това е така, тъй като не
е ясно дали ищецът е имал намерение да държи имота за баща си, който е
съсобственик на процесния имот или лично за себе си, а ако го е държал за себе
си – че е променил намерението си и е започнал да го свои. Промяната в
намерението и преобръщането на държането във владение /interversio
possessionis/ не трябва да остане скрита, а трябва да намери външна изява в
предприемане на конкретни действия. Те трябва да бъдат насочени към съответния
собственик, както и да показват несъмнено, че ищецът, който е упражнявал фактическа
власт, отрича неговите права върху имота и го владее само за себе си, за да
може да се приеме, че установената в чл. 69 ЗС презумпция намира приложение.
Т.е. ако подобно намерение действително е съществувало в съзнанието на ищеца,
то същото е следвало да бъде обективирано чрез действие или изрично
волеизявление спрямо останалите съсобственици. По делото няма доказателства
това да е станало и от този момент да е налице владение в изискуемия по чл. 79,
ал. 1 ЗС срок до завеждане на иска– В този смисъл Решение № 12 от 19.02.2014 г.
на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о., ГК, Решение № 291 от 9.08.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 859/2009 г., II г. о., ГК, Решение № 270 от 20.05.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 1162/2009 г., II г. о., ГК, Решение № 41 от 26.02.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 4951/2015 г., I г. о., ГК, постановени по реда на чл. 290 ГПК и
съставляващи задължителна съдебна практика.
Предвид изложеното
настоящата инстанция намира, че исковата
претенция на въззивника-ищец по отношене на третия процесен имот с идентификатор
37914.6846.425 се явява неоснователна и правилно е отхвърлена от
първоинстанционния съд. Съответно въззивната жалба в тази част също е
неоснователна и решението следва да бъде потвърдено по отношение на третия
процесен имот.
Предвид изложеното, при постановяване на
решението си, първоинстанционният съд е анализирал в цялост събрания по делото
доказателствен материал, въз основа на което е направил правилни, пълни и
обосновани изводи, а подадената въззивна жалба срещу решението се явява неоснователна.
Не се доказаха твърдяните пороци на
първоинстанционното решение, поради което то следва да се потвърди
изцяло, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза
на ответника следва да бъдат присъдени направените от него разноски по делото в
размер на 100 лв., юрисконсултско възнаграждение.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 175259 от 24.07.2019г. по гр. д. № 54268 по описа за 2017 г., СРС 162
състав.
ОСЪЖДА Б.В.С., ЕГН **********, с адрес: ***, в.з. Китката да заплати на С.О.- район Панчарево, с адрес с. Панчарево, ул. „******, на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК направените по настоящето дело разноски в размер на 100 лв. – възнаграждение за един юрисконсулт пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/